Р Е Ш Е Н И Е
№ 262829/2021г.
гр.Варна 19.11.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, тридесет и първи състав в открито съдебно заседание проведено на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Любомир
Нинов
при секретаря Анелия Тотева, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№2658/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Ищцовото дружество „М.Б.“ ООД сочи, че на 19.09.2017г. е сключило с ответника Н.Р. договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността за л.а.БМВ модел 525 рама **, д.к.№**, като лизинговата вещ е предадена с приемо-предавателен протокол на 20.09.2017г. Срокът на лизинговия договор е определен на 36м. или до 18.09.2020г., като в него е следвало да се изплащат месечни вноски от по 562.99лв. Сочи се, че към 21.03.2018г. са били незаплатени вноски от първа до шеста по договора поради което той е бил развален от ищеца на 21.03.2018г. на която датата лекия автомобил е бил върнат на търговското дружество. Твърди се, че въпреки развалянето на договора ответника е останал задължен към ищеца със следните суми:
1 238.21лв. главница по лизингови вноски за времето от 18.10.2017г. до 21.03.2018г. без да става ясно за кой от тези месеци е посочената сума при условие, че месечната лизингова вноска е 562.99лв.
2 164.39лв. лихва по лизинга включена във вноските за времето от 18.10.2017г. до 21.03.2018г.
69.60лв. неустойка за забавени плащания за периода от 18.10.2017г. до 21.03.2018г.
111.84лв. разноски за заплатени данъчни задължения за неизвестен период
81.56лв. разходи за платени застрахователни премии
за събирането на които суми ищецът е иницирал заповедно производство по реда на чл.410 от ГПК, но предвид невъзможността ответника да бъде открит на адресите си, съдът му е дал указания да предяви иск за установяване дължимостта на сумите.
Моли се, да се приеме за установено в отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца посочените по горе суми и да се присъдят сторените в заповедното и исковото производства разноски.
Ответника чрез назначеният му особен представител в срока по чл.131 от ГПК е подал отговор, в който оспорва иска, като твърди, че по отношение на главницата от 1 238,21лв. следва да се има предвид, че съгласно легалната дефиниция на договора за финансов лизинг по чл.342, ал.2 от ТЗ лизингодателят следва първо да придобие избраната вещ от трето лице, преди да я предостави за ползване на лизингополучателя. В настоящия случай към исковата молба не са представени доказателства за наличие на предхождаща лизинга и свързана с него придобивна сделка. Следователно, след като не е извършена обуславяща целева покупко-продажба, то се налага изводът, че ищцовото дружество е отдало своя собствена вещ на ответника. Т.е. договорната връзка между страните следва да се квалифицира като наем или заем за послужване. Дори и да е приложима възмезната форма на отдаване, то насрещната престация на ответника би се изчерпала със задължението за заплащане на възнаграждение за ползването, но не и с възстановяване на заети суми, защото авансово финансиране на бъдеща покупка от страна на лизингополучателя не е извършено. Не е предоставен кредит за закупуване на автомобила, тъй като той вече е бил на „М. Б." ООД. При това положение заплащане на главница не се дължи. Неговата стойност ще бъде компенсирана при бъдещото прехвърляне на отдаденото за ползване МПС в собственост на ответника.
Но дори и да се приеме, че действително става дума за финансов лизинг, то главницата дефакто представлява себестойността, цената на вещта. Тя е заплатена от лизингодателя, поради което се третира като заем към лизингополучателя и подлежи на възстановяване. В съглашението не е предвидена остатъчна стойност, т.е. изплащайки главницата, ответникът изплаща цената на вещта и може да я придобие. След като се твърди, че договорът е развален, то този транслативен ефект няма да настъпи и отново няма основание за заплащане на главница (цената), а само на обезщетение за ползването на автомобила. В противен случай, ако лизингополучателят заплати всички вноски, но не придобие собствеността, то лизингодателят хем ще е получил цената на вещта, хем ще може повторно да я продаде, обогатявайки се неоснователно. Този противоречащ на справедливостта ефект настъпва, макар и в по-малка степен и при частично плащане на главницата. Именно затова счита, че при прекратяване на контракта, такава не се дължи.
По отношение на договорната лихва от 2164,39лв. сочи, че претенцията е неоснователна, тъй като клаузата на т.3 от процесния договор е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Законодателят и съдебната практика са категорични, че договорната свобода по чл.9 от ЗЗД е ограничена от общовалидни критерии за добросъвестност при договарянето, които са толкова значими, че обуславят самото съществуване на обвързаност между контрагентите. Разглежданата в настоящото производство претенция е за заплащане на договорна лихва от 37,20% при законна лихва за същия период в размер на 10%. Очевидно е налице накърняване на добрите нрави. Нищожната клауза в случая не може да бъде заместена от закона по реда на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като конкретни императивни норми в тази материя липсват, а празнотите не могат да се запълват с постановената съдебна практика. Подобно решение се явява справедливо, тъй като „лишаването" на търговеца от възнаградителна лихва следва да се разгледа като санкция и корекция на недобросъвестния кредитодател, злоупотребил с финансовото си надмощие спрямо икономически по-слабата страна. В случая от визирания порок недобросъвестност страда единствено клаузата за заплащане на договорна лихва.
Същевременно, с оглед изложеното в предходната точка становище, в случай че за ползване се предоставя собствена вещ, а не е налице финансиране, имащо характера на кредит, то лихва не се дължи, а единствено обезщетение или възнаграждение, които следва да се определят по друг ред.
По отношение на неустойката за забавени
плащания в размер на 69,60 лв.
Счита, че без уважение следва да бъде оставено и искането на „М.Б." ООД за присъждане на неустойка за забавени плащания. По своята същност това представлява законна лихва за несвоевременното изпълнение задълженията на лизингополучателя за заплащане на падежиралите анюитетни вноски. Същите, обаче, включват както главница, така и договорна лихва. Т.е. на практика по силата на чл. 15.1 от договора за лизинг същата подлежи на повторно олихвяване. Анатоцизмът в българската правна система е забранен, освен в двустранни търговски сделки, каквато в случая не е налице.
По отношение на неустойката за
прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя. По същество искането също следва да бъде преценено като
неоснователно. Претендираното обезщетение е дължимо
единствено в хипотезата на предсрочното прекратяване на контракта. Редът за
разтрогване на облигационната връзка е изрично предвиден със задължителна за
страните сила в чл. 13.6 от Общите условия към договорите за финансов лизинг,
сключвани от „М. Б." ЕООД с физически лица
- потребители /ОУ/. От цитираната разпоредба е видно, че изявлението следва
непременно да се извърши в писмена форма. По общите съдопроизводствени
правила на удостоверяване подлежи както фактът на изпращане на писменото
уведомление, така и получаването му от адресата. Съглашението между страните не
е било разваляно в нито един момент от периода на действието му, а е прекратено
едва с изтичане на предвидения в него (т.3) 36-месечен срок на 19.09.2020г.
Фактът на връщане на лизинговия автомобил от една страна е недоказан по
категоричен начин, а от друга сам по себе си не е достатъчен да удостовери
преустановяване на облигационните задължения и на двете страни по договора.
Приложеният към доказателствата приемо-предавателен
протокол от 21.03.2018г. не изхожда от ответника, като не е посочена и причината
за връщане на вещта (съответната графа е оставена празна) и по чия инициатива е
станало това. Освен това е видно и зачеркване засягащо индивидуализацията на
колата. Документът, като частен такъв, не се ползва с материална
доказателствена стойност, поради което оспорва неговата вярност. Но дори и
действително да е възстановено владението, то това обстоятелство не води
автоматично до разваляне на договора. Ползването на МПС е само едно от правата
на лизингополучателя и единствено от него зависи дали
ще го реализира или ще предпочете да върне автомобила, за да не носи например
риска от погиването му или за да си спести експлоатационни разходи. Останалите
ангажименти на страните остават валидни. Категорична двустранна воля за
прекратяване на споразумението по предвидения от страните ред така и не е била обективирана.
На следващо място счита, че дори и да се приеме, че самото подаване и съдържанието на исковата молба следва да се тълкуват като отправено изявление за разваляне, то същото не може да породи действие, тъй като действието на договора към датата на депозирането й е преустановено с изтичането на срока. Няма как да бъде прекратен един недействащ вече контракт. При това положение не може да се претендира реално изпълнение от ответника - няма основание за заплащане на главницата (стойността на вещта), тъй като МПС-то не се придобива, а лихва не се дължи, понеже финансовият ресурс не е ползван след връщането на вещта и лизингодателят е могъл да се разпорежда с нея.
По отношение на разходите за заплащане
на застрахователна премия в размер на 81,56лв.
Релевираните в исковата молба твърдения за наличие на сключена по повод на процесния автомобил застраховка „Гражданска отговорност" и за заплащане на застрахователна премия в посочения размер не са подкрепени с каквито и да е писмени доказателства.
Моли претенцията да се отхвърли изцяло.
Съдът приема, че предявеният иск намира правното си основание чл.422 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.342, ал.2 от ТЗ, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
По делото е приложено гр.д.№13073/20г. на ВРС в рамките на което претендираните суми по реда на чл.410 от ГПК са присъдени в полза на настоящия ищец, но тъй като той не е бил открит са дадени указания за предявяване на настоящия иск.
Ищецът за доказване на договорното си отношение с ответника е представил копие от документ озаглавен договор за финансов лизинг №АG0000522/19.09.2019г. със задължително придобиване на собственост върху лизинговия актив. Договорът не е оспорен от ответника. Този договор е придружен с представено копие от общите условия към него двустранно подписани от представител на ищеца и от ответника, като подписите и в този документ не са оспорени. По посоченото договорно отношение ищцовото дружество е поело задължение да предостави на ответника л.а.БМВ 525Д с д.к.№** при лизингова стойност от 17 000лв. на веща, първоначална вноска от 4 890лв. и дължим остатък от 12 110лв., който съгласно представения погасителен план е следвало да се изплати на 36 равни вноски от по 562.99лв. и краен падеж 18.09.2020г. съвпадащ с договорения срок на договора от 36 месеца. Ищецът е представил и копие от приемо-предавателен протокол без дата и страни съдържаш отбелязване, че е приложение към договор за финансов лизинг №AG0000522, но подписан за лизингополучател с подпис видимо идентичен с подписа положен за ответника в другите представени по делото документи, като съгласно отразеното в този протокол посочената в договора за лизинг вещ е предадена от лизингодателя на лизингополучателя. Представен е още един приемо-предавателен протокол, който за разлика от вече коментирания не съдържа изрична препратка към лизинговия договор, но съдържа отбелязване, че с него се удостоверява предаване на лек автомобил идентичен с този предмет на лизинга. Последният представен приемо-предавателен протокол е от 21.03.2018г. и съгласно него З. Р. очевидно в качеството си на пълномощник на ответника, тъй като е отбелязано, че е негова майка е предала на ищцовото дружество л.а.БМВ д.к.№**, като е направен и протокол за техническото състояние на веща към него момент.
Общите условия към договора за финансов лизинг съдържат в чл.2.2 и сл. уговорка, че лизингодателя се задължава да придобие и предостави на лизингополучателя посочен предварително от последния лизингов актив. При настоящия случай ищецът е представил договор за покупко-продажба на МПС от 19.09.2017г. с нотариална заверка на подписите на страните по него в който е обективирана волята на трето за настоящото производство лице и ищеца последния да придобие л.а. идентичен с този предмет на лизинговия договор. При това положение възражението на ответника, че сключеният договор не е договор за лизинг поради това, че лизингодателя не е закупил веща следва да се остави без уважение, тъй като е видно, че л.а. предмет на лизинговия договор е именно този закупен от ищеца в деня на сключването на договора.
Твърдението на ищеца за липса на изпълнение от страна на ответника на задължението му за заплащане на главници по лизингови вноски в размер на 1 238.21лв. за времето от 18.10.2017г. до 21.03.2018г. е твърдение за отрицателен факт освобождаващо го от доказателствената тежест за наличие на изпълнение. От друга страна изчислено съобразно представения погасителен план се установява, че размера на дължимата се сума за посочения период е идентичен с претендираното поради което тази претенция следва да бъде уважена в размера в който е предявена.
По отношение на претендираната договорна лихва от 2 164.39лв. за времето от 18.10.2017г. до 21.03.2018г. съставът споделя вече изложените по-горе мотиви и приема същите за достатъчни за да се уважи и тази претенция.
Що се отнася до направените при условията на чл.3, ал.3 от ЗПК и чл.26, ал.1, пред.3 от ЗЗД възражения за нищожност на тази уговорка поради противоречие с добрите нрави, тъй като е уговорена лихва в размер на 37.20% очевидно по-висока от законната възлизаща на 10% и за годишен размер на разходите над допустимото по ЗПК съдът намира двете възражения за неоснователни. По възражението за нищожност очевидно търсещо превръзка с чл.309а от ТЗ съдът намира, че в случая става дума за възнаградителна лихва, като същата не надвишава предвидения максимум по чл.19, ал.4 от ЗПК и поради това не са на лице предпоставки за приемане на становище, че тази част от договореното е в нарушение на закон.
По отношение на претенцията за сумата от 69.60лв. неустойка за забавено плащане съставът приема, че тази претенция е основателна, тъй като тя е пряко свързана с възприетия вече извод за настъпило неизпълнение и поради това тази претенция следва също да бъде уважена изцяло при съобразяване уговореното от страните в чл.15.1 от ОУ към договора за лизинг. Самият размер на неустойката не е оспорен от ответника.
По отношение на сумата от 1 688.97лв. търсена като неустойка за прекратяване по вина на лизингополучателя съставът намира, че договорът е прекратен с изявлението направено в исковата молба, като размерът на дължимата се неустойка е определен съобразно чл.15.5 от ОУ.
Претендираните суми по отделните основания са изследвани в рамките на приета по делото ССчЕ и са потвърдени от вещото лице по нея. Вещото лице е посочило, че ищецът е направил разходи за данъчни задължения и заплатени застрахователни премии идентични с претендираните, като съгласно ОУ заплащането на тези суми е следвало да бъде правено от ответника и по този начин ТД е изпълнило вместо него и възстановяването на тези суми се дължи.
Предвид изложеното съставът намира, че предявените претенции следва да се разглеждат като доказани по основание и размер и да се уважат, като ответника се осъди да заплати на ищеца и сторените разноски възлизащи на 208.80лв. по заповедното производство и 1 043.22лв. разноски в исковото производство.
Ето защо, съдът
Р Е Ш И
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ищеца „М.Б.“ ООД, ЕИК** със седалище и адрес на управление *** и ответника Н.Ж.Р. ЕГН********** ***, че ответника дължи на ищеца сумите от
1 238.21лв. главница по лизингови вноски за времето от 18.10.2017г. до 21.03.2018г. без да става ясно за кой от тези месеци е посочената сума при условие, че месечната лизингова вноска е 562.99лв.
2 164.39лв. лихва по лизинга включена във вноските за времето от 18.10.2017г. до 21.03.2018г.
69.60лв. неустойка за забавени плащания за периода от 18.10.2017г. до 21.03.2018г.
111.84лв. разноски за заплатени данъчни задължения за неизвестен период
81.56лв. разходи за платени застрахователни премии
, заедно със законната лихва върху главницата от датата на сезиране на съда със заповедното производство-14.10.2020г. до окончателното и изплащане, присъдени по заповедното ч.гр.д.№13073/2020г. на ВРС, на осн. чл.422 от ГПК.
ОСЪЖДА Н.Ж.Р. ЕГН********** *** да заплати на „М.Б.“ ООД, ЕИК** със седалище и адрес на управление *** съдебни разноски в размер на сумите от 1 043.22лв. по исковото производство и 208.80лв. по заповедното производство, на осн. чл.78 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВОС с въззивна жалба в двуседмичен срок от датата на уведомяването.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: