№ 18527
гр. С., 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110122989 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на П. М. Н., ЕГН ********** срещу „И.А.М. АД, ЕИК
******* и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, с която са предявени искове с правно основание
както следва: иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД срещу „И.А.М. АД с искане да се прогласи нищожността на Договор за паричен
заем № 4868081 от 03.08.2023 г., евентуално съединен с иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 2 ЗЗД срещу „И.А.М. АД с искане да се прогласи нищожността на клаузата на чл. 4 от
Договор за паричен заем № 4868081 от 03.08.2023 г.; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД срещу „Ф.Б.“ ЕООД с искане да се прогласи нищожността на Договор за предоставяне
на гаранция № 4868081 от 03.08.2023 г.
В исковата молба се твърди, че на 03.08.2023 г. ищцата сключила договор за паричен
заем № 4868081 с „И.А.М. АД, като страните се уговорили отпуснатият заем да е в размер на
1 800 лв., при фиксиран лихвен процент – 40 %, годишен процент на разходите – 48,23 %,
със срок на погасяване – 12 вноски и обща сума за връщане – 1 985,04 лв. В чл. 4 от
договора било уговорено, че страните се съгласяват заемът да бъде обезпечен с едно от
следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които следвало да отговарят на
следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение, нетният размер на същото да е минимум 1 000 лв., да работят по безсрочен
трудов договор, да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен заем,
сключен с „И.А.М. АД, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; банкова
гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни
1
сделки. При сключването на договора за заем, ищцата сключила и договор за предоставяне
на гаранция № 4868081 с „Ф.Б.“ ЕООД, по силата на който дружеството поело задължение
да обезпечи пред заемодателя задълженията на ищцата. За така сключения договор ищцата
се задължила да заплати възнаграждение, което било разсрочено заедно с вноските по
кредита в размер на 1206,96 лв. (12 вноски, всяка по 100,58 лв.). Ищцата счита, че договорът
за заем е нищожен и сочи, че изискването за предоставяне на обезпечения - поръчители или
банкова гаранция, е било изначално неизпълнимо за нея, поради което и не й оставало друг
избор освен сключването на договор за предоставяне на гаранция с „Ф.Б.“ ЕООД. Излага, че
възнаграждението по процесния договор за предоставяне на гаранция представлява скрита
възнаградителна лихва, тъй като ответниците са свързани лица, още повече, че заемодателят
по договора за кредит е овластен директно да получи плащане на възнаграждението, както и
не обезпечава настъпили за ответниците вреди. Счита, че възнаграждението за гаранта е
уговорено в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, като същото е следвало да се включи в ГПР.
Посочването на грешен размер на ГПР, а не на действително прилаганият води до
нищожност на целия договор за кредит – чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Евентуално
счита, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е уговорена, за да се заобиколи чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Сочи, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради накърняване
на добрите нрави и развива подробни съображения в тази насока – че срещу дължимостта на
възнаграждението за гаранта липсва насрещна престация, налице е неравноправно третиране
на потребителя, който е бил лишен от избор, възнаграждението води до значително
увеличаване на общия размер на задължението по заема в ущърб на икономически по-
слабата страна. При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „И.А.М. АД, с
който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът развива подробни
съображения в насока, че договорът за кредит е сключен при спазване на законовите
изисквания, респ. че същият е действителен, в това число и клаузата, предвиждаща
предоставяне на обезпечение. Счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция не следва да се включва при изчисляване на ГПР, тъй като не е част от общия
разход по кредита. Оспорва и твърденията на ищцата за недействителност на договора за
предоставяне на гаранция. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Ф.Б.“ ЕООД,
с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът излага твърдения в
насока, че нищожността на договора за кредит не води до нищожност на договора за
предоставяне на гаранция. Твърди, че е изпълнил задълженията си по договора, поради
което счита, че му е дължимо възнаграждение. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
2
В доказателствена тежест на ищцата по исковете срещу „И.А.М. АД с правно
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр.
2 ЗЗД е да докаже сключването на процесния договор за заем с посоченото в исковата молба
съдържание, че част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заемът да бъде
обезпечен с някое от посочените в клаузата обезпечения, както и че договорът за заем и
клаузата за обезпечение са нищожни на заявените с исковата молба основания – поради
неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В доказателствена тежест на ответника „И.А.М. АД е да докаже основателността на
възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена
ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
В доказателствена тежест на ищцата по иска срещу „Ф.Б.“ ЕООД с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е да докаже, че между страните е сключен процесният договор за
предоставяне на гаранция с посоченото в исковата молба съдържание, както и че същият е
нищожен поради накърняване на добрите нрави.
В доказателствена тежест на ответника „Ф.Б.“ ЕООД е да докаже основателността на
възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена
ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между П. М. Н. и „И.А.М. АД е сключен Договор за паричен заем №
4868081 от 03.08.2023 г. със соченото от ищцата съдържание; че между П. М. Н. и „Ф.Б.“
ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № 4868081 от 03.08.2023 г. със
соченото от ищцата съдържание.
От приетия Договор за паричен заем № 4868081 от 03.08.2023 г., сключен между
ищцата и „И.А.М. АД се установява, че страните са се уговорили за отпускане на
потребителски кредит в размер на 1 800 лв. със срок от 24 седмици, платим на 12
двуседмични вноски с краен срок на погасяване 19.01.2024 г., с размер на вноската 165,42
лв., при фиксиран лихвен процент от 40 % годишно и годишен процент на разходите от
48,23 %, и обща сума, дължима от заемателя – 1 985,04 лв.
В процесния чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1 000
лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор
за паричен заем, сключен с „И.А.М. АД; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от
3
„Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. Банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 (1 985,04 лв.) със срок на валидност 30 дни
след крайния срок за плащане на задълженията по договора. 3. Одобрено от заемодателя
дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.
От приетия Договор за предоставяне на гаранция № 4868081 от 03.08.2023 г., сключен
между ищцата и „Ф.Б.“ ЕООД се установява следното: съгласно чл. 1, ал. 1 от договора,
потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на
„И.А.М. АД с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем № 4868081, в това число главница,
възнаградителна лихва, законна лихва за забава, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски и адвокатски хонорари.
В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в
сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от
договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора потребителят дължи на гаранта възнаграждение в
размер на 1 206,96 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка по 100,58 лв., с посочени
падежни дати от 18.08.2023 г. до 19.01.2024 г., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят
заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем за плащане
на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И.А.М. АД е овластено
да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по договора. В случай, че платената сума е недостатъчна за погасяване на
изискуемите задължения на потребителя към „И.А.М. АД и на задължението на потребителя
към гаранта по договора за предоставяне на гаранция, с внесената сума се погасяват с
приоритет задълженията към гаранта.
Сключеният между ищцата и „И.А.М. АД договор за паричен заем е потребителски,
поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и
същи ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза
на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
4
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
заем обезпечение, да е ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, то кредитодателят „И.А.М. АД е овластен
да получава плащане по договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя,
заедно с анюитетните вноски по договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за
неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с
другата, като се държи сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение
има това качество и по двата договора. При преценка действителността на договора за
предоставяне на гаранция, той следва да се разглежда наред с договора за заем/кредит, който
обезпечава. Преценката за действителността на договора за предоставяне на гаранция следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК,
приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът
обезпечава.
В тази връзка и в отговор на наведените с отговорите на исковата молба доводи
следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави - така т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по описа на ОСТК на
ВКС. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и
разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните в съдържанието на
двата договора, не може да се приеме, че те удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК,
имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 48,23 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което следва да се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са
5
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно конкретиката на казуса може да се приеме, че възнаграждението по
гаранционната сделка е именно разход, свързан с предмета на договора за кредит, тъй като
касае обезпечението на вземанията по договора. От съдържанието на последния е
несъмнено, че предоставянето на гаранция е условие за получаването на сумите по кредита,
доколкото гаранционен договор се сключва в деня на сключване на договора за кредит и то
със свързано с кредитора дружество. От служебно извършената справка в Търговския
регистър се установява, че „И.А.М. АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М. АД е овластено да приема вместо
гаранта плащане на възнаграждението по договора. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се
потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е
подписан в деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително
неравновесие в правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на
практика лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Съдът
намира, че алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се
създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото
осигуряването на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
изключително завишени условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на
подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази
причина, единствената възможност за длъжника да изпълни задължението си по чл. 4 от
договора за паричен заем, е като сключи договор за предоставяне на гаранция с
предварително одобрено от кредитодателя дружество - гарант, което е свързано с кредитора
лице. Безспорно кредитополучателят е икономически по - слабата страна по
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице. При
тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за предоставяне на гаранция е
условие за сключването на договора за паричен заем и усвояването му.
Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по гаранционната
сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на ГПР и да бъде
отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не е
6
сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен заем общата
сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 1 985,04 лв. и се
състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за целия срок на договора
и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в тази сума не е включено
възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване
размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8 от договора за
заем, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено
с размера на заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно би надвишил размера,
посочен в договора, като на съда не са необходими специални знания, за да достигне до
извод, че с включването и на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция,
ГПР би надхвърлил значително 50 %, т. е. приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение (така
решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС, решение №
54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС и др.). Плащането на
възнаграждението за гаранта не е отразено като разход при формиране на ГПР и този начин
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Всичко това сочи, че целта на договора за предоставяне на гаранция е да създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното
несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход
по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при
посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и
същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати,
преди да бъде обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на
своето задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се
обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16
ЗПК - възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху
кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи
такси и комисиони и други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Въведеното
задължение на кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи
забраната на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на обезпечение
следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
7
СРС счита, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Предвид гореизложеното, предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на недействителността на
договора за паричен заем е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД срещу „И.А.М. АД с искане да се прогласи нищожността на клаузата
на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4868081 от 03.08.2023 г. поради заобикаляне на чл.
19, ал. 4 ЗПК, поради което не дължи произнасяне по този иск.
Както се посочи по-горе, договорът, сключен между потребителя и „И.А.М. АД, и
договорът, сключен между потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците
от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията (решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа
на СГС, решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.).
Освен това, съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв
основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а
целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Според
практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД. При накърняването на принципа на „добрите нрави“ се достига до значителна
8
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че Договорът
за предоставяне на гаранция № 4868081 от 03.08.2023 г. е недействителен, поради
накърняване на добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е
установяване на допълнително задължение за длъжника, респективно на допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В случая, „И.А.М. АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД. В
същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция „И.А.М. АД е
овластено да приема вместо гаранта възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, а ищцата не е имала
възможност да уговаря условията, при които да бъдат сключени договорите, вкл. относно
предоставеното обезпечение. Изискването на кредитиращата институция на поръчител при
отпускане на заема и в частност за предоставяне на гаранция от свързаното с него
юридическо лице - гарант, навежда на опит за заобикаляне на закона и в частност на
въведените в него ограничения за общия размер на разходите по кредита и вида
допълнителни услуги, които могат да се предоставят от кредитора срещу заплащане. Така
установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция
излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху
самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на
възнаграждение за свързания с кредитора гарант. В този смисъл настоящият съдебен състав
намира, че чрез договора за предоставяне на гаранция се стига до допълнителното
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и то в значителен размер (за повече от
половината от отпуснатата в заем сума), т. е. налице е нееквивалентност на престациите,
което накърнява добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне
на гаранция, поради което предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има само ищцата. Претендират се
разноски както следва: 122 лв. – държавна такса, 480 лв. – адвокатско възнаграждение за
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. по исковете срещу „И.А.М. АД
и 420,70 лв. - адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38,
9
ал. 1, т. 2 ЗАдв. по исковете срещу „Ф.Б.“ ЕООД. Разноските за заплатена държавна такса
следва да се възложат в тежест на ответниците както следва: „И.А.М. АД – 72 лв. и „Ф.Б.“
ЕООД – 50 лв. В полза на адв. Д. Г. – процесуален представител на ищцата, следва да се
присъди възнаграждение в минимален размер от 480 лв. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1,
т. 2 ЗАдв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 17.04.2024 г., дължимо по
исковете срещу „И.А.М. АД и платими от този ответник, както и възнаграждение в
минимален размер от 420,70 лв. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. съгласно
договор за правна защита и съдействие от 17.04.2024 г., дължимо по исковете срещу „Ф.Б.“
ЕООД и платими от този ответник.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.........................., по предявения от
П. М. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Н. 4“, бл. 420, вх. В, ет. 4, ап. 23, иск с
правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
че Договор за паричен заем № 4868081 от 03.08.2023 г., сключен между „И.А.М. АД и П. М.
Н., е нищожен поради противоречие на закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК ********, с адрес: гр. С., ж. к. „Л.“, бул. „Д.Н.“ № 28, „С.Ц.“, ет. 2, офис 40-46, по
предявения от П. М. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Н. 4“, бл. 420, вх. В, ет. 4, ап.
23, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, че Договор за предоставяне на гаранция
№ 4868081 от 03.08.2023 г., сключен между „Ф.Б.“ ЕООД и П. М. Н., е нищожен поради
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „И.А.М. АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........................., да заплати на П. М. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Н. 4“, бл.
420, вх. В, ет. 4, ап. 23, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 72 лв. – разноски по делото
за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........................., да заплати на П. М. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „Н. 4“, бл.
420, вх. В, ет. 4, ап. 23, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50 лв. – разноски по делото
за държавна такса.
ОСЪЖДА „И.А.М. АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........................., да заплати на адв. Д. Г. от АК – Л., с личен № **********, с адрес: гр.
Т..............., на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 480 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищцата П. М. Николаева,
ЕГН **********.
10
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........................., да заплати на адв. Д. Г. от АК – Л., с личен № **********, с адрес: гр.
Т..............., на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., сумата от 420,70 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищцата П.
М. Николаева, ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11