№ 3819
гр. София, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100513197 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника В. К. Х. срещу решение № 16225 от 28.08.2024 г., постановено по гр.
дело № 47719/2023 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, с която са уважени предявените
от „Топлофикация София“ ЕАД положителни установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 322,87 лева,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия в недвижим имот, находящ се в
гр. София, ж.к. „Красно село - Борово“, бл. ****, абонатен № 72584, за периода от м.
ноември 2019 г. до м. април 2021 г., ведно със законната лихва от 20.12.2022 г. до
окончателното изплащане, за сумата от 57,58 лева, представляваща лихва за забава,
начислена върху главницата за доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до
25.11.2022 г., както и за сумата от 10,30 лева, представляваща такса за дялово разпределение
за периода от м. ноември 2019 г. до м. април 2021 г., ведно със законната лихва от 20.12.2022
г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
23.01.2023 г. по ч. гр. д. № 69153/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 47 състав.
Във въззивната жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като въззивникът счита, че
1
липсват доказателства той да е собственик или вещен ползвател на имота през процесния
период и да е обитавал жилището през това време, предвид приложения по делото приемо-
предавателен протокол от 2023 г., поради което между страните не е налице облигационно
правоотношение по доставка на топлинна енергия в жилището. Оспорва претендираните
количества топлинна енергия, като навежда възражение за нарушение на разпоредби от
вторичното право на ЕС и счита, че не е изпаднал в забава предвид липсата на изпратена
покана за плащане. Ето защо моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата. Счита, че решението в обжалваната от ответника част е правилно и моли
същото да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззиваемия „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната
мрежа. От приетите по делото писмени доказателства (нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот, удостоверение за наследници, списък на етажните собственици към
протокол от ОС на ЕС) се установява, че потребител на топлинна енергия в описания
топлоснабден имот, представляващ апартамент № 24, находящ се в гр. София, ж.к. „Красно
село“, кв. Борово, бл. 13, вх. Д, ет. 8, с клиентска партида с абонатен номер при ищеца
72584, е била Д.Р.А., която през 2013 г. го е купила от С.Л.Х.. След смъртта на Д.Р.А. на
2
05.09.2014 г. имотът е преминал по наследствено правоприемство в патримониума на
нейните законни наследници – К.Й.В., Л.Х.И., Ю.Х.И. и Ц.Д.В., всичките наследници от
четвърти ред (съребрени роднини от четвърта степен) по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗН,
доколкото наследодателката не е имала преживяли низходящи, възходящи или братя и
сестри. След смъртта на Ц.Д.В. през 2016 г. придобитият от нея дял от имота в размер на ¼
идеална част е преминал към преживелия й съпруг и законен наследник К.М. Х., а след
смъртта на последния през 2018 г. – в полза на ответника В. К. Х., като единствен законен
наследник на баща му Кирил Х.. В този смисъл, възражението на въззивника, че
първоинстанционният съд погрешно е приел, че същият е син на Ц.Д.В., е основателно, но
то не променя извода, че В. К. Х. е придобил по наследство от баща си същата ¼ (12/48)
идеална част от топлоснабденото жилище и се явява съсобственик на имота към процесния
период 2019 г. – 2021 г.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. битов
клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или
собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен
газ за домакинството си. Съобразно задължителните тълкувателни разяснения на
Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като такива могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР на ЗЕ) и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но в настоящия случай не се установява за
процесния период да е съществувало облигационно правоотношение между
топлопреносното предприятие и различно от съсобствениците на имота лице. Приетият
приемо-предавателен протокол от 05.10.2023 г. установява, че на посочената дата гесторът
М. Й.М. е предал на наследниците на Д.А., сред които и ответникът В. К. Х., държането на
процесния апартамент, върху който гесторът е упражнявал фактическа власт до момента.
Обстоятелството, че същият е обитавал жилището през процесните отоплителни сезони, не
обуславя само по себе си качеството му на потребител на топлинна енергия, като е
необходимо между него и топлопреносното предприятие да е бил сключен договор за
продажба на топлинна енергия, но доказателства в тази насока не са събрани по делото.
3
Партидата на имота не се води на името на М. Й.М., а на предишен собственик на имота
(съпругът на Д.А. – Х.П.А.), като липсват каквито и да било данни това трето лице да е
изявило воля да сключи договор с „Топлофикация София“ ЕАД, респ. последният да се е
съгласил и това да е станало със знанието и съгласието на собствениците на вещта.
Ето защо, не може да се приеме, че М. Й.М. е страна по облигационно правоотношение с
ищцовото дружество, като такова е възникнало по силата на закона със съсобствениците на
жилището през процесния период, сред които е и ответникът. Последният се явява
задължено лице за заплащане на стойността на потребената топлинна енергия съобразно
дела си от вещта (арг чл. 30, ал. 3 ЗС), като във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да се отбележи, че съсобственикът е подразбираният клиент на топлинна енергия и
договорът с него се сключва по силата на законовата разпоредба като неформален, при общи
условия, поради което за наличието на облигационно правоотношение с В. Х. е без значение
дали партидата на имота е открита на негово име (в случая тя все още се е водела на името
на Х.П.А., който към процесния период вече е бил починал (доколкото към 2014 г. Д.А. е
починала като вдовица), поради което същият не е бил страна по облигационно
правоотношение с „Топлофикация София“ ЕАД).
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар и ответникът да не е
обитавал имота през процесния период, между него, в качеството му на съсобственик на
жилището, и ищеца е възникнало облигационно правоотношение по договор за продажба на
топлинна енергия за процесния имот, поради което именно той се явява задължено лице за
1/4 част от цената на потребената в жилището топлинна енергия, която евентуално би могла
да бъде претендирана от него срещу действителния ползвател на апартамента на плоскостта
на неоснователното обогатяване.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, следва да
се приеме, че между В. К. Х., от една страна, и ищеца, от друга страна, са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, за периода м. 11.2019
г. – м. 04.2021 г. и същият дължи стойността на потребената топлинна енергия в имота.
4
При установеното облигационно правоотношение между страните първоинстанционният
съд е съобразил приетото и неоспорено заключение на СТЕ, както и погасения по давност
период съобразно възражението на ответника и правилно е уважил претенциите за главница
за топлинна енергия в размер на 322,87 лв. за периода м. 11.2019 г. – м. 04.2021 г. Според чл.
155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна енергия за процесния
период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпределение. Настоящият съдебен състав намира, че
това не съставлява нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС (2006/32/ЕО), според който в
сметките следва да се включва само реално потребена енергия. Плащането по прогнозни
сметки съответства на посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните
прогнозни сметки са в полза и на двете страни по правоотношението - потребителят може да
заплати както повече, така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ.
топлоснабдителното предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко
количество от заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната
изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедлИ. и
потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период,
поради което възражението във въззивната жалба в обратен смисъл е несъстоятелно.
Към посочената сума следва да се добавят дължимите годишни такси за извършваната
услуга за дялово разпределение в размер на 10,30 лв. за непогасения по давност период м.
11.2019 г. – м. 04.2021 г. (съобразно приложените по делото писмени доказателства – л. 34 от
делото на СРС, и заключението на ССЕ), които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл.
36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от
Общите условия на договорите между „Топлофикация София” ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите
в сграда – етажна собственост, се заплащат от потребителите на топлинна енергия на
„Топлофикация София“ ЕАД, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение.
Доколкото установеното главно вземане е начислено за периода м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г.,
то приложение следва да намерят новоприетите Общи условия на ищеца, одобрени с
Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 13.08.2016 г., като противно на доводите
във въззивната жалба, съобразно клаузите на тези ОУ за поставяне на длъжника в забава не е
необходимо изпращането на покана. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2016 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като лихва за забава на основание чл. 33,
ал. 4, вр. с ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3 от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява едва
след изтичане на 45-дневен срок след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца. В случая падежът на задължението за
заплащане стойността на топлинна енергия е изрично определен – с изтичане на 45-дневен
срок след изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон, като по
5
общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на
задълженията си с договора, респ. с общите условия към него. Предвижда се лихва да се
дължи след установяване на окончателния размер на задължението, с оглед на което и след
настъпване на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната
лихва (арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД), като в този смисъл клаузите на общите условия са валидни и
напълно приложими в отношенията между страните.
С оглед на изложеното, доводите на въззивника за липса на изискуемите по ОУ
предпоставки за изпадането му в забава са несъстоятелни – според приложимите ОУ, не се
изисква изпращане на покана от топлопреносното предприятие, като процесният период на
акцесорната претенция започва с изтичане на уговорения срок – 45 дни след издаване на
общата фактура на 31.07.2020 г. и до посочената крайна дата 25.11.2022 г. е дължимо
мораторно обезщетение в размер на 57,58 лв. върху установения главен дълг.
С оглед съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касаицонно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16225 от 28.08.2024 г., постановено по гр. дело № 47719/2023
г. по описа на СРС, 47 състав, в частта, с която предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, срещу В. К. Х., ЕГН **********, положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл.
149, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са уважени за сумата от 322,87 лева, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия в недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„Красно село - Борово“, бл. ****, абонатен № 72584, за периода от м. ноември 2019 г. до м.
април 2021 г., ведно със законната лихва от 20.12.2022 г. до окончателното изплащане, за
сумата от 57,58 лева, представляваща лихва за забава, начислена върху главницата за
доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 25.11.2022 г., както и за сумата от
10,30 лева, представляваща такса за дялово разпределение за периода от м. ноември 2019 г.
до м. април 2021 г., ведно със законната лихва от 20.12.2022 г. до окончателното изплащане,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 23.01.2023 г. по ч. гр. д. №
69153/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 47 състав.
ОСЪЖДА В. К. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Красно село - Борово“, бл.
****, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
6
сумата от 100 лв., разноски пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззиваемия
„Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7