№ 357
гр. Б., 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Вера Коева
Емилия Дончева
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно гражданско дело №
20241200500445 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх.№
1940/05.03.2024г., подадена от Ю. Ю. К., с ЕГН ********** и адрес: гр.П.,
ул.“М.“ №13, чрез адв.Г. К., против Решение №56/22.02.2024г., постановено по
гр.д. №543/2023г. по описа на РС- П..
С въззивната жалба решението се оспорва изцяло. Твърди се допуснати от
първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения, изразяващи
се в неправилна правна квалификация на спора, като се обосновават подробни
доводи в тази насока. Въз основа на това се твърди неправилно приложение на
материалния закон, което е в резултат на неправилно кредитиране и
анализиране на всички събрани по делото доказателства - заедно и поотделно.
Поддържа се, че вярната правна квалификация на иска е по чл. 357 и сл. ЗЗД,
при анализиране на събраните доказателства и извеждане на действителната
обща воля на страните по сключеното помежду им правоотношение.
Жалбоподателят прави собствен анализ и оценка на част от събраните
доказателства и се оспорват направените по част от тях фактически изводи на
районния съд. При поддържане на фактически твърдения и правни доводи в
1
горната насока се иска съдът да даде нова правна квалификация на спора, в
съответствие с взаимоотношенията между страните по сключване на договор
за гражданско дружество по чл.357 ЗЗД и извършване на ново разпределение
на доказателствената тежест, да се отмени обжалваното решение изцяло и
предявеният иск се отхвърли като неоснователен, както и да се заплатят
направените по делото разноски. Не се правят искания за събиране на нови
доказателства при въззивната проверка.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е подала отговор. В отговора се оспорват възраженията
на жалбоподателя за недопустимост на иска, поради сила на пресъдено нещо.
Оспорват се и възраженията по основателността на иска. Поддържа се, че
искът не е погасен по давност, както и че процесният договор е симулативен.
Не се правят искания за събиране на нови доказателства, но се изразява
становище по доказателствени искания на насрещната страна в насока
неуважаването им при подробно изложени мотиви.
В съдебно заседание, жалбоподателят, чрез процесуален представител,
поддържа подадената жалба и доводите в нея.
Въззиваемите страни, редовно и своевременно призовани, се явяват лично и
чрез пълномощник. Поддържат отговора и по същество искат потвърждаване
на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Въззивната жалба отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261
ГПК, подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна, с
правен интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Б., след като съобрази материалите по делото и приложимия
закон, намира следното:
Производството е по гр.д.№ 543/2023г. по описа на РС П. е образувано по
искова молба от А. С. Т., ЕГН: **********, гражданка на Р.Ф., родена на *** г.
в гр. П., с адрес гр. П., бул. „Д.“ № 66, ап. 56, чрез пълномощник, с която
против Ю. Ю. К., ЕГН: **********, с адрес гр. П., ул. „М.“ № 13 е предявен
установителен иск - за признаване за установено по отношение на ответника,
че дължи на ищеца сумата от 9 945 лева, на основание договор за заем,
2
сключен на 20.04.2017 г. в гр. П., с падеж за връщане на заема - 30.12.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.12.2022 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Ищцата е обосновала иска си с твърдението, че на 20.04.2017г. между
страните е сключен договор за заем в писмена форма, по силата на който е
предоставила на Ю. К. сумата от 5 100 евро, с левова равностойност 9945
лева, със срок за връщане на заема до 30.12.2017 г., като заемната сума е
предадена в брой и договорът служи за разписка за нейното предаване и
получаване. Посочва, че сумата била нужна на ответната страна за влагане в
бизнес начинанието й, свързано с отглеждане на крави. Въпреки настъпилия
падеж и отправени покани дадената в заем сума не била върната.
Ответната страна оспорва иска като недопустим, на основание чл.299, ал.1
ГПК. Твърди се, че процесният договор представлява привидна сделка с
относителна симулация, тъй като е породила правни последици, различни от
видимо уговорените в договора. Действителната цел на договора била да
играе ролята на разписка за платена сума, удостоверяваща, че ищцата е
извършила своята дължима към ответницата престация по Договор за
инвестиции, сътрудничество и съвместна дейност от 27.01.2015 г., която сума
била посочена в договора и с помощта на която ответницата да закупи
нужните животни, които впоследствие да отгледа, те да родят и да продаде
новородените животни, като реализира печалба от продажбата, която да
раздели с ищцата. Твърди, че към 27.01.2017г. се е задължила да издаде запис
на заповед за цялата сума на договора в размер на 48 750 лева или 25 000 евро,
която сума ищцата й предоставила в брой, без издаване на разписка, като се
уговорили процесната запис на заповед да има такова предназначение. Сочи
се, че с влязло в сила Решение № 2122/09.05.2019 г. по гр.д. № 116/2018 г. по
описа на ОС- Б., съдът е отхвърлил така предявения иск, като в мотивите си
приел за доказано, че запис на заповед от 27.01.2017 г. е издаден във връзка
със сключения между страните договор за инвестиции, сътрудничество и
съвместна дейност от 27.01.2015г.
Ответната страна поддържа, че дори процесният договор за заем да е
действителен, то ищцата е следвало да се ползва от уговореното между
страните в Допълнение към договора за инвестиции, сътрудничество и
съвместна дейност № 6 от 27.01.2015 г., обезпечение на заема, а именно чрез
3
запис на заповед, издаден от заемателя за сума в размер на 12 500 евро,
еквивалентна на 24 375 лева. Твърди, че като е инициирала настоящото
производство посредством документ по чл. 410 ГПК (договор за заем), вместо
документ по чл. 417 ГПК (запис на заповед), ищцата не е спазила
договорената между страните клауза (чл. 11 от договора за заем от
20.04.2017г.) и е нарушила чл. 20а ЗЗД, което противоречи на добрите нрави. В
тази връзка се твърди, че въз основа на Запис на заповед от 20.04.2017 г.
ищцата е инициирала съдебно производство, окончателно приключило с
Решение № 2073/08.05.2019 г. по в.гр.д. № 155/2019 г. по описа на ОС - Б., с
което е отменено Решение № 10/14.01.2019 г. по гр.д. № 694/2018 г. по описа
на РС - П., и с което въззивният съд е отхвърлил осъдителния иск на ищцата
срещу ответницата, като е посочил, че записът на заповед от 20.04.2017 г. за
сума в размер на 24 375 лева, не съдържа нужните реквизити - падежна дата,
поради което е нередовен от външна страна документ.
Ответната страна прави и възражение за изтекла погасителна давност, като
твърди, че вземането се погасява с изтичането на тригодишния срок по чл. 116,
б. „б“ ЗЗД. Прави възражение по чл. 26, ал. 2 за разкриване на относителна
симулация, като поддържа, че договор за заем от 20.04.2017 г. представлява
разписка за платена от ищцата сума, представляваща задължение за
предоставяне на инвестиция за закупуване на животни по договора за
съвместна инвестиция и сътрудничество от 27.01.2015г.
С обжалваното решение № 56/22.02.2024г. е признато за установено по
отношение на ответника Ю. Ю. К., че дължи на ищеца А. С. Т. сумата от
9 945 лева, представляваща дължима сума по договор за заем, сключен между
страните на 20.04.2017г. в гр. П., с падеж за връщане на заема – след
30.12.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
29.12.2022г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена Заповед № 1057 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК на 30.12.2023 г. по ч.гр.д. № 1773 по описа на РС-П. за 2022 г.
Направеният от въззивният съд самостоятелен анализ на събраните
доказателства води до следните фактически констатации:
Ищцата А. С. Т. е подала до РС П. заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу ответника Ю. Ю. К.,
по което е образувано ч.гр.д. № 1773/2022г. по описа на РС – П.. Заявлението е
4
уважено и в полза на заявителя А. Т. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1057/ 30.12.2022г., с която е
разпоредено на длъжника Ю. Ю. К. да заплати на кредитора А. С. Т. сумата от
9945 лева, представляваща левовата равностойност на 5100 евро – главница,
на основание Договор за заем от 20.04.2017г., сключен между страните, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
29.12.2022г. до изплащане на задължението, както и разноските по
заповедното прозиводтво 200 лв. - държавна такса и 960,00 лв. - заплатено
адвокатско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника, който в срока
по чл.414 ГПК е подал възражение, с което оспорва, че дължи вземането,
поради което в срока по чл.415 ГПК от заявителя е предявен настоящия
установителен иск – за установяване дължимостта на оспореното вземане.
Като писмено доказателство е приет документ, озаглавен Допълнение към
договора инвестиции за сътрудничество и съвместна дейност № 6, като
саморъчно е изписан изразът: „от 27.01.2015“ /л.2 от РС/. В този документ е
отразено, че на 20.04.2017 г. в гр. П. между ищцата А. С. Т., в качеството на
заемодател, от една стана, а от друга от ответника Ю. Ю. К., в качеството на
заемател е сключен договор за заем, по силата на който заемодателят предава
в собственост на заемателя сумата от 5100 евро, еквивалентна на 9945 лева, за
срок до 30.12.2017г., като след изтичането на този срок заемателят е задължен
да върне даденото (чл. 1 от договора). Съгласно чл.2 от договора сумата е
предадена на заемателя в деня на сключването на договора и същият служи
като разписка за нейното реално предаване и получаване. В част V -
„Обезпечение на заема“ от цитирания договор, в чл.11 страните са уговорили,
че връщането на заема по настоящия договор се обезпечава чрез запис на
заповед издадена от заемателя за сумата 12 500 (дванадесет хиляди и
петстотин) евро, еквивалентна на 24 375 (двадесет и четири хиляди триста
седемдесет и пет) лева, която е издадена за обезпечение по 3 бр. договори за
заем, включително.
По делото като писмено доказателство е приет и Договор за инвестиции,
сътрудничество и съвместна дейност, сключен на 27.01.2015 г. в гр. П., между
ответницата Ю. Ю. К. и А.В.Т., с ЛНЧ: *** и ищцата А. С. Т., с ЛНЧ: ***,
ведно с надлежен превод от руски език. От съдържанието на този договор се
извличат следните параметри на породеното от него правоотношение, а
именно, че ответницата и ищцата и нейният съпруг декларират своите
5
намерения за сътрудничество в областта на селското стопанство, като са
постигнали съгласие за закупуването на 25 крави и 25 телета, които животни
след закупуването им ще се намират във фермата като залог за вложените
инвестиции до прекратяването на договора или при неговото изменение, а 50
% от печалбата инвеститорът може да прибира на всеки 6 месеца, както
сметне за необходимо. Ю. К. се задължава да осигури паша, отглеждане,
изхранване и други необходими неща за тези крави и телета във ферма №
2850-0283 в гр. П., т.е. да поеме отглеждането им, след което да извършва
продажба на телета, печалбата от които ще дели наполовина с инвеститора,
както и да предостави печалбата за 2015г.- 2016 г. до 15.05.2016г., след
приспадане на разходите и данъците, като е определена приблизителната
печалба от вложената сума за 2015 г. - 2016 г. - 50 % за половин година или 12
500 евро. Според договора сумата от 25 000 евро е за инвестиция, която се
дава в момента на сключване на договора със срок на сключване от две
години, с последващо удължаване до 2020г. - 2022г. След положените от
страните по договора подписи, следват ръкописните отбелязвания: „На
28.10.2016г. получих 14 000 /четиринадесет хиляди лева/“ с положен подпис;
„Днес, 27.06.2016г. аз, Т. А. С., получих от К. Ю. 2 000 /две хиляди/ евро, като
процент по настоящия договор“ с положен подпис и отбелязване в скоби А. С.
Т.; „На 30.09.2016 г. аз, Т. А. С., получих от К. Ю. 2 500 /две хиляди и
петстотин/ евро, като процент по настоящия договор“ с положен подпис и
отбелязване в скоби А. С. Т.; „Договорът се удължава до 27.01.2018 г.“ с
положен подпис.
Няма спор между страните относно фактът, че въззивната страна Ю. К.
стопанисва Животновъден обект с рег. № ********** (2850-0283) в
землището на гр. П., както и че през 2016 г. в района на гр. П. са били
установени огнища на заразна болест (нодуларен дерматит) по едрите
преживни животни, поради което са били предприети съответни
противоепидемични мерки, сред които и забраната за търговия с такъв вид
животни, а в последствие и принудителното убиване на всички едри преживни
животни, болни от болестта заразен нодуларен дерматит, и контактните с тях
животни в констатираните огнища на болестта, в това число и в Община П.
/справки от Българската агенция по безопасност на храните, две заповеди на
изпълнителния директор на тази агенция и една заповед на директора на
Областната дирекция по безопасност на храните - гр. Б., касаещи
6
животновъдния обект на въззивника/.
От приетите два броя Годишна данъчна декларация по чл. 50 от Закона за
данъците върху доходите на физическите лица за данъчна година 2017 г.,
ведно с Приложение № 6 и Приложение № 11 към тях, за данъчно
задължените лица А.Т. и А. С. Т. и двата броя Приложение № 6 към
цитираната декларация, през 2017 г. се установява, че и двете данъчно
задължени лица са получили доходи от източници в България (Ю. Ю. К.) в
размер на 12 223,94 лв., за което са внесли и дължимия данък, видно от
приложените два броя преводно нареждане от 30.04.2018 г. Видно от двата
броя Приложение № 11 за предоставени/получени парични заеми за данъчна
година 2017 г., и А.Т. и А. С. Т. са декларирали, че размерът на непогасения
остатък по предоставени парични заеми в полза на Ю. Ю. К., са както следва:
остатък в размер на 24 447,88 лв. по предоставен заем през 2015 г., и остатък в
размер на 36 671,81 лв. по предоставен заем през 2017 г. Приложен е и
Договор за банков ипотечен кредит с пълна отговорност на физическо лице №
316/01085/Р00000000127584 от 22.05.2020 г., с посочен в договора кредитор
„УниКредит Булбанк“ АД и кредитополучател А. Т., както и жалба до
Софийска апелативна прокуратура от А. С. Т. и др.
Към доказателствата по делото са приобщени и представените от
процесуалния представител на ответната страна заверени преписи на вносни
бележки за внесени суми в полза на А. С. Т., с вносител Ю. Ю. К., както
следва: на 07.11.2016 г. за сумата от 4 000 лева, с посочено основание за
внасяне „По договор ЕГН **********“ и дописано на ръка отбелязване
„Договор от 27.01.2015 г.“; и на 28.10.2016 г. за сумата от 14 000 лева, с
посочено основание за внасяне „Вноска по д-р 27.01.16 ЕГН **********“ и
дописано на ръка отбелязване „Договор от 27.01.2015 г.“. Приобщено е и
нареждане разписка от 28.10.2016 г. с наредител А. С. Т., за сумата от 3 000
лева, която да бъде платена в брой на А. С. Т..
По делото пред първата инстанция са събрани и гласни доказателства. Св.П.
сочи, че познава страните. Признава, че също е давала пари на въззивната
страна и след съдебна намеса са й били върнати от нея. Свидетелката сочи, че
по казано от въззиваемата знае, че последната е давала пари на заям на К. през
2015г. и през 2018г., но и в двата случая сочи за давани суми над 5 000 лв. /в
евро/, като уточнява, че в началото са получавали процент от печалбата, която
7
била процент от прираст от животните, които се отглеждат във фермата, което
било и причината да дават още пари на заем, като няма информация защо
даването на тези пари било обвързано с даването на процент.
Като свидетел по делото е разпитан и съпругът на въззивната страна – св.К.,
който сочи, че в началото на 2015 г. са сключили договор за съвместна
дейност, съгласно който К. следвало да закупи 25 крави, а Т. да финансира
начинанието с 25 000 евро. Признава, че в началото ищцата дала сума от 2 500
евро и след това договорът се изпълнявал на части, като Т. искала да фиксира
всяка предадена от нея сума в разписка и да я оформи като запис на заповед,
като потвърждение, че е внесла пари по договора. Свидетелят е е
категоричен, че ищцата не е предоставяла заеми на съпругата му, а само
парични средства по сключения помежду им договор за съвместна дейност, с
които ответницата закупувала единствено животни. Допълва, че по време на
сключване на договора през 2015 г. К. притежавала 112 броя животни, които
през 2019 г. се увеличили на 199 броя, като през 2016 г., в резултат на появата
на „нодуларен дерматит“ по животните, с установено огнище в с. М., било
забранено продаването и предвижването на животните в 20-километровата
зона от огнището, в която зона попада и гр.П., като и че било унищожено
цялото стопанство - 20 броя. Според свидетелят по настоящия спор
въззиваемата страна се ползва от документ, за който по друго дело вече имало
произнасяне от съд, а други отношения помежду им нямало.
Във връзка с твърдението на въззивника, че за спорът е бил разрешен с
влязло в сила решение са приети съдебни актове, с които се установява
следното:
С Решение № 10/14.01.2019 г., постановено по гр.д. № 694/2018 г. по описа
на РС – П. е признато за установено спрямо въззивника К., че дължи на
въззиваемата Т. сумата от 24 375 лева, представляваща дължима и неплатена
главница по запис на заповед, издаден на 20.04.2017г. от Ю. К., платим на
предявяване и предявен на 10.01.2018г., ведно със законната лихва от
26.04.2018г. до изплащането. Това решение е отменено с Решение №
2073/08.05.2019 г., постановено по в.гр.д. № 155/2019 г. по описа на ОС – Б. и
искът е отхвърлен като неоснователен.
С Решение № 2122/09.05.2019г. по гр.д. № 116/2018 г. по описа на ОС-Б. е
отхвърлен като неоснователен искът на А. Т. за признаване за установено, че
8
Ю. К. й дължи сумата от 48 750 лв. по запис на заповед от 27.01.2017г., ведно
със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението по чл.417,
т.10 ГПК – 26.04.2018г. до окончателното изплащане на главницата, за което е
издадена заповед за незабавно изпълнение № 762/30.04.2018г. по ч.гр.д.№
488/2018г. по описа на РС П.. Решението на ОС Б. е потвърдено с Решение №
2726/09.12.2019г. по в.гр.д. № 3188/2019 г. по описа на САС, с Определение №
392/20.05.2020г. по гр.д. № 968/2020г. ВКС не е допуснал касационно
обжалване на спора.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от
правна страна:
Съгласно чл.269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Оспорваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Предявените искове са с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр.с чл. 240
ЗЗД вр. с чл.79 ЗЗД – за установяване дължимост на вземане по оспорена в
срока по чл.414 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение и при
подаване на установителния иск в срока по чл.415, ал.1 ГПК от заявителя, за
който срок съдът следи служебно, съгласно т.5а от Тълкувателно решение №
4/2013г. на ОСГТК на ВКС. На това основание искът е допустим.
Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на иска,
поради силата на пресъдено нещо по спора - чл.297 ГПК. СПН погасява
правото на иск и за нея съдът също следи служебно. Съгласно разпоредбата на
чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е
постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република
България, но съгласно чл. 298 ал. 1 от ГПК решението влиза в сила само
между същите страни, за същото искане и на същото основание. Със сила на
пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното
материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет
на делото, съобразно обективираното в диспозитива, но не и изложеното в
мотивите /така . 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 458
от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2009 г., IV г. о., ГК/.
В случая в диспозитивите на двете решения, на които се позовава
въззивника – влязлото в сила Решение № 2073/08.05.2019 г., постановено по
9
в.гр.д. № 155/2019 г. по описа на ОС-Б., с което е отменено Решение №
10/14.01.2019 г. по гр.д. № 694/2018 г. на РС – П. и влязлото в сила Решение №
2122/09.05.2016г., постановено по гр.д.№ 116/2018г. по описа на ОС Б. – са
отхвърлени исковете на А. Т. срещу Ю. К. за признаване за установено по
отношение на жалбоподателя, че дължи на въззиваемата страна суми по две
записи на заповед, съответно с дати на издаване 20.04.2017г. и 27.01.2017г.
За да е налице СПН по отношение на едно спорно право следва да има
пълно тъждество, както на страните, така и на соченото правопораждащо
основание. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и
обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално
право, т. е. правопораждащите юридически факти. В двете решения, на които
се позовава жалбоподателя, СПН в диспозитива отричат съществуването на
вземане на въззиваемата страна спрямо въззивника, но на различни основание
/два записа на заповед с дати на издаване 20.04.2017г. и 27.01.2017г./, но не и
на основание договор за заем , сключен между страните на 20.04.2017г. В тази
връзка е неоснователна тезата на въззивника, че е налице формирана сила на
пресъдено нещо по отношение на настоящия материален спор. Последният е
заявен на различно основание, от това, което е било предмет на посочените от
тази страна съдебни решения. По тези решения предмет на проверка е
съществуването или не на вземане по два отделни менителнични ефекта –
записи на заповед с дати на издаване 20.04.2017г. и на 27.01.2017г. Записа на
заповед, като едностранна абстрактна правна сделка, представлява
самостоятелно и отделно основание, въз основа на което може да се предяви
иск за защита на правата по нея. При твърдения от насрещната страна, че с
този менителничен ефект се обезпечава друго каузално правоотношение, в
тежест на тази страна /чл.154, ал.1 ГПК/ е да проведе пълно и главно
доказване за установяване на конкретното каузално правоотношение, чието
изпълнение е обезпечено с издаването на записите на заповед.
Данни, че с тези два записа на заповед е обезпечено задължението по
конкретното каузално правоотношение по настоящото дело - договор за заем
от 20.04.2017г. няма отразени в диспозитивите на двете съдебни решения.
Такива данни не се установяват и по настоящото производство от събраните
по делото доказателства.
Нещо повече –както правилно е отбелязано в първоинстанционния акт, от
10
мотивите /които не формират СПН/ и на двете съдебни решения, се извличат
данни, че въззивната страна е поддържала и по двете тезата, че записите на
заповед обезпечават друго по вид каузално правоотношение между страните, а
именно договор за съвместна дейност от 27.01.2015 г.
По тези аргументи оплакването на жалбоподателя за недопустимост на
иска, поради СПН по отношение на конкретния материален спор, е
неоснователен. Постановеното решение е допустима и следва да се разгледа
относно възраженията за правилност.
Съгласно чл.269 ГПК, правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на релевираните оплаквания. В тази връзка намира
за неоснователно първото релевирано възражение във въззивната жалба, а
именно – за погрешно приета от първоинстанционният съд правна
квалификация на иска, което от своя страна представлявало неправилно
приложение на материалния закон. Неоснователно е искането на
жалбоподателя за извършване на нова правна квалификация на заявения
материален спор и свързаната с това възможност на страните да се указва
събиране на нови доказателства. Правната квалификация се прави от съда въз
основа на фактите и обстоятелствата, които твърди ищецът и въз основа на
които поддържа искането си за защита /петитума/. Дали и доколко фактите и
връзките между тях, които твърди ищецът събраните по доколкото
доказателства установяват пълно и главно или косвено, е въпрос по
съществото на спора. Ако анализът на събраните доказателства установи
факти, различни от сочените от ищеца искът е неоснователен. Ищецът,
настояща въззиваема страна, е поддържал, както в заповедното, така и в
исковото производство, че спорната сума претендира въз основа на сключен
между страните договор за заем. Първоинстанционният съд дължи правна
квалификация на спора въз основа на поддържаното от ищеца
правопораждащо основание. Правната квалификация не е следствие от
анализа на събраните от страните доказателства, от свидетелски показания
или от твърденията на пълномощника на ответната страна, а само въз основа
на това което твърди и иска ищеца. Ето защо не се налага промяна на правната
квалификация на спора и в тази връзка от първоинстанционният съд не е
допуснато съществено процесуално нарушение.
За определяне на вида на сключеното между страните правоотношение от
11
значение е тълкуване на общата им воля, установяване съдържанието на
постигнатите договорки, както заедно, така и поотделно, да се установят
какви са поетите права, респ. задължения по правоотношението,
обстоятелствата при сключването му, данни за преддоговорни отношения,
както и последващото сключването на договора поведение на всяка от
страните. При анализ на съдържанието на представения от ищеца писмен
договор – л.2 от РС, се установява по категоричен начин, че между страните е
възникнало облигационно правоотношение по силата на договор, сключен на
20.04.2017 г., който съдържа фактическия състав на договор за заем по чл. 240,
ал. 1 ЗЗД. Документът, в който са обективирани постигнатите между страните
уговорки е озаглавен Допълнение към договора инвестиции за сътрудничество
и съвместна дейност № 6, като саморъчно е изписано „от 27.01.2015“, но от
съдържанието му се установява, че на 20.04.2017г. в гр. П., е сключен договор
за заем между въззиваемата страна, като заемодател, от една страна, и
въззивника, като заемател, от друга страна, по силата на който заемодателят
предава в собственост на заемателя сумата от 5100 евро, еквивалентна на 9945
лева, за срок до 30.12.2017 г., като след изтичането на този срок заемателят е
задължен да върне даденото (чл. 1 от договора), като сумата е предадена на
заемателя в деня на сключването на договора и същият служи като разписка за
нейното реално предаване и получаване (чл. 2 от договора). В съдържанието
на договора се сдържа и уговорка за падеж – за връщане на заемната сума на
31.12.2017 г., като изрично е посочено, че сумата се предава в собственост на
заемополучателя за срок до 30.12.2017 г., след която дата възниква
задължението за връщане на процесната сума, настъпва изискуемостта на
вземането. В съдържанието на сключения писмен договор в чл.4 изрично е
уговорена и дължима лихва за забава в размер на 0,05 % месечно върху
стойността на даденото, както и дължима неустойка – чл.9 и чл.10. За
неуредените случаи в чл.13 е препратено към общите разпоредби на договора
за заем – чл.240 – 242 ЗЗД. Договорът е подписан саморъчно и от двете страни,
съответно срещу заемодател и заемател. От въззивната страна не е оспорено
получаването на сумата по договора, както и подписа върху документа за
заемател.
От въззивника се оспорва основанието за предаване на сумата. С оглед
съдържанието на документа обаче следва извода, че сумата е предадена на
жалбоподателя на основание заем. В текста на документа се съдържат всички
12
изискуеми и минимално необходими реквизити, които определят сключеното
правоотношение като такова за паричен заем. В документа са съдържат
такива клаузи и уговорки, които са съществени и определящи именно за този
вид правоотношение – за заем, като уговорка за размер на сумата, изрична
уговорка и срок за връщане, изрично признание за реалното й предаване на
заемополучателя, уговорка за начисляване на лихва и неустойки за забава, за
приложение на правилата, уреждащи заема за неуредените в договора
въпроси. При разминаване между наименованието на документа и
съдържанието му, превес следва да се даде на съдържанието на уговорките,
постигнати между страните.
Сключеното между страните заемно правоотношение е двустранно. Не е
оспорен факта на реално предаване на сумата на жалбоподателя и при
установяване, че това е станало на основание заем, то е възникнало
основанието за връщане на сумата, поради настъпил падеж – уговорената в
договора крайна дата – 30.12.2017г. е настъпила. В тежест на получилия
сумата въззивник е да проведе пълно и главно доказване на факта, че е върнал
заетата сума. За това от тази страна не са представени доказателства.
Представените от жалбоподателя преписи на вносни бележки от 07.11.2016 г.
за сумата от 4 000 лева, е с посочено основание за внасяне „По договор ЕГН
**********“ и дописано на ръка отбелязване „Договор от 27.01.2015 г.“; на
28.10.2016 г. за сумата от 14 000 лева, с посочено основание за внасяне
„Вноска по д-р 27.01.16 ЕГН **********“ и дописано на ръка отбелязване
„Договор от 27.01.2015 г.“; и нареждане разписка от 28.10.2016 г. с наредител
А. С. Т., за сумата от 3 000 лева, която да бъде платена в брой на А. С. Т.. Нито
един от тези документи не установява недвусмислено и ясно плащане от
въззивника на въззиваемата страна изцяло или отчасти на парични суми на
основание договор за заем от 20.04.2017г.
Следователно, възникналото и станало изискуемо насрещно задължение на
заемателя по процесния договор за заем от 20.0.2017г. е станало изискуемо и
поради това и дължимо.
От анализа на съдържанието на представения договор за инвестиции,
сътрудничество и съвместна дейност от 27.01.2015г. с процесния договор за
заем от 20.04.2017г. не може да се направи връзка , че последният е издаден на
основание първия договор или да се направи извод, че спорното
13
правоотношение е част от съдържанието и продължение на сключения
договор за съвместна дейност между страните. Също така не може да се
направи и извод, че с процесния договор за заем се обезпечава изпълнението
на задължението на въззивника спрямо въззиваемата страна по договора за
инвестиция. От една страна, двете правоотношения имат различно
съдържание. Само поради факта, че две от страните по двата договори
съвпадат частично, не следва извода, че едното правоотношение е
продължение или производно от другото. В договора за сътрудничество
поетото от въззивника задължение е да финансира обща дейност на
въззивника, като предостави за това финансов ресурс от 25 000 евро. В
съдържанието на този договор изрично страните са признали факта и това не е
оспорено по настоящото прозиводтво, че задължението на въззиваемата
страна по този договор - да заплати сумата от 25 000 евро е било изпълнено. В
т.2 от договора изрично е отразено ,че договорената сума е била дадена в
момента на сключване на договора. Този факт опровергава тезата на
жалбоподателя, че процесния договор за заем от 20.04.2017г. е сключен в
изпълнение на първия договор за сътрудничество. С оглед договорната
свобода няма печка страните да сключват различни по вид и съдържание
правоотношения, които да са самостоятелни едно от друго. При твърдения, че
помежду им има връзка, това твърдение следва да се докаже от страната,
която го твърди, в случая от въззивника, за което липсват доказателства. За
съдържанието на действително постигнатите между страните уговорки, в
случай когато договорът е писмен, е недопустимо със свидетелски показания
да се опровергава тяхното съдържание и смисъл. От една страна св.П.
признава, че с жалбоподателя са водили спорове във връзка с парични суми, а
от друга страна в показанията си сочи за факти, узнати единствено от ищеца и
за правоотношения на стойност на 5 000 лв., поради което показанията й и не
следва да се кредитират като достоверни, а в частта за факти за договори над
5 000 лв. са и недопустими. Показанията на св.К. също следва да не се
кредитират като достоверни по арг. на чл.172 ГПК, предвид неспорния факт,
че е съпруг на жалбаподателя. В част от показанията си и този свидетел също
сочи за сделки на стойност над 5000 лв., поради което в тази част показанията
му са недопустими. Недопустими са показанията на свидетеля и в частта, с
която сочи, различно съдържание на писмено постигнатите между страните
уговорки в договора за заем от 20.04.2017г. /арг. чл.164, ал.1, т.7 от ГПК/.
14
Неоснователно е възражението на жалбоподателя по чл.26, ал.2 ЗЗД за
симулативност на процесния договор за заем. Страна по сделката, която се
позовава на привидност на съглашението, следва да го установи. Изявлението
на страните, че не желаят правното действие на сделката, следва да е писмено,
при това с изрично отбелязване, че не се желае действието на привидната
сделка, като са посочени съществените елементи на прикритата. Съгласно
чл.165, ал.2 ГПК това съгласие следва да е установено с нарочен документ и
то изходящ от насрещната страна. По делото липсват каквито и да било
писмени доказателства , изходящи от другата страна, че изразеното в документ
съгласие е привидно, както и липсват нейни изявления пред държавен орган,
които да правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Не са
налице и доказателства, че договорът за заем от 20.04.2017г. представлява по
същество разписка, установяваща плащане на задължението на жалбоподателя
по договор за инвестиции, сътрудничество и съвместна дейност, сключен
между страните на 27.01.2015 г. Върху съдържанието на този договор има
изрично отразени изявления, с характер на разписка от въззиваемата страна А.
Т. за получавани суми, с основание за получаване - процент от този договор за
сътрудничество. От друга страна, св.К. сочи в показанията си, че вземанията
на Т. по договора за сътрудничество са били обезпечавани с издаването на
записи на заповед, а не със сключване на договори за заем.
Неоснователно е оспорването, че претенцията е недопустима, тъй като
противоречи на договорната клауза на чл.11 от договора, която имала силата
на закон за ищцата (арг. от чл. 20а ЗЗД) и противоречи на добрите нрави. По
делото от жалбоподателя не са ангажирани доказателства, че именно в
изпълнение на чл.11 от договора и за обезпечаване на вземането по този
договор въззивника, като заемополучател, е издал в полза на заемодателя
запис на заповед. Клаузата на чл.11 от договора за заем е диспозитивна и в
резултат на договорната свобода на страните /чл.9 ЗЗД/ы които могат да
договарят различни и то алтернативни способи за обезпечаване на едно
задължение, стига позитивното право да ги допуска. Липсват доказателства,
от които безпротиворечиво да се направи извод, че записа на заповед от
20.04.2017г., по който е отречено дължимост на вземането със сила на
пресъдено нещо, е издаден именно за обезпечаване на каузалното
правоотношение по процесния договор за заем от 20.04.2017г. Отделно от
това – клаузата на чл.11 от договора не е императивна, на по-силното
15
основание такава не може да бъде дори по волята на страните. Това по какъв
ред страната ще защити спорното материално право е въпрос на нейна
преценка и избор.
Спорното вземане не е погасено по давност. Неоснователно е позоваването
на жалбоподателя за погасяването му с кратката тригодишна давност – арг.
чл.111 ЗЗД. Тази давност е относима само за вземания с периодичен характер.
Процесното вземане се погасява с общата петгодишна давност – чл.110 ЗДД,
която започва да тече от датата на падеж, а именно от 31.12.2017г. и изтича на
31.12.2022г. Преди изтичането на този срок – на 29.12.2022г. е подадено
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за същото
вземане, което е оспорено от длъжника и поради това в срока по чл.415 ГПК
от заявителя е предявен установителния иск за същото вземане. При спазен
едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК,
давността се прекъсва от момента на подаване на заявлението /така Решение
№ 118/12.12.2019г. по т.д. № 2288/2018г. на ВКС, ТК, 2 т.о./.
По изложените аргументи правилно искът е бил уважен на заявеното
основание, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно, следва
да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода от обжалването на въззиваемата страна се дължат разноски.
Такива тази страна не е поискала и доказала за направени по основание и
размер, поради което съдът не присъжда.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 56/22.02.2024г., постановено по гр.д.№
543/2023г. по описа на РС П..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в едномесечен срок от
получаване препис от страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
16
1._______________________
2._______________________
17