РЕШЕНИЕ № 50
гр. Кюстендил, 02.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, в открито заседание от дванадесети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При участието на секретаря В. Б.,
Като разгледа докладваното от младши съдия Василев в. гр. д. №610/2019г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на В.П.Г., съдебен
адрес:***, действащ като пълномощник на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК:****,
против Решение №766/27.09.2019г., постановено по гр. д. №660/2019г., 1-ви
състав на Районен съд – Кюстендил.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен
предявения от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК:****, иск против Н.Е., с който да
бъде признато за установено по отношение на ответника наличието на вземането на
ищеца по заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №2237/2018г. по
описа на КРС за сумата от 134,86 лв., представляваща незаплатени
далекосъобщителни услуги за абонатен номер **** за периода от 25.11.2016г. до
24.03.2017г. по договор за далекосъобщителни услуги от 12.10.2016г., ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Със същия акт е обезсилена
и заповед за изпълнение №1164/08.11.2018г.
за разликата по главницата над 134, 86 лв. до 977,24 лв. и за
претенцията за мораторна лихва в размер на 21,10 лв. за периода от 10.04.2017г.
до 28.10.2018г.
Жалбоподателят счита, че решението е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Моли да бъде отменено решението в
частта, с която е отхвърлен искът в размер на 134, 86 лв. и вместо него да бъде
постановено друго, с което бъде уважена претенцията изцяло. Ищецът сочи, че е
претендирал сумата от 134, 86 лв. като потребена от ответника за периода
25.11.2016г. до 24.03.2017г. Не били коментирани от КРС фактурите, сочещи
избраната от ответника абонаментна програма, както и потреблението му извън
абонамента. Съдът бил намерил за недоказано да са предоставени електронни
съобщителни услуги, както и обстоятелството тя да ги е потребила. Въззивникът
намира, че за въззиваемата била настъпила преклузия при условията на чл.133 от ГПК и въпреки, че тя не оспорила фактурите съдът не ги приел за писмени
доказателства за представените услуги. Не била дадена възможност на ищеца в
първоинстанционното производство да изрази становище по доклада по делото, тъй
като за него се явила пречка за явяване в заседанието, проведено на
25.09.2019г. Ищецът изпратил становище, в което посочил, че ответника не следва
да има процесуалната възможност да оспори представените с исковата молба
писмени доказателства. Намира, че неоспорените доказателства не подлежат на
доказване. Доколкото производството било по реда на чл.422 от ГПК, то съдът бил
обвързан да отговори единствено на възраженията на ответника. Твърди се,
че сумата от 134,86 лв., обективирана
във фактура номер **********/25.03.2017г. се дължала за периода 25.11.2016г. до
24.03.2017г., за който мобилният оператор е издал месечни фактури от
25.12.2016г. и 25.01.2017г. Отделно били
издадени кредитно известие от 25.02.2017г. и крайна фактура от 25.03.2017г.
излага се, че решаващият съд не взел предвид, че страните били обвързани от
сключените договори за срока, за който са договорили условията по договорите. От
това следвало, че до изтичане на крайния срок за ползване на услугите по
мобилния абонамент и услугите за ползване на предоставеното мобилно устройство
по лизинговия договор, абонатът дължи месечна цена на избрания абонаментен
пакет, предоставен му за ползване за договорения срок, както и месечна
лизингова вноска за мобилното устройство. Въззивникът намира, че след като е
настъпил юридическият факт на писмено съглашение между страните, имащо характер
на индивидуален договор по смисъла на чл. 8 от ЗЗД, то следва че същият е
източник на валидно облигационно правоотношение между страните по него. Този
извод не следвало да се разколебае или да се отрече от оспорването, че услугите
не са били предоставени. Налице били валидни договори, в които ясно била определена
месечната дължима цена за избрания
абонаментен план. На договорно основание дължимите стойности били следните:
21, 99 лв. / абонамент Нонстоп 30, 99 лв.
с приложена отстъпка за номер *** + 14, 99 лв. /абонамент Интернет *** 14,99
лв. за номер ***/ + 3, 69 лв. /месечна лизингова вноска към номер *** или общо
40, 67 лв. месечно за ползваните услуги
по абонаментите. Въззивникът сочи, че базирайки се на разсъжденията на първоинстанционният съд, то ищецът не бил
провел доказване на претенцията си по
размер и съдът е следвало да да приеме, че претенцията е основателна до размер
на 77,65 лв., защото това били дължимите суми месечно по договора за периода на
двете фактури и периода на кредитното известие. До пълния размер от 134,86 лв. претенцията на ищеца би била
неоснователна, само при наличие на оспорване в тази насока от ответника, а
такова, според въззивника не било налице. Напротив – било налице пълно
признание на исковете както по основание, така и по размер. В този смисъл било
безпредметно назначаването и изпълнението на експертиза по делото, която пък
била ползвана за отхвърлителната част от решението.
За първия месечен отчетен период се
дължала стойността на фактура №**********/25.12.2016г., за която били начислени
36,98 лв. за избраните абонаментни програми; 3,69 лв. за месечна лизингова
вноска, както и потреблението, фактурирано извън избраните абонаменти в общ
размер на 26, 60 лв.;
За втория месечен отчетен период, според
въззивника, се дължи стойността на фактура №**********/25.01.2017г., в която
били начислени 36,98 лв. за избрани абонаментни програми; 3,69 лв. за месечна
лизингова вноска, както и потреблението, фактурирано извън избраните абонаменти в общ размер на 33,40 лв.;
За третия отчетен месечен период с кредитно
известие №**********/25.02.2017г. била
извършена корекция по дълга, като е сторнирана сумата в размер на -13, 12 лв.
/с ДДС/, като е начислена и месечна лизингова вноска в размер на 3, 69 лв.
На база изложеното се иска отмяна на
атакуваното решение в обжалната част и постановяване на друго, с което бъде
уважена изцяло исковата претенция. Прави се и алтернативно искане – в случай,
че не бъде уважена въззивната жалба, а от въззиваемата страна е отправено искане за присъждане на разноски,
то същите да бъдат съобразени и намалени, съгласно разпоредбите на Наредба 1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съобщение с
препис от въззивната жалба е изпратена на въззиваемата Н.Е.. След неколкратно
търсене /четири пъти
в периода 30.10.2019г.- 01.12.2019г./ същата не е намерена на известния по
делото адрес. Залепено е уведомление на входната врата на апартамента й,
находящ се в гр. ***, жк. „***“, бл. ***, вх. „***“, ет. ***, ап. **. Отговор
по жалбата или насрещна въззивна жалба не са постъпвали по делото. С разпореждане №2076/23.04.2019г. по гр.д.
660/2019г. по описа на КРС, получено от нея лично, настоящата въззиваема Н.Е. е била предупредена, че съгласно чл.41,
ал.1 от ГПК, страната, която отсъства повече от един месец от адреса, който е
съобщила по делото или на който веднъж й е връчено съобщение, е длъжна да
уведоми съда за новия си адрес. Поради това на този етап на страната не е бил
назначен особен представител.
След
постановяване на определението от 28.01.2020г., с което е изготвен
проекто-доклада по делото и е насрочено същото за гледане в открито съдебно
заседание по делото е постъпила молба от въззивамата Е. за предоставяне на
правна помощ, избирайки за това адв. А. И. от Адвокатаска колегия Кюстендил.
Към молбата са приложени необходимите писмени документи за уважаване на
искането й, поради което в о.с.з., проведено на 12.03.2020г. е допуснато
предоставянето на правна помощ, като за това е определен от АС при АК – Кюстендил
адв. И., който е бил назначен за процесуален представител на Е..
В съдебно
заседание се явява само адв. И.. Същият коментира, че бил
обоснован решаващият извод на първоинстанционният съд за недоказаност на
исковата претенция, съответно да бъде потвърдено атакуваното решение. Иска
въззивникът да бъде осъден да плати на НБПП изплатеното възнаграждене.
Окръжен съд-Кюстендил след извършената на основание чл.
269 от ГПК
служебна проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение,
установи, че същото е валидно и допустимо, тъй като е постановено от законен
съдебен състав в правораздавателната му компетентност по редовно предявен
осъдителен иск и след заплащане на дължимата държавна такса.
Съдът,
като взе предвид исканията и доводите на страните, ведно с доказателствата по
делото, намира за установено от фактическа страна следното:
На
12.10.2016г. между „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ”
ЕАД, ЕИК: ****, и Н.В.Е.,*** е сключен договор за далекосъобщителни услуги.
Въззивникът е издал няколко фактури за претендираните от него суми: №**********/25.12.2016г., за която били начислени 36,98 лв. за избраните
абонаментни програми; 3,69 лв. за месечна лизингова вноска, както и
потреблението, фактурирано извън избраните абонаменти в общ размер на 26, 60
лв.; за втория
месечен отчетен период, според въззивника, се дължи стойността на фактура
№**********/25.01.2017г., в която били начислени 36,98 лв. за избрани
абонаментни програми; 3,69 лв. за месечна лизингова вноска, както и
потреблението, фактурирано извън избраните
абонаменти в общ размер на 33,40 лв.; за третия отчетен месечен период с
кредитно известие
№**********/25.02.2017г. била извършена корекция по дълга, като е
сторнирана сумата в размер на -13, 12 лв. /с ДДС/, като е начислена и месечна
лизингова вноска в размер на 3, 69 лв. Няма данни по делото Е. да е платила
преди или след завеждане на исковата молба сума по някоя от фактурите.
От правна
страна съдът намери следното:
Въззивната жалба е частично основателна по следните съображения:
Предявен е иск по чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 79 от ЗЗД за незаплатени далекосъобщителни услуги за
абонатен номер ********* в общ размер на 134,86 лв. за периода 25.11.2016г. до
24.03.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение.
В останалата част /извън установителния иск/ производството е прекратено с
влязло в сила определение постановено в открити съдебно заседание, проведено на
03.07.2019г. по гр.д. № 660/2019г. по описа на КРС. В
тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно облигационно отношение между
страните по спора, предоставянето на услугите, предмет на договора, както и
ползването им от ответника. Обратно – в тежест на ответника е да докаже
изпълнение на задълженията си по договора. В хода на производство се доказа
наличие на облигационна връзка между страните по спора, а и не се спори –
сключеният договор за мобилни услуги от 12.10.2016г. с месечна такса в размер
на 14, 99 лв. с ДДС, с дата на издаване на фактурата 25 число от месеца;
приложение към договора за мобилни услуги със стандартен месечен абонамент 30,99 лв. месечно с
продължителност 24 месеца, но с ползване на отстъпка в размер на 29,04%, или в абсолютен
размер на 21,98 лв. с вкл. ДДС. Наред с това
е сключен договор за покупка на стока – мобилен телефон марка „***“ с
месечна вноска в размер на 3,69 лв. През процесния период - 25.11.2016г. до
24.03.2017г. са издадени три кредитни известия за посочените по-горе абонаменти
месечно, както и за услуги извън абонамента. С последното кредитно известие
№********** е намалена стойността на задълженията с 13.12 лв., представляващо
внесен депозит от Е. при сключването на договора. Т.е. само за абонаментни
услуги в процесния период, намалено с внесения депозит, задължението на Е. е в
общ размер на 71,89 лв., за който размер е и основателна въззивната жалба. В
тази насока съдът цени и частичното признание на иска от страна на Е., която в
съдебно заседание, проведено на 03.07.2019г. по гр. д. №660/2019г. по описа на
КРС заявява, че „може да съм имала да плащам нещо но не е пълната сума.
Претенциите за неустойка са незаконосъобразни и почиват на нищожни клаузи”. Що
се касае за останалите услуги – разговори, смс-и, мобилен интернет, HBO
GO, “плати с Telenor” и т.н. не са представени
доказателства за предоставянето им на ползвателя Е.. Фактът на сключването на договора, визиращ
предоставянето на тези услуги не е равнозначно на предоставянето им. Както сочи
и първоинстанционният съд фактурите, представени от ищцовото дружество са
частни свидетелстващи документи, които нямат материална доказателствена сила.
Те са издадени едностранно и материализират единствено изявлението на
съставителят им. Още повече те не представляват писмено признание на неизгоден
за издателят им факт, тъй като са съставени от въззивника и задават единствено
параметрите на вземането им. Обстоятелството, че ищецът не сочи доказателства
да е предоставил твърдяните услуги на ответника е отразено в проекто-доклада по
делото пред КРС, приет за окончателен в съдебно заседание от 25.09.2019г. с
определение, където е и визирана цитираната добавка. Твърдението на въззивника,
че е налице порок в доклада, доколкото ищецът не се е явил по делото,
настоящата инстанция намира за неоснователно, тъй като с молба-становище от
представител на ищеца с вх. №20752/24.09.2019г. е поискано даване ход на делото
и в негово отсъствие. От друга страна, дори и да се приеме, че поради
процесуално нарушение страната не е могла да вземе становище по изменения
доклад и реално не е настъпила преклузия по представяне на доказателствата, то
и понастоящем не се представят доказателства за предоставяне на услугите на
въззиваемия.
Ето защо, настоящият състав на Окръжен съд –
Кюстендил частично ще отмени решението като неправилно в частта, с която е
отхвърлена претенцията в размер на 71,89 лв. и вместо това ще постанови, че приема за
установено, че Е. дължи на на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД по договора от
12.10.2016г. тази сума за периода 25.11.2016г. до 24.03.2017г. и ще потвърди решението в частта, с която е
отхвърлен искът за разликата до пълния претендиран размер от 134, 86 лв.
По
разноските:
С оглед изхода на спора и на чл. 78 от ГПК
на въззивника следва да бъдат заплатени
разноските за двете инстанции, съобразно уважената част от иска. Пред първата
инстанция са поискани следните разноски – адвокатски хонорар и доплатена държавна такса. Хонорарът пред
първата инстанция е в размер на 180 лв. и доколкото са заведени три иска пред
КРС -
първият по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД за далекосъобщителни услуги, вторият по чл. 79
от ЗЗД, вр. с чл. 92 ЗЗД – неустойка и третият
- по чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 205 от ЗЗД за лизингови вноски и в
пълномощното не е диференцирано какъв е хонорарът за всеки от исковете, то
съдът приема, че е платено по равно, т.е. по 60 лв., за всеки. От друга страна
производството по последните два иска е прекратено с влязло в сила определение,
поради което уважената част от хонорара ще бъде спрямо 60 лв. Размерът на
доплатената такса е 125 лв. следователно за първата инстанция съдът ще осъди Е.
да плати 98, 62 лв. на ищцовото дружество. Що се касае за въззивната инстанция
във въззивната жалба не е направено искане, а такова следва да е направено, с
оглед нормата на чл. 80 от ГПК, за присъждане на разноски, макар да е платена
такса за образуване на въззивното производство и да е представено пълномощно с
отбелязано платено възнаграждение в размер на 180 лв.
По обжалваемостта:
Доколкото делото е с материален интерес
под 5000 лв., то решението е необжалваемо, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Воден от горните съображения,
настоящият състав на Окръжен съд-Кюстендил
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №766 от 27.09.2019г.,
постановено по гр. д. №660/2019г. по описа на Районен съд – Кюстендил, в частта, с която е отхвърлен искът, предявен
от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК:****, против Н.В.Е.,***, с който да бъде
признато за установено по отношение на ответника наличието на вземането на
ищеца по заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №2237/2018г.
по описа на КРС за сумата от 62, 97 лв.,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********
за периода от 25.11.2016г. до 24.03.2017г. по договор за далекосъобщителни
услуги от 12.10.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
ОТМЕНЯ решение №766 от 27.09.2019г., постановено по гр. д.
№660/2019г. по описа на Районен съд – Кюстендил, в частта, с която искът е отхвърлен за сумата от 71, 89 лв., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА
за установено по отношение на Н.В.Е.,***, че същата дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК:****, по заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. №2237/2018г. по описа на КРС за сумата от 71, 89 лв., представляваща незаплатени
далекосъобщителни услуги за абонатен номер **** за периода от 25.11.2016г. до
24.03.2017г. по договор за далекосъобщителни услуги от 12.10.2016г., ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
ОСЪЖДА Н.В.Е.,***, ДА ПЛАТИ на „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ” ЕАД, ЕИК: ****, сума в размер на 98, 62 лв. представляващи разноски
за двете инстанции.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.