Р Е Ш Е Н И Е № 260016
05.01.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 11.12.2020г.
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Валентина Василева
като разгледа докладваното от съдия
Георгиева в.гр.дело № 2489 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД,
гр.Пловдив срещу Решение № 260295/08.09.2020 г., постановено по гр.д. № 19342
по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, с което са отхвърлени предявените
от жалбоподателя против Д.Д.Д. – П.,***, обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 във вр. с
чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318 ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за установяване на
паричните притезания, за които е издадена Заповед № 9391/25.10.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17315/2019 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански състав, а именно: сумата от 374,
59 лева – главница, представляваща стойността на топлинна енергия, доставена за
периода от 01.03.2018 г. до 30.04.2019 г. по партидата на длъжника за обект на
потребление, находящ се в ***, както и обезщетение за забавено плащане за
периода от 03.05.2018 г. до 23.10.2019 г. в размер на сумата 22, 52 лева, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед, а именно 24.10.2019 г., до окончателното погасяване на
задължението.
В жалбата са изложени
доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. На първо
място се оспорва правния извод на районния съд относно липсата на отговорност
на собственика на имота, в който е доставяна ТЕ, за заплащането й в хипотеза, при
която за същия имот съществува учредено вещно право на ползване на трети за
спора лица. Поддържа се наведеното пред първоинстанционния съд възражение за
погасяване на учреденото право на ползване на осн.чл.59, ал.3, предл.2 ЗС. Моли
се за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковете.
В законоустановения
срок по чл.263 ГПК е постъпил и отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна, в който се мотивира подробно становище за правилност на обжалваното
решение и се настоява то да бъда потвърдено.
Пловдивският
окръжен съд, като се
запозна с обжалваемия съдебен акт и доказателствата по делото, във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от лице, разполагащо с право на
обжалване , поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Производството по делото е образувано
по предявени от “ЕВН България
Топлофикация” ЕАД, ЕИК
********* срещу Д.Д.Д.-П. искове по реда на чл.422 ГПК да се признае за
установено, че ответникът дължи на ищовото дружество сума в размер на 374, 59 лева
– главница, представляваща стойността на топлинна енергия, доставена за периода
от 01.03.2018 г. до 30.04.2019 г. по партидата на длъжника за обект на
потребление, находящ се в ***, както и обезщетение за забавено плащане за
периода от 03.05.2018 г. до 23.10.2019 г. в размер на сумата 22, 52 лева, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед, а именно 24.10.2019 г., до окончателното погасяване на
задължението, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 17315/2019
г. на ПРС.
Ищецът обосновава иска си с
твърденията, че ответникът, като собственик топлоснабден имот, находящ се
горепосочения административен адрес, има качеството на клиент на топлинна
енергия и съгласно чл.34, ал.1 от ОУ е длъжен да заплаща месечните дължими суми
за доставена ТЕ в 30-дневен срок сред изтичане на периода, за който се отнасят.
Твърди се, че в изпълнение на задълженията си ищецът е доставил до сградата, а
търговецът, извършващ дялово разпределение- „Техем“ ЕООД, е разпределил за
имота на ответника ТЕ на обща стойност 397,11 лв., включваща главница от 374,59
лв.- стойност на ТЕ за отопление и сградна инсталация за периода 01.03.2018 г.-
30.04.2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на 22,52 лв. за преиода 03.05.2018 г.- 23.10.2019 г., които задължения не са
изпълнени от ответника.
Възражението
на ответника в отговора на исковата
молба е, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по исковете, тъй като
за имота има учредено пожизнено вещно право на ползване в полза на трети за
спора лица.
След преценка
на относимите доказателства първоинстанционният съд е установил, че ответникът
е собственик на имота, за който е доставяна топлинна енергия ,но за същия е
учредено вещно право на ползване от праводателите на ответника в полза на трети
лица- О.В.К. и И.Г.С.. След анализ на приложимата нормативна уредба е приел, че
законът свързва качеството потребител с правото на собственост или учредено
вещно право на ползване, като от
значение е реалното ползване на съответния вид енергия поради изричното
разграничаване на хипотезанта на учредено вещно право на ползване в законовата
дефиниция и определянето на титуляра на същото катко потребител на доставяната
в имота ТЕ. Поради това е приел, че ответникът не е задължен да погасява
разноските, свързани с ползването на вещта и няма качеството на потребител по смисъла на чл.153 ЗЕ.
При дължимата служебна преценка
съгласно нормата на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че атакуваният
съдебен акт е валиден и допустим.
Казаното налага да се извърши преценка за правилността на
обжалваното решение на база изложеното в жалбата. Съдържанието на жалбата и
отговора на въззиваемия налагат да се прецени правилността на изводите на
първоинстанционния съд относно липсата на отговорността на ответника.
По очертания с въззивната жалба и отговора предмет на
въззивна проверка съдът намира следното:
Съгласно
чл.
153, ал. 1 и пар.
1, т. 42 от ДР на ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо
лице- собственик или титулярът на вещно право на
ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление за домакинството си. Разпоредбата императивно установява кой
е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – собственост или вещно право на ползване. В този смисъл са били
както разпоредбата на пар.
1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. /
съдържаща легална дефиниция на понятието "потребител на топлинна енергия
за битови нужди", така и разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ. За собственика и за за ползвателя въз основа на вещно право на ползване върху същия имот не е
предвидена солидарна отговорност, нито по силата на законова разпоредба, нито в
действащите през процесния период общи условия за продажба на ТЕ, поради което
разпоредбата на чл.
122 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото е неприложима.
При систематическото тълкуване на разпоредбите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, т.
42 от пар. 1 ДР на ЗЕ отм. и по ЗЕЕЕ
отм. се налага извод, че при конкуренция на вещни права потребител/клиент/ се явява лицето, което реално ползва ТЕ
за домакинството си. Затова в хипотеза, при която първоначалният
собственик на имота е прехвърлил собствеността върху същия, но си е запазил
вещно право на ползване и/или е учредил такова в
полза на трето лице,
"потребител на топлинна енергия" по смисъла на цитираната разпоредба е титулярът на правото на ползване, още повече, че в
случая не се
установява то да е погасено
или собственикът на имота да е заявил, че той ще ползва имота и в тази връзка
да е подал молба декларация за откриване на партида на негово име, въпреки
запазеното и
учреденото право на ползване на други лица. Това вещно право дава изключително право на титуляра да
владее и ползва имота, като юридически лишава от същите правомощия
собственика, който остава притежател само на т. нар. гола собственост, поради
което не е юридически оправдано в тази хипотеза той да бъде потребител на
топлинна енергия. Поради което не може да се направи извод, че ответникът като собственик на имота
и само на това основание е потребител на топлинна
енергия за топлоснабдявания имот и страна по облигационното отношение с ищеца,
съгласно чл.
153, ал. 1 от ЗЕ и съобразно чл.
57, ал. 1 ЗС. Ищецът не е ангажирал други доказателства в подкрепа на
твърдението си, че ответникът е
страна по облигационното отношение, като напр. – представен писмен договор за топлоснабдяване,
молба декларация за това, че ще ползва ТЕ в имота, както и, че той е лицето
което ползва имота при запазено вещно право на
ползване за прехвърлителя, поради което това обстоятелство се явява
недоказано, а следователно – недоказано е и наличието на договорно отношение
между страните по доставка на топлинна енергия, въпреки указанията на съда в
този смисъл в доклада по делото.
Не се
установява от
доказателствата по делото възражението на ищеца за погасяване на правото на
ползване поради неупражняването му в продължение на повече от пет години /
чл.59 ЗС/. Подобен извод не може да се
направи само въз основа на приложените справки за адресна регистрация на
ползвателите, които са регистрирали различен настоящ адрес. Това е така, защото
по съдържание упражняването на
вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика
на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно
обитаване на недвижимия имот, а като всяка форма на фактическо и правно
използване на този имот, като: постоянно или временно пребиваване, място за
съхранение на лични вещи, стопанска дейност и др. Действително от коментираните
справки се констатира, че единият от ползвателите е починал, като остава
неизяснена датата на смъртта, респ.не се установява правото на ползване,
учредено в полза на това лице, да се е погасило преди или в рамките на
процесния период. Ето защо
исковете са изцяло неоснователни.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника
не се следват разноски. Такива следва да се присъдят на въззиваемата страна,
при направено искане за присъждането им, състоящи се в заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лв.
Мотивиран от изложеното, Съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260295/08.09.2020 г. по гр.д.№ 19342/2019 г.
на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „ЕВН България Топлофикация „ ЕАД с ЕИК ********* да заплати а Д.Д.Д.-П.
с ЕГН ********** сумата от 300 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател:
Членове: