Р Е Ш
Е Н И Е
град
София, 20.11.2019 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№13081 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от
ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу решение от 22.05.2018г., постановено по гр.дело №44819/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на ответницата - Д.Н.П., че дължи на ищеца сумата
от 21.17 лв. за разпределение на топлинна енергия и сумата от 2.92 лв. лихва за
забава върху тази сума, както и в частта на възложените в тежест
разноски. Наведени са доводи
за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваните части като
постановен в противоречие на материалния закон и на събраните по делото
доказателства. Твърди се, че СРС не е съобразил факта, че претендираната сума,
представляваща стойност на услугата за дялово
разпределение е дължима по издадени фактури на доставчика на топлинна
енергия - „Т.С.” ЕАД,
съгласно чл.22, ал.2 от Общи условия, действащи през процесния период. По
изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебния
акт в обжалваните части и постанови друг, с който да уважи изцяло предявените искове
с правно
основание чл.422 ГПК във вр с чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Претендира присъждане на
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - Д.Н.П. депозира писмен отговор, в който
изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба на ищеца по
изложени в същия съображения. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение в частта,
предмет на обжалване с въззивна жалба на ищеца. Претендира присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Н.П. при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.59 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на
постъпилата въззивна жалба на въззивен контрол подлежи постановеното
първоинстанционно решение само в частта, в която са отхвърлени предявните
искове с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за признаване за установено по
отношение на ответницата - Д.Н.П., че дължи на ищеца - „Т.С.” ЕАД сумата от 21.17
лв., представляваща стойност на услугата за дялово
разпределение, и сумата от 2.92 лв. лихва за
забава върху тази сума. В останалата част постановеното първоинстанционно
решение е влязло в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от
които се установяват факти и обстоятелства относими към конкретния правен спор.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №3764/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, въззивника-ищец -
„Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 20.01.2017г.
и е постановена на 28.01.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Д.Н.П.. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Д.Н.П. възражение, поради което дължимите от нея суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
С
оглед на така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, на основание на които е обоснован окончателен извод
за частична неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Н.П. при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.59 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с правилността на
оспорения съдебен акт. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за частична неоснователност на предявените искове, като
на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите във
въззивната жалба са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
По иска с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във вр. с чл.59 от ЗЗД:
В конкретната хипотеза въззивникът-ищец основава исковата претенция
на твърденията за липса на сключен писмен договор между страните за продажба на
топлинна енергия за стопански нужди и наличието на неоснователно обогатяване от
страна на ответника. Съставът
на чл.59, ал.1 от ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго,
наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно
основание за това имуществено разместване в отношенията между субектите.
Тежестта за доказване на посочените факти е за ищеца.
В настоящия случай при правилно разпределена от
първостепенния съд доказателствена тежест между страните е указано, че в тежест на ищеца е да докаже, че е доставил
топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с която
ответникът се е обогатил, тъй като се явява потребител на енергия в
процесия имот и за процесния период. При установяване
на тези обстоятелства в тежест на ответника е
да докаже, че е погасил
задълженията си към ищеца.
В конкретната хипотеза от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява, че ответницата дължи заплащане
на суми за сградна инсталация на ищеца и е ползвател на услуга доставка на
топлинна енергия за сградна инсталация, като не дължи заплащане на суми за
отопление и БГВ, тъй като в имота й липсва изградена инсталация за доставка на
същите. След като няма в собствения на
ответницата имот изградена инсталация за доставка на топлинна енергия,
респективно в имота й няма поставени уреди за дялово разпределение, правилно е
приел СРС, че ищецът не е ангажирал доказателства за извършване на услугата дялово
разпределение и ответницата
в качеството й на потребител по смисъла на §1, т.43 от ДР на ЗЕ и §1, т.33а от ДР на ЗЕ /в сила
от 17.07.2012г./ не
дължи такса за тази услуга. Следователно се налага извода, че
липсват доказателства, че ответникът е ползвал услугата за дялово разпределение и се е обогатил
без основание като не е заплатил цената й, а съответно ищецът е обеднял, тъй като не е получил
цената на услугата за дялово
разпределение. Предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.59 от ЗЗД в частта, в която е отхвърлен за признаване за установено по
отношение на ответницата - Д.Н.П., че дължи на ищеца - „Т.С.” ЕАД сумата от 21.17
лв., представляваща стойност на услугата за дялово
разпределение за исковия
период, като правилно и законосъобразно, постановено в пълно съответствие със
събраните по делото доказателства и при правилно приложение на материалния
закон, следва
да се потвърди.
По иска с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни
оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД, предвид на което съдът споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че решението в тази част за законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, като няма допуснати процесуални
нарушения в хода на съдебното производство. Следователно постановеното
съдебно решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 2.92 лв. лихва за
забава върху таксата за дялово разпределение, се явява правилно и законосъобразно и следва да се потвърдено.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд съдебното решение, в т.ч. и в частта на разноските, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Съгласно
приложен списък по чл.80 от ГПК претендираните разноски от въззиваемия-ответник
са в размер на 300.00 лв., реално платено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство във въззивното производство. Въззивникът в
депозирана молба от 23.10.2019г. е направил изрично възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско
възнаграждение, което настоящият състав следва да разгледа. Наведеното
възражение за прекомерност относно договореното и заплатено от
въззиваемия-ответник адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лв. за
процесуално представителство във въззивното производство, съдът счита за неоснователно, тъй като с оглед материалният интерес е договорено в минимален
размер, регламентиран
в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищец
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ответник сумата от 300.00 лв.,
представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.05.2018г., постановено по гр.дело №44819/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 47-ми състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***; да заплати на Д.Н.П., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка
с чл.78, ал.3 от ГПК
сумата от 300.00 лв. /триста лева/, сторени разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./