№ 1476
гр. София, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20231000502723 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №3312/21.06.2023 г. по гр. д. №12093/2022 г. по описа на
Софийски градски съд е отхвърлен като неоснователен предявения от Ф. Д.
В., ЕГН **********, срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, установителен иск с правно основание чл. 439 ал. 1 вр. чл. 124 ал.
1 ГПК за признаване за установено, че ищецът Ф. Д. В. не дължи на
ответника „Агенция за събиране на вземания” ЕАД сумата от 150 000 евро -
част от главница по договор за револвиращ кредит от 08.04.2009 г., ведно със
законната лихва от 17.03.2016 г. до окончателното изплащане, и сумата от
5867,49 лева, разноски по делото, които суми са предмет на изп. дело №
20168440401021 на ЧСИ С. Я..
Посоченото решение е обжалвано изцяло от ищеца Ф. Д. В., действащ
чрез процесуалния си представител. Във въззивната жалба се излагат
подробни съображения, че решението е неправилно, незаконосъобразно,
необосновано, постановено в несъответствие със събраните доказателства.
Твърди се, че изводите на първоинстанционния съд, че погасителната давност
е била прекъсната с действия по прекратено по силата на закона изпълнително
дело, противоречат на съдебната практика на ВКС. Моли се решението да
бъде отменено, а предявеният иск да бъде изцяло уважен. Прави се искане
въззивният съд да присъди сторените пред двете съдебни инстанции
разноски.
1
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство - „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, действащ чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат подробни съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Моли се решението да бъде
потвърдено, като на въззиваемия бъдат присъдени сторените във въззивното
производство разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно
легитимирана страна в процеса против решение, подлежащо на въззивно
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
Софийски градски съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че ищецът Ф. Д. В. не дължи на ответника „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД сумата от 150 000 евро - част от главница по договор за
револвиращ кредит от 08.04.2009 г., ведно със законната лихва от 17.03.2016
г. до окончателното изплащане, и сумата от 5867,49 лева, разноски по делото,
които суми са предмет на изп. дело № 20168440401021 на ЧСИ С. Я..
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба
доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр.
2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на
релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато
неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
От приетите в първоинстанционното производство писмени
доказателства се установява следната фактическа обстановка:
Безспорно е между страните, че Ф. Д. В. е бил длъжник по изп. дело №
20168440401021 на ЧСИ С. Я. за сумите от 150 000 евро - част от главница по
договор за револвиращ кредит от 08.04.2009 г., ведно със законната лихва от
17.03.2016 г. до окончателното изплащане, и 5867,49 лева, разноски по
делото. Тези суми са предмет на изпълнителен лист, издаден в заповедно
производство по ч. гр. д. № 15106/2016 г. на СРС.
Безспорно е и че по изп. дело № 20168440401021 на ЧСИ С. Я. е бил
наложен запор върху вземания на длъжника Ф. Д. В.. С доклада по чл. 146
ГПК първоинстанционният съд е приел, че запорът е бил наложен на
29.03.2017 г. Прието е за безспорно, предвид неоспорването от ответника в
отговора на исковата молба, че на 29.03.2019 г. е настъпило прекратяване на
2
изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК в частта му спрямо
ищеца Ф. Д. В..
Към първоинстанционното дело е приложено копие от изп. дело №
20168440401021 на ЧСИ С. Я.. От книжата по него се установява, че
изпълнителното дело е било образувано на 05.04.2016 г., с взискател
„УниКредит Булбанк“ АД и солидарни длъжници „Фиш Интернешънъл“
ЕАД, С. И. В., Ф. Д. В. и „Фиш проджект“ ЕООД. На Ф. В. в качеството му на
длъжник е връчена по реда на чл. 46 ГПК покана за доброволно изпълнение.
На 19.04.2016 г. е била наложена възбрана върху недвижим имот, собствен на
длъжника по изпълнителното дело Ф. Д. В.. С разпореждане от 27.03.2017 г.
на съдебен изпълнител е бил наложен запор върху банковите сметки на
длъжниците Ф. Д. В. и С. И. В.. Във връзка с наложения запор на сметките на
Ф. Д. В., са изпратени запорни съобщения до „Юробанк България“ АД и
Реайфайзенбанк България“ ЕАД. По изпълнителното дело е приложен
документ за частично плащане на сумата от 85,38 лева с отбелязване, че е
„частично плащане служебно“ на името на ищеца Ф. Д. В.. От приложените
към изпълнителното дело уведомителни писма се установява, че с договор за
прехвърляне на вземания от 15.10.2018 г. първоначалният кредитор
„УниКредит Булбанк“ АД е прехвърлил вземанията си, предмет на
изпълнителното дело, на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, за което
ищецът В. е бил уведомен. Ответникът е бил конституиран като взискател по
делото с разпореждане от 20.02.2019 г. По искане на взискателя, била
изготвена справка за трудови договори на длъжника Ф. В. през 2019 г. и
справка за банковите му сметки. На длъжника е изпратена нотариална покана
за доброволно изпълнение, в която като кредитор е вписан ответникът
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. На 30.07.2019 г. е изготвена справка
от персоналната партида на ищеца В. в Агенцията по вписванията, а на
01.08.2019 г. - нова справка за банковите му сметки.
С молба вх. № 034177 от 01.08.2019 г. „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД като взискател по изпълнителното дело е поискал справка за
притежаваните от длъжниците С. И. В. и Ф. Д. В. банкови сметки и искане за
налагане на запор върху банковите сметки, ако такива бъдат открити.
С молба вх. № 039483 от 10.09.2019 г. взискателят е поискал справки за
движимо и недвижимо имущество, справки за работодател и пенсионни
плащания. С молбата е направено изрично искане за изготвяне на справка за
притежавани МПС от длъжника Ф. Д. В. и при установяване на такива,
налагане на запор.
На 22.02.2021 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника Ф. Д. В. в „Америкън Попкорн
къмпани“ ЕООД гр. София.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира от правна страна следното:
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
3
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно решение, с което искът с правно
основание чл. 439 ГПК е отхвърлен, първоинстанционният съд е приел, че по
образуваното изпълнително дело валидно изпълнително действие по
отношение на Ф. Д. В. преди изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е
налагане на запор върху банкови сметки на длъжника на 27.03.2017 г. С това
действие е била прекъсната погасителната давност спрямо този длъжник и от
27.03.2017 г. е започнала да тече нова петгодишна давност. След изтичането
на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 29.03.2019 г., взискателят „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД е направил искания с молби вх. № 034177 от
01.08.2019 г. и вх. № 039483 от 10.09.2019 г. за проучване на имущество и
налагане на запор върху банкови сметки, МПС и вземания по трудови
правоотношения на длъжника Ф. Д. В.. Без да администрира исканията в
рамките на ново изпълнително дело спрямо този длъжник, съдебният
изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника
Ф. Д. В. на 22.02.2021 г. Действието на принудително изпълнение е било
валидно и в рамките на давностния срок, започнал да тече на 27.03.2017 г. С
налагането на запор върху трудовото възнаграждение на Ф. В. на 22.02.2021
г., на тази дата погасителната давност спрямо този длъжник отново е била
прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна давност, която не е
изтекла. Перемпцията по чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК - прекратяването на
изпълнителното производство спрямо Ф. В., не води до погасяване на
материалното право на взискателя спрямо този длъжник и е без правно
значение за давността на вземането на кредитора.
Така изложените правни аргументи на първоинстанционния съд са
законосъобразни, обосновани са, при правилно прилагане на закона и след
анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият
състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се
прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско
действие за принудително изпълнение обаче може да предприеме само
съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение –
публичен изпълнител, синидик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва
давността, но давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се
влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е
направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не
зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по
указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се
прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието.
Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е
настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След
това тя се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на
4
способа става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис,
оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни
предложения, провеждане на наддаване и т.н. до влизането в сила на
постановлението за възлагане. В Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015 г.
по тълкувателно дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че в
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. Ето защо всяко насочване на изпълнението върху
отделен имуществен обект на длъжника прекъсва давността, тъй като с него
започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът
започва да търпи ограничение в правната си сфера – неговите актове на
разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и
присъединените кредитори.
С разпореждане на председателя на ВКС от 09.03.2023 г. е образувано т.
д. № 2/2023 г. на ОСГТК, като точка 3 от тълкувателното дело следва да
отговори на въпроса - Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително
действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила
перемпция?. Тъй като въззивният съд няма основание да спре производството
пред себе си до постановяването на тълкувателно решение по този – т. 1 от
Тълкувателно решение №8 от 07.05.2014 г. по тълк. дело №8/2013 г. на
ОСГТК на ВКС , следва да разреши спора съобразно своите разбирания
относно разрешението на въпроса.
Според настоящият съдебен състав настъпването на т. н. перемпция на
изп. дело №20168440401021 по описа на ЧСИ С. Я. съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, няма пряка относимост към погасяването по давност на процесното
вземане, предмет на принудителното изпълнение и настоящия иск по чл. 439
ГПК. В тази насока, че перемпция не се отразява на погасяването по давност
на принудително изпълняваното право е актуалната практика на ВКС -
например решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г. о.,
решение №127/12.07.2022г. по г. д. №2884/2021г. на ІІІ г.о., решение №3 от
04.02.2022г. по гр.д. №1722/2021 г., IV г. о., решение № 188 от 10.08.2022 г.
по гр. д. № 562/2022 г. на III г. о. и др. Настоящият съдебен състав не споделя
становището застъпено в цитираната във въззивната жалба съдебна практика
на ВКС - решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г., IV г.о.,
решение № 42/26.02.2016 г. по гр.д.№ 1812/2015 г., IV г. о., решение №
10/16.02.2016 г. по гр. д.№ 3231/2014 г., III г.о. и определение №
290/25.04.2018 г. по гр. д. № 3217/2017 г., III г. о. Възприетото в тези съдебни
актове разбиране, че предприети по перемптирано изпълнително дело
изпълнителни способи са негодни да прекъснат давността, обосновано е
изоставено. Кредиторът няма как да търпи неблагоприятни последици в
5
резултат на неизпълнение на задължения на съдебния изпълнител.
Противното означава да се обвърже прекъсването на погасителната давност в
изпълнителния процес изцяло с изпълнението на служебните задължения на
съдебния изпълнител, което явно нелогично и недопустима засяга правната
сфера на кредитора.
Въззивният съд намира, че перемпцията е без правно значение за
прекъсването на давността. Тя е имала значение при действието на
Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до
обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от
прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други
държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него.
Общото между двата правни института на перемпцията и давността е, че
едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за
давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни
последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред
съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният
изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното
дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила,
съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ –
той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече
перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в
ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право.
Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали
съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново
дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен
способ. Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в
който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по
постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички
поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите
не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след
направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото
съдействие и така осуетява неговото прилагане. Ако по искане за
изпълнително действие след настъпването на перемпцията съдебният
изпълнител не образува ново изпълнително дело, а извърши поисканото
изпълнително действие в рамките на същото изпълнително дело, това е
нарушение на органа по изпълнението, но то не се отразява на валидността на
искането, нито на валидността на извършеното изпълнително действие.
Въззивният съд счита, че предвид специалния характер на иска с правно
основание чл. 439 ГПК е изключено приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК
относно настъпването на крайния срок на погасителна давност в хода на
съдебното производство. Правният интерес за предявяването на иска по чл.
6
439 ГПК, когато се твърди погасяване по давност на вземането, предмет на
принудително изпълнение, предполага давностният срок да е вече изтекъл
към момента на предявяване на иска. В разглеждания случай обаче, дори и да
приложим чл. 235, ал. 3 ГПК, то към момента на приключване на съдебното
дирене пред въззивната инстанция на 07.12.2023 г., петгодишната давност не е
изтекла. Последното известно и осъществено изпълнително действие по
делото, което е прекъснало погасителната давност, е наложения запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника Ф. Д. В. в „Америкън Попкорн
къмпани“ ЕООД на 22.02.2021 г.
Напълно неотносими към предмета на съдебното производство са
останалите, обективирани във въззивната жалба общи възражения, поради
което не е необходимо да се обсъждат в детайли.
При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства и
изложените правни съображения и настоящата съдебна инстанция достига до
категоричния правен извод, че предявеният иск е неоснователен.
Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна инстанция
достига, съвпада изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид неоснователността на въззивната жалба и наличието на
разноски единствено за юрисконсултско възнаграждение, въззиваемата
страна има право на такива съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК. На
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащане на правната помощ, въззивният съд определя на въззиваемото
дружество сумата 100.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение, предвид
сложността на делото и неявяването в открито съдебно заседание на
процесуалния му представител.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3312/21.06.2023 г. по гр. д. №12093/2022
г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Ф. Д. В.,
ЕГН **********, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, сумата от 100 лева, сторени разноски във въззивното
производство за процесуално представителство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8