Р Е Ш Е Н И Е
гр. Сливница, 16. 12. 2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – гр.
Сливница, пети състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми
февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРИАНА МАРКОВА
при секретаря Галина Владимирова като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 517 по описа на съда за 2018 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по предявен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД от “ М.С.”ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес
на управение в гр. ***, представлявано от управителя Н.Ч.чрез адв. Т. от САК
срещу „В.“ ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр. **, предсталявано
от управителя П.Л.Ю., с пълномощник по делото адв. Т.от САК, с който се
претендира ответникът да бъде осъден да върне на ищеца сумата от 9 000 лева,
представляваща заплатена от ищцовото дружество наемна цена за ползването на
склад, собственост на ответното дружество.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника, като
преработващо предприятие, договор за продажба на суровина - 19 250 кг.
фъстъци, които е предал в склада на ответника, за което била съставена складова
разписка № 05 / 17.08.2012 г. Ответното дружество издало и три броя фактури
всяка за сумата от 3 000 лева с посочено основание предоставяне на услуга
наем. Ищецът твърди, че между двете дружества били сключени две сделки в
условията на „относителна симулация“, като привидната сделка е договорът за
наем, който прикрива действителната такава – договор за търговска продажба на
суровина. При това положение претендира да се обяви недействителността на
прикриващата сделка – договорът за наем и да се разкрие прикритата сделка –
продажбата, тъй като именно тя регламентира отношенията между страните. Тъй
като ответното дружество не е върнало на ищцовото приетата за съхранение
суровина, а я е преработило и продало, последното е предявило иск за заплащане
на цената й, като с влязло в сила решение на СРС по гр.д. № 22 687 / 2013
г. (потвърдено с решение 13.10.2016 г. на СГС по в.гр.д. № 5077 / 2016 г.)
ответното дружество е осъдено да заплати на ищцовото сумата от 14 720,20
лева, представляваща продажната цена на суровината, като искът е отхвърлен в
частта до пълния предявен размер от 23 720,20 лева, поради извършено от
страните извънсъдебно прихващане на сумата 9 000 лева. Ищецът счита, че с
при наличието на описаната симулация, с извършеното прихващане на сумата от
9 000 лева ответното дружество се е обогатило неоснователно. Това поражда
правния интерес на ищцовото дружество да иска постановяване на решение, с което
ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца процесната сума. Претендират се и
разноски по призводството.
В едномесечният срок по чл.131 ГПК
ответното дружество е депозирало писмен отговор, в който на първо място счита,
че искът е недопустим, тъй като с него се цели пререшаване на правен спор,
решен с влязло в сила съдебно решение № II – 74-236 от 25.01.2016 г. на СРС по
гр.д. № 22 687 / 2013 г., потвърдено с решение 13.10.2016 г. на СГС по
в.гр.д. № 5077 / 2016 г. Изтъква, че
спорът за дължимостта на процесната сума, представляваща прихванати с
двустранно подписани от страните протоколи за прихващане на суми по три фактури
за наем на обща стойност 9000 лева, бил предмет на посочените граждански дела.
И първоинстанционният, и въззивният съд са приели, че ответното дружество
(което е било ответник по приключилите дела) не дължи сумата, тъй като по
отношение на нея е налице валидно извършено прихващане с три протокола,
подписани и от ищцовото дружество, като автентичността на подписа на
представителя на последното е безспорно установена с експертно заключение. Ответникът
посочва, че в мотивите към съдебните актове е прието, че прихващането е било
въведено в процеса от самия ищец, а и то е било отразено в счетоводството на
ищцовото дружество (съгласно заключението на съдебно – счетоводната
експертиза). Ответникът поддържа, че по отношение на така въведения спор е
налице сила на пресъдено нещо, която е абсолютна отрицателна процесуална
предпоставка за продължаване на настоящото производство.
По съществото на спора ответникът заявява,
че искът е неоснователен. На първо място счита, че искът е неконкретизиран, тъй
като в първоначалната искова молба е посочено, че сумата от 9 000 лева
представлява част от стойността на предадена за съхранение на ответника стока,
а в уточняващата молба е отразено, че е получена от последния при условията на
неоснователно обогатяване без да е уточнено при коя хипотеза – при първоначална
липса на основание или с оглед неосъществено основание. На второ място
ответното дружество оспорва твърдението за наличие на симулация относно
съществуващите задължения на ищеца. На следващо място счита, че е невярно
твърдението за едностранно извършено от ответника прихващане при наличието на
подписани от двете страните автентични протоколи. Освен това заявява, че всички
присъдени на ищеца с горецитираните съдебни решения суми са заплатени от
ответника и последния не дължи нищо по това правоотношение. Алтернативно, ако
съдът не възприеме гореизложените аргументи, ответното дружество въвежда
възражение за изтекла на съответните дати през 2018 г. погасителна давност за
вземането по трите фактури, две от които са издадени на 28.02.2013 г. и една на
28.03.2013 г., тъй като съобразно чл.110 ЗЗД вземанията, произтичащи от
фактическите състави на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД се
погасяват с изтичането на 5-годишна давност. При тези съображения ответното
дружество моли в случай че предявеният иск бъде приет за допустим, да бъде
отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът като прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното:
По силата на неформален договор за продажба ищцовото
дружество предало в склад на ответното 19 250 кг. фъстъци, за което била
съставена складова разписка № 05 / 17.08.2012 г. Ответното дружество издало три
броя фактури всяка за сумата от 3 000 лева с посочено основание
предоставяне на услуга наем. Тъй като ответното дружество не върнало на
ищцовото приетата за съхранение суровина, а я е преработило и продало, последното
предявило иск за заплащане на сумата от 23 720,20 лева, представляваща
цената на суровината. С влязло в сила решение на СРС по гр.д. № 22 687 /
2013 г. (потвърдено с решение 13.10.2016 г. на СГС по в.гр.д. № 5077 / 2016 г.)
ответното дружество е осъдено да заплати на ищцовото сумата от 14 720,20
лева, представляваща продажната цена на суровината, като искът е отхвърлен в
частта до пълния предявен размер от 23 720,20 лева, поради прехвърляне на
част от вземането в размер на 9 000 лева на трето за спора лице. В
решенията и на първата и на втората инстанция е възприето, че сумата от
9 000 лева не се дължи от ответника, поради извършено между страните
прихващане, отразено в собственоръчно подписани от представляващите дружествата
протоколи. Посочено е, че това обстоятелство е наведено в процеса от самия ищец
още с исковата молба (заверено копие от която е представено по делото на
л.82-86), в която е отразил, че размерът на претенцията от 23 720 лева е
формиран, както следва: 46518,60 лева (пълен размер на продажната цена) минус
13 798,40 лева (извършено от ответника частично плащане) минус 9 000
лева (прихванато задължение за наем). За уважаването на иска до размера от
14 720,20 лева, от претендираната сума 23 720,20 лева е извадена и сумата
от 9 000 лева, вземането за която е цедирано на трето за спора лице.
В заключението на изслушаната по делото
съдебно-счетоводна експертиза е отразено, че размерът на паричното задължение
на „В.“ ЕООД към “ М.С.”ЕООД по фактура № 113/05.02.2012 г. без приспадане на
насрещно вземане за наем по фактури № 22346/31.01.2013 г., № 22911/28.02.2013
г. и № 23457/28.03.2013 г, всички с основание наем, при вариант без приспадане
на насрещно вземане за наем по трите фактури, е бил 46 518,60 лева, като
след отразяване на частичните плащания следва да е 32 720,20 лева, а при
вариант с приспадане на насрещно вземане
за наем по трите фактури е бил 37 518, 60 лева , като след отразяване на
частичните плащания следва да е 23 720,20 лева. Според вещото лице общата
сума, платена от „В.“ ЕООД към “ М.С.”ЕООД по фактура № 113/05.02.2012 г. с
предмет „доставка на фъстъци“ – частични плащания от 13.02.2013 г., 28.02.2013
г., 14.03.2013 г., 05.04.2013 г., 07.05.2013 г. и 13.05.2013 г. е в размер на
13 798,40 лева.
От заключението на допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че процесните фактури за наем са
включени в дневниците за продажби и справки-декларации по ЗДДС на „В.“ ЕООД,
подадени в НАП.
Съдът кредитира като
компетентни и обективно депозирани заключенията на съдебно-счетоводните
експертизи, тъй като същите в пълнота отговарят на поставените задачи.
При така установената
фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1,
пр.3 ЗЗД за връщане на сумата от 9 000 лева като платена на отпаднало
основание при условията на относителна симулация по привидна сделка договор за
наем, прикриваща действителната такава – договор за търговска продажба на
суровина, е неоснователен.
На първо място такава претенция е била предмет на
разгледаното по гр.д. № 22 687 / 2013 г. по описа на СРС възражение за
прихващане, и за нея съгласно чл.298, ал.4 ГПК е формирана сила на пресъдено
нещо. В материалноправен аспект прихващането е способ за прекратяване на две
насрещни вземания до размера на по-малкото от тях. Самото възражение за
прихващане е процесуален способ за упражняване на материалното потестативно
право да се извърши компенсация, уредено в чл. 103-105 ЗЗД. Възражението за
прихващане е процесуално действие, с което ответникът се защитава срещу иска.
Недопустим е самостоятелен иск за извършване на прихващане (Решение №
1244/28.12.98 г., по гр.д. № 551/98 г., на ІІ г.о.). Предмет на възражението по
правило е едно спорно вземане, по което се формира сила на пресъдено нещо (чл.
298, ал. 4 ГПК). Разбира се възражението по естеството си винаги е евентуално –
то се разглежда доколкото съдът признае за основателно вземането по
първоначалния иск. Принципът е, че материалноправно изявление за прихващане се
извършва с ликвидно вземане. Изключението е в чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД,
съгласно който може да се направи прихващане с неликвидно вземане при условие,
че предявеното пред съд вземане (вземането на ищеца) бъде уважено, т.е. това е
случаят, в който материалноправното изявление за прихващане се упражнява в
процеса посредством възражение. Прихващането може да бъде извършено както чрез
насрещен иск (стига това изрично да е било поискано, тъй като не може служебно,
доколкото насрещният иск е самостоятелно защитно средство), така и чрез
възражение. Разликата е в последиците от уважаване на претенцията. При
насрещния иск, ако вземането на ответника е по-голямо от това на ищеца, съдът с
решението си отхвърля първоначалния иск като погасен чрез прихващане и осъжда
ищеца да заплати разликата на ответника. При възражението за прихващане съдът
само отхвърля исковата претенция поради компенсация и няма отделен диспозитив,
без да присъжда разликата в полза на ответника. Но и в двата случая, независимо
дали вземането е било предявено чрез насрещен иск или чрез възражение, съдът
при постановяване на решението си е длъжен да вземе предвид всички релевантни
за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска, като зачете и
настъпилата в хода на делото изискуемост на насрещното вземане, независимо дали
то е въведено като предмет на насрещния иск или е предявено с възражението за
прихващане. Възражението за прихващане по чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е
евентуално и съдът го разглежда само, ако уважи претенцията на ищеца. В този
случай по силата на съдебното решение настъпва и материалноправният ефект на
компенсацията, защото вземането става ликвидно по силата на това решение.
Конкретният казус
е именно такъв, защото с решението по
гр.д.№ 22 687 / 2013 г. по описа на СРС, (потвърдено с решение 13.10.2016 г.
на СГС по в.гр.д. № 5077 / 2016 г.) ответното дружество е осъдено да заплати на
ищцовото сумата от 14 720,20 лева, представляваща продажната цена на
суровината, като искът е отхвърлен в частта до пълния предявен размер от
23 720,20 лева, поради извършено от страните извънсъдебно прихващане на
сумата 9 000 лева. В мотивите към решенията на първоинстанционния и
въззивния съд е отразено, че сумата от 9 000 лева, приспадната от дължимата
продажна цена, съгласно двустранни протоколи за прихващане от 31.01.2013 г.,
28.02.2013 г. и 28.03.2013 г., не се дължи от ответника по иска „В.“ ЕООД, тъй
като протоколите са подписани от представител на ищцовото дружество “ М.С.”ООД,
което се установява от заключението на съдебно - почерковата експертиза. Прието
е, че с подписването на протоколите от страна на представител на ищеца, същият
е признал извънсъдебно дължимостта на насрещното вземане на ответника, с което
е извършено прихващането по всеки един от протоколите. Съгласно чл.298, ал.4 ГПК решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и
възражения за право на задържане и прихващане.
Ето защо наличието
на влязло в сила решение по спора, в рамките на който е разгледано и разрешено
възражението за прихващане, е процесуална пречка от категорията на абсолютните,
водеща до неоснователност на настоящата искова претенция за връщането на сумата
от 9 000 лева като платена с оглед отпаднало основание.
На второ място
ищецът въвежда твърдения за наличието на две сделки, сключени
в условията на „относителна симулация“, като привидната сделка е
договорът за наем, който прикрива действителната такава – договор за търговска
продажба на суровина и претендира да се обяви недействителността на
прикриващата сделка – договорът за наем и да се разкрие прикритата сделка –
продажбата, тъй като именно тя регламентира отношенията между страните. В тази
връзка следва да се има предвид следното:
Привидна е сделката, при която привидно се създава впечатление, че е налице волеизявление за сключването й, но едновременно с това е налице и съгласие между страните по същата, че не се желае тя да породи правни последици. При привидната сделка е налице съзнателно несъответствие между желаното и изразеното. Извършването на привидна сделка е свързано обикновено с желание за създаване на една погрешна представа у трети лица досежно придобитите от страните права и задължения. Много често обаче волята на страните е свързана и с желание за прикриване на действителните правоотношения между страните. В тези случаи е налице съчетаване на привидна и прикрита сделка, т. е. относителна симулация, при която има външно съществуване на едни отношения, които реално не пораждат действие между страните и вътрешно съществуване на друг тип отношения, които са действителни. При относителна симулация в отношенията между страните са налице винаги две сделки - първата е привидна, а втората прикрита. Съгласно чл. 17 от ЗЗД отношенията между страните се определят съобразно правата и задълженията по прикритата сделка.
Привидните сделки винаги са нищожни, т. е. те не пораждат никакво действие между страните и по отношение на трети лица. От гледна точка на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, типът на симулацията е без значение за това дали е налице нищожност по отношение на официализираната сделка. Тя обаче, с оглед разпоредбата на чл. 17 от ЗЗД, е от значение за защита интересите на третите лица и сигурността на гражданския оборот и при преценка дали е или не е налице нищожност, съдът, независимо от волята на страните, дължи отговор и на този въпрос, като изследването му е обусловено от изясняване на причините дали се цели между страните въобще да не възникват никакви правоотношения или се търси прикриване на действителните такива.
Съобразно изложеното и с оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса, ищецът следва да докаже, че действителната воля на страните по наемната сделка към момента на извършването й не е такава, каквато е отразена тя в договорите; да установи твърдяната симулативност на договора за наем: че той е сключен при абсолютна симулация от участващите страни, или че е налице относителна симулация, като в тази хипотеза той следва да установи и коя е прикритата сделка и връзката й с привидната сделка (процесния договор за продажба на суровина), като правилата относно прикритото се прилагат, ако са налице условията за неговата действителност. Покупко-продажбата (която се твърди, че е прикритата сделка) е консенсуален договор и се счита за сключен от момента на постигане на съгласие между страните, като неплащането на цената може да породи облигационни претенции.
В цитираните съдебни решения, които се ползват със сила на пресъдено нещо, е възприето, че между страните е налице сключен договор за търговска продажба, от който е произтекло задължението на ответника за заплащане на цената и в какъвто смисъл е и решението по спора.
При това положение искът с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е неоснователен и от гледна точка на въведените твърдения за наличието на относителна симулация, която ако се приеме, че е налице по отношение на договорът за наем, то би следвало да се приложат правилата относно твърдяната прикрита сделка – покупко- продажбата.
Съгласно чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Съгласно ППВС 1/79 г.
елементите от състава цитираната разпоредба са даване, получаване, нищожен
договор или унищожен договор или липса на правоотношение относно даването и
получаването. Основателността на предявения иск е поставена в
зависимост от това по делото да се установи, че исковата сума е платена от
ищеца, че ответникът е получил тази сума, както и че това плащане е извършено с
оглед на отпаднало основание. В конкретния случай дори и да се приеме, че е
налице твърдяната от ищеца относителна симулация, това би довело до обявяване
на недействителността на прикриващата сделка – договорът за наем и до разкриване
на прикритата сделка – продажбата, тъй като именно тя регламентира отношенията
между страните. Тъй като неплащането на цената по действителен договор за
продажба, може да породи облигационни
претенции, то редът за защита не ищеца не следва да се осъществява при
прилагането на института на неоснователното обогатяване.
Предвид изхода от спора, съдът не
дължи произнасяне по алтернативно поддържаното от ответната страна възражение за изтекла на съответните дати
през 2018 г. 5-годишна погасителна давност съобразно чл.110 ЗЗД за претендираното
от ищеца вземане, като само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че
съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД същата не се смята за прекъсната, доколкото искът за
вземането за сумата от 9 000 лева е бил отхвърлен с решението по гр.д.№
22 687 / 2013 г. по описа на СРС (потвърдено с решение 13.10.2016 г. на
СГС по в.гр.д. № 5077 / 2016 г.), поради извършено от страните извънсъдебно
прихващане съгласно двустранни протоколи от съответните дати.
Предвид изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ищецът следва да заплати направените от ответното дружество разноски, които
съобразно представения списък по чл.80 ГПК възлизат на 1 950 лева (150 лв.
депозит за изготвяне на експертиза и 1 800
лв. адвокатско възнаграждение).
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от “ М.С.”ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управение в гр. ***,
представлявано от управителя Н.Ч.чрез адв. Т. от САК,
срещу „В.“ ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр. **,
предсталявано от управителя П.Л.Ю., с пълномощник по делото адв. Т.от САК, иск с правно
основание чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата от 9 000 лева, заплатена
на отпаднало основание.
ОСЪЖДА на основание
чл.78, ал.3 ГПК “ М.С.”ЕООД,
с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр. ***, представлявано от
управителя Н.Ч.чрез адв. Т. от САК да заплати на „В.“
ЕООД, с ЕИК **, със седалище и адрес на управление в гр. **, предсталявано от
управителя П.Л.Ю., с пълномощник по делото адв. Т.от САК, сумата 1 950 лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред СОС в
двуседмичен срок от получаването на съобщението от страните за постановяването
му.
Районен
съдия: