Определение по дело №257/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл.86, ал.1 от Закона за задълженията и договорите.

В исковата си молба ищецът Н.Н.П. твърди, че е назначен на работа в системата на МВР на 01.10.1992 г. на длъжност разузнавач като от тази дата до пенсионирането му е работил като държавен служител - полицейски орган. Твърди, че изпълнявал задълженията си по служебно правоотношение в Областна дирекция на МВР - К.. Със Заповед № 8121К-675/ 10.03.2015 г. на Министъра на вътрешните работи, връчена на ищеца на 31.03.2015 г., на основание чл.226, ал.1, т.13 от ЗМВР, служебното правоотношение с ищеца било прекратено, считано от датата на връчването на заповедта, поради придобиване на право па пенсия при условията на чл.69 от КСО, а именно по желание на ищеца. Твърди, че при прекратяване на служебното му правоотношение заемал длъжността "полицейски инспектор" IV степен в група "Оперативна дежурна част" при ОД на МВР - К., категория "Г", като трудовият му стаж като държавен служител в органите на МВР заедно с извънредния труд, възлизал на 23 години, 2 месеца и 23 дни без прекъсване. Ищецът твърди в исковата молба, че за прослужените 23 години му се дължи обезщетение в размер на 20 месечни възнаграждения, изчислени съгласно чл.239, ал.1 от ЗМВР, на базата на месечното възнаграждение, определено към датата на прекратяване на служебното правоотношение, което включва: основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения за прослужено време, за работа при специфични условия, за изпълнение на специфични служебни дейности и за научна степен. Последното му трудово възнаграждение, получено в месеца преди прекратяването на служебното правоотношение възлиза на 1349.40 лева. Твърди, че след прекратяване на служебното му правоотношение и до завеждане на исковата молба, ответникът не му е изплатил полагащото му се еднократно обезщетение от 20 месечни трудови възнаграждения в размер на 26 988 лева, поради което за него е възникнал правен интерес да предяви настоящия иск за заплащане на претендираното обезщетение. Твърди също, че съгласно чл.234, ал.10 от ЗМВР дължимите обезщетения по този член се изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. В случая този срок започвал да тече на 01.04.2015 г. и изтича на 01.07.2015 г., т.е. това е и съответното число на последният месец, което е и крайният срок за изпълнение на задължението от страна на МВР към ищеца. Твърди, че в чл.234, ал.10 от ЗМВР е определен денят за изпълнение на задължението като с тази норма падежът на задължението е относително определен като период от време след настъпването на някакво бъдещо сигурно събитие, а именно - три месеца от датата на прекратяване на служебното правоотношение. След изтичане на този срок вземането става изискуемо, а при изискуемото вземане, няма нужда от покана за длъжника. Поради тази причина счита, че ответникът дължи и мораторна лихва за забава за периода от 01.07.2015 г. до датата на завеждане на делото. Твърди, че за периода от 01.07.2015 г. до 23.10.2015 година, му се дължи лихва за забава в размер на 863.84 лева. Поради изложеното моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 26 988 лева, представляваща обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР, сумата в размер на 863.84 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 01.07.2015 г. до 23.10.2015 г., както и законната лихва върху главницата от 26 988 лева, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира направените по делото разноски.

В съдебно заседание, ищецът, чрез своя процесуален представител, поради изплащане на претендираната главница от 26 988 лева след завеждане на делото, прави отказ от иска по чл.234, ал.1 от ЗМВР, като производството по делото е прекратено по отношение на този иск.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът – МВР, чрез своя представител по пълномощие, оспорва първоначално предявените с исковата молба искове по основание и размер като недопустими и неоснователни. Твърди, че исковете срещу МВР за недопустими, поради липсата на пасивна легитимация, тъй като МВР не е пасивно легитимирано да отговаря по тези искове. Излага съображения, че МВР не е носител на материалната и процесуална легитимация по предявените искове, а такава легитимация притежава ОД на МВР - К.. Не оспорва в отговора, че ищецът е заемал длъжността "полицейски инспектор" IV степен в група "Оперативна дежурна част" при ОД на МВР - К., категория "Г", че със Заповед № 8121К-675/10.03.2015 г. на Министъра на вътрешните работи, на основание чл.226, ал.1, т.13 от ЗМВР, служебното правоотношение с ищеца е било прекратено, считано от датата на връчването на заповедта, поради придобиване правото на пенсия при условията на чл.69 от КСО, както и че съгласно чл.234, ал.1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Не оспорва също и че съгласно чл.234, ал.1, т.10 от ЗМВР, обезщетенията по този член се изплащат в 3 месечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. В отговора оспорва исковете по размер. Твърди, че не е налице покана от ищеца за доброволно изпълнение на дължимото му се обезщетение. Поради изложеното, моли съда да отхвърли изцяло предявените първоначално с исковата молба искове, като недопустими, а при условията на евентуалност – като неоснователни. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Оспорва заплащането на разноски за ищеца, както и прави възражение за тяхната прекомерност.

Окръжният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно по делото, че ищецът е заемал длъжността "полицейски инспектор" IV степен в група "Оперативна дежурна част" при ОД на МВР - К., категория "Г", както и че със Заповед № 8121К-675/10.03.2015 г. на Министъра на вътрешните работи, на основание чл.226, ал.1, т.13 от ЗМВР, служебното правоотношение с ищеца е било прекратено, считано от датата на връчването на заповедта, поради придобиване правото на пенсия при условията на чл.69 от КСО, които обстоятелства се признават изрично от ответника. Признава се също и обстоятелството, че ищецът има право на обезщетение в размер не по-голям от 20 месечни заплати, както и че обезщетенията по чл.234, ал.1 от ЗМВР се изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. По делото не е спорно също така, че в хода на същото, а именно – на 18.12.2015 година на ищеца е преведена сумата от 26 988 лева, представляваща обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение.

Във връзка с горното, неоснователен е направения довод за недопустимост на предявения иск, поради липса на пасивна легитимация на ответника. От гореизложеното се установява, че ищецът е полагал труд по силата на служебно правоотношение на длъжност – „полицейски инспектор” ІV степен в група „Оперативна дежурна част" при ОД на МВР – К., прекратено със заповед № 8121К-675/10.03.2015 г. от надлежния по реда на чл.227 във връзка с чл.158 от ЗМВР орган, а именно-Министърът на вътрешните работи. Или, ищецът, претендираш в производството обезщетение по смисъла на чл.234, ал.1 от ЗМВР, дължимо се при прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл.226, ал.1, т.13 от същия закон, е бил държавен служител в МВР по силата на едно комплексно (административно и трудово) служебно правоотношение, което предопределя и съдържанието на взаимните държавнослужебни права, задължения и компетентности на страните по същото. Спецификата на правата и страните по него се разпростира и върху задължението да се изплати и правото да се получи обезщетение по реда на чл.234 от ЗМВР. В този смисъл, надлежна страна по иска, с който се търси присъждане на търсеното обезщетение по чл.234 от ЗМВР е органът, който е страна по държавнослужебното правоотношение и по чиято заповед е прекратено същото. И това е така, защото именно фактът на прекратяване на правоотношението е правопораждащият факт да се търси обезщетението. Този извод е обусловен и от съдържанието на цитираната в производството заповед № 8121К-675/10.03.2015 г., в която надлежният орган – Министърът на вътрешните работи, е разпоредил на ищеца да бъде изплатено и търсеното от него обезщетение по чл.234 от ЗМВР. С други думи, предявената в производството искова претенция, съставляваща предявени първоначално в обективно съединение иск с правно основание чл.234,ал.1 от ЗМВР и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, е насочена срещу надлежен ответник – Министерството на вътрешните работи, което е легитимирано да отговаря по исковете, като администрация на органа по назначаването, който е страна по държавнослужебното правоотношение и по конкретнишя имуществен спор. Следва да се посочи, че при служебния характер на правоотношението и отчитане на страните по него, понятието работодател е неотносимо. В този смисъл е налице и задължителна съдебна практика – решение № 14 от 17.02.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 625/2010 г., III г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК.

От приетите по делото като доказателства: кадрова справка на Н.Н.П. рег.№ 292р-4635/31.03.2015 г., справка за осигурителен стаж за придобиване право на пенсия на държавните служители от МВР рег.№ 292р-2991/27.02.2015 г., ведомост от 14.04.2015 г., платежна бележка рег.№ 292р-16387/09.10.2015 г. и бюджетно платежно нареждане от 20.04.2015 г., се установява, че ищецът има повече от 20 прослужени години в органите на МВР, за които, на основание чл.234, ал.1 от ЗМВР, му се полага обезщетение в размер на 20 месечни възнаграждения – или общо обезщетение в размер на 26 988 лева, каквото му е било начислено, но не му е било изплатено. От писмо рег.№ 292р-21279/18.12.2015 г. на ОД на МВР – К., извадка от статуса на плащанията по СЕРЕБРА и извлечение по сметка на ищеца в „Банка ДСК” от 18.12.2015 г. се установява, че на 18.12.2015 година на ищеца е преведена сумата от 26 988 лева, представляваща обезщетение по чÙ.234, ал.1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение.

При така установените по делото фактически обстоятелства, основателен се явява предявения иск, с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, за заплащане на обезщетение за забава върху главницата от 26 988 лева, за периода от 01.07.2015 г. до 23.10.2015 г. – датата на завеждане на исковата молба. Това е така, тъй като съгласно чл.234, ал.10 от ЗМВР, обезщетението по чл.234, ал.1 от същия закон се изплаща в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение. В случая, заповедта на Министъра на вътрешните работи – № 8121К-675/10.03.2015 г., е връчена на ищеца на 31.03.2015 г., от която дата е прекратено служебното правоотношение с ищеца, поради което тримесечния срок за изплащане на дължимото обезщетение е започнал да тече на следващия ден - 01.04.2015 г., и е изтекъл на 01.07.2015 г. – съответното число на последният месец, което е и крайният срок за изпълнение на задължението от страна на МВР към ищеца.

Във връзка с горното, неоснователен е довода на ответника, че не е изпаднал в забава, доколкото не е налице покана от ищеца за доброволно изпълнение на дължимото му се обезщетение. Съгласно чл.84, ал.1 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Тук следва да се посочи, че в чл.234, ал.10 от ЗМВР е определен крайния ден за изпълнение на задължението, като с тази норма падежът на задължението е относително определен като период от време след настъпването на някакво бъдещо сигурно събитие, а именно - три месеца от датата на прекратяване на служебното правоотношение. След изтичане на този срок вземането става изискуемо, а при изискуемото вземане, няма нужда от покана за длъжника. Поради това, ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата главница от 26 988 лева, за периода от 01.07.2015 г. до датата на завеждане на делото – 23.10.2015 г., което видно от приложената справка е в размер на 863.84 лева.

Ето защо, следва да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 863.84 лева, представляваща обезщетение за забава върху дължима главница от 26 988 лева, за периода от 01.07.2015 г. до 23.10.2015 г. Следва също така да се осъди ответника да заплати на ищеца законната лихва върху главницата от 26 988 лева, считано от 24.10.2015 г. до 18.12.2015 г. – датата на заплащане на главницата.

При този изход на делото, следва да се осъди ответника да заплати на ищеца направените по делото разноски за адвокат, определени върху дължимите към датата на завеждане на исковете суми в общ размер на 27 851.84 лева, доколкото изплащането на главницата от 26 988 лева е извършено след завеждане на делото. Неоснователен е в тази връзка довода на ответника, че не се дължат разноски, тъй като не е дал с поведението повод за завеждане на иска. Напротив, установи се, че дължимото обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР не е било заплатено на ищеца в законовия срок, нито до завеждане на делото, което е обусловило и предявяването на исковете от ищеца по съдебен ред. Що се касае до възражението за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение, то съдът намира, че в случая, с оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, възнаграждение в размер по – голям от един и половина пъти от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е прекомерно. Ето защо, заплатеното от страната адвокатско възнаграждение в размер на 2 800 лева е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, поради което и на основание чл.78, ал.5 от ГПК следва същото да се намали до 2 048 лева, представляващи един и половина пъти минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в цитираната по – горе Наредба, който в случая възлиза на 1 365.55 лева.

С оглед разпоредбата на чл.84, т.1 от ГПК, съгласно която държавните учреждения са освободени от заплащане на държавна такса, освен по искове за частни държавни вземания, какъвто не е настоящия случай, Министерството на вътрешните работи не следва да се осъжда да заплати държавна такса за предявения и уважен иск.

По изложените съображения, съдът

Р Е Ш И :

ОСЪЖДА МВР – С., ул.”Ш.с.” *, да заплати на Н.Н.П. от гр.К., кв. ”В.” ул.”А.” № *, с ЕГН *, сумата в размер на 863.84 лева, представляваща обезщетение за забава върху дължима главница от 26 988 лева, за периода от 01.07.2015 г. до 23.10.2015 г., както и законната лихва върху главницата от 26 988 лева, считано от 24.10.2015 г. до 18.12.2015 г.

ОСЪЖДА МВР – С., ул.”Ш.с.” *, да заплати на Н.Н.П. от гр.К., кв. ”В.” ул.”А.” № *, с ЕГН *, направените по делото разноски в размер на 2 048 лева, като ОТХВЪРЛЯ искането за разноски в останалата част и за разликата от 2 048 лева до претендирания размер от 2 800 лева, като неоснователно.

Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд - П. в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :