№ 22010
гр. София, 04.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110141372 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
04.12.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 41372/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ИФ“ ЕООД срещу И. И. Ц., като се твърди, че страните
се намирали в облигационно отношение, което е възникнало по силата на Договор за
предоставяне на кредит от разстояние № 399450/18.08.2022 г. Излага подробно съображения
във връзка със сключването на договора. Поддържа, че по силата на сключения договор е
предоставил на ответника сумата от 1250,00 лева, която последният се задължил да
възстанови ведно с уговорената възнаградителна лихва. Навежда доводи, че ответника не
бил изпълнил задълженията си по договора, поради което дължал сумата за главницата в
размер на 1250,00 лева, както и сумата от 309,18 лева – договорна възнарадителна лихва за
периода от 18.08.2022 г. до 12.10.2023 г. Твърди, че издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК, но ответника бил възразил, поради което имал правен интерес от предявения иск.
1
Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираната сума, както и
присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като
исковете се оспорват. Твърди, че договорът бил нищожен поради противоречие със закона,
което аргументира с нормите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, което
обосновава подробно, като сочи, че не били спазени изискванията досежно посочването на
действителното ГПР, което аргументира подробно. Отделно от това сочи, че тъй като
кредиторът не бил посочил точно размерът на дължимата лихва, то и потребителят не
можел да вземе информирано решение досежно условията по договора за кредит. Инвокира
доводи, че в ГПР следвало да се включат и разходи свързани с изисквани обезпечения, което
обосновава, като прави извод, че ГПР е в размер по-голям от посочения в договора.
Поддържа, че уговорената възнаградителна лихва била в противоречие с добрите нрави, а
оттам и нищожна поради противоречие с чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като размерът й бил
повече от трикратния размер на мораторната лихва, което аргументира. Иска отхвърляне на
претенциите. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК,във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в
обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
наличието на валиден договор за предоставяне на кредит; 2) клаузите от договора да са
валидни, като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни
норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават
значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на
парични суми по договора за кредит в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени
на уговорения в договора падеж.
Приложен е неподписан Договор за предоставяне на кредит № 399450/18.082022 г.
между „ИФ“ ЕООД от една страна, в качеството на кредитор и И. И. Ц. от друга страна, в
качеството на кредитополучател-потребител. По силата на договора страните са съгласило,
че кредиторът предоставя на кредитополучателя сумата от 1250,00 лева, а последният се
задължава да я върне съобразно уговорените в договора срокове, ведно с уговорената
договорна възнаградителна лихва.
Прието и неоспорено е заключението на СТЕ от което се изяснява, че процесният
договор е изписан на шрифт „dejaVu Serif Condensed“ с размер на кегела 10, като заглавието
е с размер на кегела 12. Вещото лице е посочило, че размера на печатния текст на общите
условия към договора е с размер на кегела 13.
Съдът, като извърши преценка на заключението на вещото лице, съобразно правилото
на чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е извършено обективно,
компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените
задачи, като по делото липсата доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на
правния спор или е недобросъвестен.
Приложено е писмо от „ЮБ“ АД и платежно нареждане (л. 95-96 в кориците на
делото), като се установява, че по отношение на И. И. Ц. е открита банкова сметка с IBAN:
********** **********, като се изяснява от платежното нареждане, че на 18.08.2022 г. по
същата банкова сметка е постъпила сумата от 1250,00 лева с основание „Дог. за заем номер
399450“ с наредител „ИФ“ ЕООД.
2
При извършването на паричен превод основният документ е платежното нареждане,
което по правната си същност представлява нареждане до банката от платеца да се извърши
определено правно действие – задължаване на сметката на платеца и тази на получателя на
банкови превод (когато се касае за сметка в една и съща банка, какъвто е процесният
случай). Макар и често под платежното нареждане между платеца и банката да са налице
конкретни каузални правоотношения, банката не се интересува от основанието за
превеждане, респ. от лицето по отношение на което се извършва банковия превод. В този
смисъл удостоверението за заверяване на банкова сметка, в което е вписано основанието за
плащане е официален свидетелстващ документ, издаден от частно-правен субект, който има
обвързваща материална доказателствена сила за фактите, за които законът е създал
удостоверителна компетентност на издателя (извън посоченото основание за плащане от
платеца). Това удостоверяване има официален характер за действията извършени от и пред
банката, но документът не е обвързващ относно верността на частно-правното изявление на
третото лице (в частта относно посоченото основание за плащане удостоверяването обвързва
съда единствено с факта, че такова основание е посочил платецът, но не и че то е
действителното). С особено практическо значение е удостоверяването относно заверяване на
сметката на получателя. Тъй като в тази част документът удостоверява извършено от
банката (издателя на документа) действие, то има характер на официален документ по
смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. В този смисъл изчерпателно е аргументирано Определение
№ 169/19.02.2014 г. по ч. т. д. № 4520/2013 г., ТК, І т.о. на ВКС.
Договор за потребителски е формален (изискуемата форма за действителност е
писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се
сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на
съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК, като е от значение и
обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните
средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и
комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя
връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си
разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на
кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се
е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно
правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и
времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното
правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски
кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата
валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права
(парични притезания) или ако е консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-
горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на
кредитополучателя).
В случая, съдът намира, че не е спазена формата на договора, доколкото писмената
3
форма независимо дали договорът е уговорен като консенсуален или реален е форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК. Отделно това трябва да се спомене, че от
гледна точка на гражданският процес и неподписаният документ, също представлява
документ, но за да същият да може да се ползва за съответните доказателствени цели е
необходимо да се установи неговата автентичност, т.е. авторството. В случая доказателства в
тази насока не са ангажирани, респ. не са сочени, поради което и с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност.
Според правилото на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва
в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В случая с оглед заключението на СГЕ, което е кредитирано от съда се изяснява, че
част от договора е изписана с размер на шрифта 10 и 12 и 13, което е в прякото
противоречие с чл. 10 ЗПК.
Следователно е налице хипотезата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, според което договорите
сключени в противоречие със закона са нищожно. В този смисъл, при граматическото,
систематично и телеологическо тълкуване на закона не може да се направи извод, че
последният разграничава отделните елементи на договора – т. е. няма значение дали се касае
за различие при изписването на данните на страните, необходимото договорно съдържание
(Essentialia negotii), случайното договорно съдържание (Accidentalia negotii) или
съдържанието на договора произтичащо от правилата на закона (Naturalia negotii). Тоест в
случая в позитивната правна уредба е залегнал принципа, че когато закона не различава и
правоприложителят не трябва да различава, поради което не може да бъде приложен чл. 26,
ал. 4 ЗЗД. Нещо повече, ако в случая да можеше нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД да се приложи,
то тогава практически ще липсват условията за ползване на платежния инструмент чрез
който се предоставя уговорената сума по договора за кредит. По този начин би се достигнало
до неизпълнен фактически състав, който ще изпълни хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 –
липса на съгласие, тъй като страните няма да са постигнали и уточнили един от
съществените елементи на договора за кредит – условията за неговото усвояване и ползване.
Следователно, тъй като процесния договор за кредит е нищожен последният не е
породил правен ефект, а претенцията основана на договорно основание е неоснователна.
На следващо място, съдът намира, че в случая с оглед приложението на чл. 23 ЗПК
трябва да отбележи, че в случая последната е неприложима.
За да договорът да бъде сключен под формата на консенсуален или реален договор,
то поне се изисква формата му да бъде спазена. Действително, реалният договор изисква
един допълнителен елемент – in re, т.е. предаването на благото, за да се сключи договора, но
това не отменя изискването на чл. 10 ЗПК за формата на договора и шрифта на договора.
Казано по друг начин, за да се приложи чл. 23 ЗПК следва да е налице поне сключен
договор, който да е нищожен на основание различен от неспазването на изискуемата от
закона форма, когато вземането е кондикционно, а не по чл. 23 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че претенцията за главницата е неоснователна на
две основания, поради което същата следва да бъде отхвърлена. За пълнота трябва да се
спомене, че в случая не може да се приложи правилото на чл. 23 ЗПК, тъй като принципно
по разбиране на настоящият съдебен състав, то касае отделна претенция, но дори това
виждане да не се възприеме, то ищецът поне следва да направи искане в тази насока,
каквото по делото липсва. Противното би означавало съдът да излезе извън основният
принцип на българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2
ГПК).
4
Отделно от това – от гледна точка на материалното право трябва да се посочи, че чл.
23 ЗПК може да се приложи по отношение връщането на действителната стойност на
кредита, когато преди всичко е бил сключен договор, който обаче е нищожен на друго
основание извън това по чл. 10 ЗПК. А на второ място – да се установи, че действително
сумата по договора е била предадена на длъжника, тъй като чл. 23 ЗПК цели нищо друго,
освен спазването на забраната за неоснователно обогатяване, която обаче е двустранно
релативна. Тоест, след като не си установил, че си предал действително дължимата сума, то
не можеш да претендираш същата нито на договорно, нито на извъндоговорно основание,
което е в пълна сила и при приложението на чл. 23 ЗПК.
На следващо място и за пълната, настоящият съдебен състав намира, че не може да се
приложи правилото на чл. 23 ЗПК и с оглед факта, че настоящото производство е предявено
при условията на чл. 422 ГПК. Според т. 11 б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска, предявен по реда на чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.
214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на
размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането,
различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата
между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния
размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен
иск в това производство.“. При това положение, ако се приеме, че съдът може служебно да
приложи чл. 23 ЗПК при условията на претенция предявена по реда на чл. 422 ГПК, то
следва да се приеме, че съдът ще присъди нещо различно от това за което е издадена
заповедта за изпълнение, тъй като обстоятелствата в заповедта и решението ще са различни,
а изпълнителният лист би следвало да се издаде въз основана заповедта по чл. 410 ГПК, а не
въз основа на установителното съдебно решение.
Следователно в случая претенцията за главницата е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
Искът за възнаградителна е акцесорен, поради което е обусловен от изхода на делото
по главния иск. След като неоснователен е главния иск, то такива се явяват и обусловените –
акцесорни искове, поради което претенцията за възнаградителна лихва следва да бъде
изцяло отхвърлена.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като
е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
следва да му се присъди сумата от 900,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение
за първоинстанционното и заповедното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „ИФ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ********************* срещу И. И. Ц., ЕГН: **********, с адрес:
гр. ***************, за признава за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че И. И. Ц., ЕГН: **********
дължи на „ИФ“ ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 1250,00 лева – главница по Договор за
предоставяне на кредит № 399450/18.08.2022 г., както и сумата от 309,18 лева – договорна
5
възнаградителна лихва за периода от 18.08.2022 г. до 12.10.2023 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.01.2024 г. по ч. гр. д. № 71541/2023 г. по описа
на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ИФ“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати
на И. И. Ц., ЕГН: **********, сумата от 900,00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните с
въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6