Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 01.11.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Божидар Стаевски
при секретаря Габриела Владова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 4195 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.02.2020г. по гр.д. № 58479/16г.,
СРС, ІІІ ГО, 82 с-в е осъдил В.С.В., ЕГН ********** да заплати на З.Н.С., ЕГН **********,
на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 6000 долара (с левова равностойност
10 858,51 лева), представляваща главница по договор за заем от 16.10.2014 г.,
ведно със законната лихва от 18.10.2016 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 468 лева - разноски в
производството
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника В.С.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, като същият е подал две ръкописни жалби, като изрично е заявил,
че поддържа и подадената от назначения му особен представител въззивна жалба. С
разпореждане от 09.11.2020г., съдът е констатирал лично участие на ответника,
приел, че последният не следва да бъде
представляван от особен
представител и е разпоредил ответникът да внесе дължимата държавна такса
от 217,17 лв., което разпореждане е било изпълнено от него. Настоящата
инстанция, отчитайки същественото в подадената въззивна жалба, приема, че
съображенията за незаконосъобразност на
постановеното съдебно решение са в две основни насоки. Едната, касаеща нуждата
от назначаване на особен представител на ответника и обстоятелството, че съдът,
след като е назначил такъв, не се е съобразил с поставените в отговора на
исковата молба, подаден от особения представител въпроси. Втората, касеща авторството
на приложената по делото разписка, което е оспорено от особения представител и
което обосновава допуснато от съда
процесуално нарушение. Въззивната инстанция е приела, че са налице основанията на чл.266,
ал.3 ГПК и е допуснала СГЕ, която да отговори на въпроса дали подписът в
процесната разписка е положен от лицето В.С.В., ЕГН **********.
Моли
съда да отмени решението и да върне делото за ново разглеждане от друг състав
на СРС, или ако въззивната инстанция реши, че първоинстанционният съд е прав,
то да потвърди решението.
Въззиваемата З.Н.С., ЕГН ********** оспорва въззивната
жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявени са искове с правно основание чл.240, ал.1 2 ЗЗД и чл.86 от ЗЗД от З.Н.С., ЕГН ********** срещу В.С.В., ЕГН ********** за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 11 700
лв./след увеличението/, представляваща
левовата равностойност на 6 000 долара, ведно със законната лихва от
18.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищцата твърди, че на 16.10.2014 г.
предоставила на ответника в заем сумата от 6 000 долара, чиято
левова равностойност е 11 700 лв., с устната уговорка той да изплаща
частично дължимата сума на всяко тримесечие, с падеж 31.12.2016 г. за цялата
сума. В.С.В. не върнал заетата сума, независимо от
обстоятелството, че ищцата няколкократно го е канила да изпълни задължението
си. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да й заплати
сумата от 11 700 лв.,
представляваща левовата
равностойност на 6 000 долара, ведно със законната лихва, считано
от 18.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК не е подал писмен отговор на исковата
молба. Същевременно, съдът е назначил особен
представител, който е оспорил иска, като е оспорил авторството на приложената по делото разписка.
По делото е депозирана разписка от 16.10.2014 г., в която е посочено, че
ответникът е получил сума в размер на 6000 долара във връзка със заем, като се
задължава да възстанови сумата изцяло или частично до 31.12.2016 г. По делото е
била разпитан като свидетел Лилия
Богданова С., дъщеря на ищцата, която установява, че й било известно, че
майка й възнамерява да заема на ответника сума в размер на 6 000 долара.
Свидетелката е видяла парите в
апартамента на майка си, не е видяла самото предаване на сумата, но е чула, че
действието е било извършено.
Въззивната
инстанция е приела, че са налице
основанията на чл.266, ал.3 ГПК и е допуснала СГЕ, която да отговори на въпроса
дали подписът в процесната разписка е положен от лицето В.С.В., ЕГН **********. В о.с.з. на 12.10.2021 г., СГС е отменил
определението, с което е била допусната
СГЕ, след като е съобразил, че и към датата на съдебното заседание, ответникът
не е внесъл определения му от съда депозит, за което е бил редовно уведомен на
23.04.2021 г.
От правна страна:
Преди всичко трябва да
се изследва обстоятелството дали са налице елементите от фактическия състав на
договора за заем.
Елементите от фактическия състав на договора за заем се установяват в
разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, която съдържа определение на този вид съглашение. От даденото в тази
разпоредба определение е видно, че договорът за заем е реален договор. Реален е договорът, чийто фактически състав включва освен съгласие на страните и предаване на
вещите, които са негов предмет. Следователно елементите от фактическия състав
на договора заем са първо, съгласие на страните за предаване от заемодателя в
собственост на заемателя на парична сума и второ, предаване на тази сума от
заемодателя на заемателя. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, за да има договор за заем следва да има постигнато съгласие за такава сделка с
насрещната страна и реално предаване на сумата, предмет на договора, тъй като договорът за заем е реален договор, който се счита сключен когато въз
основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна да даде, а другата да получи в заем парична сума. В случай, когато предаването на парична сума е установено, но липсват други
данни на какво основание е направено то, не може да се презумира, че
задължението е възникнало от заемен договор. Не съществува законова презумпция,
която да замести доказване на основанието, на което сумата е преведена. Ищецът е този, който твърди, че това основание е договор за заем и в негова тежест е при условията на
пълно и главно доказване да установи в процеса при условията на чл.154 ГПК, че процесната сума е дадена като заем, предадена е на ответника и той я е приел като заем. Ищецът следва да докаже и другите елементи от фактическия състав
на договора за заем-поето насрещно задължение за
връщане на сумата от ответника и други условия на договора, ако има такива -
срок на връщане, лихва и др., защото той извлича търсената от него
изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено
договорно задължение на последния.
За да докаже сключването на договори
за заем за процесната сума, ищецът е
депозирал разписка, която представлява частен
документ и по смисъла на чл. 180 от ГПК съставлява доказателство, че
изявленията, съдържащи се в тях са направени от подписалото я лице. Разписката
удостоверява получаването на посочената в нея сума. Тя не доказва договора, по
който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от
неговите съществени елементи, т.е освен ако в нея не е включено и изявление, че
подписалото я лице се задължава да върне предоставената му сума, в който смисъл
е и константната съдебна практика. Ответникът оспорва факта, че е подписал
разписката. Предвид отмяната на
определението, с което е била допусната
исканата във въззивната инстнация СГЕ, следва да се приеме, че разписката е подписана от него. В
разписката е включено и изявление за наличието на основаните елементи на
договора за заем - предаване на сумата и задължение за връщането й. Въз основа
на това може да се достигне до извода, че подписвайки процесния документ той е
направил признание, че между него и ищеца е постигнато съгласие за сключване на
договора за заем и че е поел задължението да върне получената сума. Относно реално
предаване на процесната парична сума като елемент завършващ фактическия състав
по възникване на заемното правоотношение, СГС приема, че от текста на разписката
по безспорен начин се установява, че ответникът е получил посочената в
разписката сума. Това се установява от употребения в разписката израз
„заявявам, че днес, 16.10.2014 г. във връзка със заем, подписан между мен и З.Н.С.
получих сумата… , като се сочи датата на получаване на сумата и нейния размер. Налице
е и вторият елемент от фактическия състав на нормата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
като е поето задължение предоставената
сума да бъде върната и това е удостоверено от самия ответник в процесната разписка чрез подписа му под изявлението „и
се задължавам да възстановя сумата изцяло или частично до 31.12.2016 г.“
СГС достига до извода, че посоченото в разписката, носеща подписа на
ответника, представлява признание на неизгоден факт, изхождащо от страна по
спора, поради което същото следва да се цени с оглед всички обстоятелства по
делото и да бъде зачетена неговата доказателствена стойност. Съдът следва да
зачете доказателствената сила на документа като извънсъдебно признание, което
следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото, като в този
смисъл са решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2017 г„ ВКС, IV г.о.,
решение № 243/14.01.2019г. по гр.д.№ 269/2018г. на ВКС, IV r.o. и др. Ето защо, настоящата инстанция приема, че по делото е доказано валидно
правоотношение по договор за заем между страните за сумата от 6 000 долара. От друга
страна, ответникът не е ангажирал доказателства, че е върнал предоставента му в
заем сума, а и няма твърдения за това. Представената по делото разписка по
своята същност е документ по смисъла на чл. 77, ал. 2 от ЗЗД, тъй като в нея се
съдържа признание, че съответната сума е получена и е поето задължение, същата
да бъде върната. За този вид „особен документ“, няма специфични изисквания във
връзка със съдържанието му и начина на индивидуализиране на лицето, на което
следва да бъдат върнати заетите средства. Обикновено това е лицето, в чието
държане се намира разписката, тъй като след изпълнение на поетото задължение, е
предвидено в чл. 77, ал. 2 от ЗЗД
длъжникът да поиска връщане на документа от кредитора.
Предвид гореизложеното, ищецът е доказал наличие на насрещно
волеизявление за сключване на договор за заем и с оглед на това следва да бъде формиран извод за основателност на иска с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
Относно стойността на свидетелските
показания с оглед нормата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, според която свидетелски показания се допускат във всички случаи,
освен ако се отнася за: т. 3 установяване на обстоятелства, за доказването на които
закон изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност,
по-голяма от 5000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права
линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен
включително, СГС приема следното:
За
приложението на чл.164,
ал.1, т.3 ГПК е
налице задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009
г. на ВКС,
ГК, ІV г.о., както и в решение №
240 от 26.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 922/2016 г., постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за
установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева не е приложимо,
когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за
смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за
значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки,
свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при
които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. По иск с правно основание чл.240 ЗЗД, също е налице задължителна съдебна
практика, установена по реда на чл.290 ГПК,
която се споделя от настоящия състав на СГС. Съгласно нея в производството по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, доказателствената тежест да
установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им.
При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че
средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че
задължението е погасено и пр. факти, съобразно характера на въведените
възражения срещу иска. /решение
№ 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г.. на ВКС, ГК, ІV г.о./.
Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане, не освобождава
платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със
свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането,
по иск за връщане на даденото без основание, в тежест на ответника е да докаже
основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички
доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия
са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т. ч. направени
признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже
извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на
стойност над 5 000 лева. Същото важи и по иск за връщане на заета сума - в
тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването
на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането
й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на
страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на
сумата, че се задължава да върне полученото в заем. В тежест на ищеца е да
докаже фактите, на които основава претендираното от него право. Оспорването или
неоспорването на тези факти от ответника е без значение за доказателствената
тежест. Правопораждащи факти може да
бъдат доказани с признание от ответника или от негов представител като то се
преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото и това също е начин
на доказване. /решение № 240 от 26.10.2016 г. на ВКС, IV г.о. по
гр. д. № 922/2016 г./. В конкретния
казус, договорът за заем е за сумата от 6 000 долара. Както е посочено в
решение № 243 от 14.01.2019 г. по гр.д. № 269/18г., ГК, ІV ГО на ВКС, съгласно установената практика на Върховният касационен
съд, ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на
договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо, когато спорът не е
за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите
договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни
уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания
са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен; каква е
била действителната обща воля на страните, вкл. и досежно уговорките относно
изпълнението на договора; как са изпълнявани задълженията по него след
сключването му, а при наличие на документ за предаване на сумата, няма забрана за установяване със
свидетелски показания на останалите елементи на договора. В този смисъл решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г.о. ВКС; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о. ВКС; решение № 82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5122/2014 г., III г. о. ВКС; решение № 374 от 4.11.2014 г. по гр. д. № 2752/2014 г., IV г. о. ВКС и решение № 253 от
17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о. ВКС. Както бе посочено по-горе в мотивите, разписката, издадена от заемодателя за връщане на получената от заемателя
сума съставлява частен свидетелстващ документ. Тя се предоставя от кредитора на
длъжника и доказва изпълнение на задължението съгласно чл.77, ал.1 ЗЗД. В нея издателят на
документа удостоверява неизгодни за него факти, поради което има сила на
извънсъдебно признание и важи срещу своя издател.
Крайните изводи на
двете съдебни инстанции съвпадат. На основание чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
Предвид
изхода на делото и предявената претенция, въззивникът би следвало да заплати
на въззиваемия, направените от него разноски за настоящата инстанция във вид на
адвокатско възнаграждение, но такива не следва да бъдат присъждани, поради
липсата на доказателства, че са били направени.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 21.02.2020 г. по
гр.дело № 58479/16г. на СРС, ІІІ ГО, 82 състав.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.