Р Е Ш Е Н И Е
№ 260086/ 16.09.2020г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд , Пловдив VІ граждански състав
на осемнадесети
август две хиляди и двадесета година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Надежда Дзивкова
ЧЛЕНОВЕ: Виделина Куршумова
Таня Георгиева
секретар : Елена
Димова ,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 1251 по описа за 2020 година
и за да се произнесе
взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД против Решение
№ 45/19.02.2020г., пост. по гр.д.№ 1200/2018, РС Карлово, с което са отхвърлени
предявените от „ Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, искове за признаване на установено, по отношение
на Д.И.А., че последният дължи на дружеството следните суми : - 800 лв., главница;
- 575,76лв.,
договорна лихва за периода от 19.02.2014 г. до 20.08.2014
г.; - 18,00лв.,такса разходи; - 464,08лв., обезщетение за забава за периода 20.02.2014г.- 04.02.2018г. , датата на подаване
на заявлението в съда, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №216/2018 г. по описа на РС Карлово.
Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че съдът неправилно
е приел , че не е извършено уведомяване на длъжника за извършената цесия, като развива
съображения за това , че не е необходимо съобщаването на цесията, за да възникне
качеството кредитор за цесионера. Обоснова и тезата си, че уведомяването чрез особения
представител е надлежно. Позовава се на съдебна практика. Моли за отмяна на обжалваното решение
и постановяване на ново такова , с което се уважи изцяло предявения иск. Не прави
нови доказателствени искания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д.И.А., чрез особения
представител адв. М. Н., оспорва подадената въззивна жалба, като поддържа, че постановеното
решение е правилно и законосъобразно. Развива съображения за неуведомяването на
длъжника за извършената цесия, поради което и счита, че същата не е произвела действие.
Застъпва и разбирането, че съдът е длъжен служебно да извършва проверка за неравноправни
клаузи в договорите с потребители. Моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Претендира определяне на възнаграждение.
Жалбата
е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец по делото,
останал недоволен от съдебното решение, с
което са отхвърлени предявените искове, откъм съдържание е редовна, поради
което и се явява допустима.
Съдът, след като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за
установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в
обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява
с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
Жалбоподателят е ищец в производството пред
първоинстанционния съд, сезиран с установителен иск – да се установи в отношенията
между ищеца и ответника А., че последният
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД заплащане на суми, по Договор
за заем № 2010758 от 13.02.2014г., между А. и „Изи асет мениджмънт“ АД, като последното
е цедирало дълга на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. За претендираните суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 216/2018, КрсРС.
Заповедта за изпълнение е връчена при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради
което са дадени указания на заявителя че следва да предяви иск относно
вземането си в едномесечен срок. Установява се правния интерес на ищеца от
водене на установителен иск.
По
отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира,
че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим
и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически
твърдения и е дал търсената защита.
Решението на първоинстанционния съд се обжалва
изцяло.
За да постанови обжалвания акт,
първоинстанционният съд е установил, че между „Изи асет мениджмйнт“ АД и Д.А. е
сключен Договор за заем № 2010758 от 13.02.2014г. с предмет предоставяне в заем
на сумата от 80лв., която е следвало да бъде върната на 27 равни седмични
вноски, като падежът на последната е на 20.08.2014г. Установено е, че
кредиторът е цедирал вземането си на „Агенция за събиране на вземания“ ООД с
рамков договор за продажба на вземания от 16.11.2010г. , по който договор
прехвърлените вземания се индивидуализират с Приложение №1 от 01.12.2014г.,
както и че в посоченото приложение е вписано и следното задължение на длъжника А.:
800лв., общо задължение по кредита
1400,76лв., остатък дължима сума към 01.12.2014т.-1431,90лв.,
лихви просрочие към 01.12.2014г.-38,14лв.
Съдът е приел за доказано от копие от пълномощно от 09.09.2015т., че
цедентът е упълномощил цесионера да извърши уведомяването на длъжника.
Установил е и, че подобно уведомяване не е извършено, т.к. изпратените
уведомления не са получени от длъжника. Въз основа на посоченото е направил
извод, че ищецът по делото не доказва да име изискуемо вземане от длъжника,
т.к. не го е уведомил за извършената цесия. Развил е доводи, че длъжникът,
ответник в производството, се представлява от особен представител, който няма
процесуални права да получава
уведомление за извършена по отношение дълга на представляваното лице
цесия. Позовава се на статута на особения представител – да извършва единствено
процесуална защита по делото, без възможност за
материално-правни изявление / напр. разпореждане с предмета на делото/.
Въз основа на тези доводи предявеният иск е отхвърлен.
Настоящата инстанция намира, че
фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния съд въз
основа на приетите по делото писмени доказателства. Към исковата молба по чл. 422 от ГПК е приложено уведомление
до длъжника А. за описаната по-горе цесия. Вярно е, че цедентът не е успял да
връчи същото уведомление, но исковата молба с приложенията са връчени лично на
длъжника на 17.07.2019г.
По делото е приета ССЕ с в.л. Р.
Минков, която не е оспорва от страните и се възприема като обективна и безпристрастна.
Същата установява, че размерът на невърнатата главница е 800лв., договорната
лихва за периода 19.02.2014-20.08.2014г. е 575,76лв., както и че съгл. договора
се дължат 18лв. такса разходи, а обезщетението за забава за периода
20.02.2014г.- денят следващ падежа на първата неплатена вноска до датата на
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК 31.01.2018г. е 296,19лв.
При така установеното се правят
следните правни изводи във връзка с възраженията, наведени във въззивната
жалба: Безспорно първоначалният кредитор е сключил договор за цесия на дълга на
А. с „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Цесията е редовен и допустим от закона
способ за прехвърляне на вземания, в резултат на който се заменя кредиторът по едно
съществуващо правоотношение. Уредбата на цесията се намира в чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД. По силата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително
с изтеклите лихви. Тази промяна настъпва със сключването на договора за цесия, но
за да породи действие прехвърлянето спрямо длъжника, то следва да му бъде съобщено
( чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). Законът вменява в задължение на стария кредитор да уведоми
длъжника, но съгласно трайната съдебна практика, той може да упълномощи друго лице,
вкл. новия кредитор, да извърши уведомяването, като това упълномощаване не противоречи
на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД (Р № 137/02.06.2015г.,
гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ВКС, Р № 114/07.09.2016г., т. д. № 362/2015 г.,
II т. о., ВКС). Практиката приема и че
изпратеното уведомление за цесията, приложено към исковата молба по предявен
иск за събиране на вземането и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето
на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД /Р №
3/ 16.04.2014г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС, Решение № 78/09.07.2014г.,
т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,ВКС/. Като
факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното
по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл.
235, ал. 3 от ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника.
Предвид изложеното настоящата инстанция
намира за неправилен изводът на първоинстанционният съд, че длъжникът не е бил
уведомен за извършената цесия. Към исковата молба е приложено уведомление за извършената
цесия от цедента, чрез цесионера като негов пълномощник, и същото е достигнало до
длъжника с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, като
последният лично е получил книжата в Затвора-П..
С
оглед уважаване възраженията на жалбоподателя следва да се разгледат и
направените от посочения представител на ответника възражения относно наличието
на неравноправни клаузи в договора за заем, а именно поддържа, че са нарушени
чл.5, чл.10, ал.1 и ал.3 и чл.19, ал.4 от ЗПК
Съгл. чл.23 от ЗПК в редакцията
действала към момента на сключване на процесния договор, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12,ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Нормата на чл.10, ал.1 и 3 от ЗПК до
измененията през 2014г./ действали към момента на сключването на договора/
установява , че договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен
носител, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора, като същото се отнася за
измененията. Това условие е изпълнено. Към момента на сключване на договора
законодателят не е въвеждал правилото по чл.19, ал.4 от ЗПК, което е в сила от 23.07.2014 г..В същото време, обаче в
договорът е посочено , че ГПР е 931,63% . Тези разходи съдът намира за
накърняващи нормите на добросъвестността.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се
предвиждат критерии, чрез които може да се установи неравноправният характер на
клауза в договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни
са: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства
на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл. 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, при преценката за неравнопоставеност на дадена договорна
клауза трябва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен
договорът, и да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му,
към момента на самото сключване. В процесния
договор за паричен заем се предвижда задължение на кредитополучателя да заплаща
годишна лихва в размер на 143,04%. Разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи
на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват
императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва,
респ. на ГПР. При положение обаче, че се
касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически,
поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме,
че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен.
Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва
за облагодетелстване на друг.
Поради това в съдебната практика трайно
се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити
– двукратния размер на законната лихва). В тази насока: Р № 906/30.12.2004г., гр.
д.№ 1106/2003г., 2 г.о., ВКС; Р № 378/18.05.2006 г., гр. д. №315/2005г. , 2 г.о.,
ВКС; Р № 1270/09.01.2009г.,гр.д.№ 5093/2007г., 2 г о., ВКС; О № 901/10.07.2015г.,
гр. д.№ 6295/2014 г., , 4 г. о..
Следователно
при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва
да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна
лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта. Договореният размер надвишава многократно
размерът на законната лихва. Очевидно е, че договорената лихва върху
отпуснатите средства като заем не цели и не постига „цената“ на предоставената
в заем сума и излиза извън възнаградителната за кредитора функция. Ето защо процесните
уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтргентите. Следователно същите
са неравноправни по смисъла на чл. 134 от ЗЗП и на това основание са нищожни.
При това положение следва да се върне
само получената в заем сума, а именно сумата от 800лв. Срокът за връщане на
целия на заем е 20.08.2014г., поради което дължимото обезщетение за забава за периода от
21.08.2014г. до 04.02.2018г. в размер на законната лихва, а именно – 281,57лв. Над този размер претенцията е неоснователна и
не следва да бъде уважавана. Не следва да бъде уважавана и претенцията за
договорна лихва и разноски, поради това, че клаузите в договора са
неравноправни, поради което и нищожни.
Постановеното от първоинстанционния съд
решение се явява неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде
отменено и вместо това постановено ново, в съответствие с посоченото по-горе.
По разноските
На особения представител адв. Марияна Н.
следва да бъде определено възнаграждение в размер на 300лв., която сума
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати.
На осн. чл.78 от ГПК въззиваемата
страна следва да заплати на жалбоподателя сумата от 382,10лв. по съразмерност.
С
оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 45/19.02.2020г., пост. по гр.д.№ 1200/2018, РС Карлово,
В ЧАСТТА в която са отхвърлени предявените от „ Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, искове за признаване на установено, по отношение на Д.И.А.,
ЕГН **********, че последният дължи на дружеството следните суми : - 800 лв., главница;
- 281,57лв.лв., обезщетение за забава за периода 20.02.2014г.- 04.02.2018г. , датата на подаване
на заявлението в съда, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №216/2018 г. по описа на РС Карлово.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
Признава за установено в отношенията между „ Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, и Д.И.А., ЕГН **********,
че последният дължи на дружеството следните суми : - 800 лв., главница; -
281,57лв.лв., обезщетение за забава за периода
20.02.2014г.- 04.02.2018г. , датата на подаване на заявлението в съда,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
в съда, за които суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. №216/2018 г. по описа
на РС Карлово.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 45/19.02.2020г., пост. по гр.д.№ 1200/2018, РС Карлово.
ОСЪЖДА Д.И.А., ЕГН ********** да
заплати на „ Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от
382,10лв., разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА „ Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. М.
Й.Н.,***, сумата от 300лв.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: