№ 97
гр. Панагюрище, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на двадесети
май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20255230100007 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр.
3 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и осъдителен
иск с правно основание чл. 55 ЗЗД от Л. Н. против „СТИК КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: *********
за прогласяване за нищожен поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона,
поради противоречие с добрите нрави на Договор за потребителски кредит № 771212 от
23.12.2021г., сключен между ищеца и ответника, евентуално на чл. 27 от договора,
предвиждащ задължение за заплащане на неустойка в размер на 0,9 % на ден от стойността
на усвоената сума за непредоставяне на поръчителство, както и осъдителен иск, с който се
иска да се осъди ответника да заплати на ищеца сума в размер на 1518,76 лева -
представляваща платена без основание сума.
Ищецът основава предявения иск на следните фактически твърдения: Сочи се, че между
страните по делото на 23.12.2021 г. е сключил със СТИК - КРЕДИТ“ АД Договор за
потребителски кредит от разстояние № 771212 по реда на чл. 6 от ЗПФУР, за сума в размер
на 2000 лева, която се задължила да върне на 24 месечни вноски при годишен лихвен
процент от 30,24 % и годишен процент на разходите 34,80 %. Общо дължимата сума по
кредита възлизала на 2869,33 лв. Твърди, че в чл. 17 ал. 1 от договора се предвиждало заемът
да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ- доход или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Съгласно чл. 27 от Договора, в случай
на неизпълнение на задължението си чл. 17 в предвидения срок, заемодателят дължи на
заемателя неустойка в размер на 0.9% на ден от стойността на усвоения кредит. Неустойката
се заплащала разсрочено, заедно месечната вноска по кредита. Излага, че била начислена
неустойка в общ размер на 3162,12 лв., тъй като не представил в срок надлежни поръчители
или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, с общата сума, която следвало да
1
върне била 6032,05 лева. Твърди се, че е заплатена сума в размер на 3518,76 лева от ищеца,
поради което сумата в размер на 1518,76 лева е платена при начална липса на основание,
поради недействителност на договора, поради невключване на процесната неустойка в ГПР.
Счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 27 от Договор за паричен заем за
заплащане на неустойка е нищожна, тъй като нямала характера на неустойка, а всъщност се
целяло заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че неустойката не изпълнявала
обезщетителната си функция, тъй като не зависела от вредите от неизпълнението на
основното договорно задължение, а се начислява като добавък към погасителните вноски.
Твърди се, че предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение
по чл. 92 ЗЗД надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при
неизпълнение не защитава легитимния интерес не кредитора, тъй като при такова
неизпълнение е предвидена санкция в чл. 33 ЗПК. Сочи се, че предвиждането на заплащане
на неустойка в размер по-голяма от мораторната лихва представлява неравноправна клауза
по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди се, че неустойката излиза извън присъщатата й
обезпечителна функция, тъй като следва да се направи извод, че кредиторът не желае
извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение, а вместо това прехвърля
в тежест на кредитополучателя последиците от това свое задължение в противоречие с чл.
143, т.3 ЗЗП. Сочи се, че неустойката не е обоснована с вредите за кредитора, а произтича от
неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение
на основаното задължение на длъжника по договора. Освен това се излага, че с неустойката
се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с процесната неустойка се уговаря
още едно допълнително обезщетение за неизпълнение. Сочи се, че подобно кумулиране на
неустойка за забава и мораторна лихва е недопустимо, като в този смисъл съдебната
практика била константа, сочи се че е налице неравноправна клауза по чл. 143, ла. 1 ЗЗП.
Твърди се, че ищецът- потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието на
клаузите по договора. Твърди се, че клаузата за неустойка следва да се счита за нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като в този смисъл е цитирана съдебна практика. Сочи се, че
договорът за кредит се явява недействителен, тъй като не отговаря на изискваният на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посочените размери на ГПЛ и ГПР не съответстват на
действителните такива. Сочи се, че в ГПР следва да се посочат разходите по кредита, като в
конкретния случай, че общата дължима сума при непредставяне на обезпечение в размер на
6032,05 лева не съответства на размер на ГПР от 34,80%, като размерът надминава
допустимия такъв съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че процесния договор е
недействителен и на основание чл. 22 във вр. С чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
посочен действителния ГПР, като в този смисъл е цитирана практика на СЕС. Моли се за
уважаване на исковите претенции. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Стик кредит“ АД е подал отговор на исковата молба,
с който се оспорва основателността на предявения иск. Не се оспорва, че на 23.12.2021
година между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен
от разстояние с № 771212, по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна
сума, която сума е следвало да бъде върната заедно с дължимото възнаграждение за
2
ползването и съгласно Погасителен план. Оспорва твърденията за нищожност на
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение. Излага, че договорът е сключен
по инициатива на ищеца, при спазване изискванията на закона, след като на
кредитополучателя била предоставена необходимата договорна информация относно
заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски, падеж, размер на
лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за предоставяне на обезпечение.
Изпратени й били проект на Погасителен план към него, Стандартен Европейски Формуляр
(СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи съдържали предвидената в законите
преддоговорна информация за желания кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на
български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. Излага, че
сключвайки договора, ищецът е изразил недвусмислено съгласие със съдържанието му.
Поддържа, че макар да не била начислявана, включената в договора клауза за неустойка била
валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Настоява, че
доколкото неустойката представлявала самостоятелно съглашение по смисъла на чл. 8 ал. 1
от ЗЗД, обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит, по
отношение на нейната действителност, не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива
2008/48 , а общите условия на ЗЗД. Налице били основанията за възникването й-
неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение неустойката обезпечава и
обезщетява, в случая за непредоставяне на обезпечение по договора. Понеже се явявала
парична санкция, имаща за цел да гарантира изпълнението „под страх”, че в противен
случай би се начислила, закономерно било в случай, че задължението, което обезпечава не
бъде изпълнено, размерът на задължението да нарасне. Поради това само на това основание,
не може да се счита, че е нищожна, предвид че това е присъщата за нея функция. В случая
неустойката била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на
обезпечение, което не било обезпечено с други правни способи, а нейният вид се определял
в зависимост от това, дали заемателят по Договора изпълни в някакъв момент своето
задължение. Затова размерът на неустойката се определял като процент от заетата сума,
същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, което зависило изцяло от
волята на заемателя. Неустойката се дължала единствено за периода, в който заемателят
реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде предоставено впоследствие
спирало начисляването й. Причината за евентуалното начисляване на такава неустойка, било
единствено виновното поведение на ищеца. Счита, че договореният размер на неустойката,
като определен процент съгласно чл. 46 ал. I от ОУ в размер на 0.9% дневно, бил съобразен
с предвидените в чл. 92 от 33Д цели и не предвиждал неоснователно разместване на блага,
предвид присъщите на неустойката функции-освен обезщетителна, също и обезпечителна и
санкционна. Целта й била да се стимулира изпълнението и превенира допускане на
неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излизала извън присъщите й функции, а
вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били очевидни.
При непредоставяне на обезпечение кредиторът бил лишен от гаранция, че неговото
вземане някога ще бъде удовлетворено, което безспорно засягало неговия интерес. Нямало
въведено законодателно изискване относно размера на неустойката и ограничение на
3
максималният размер. Допустимо било нейният размер да бъде и по-голям от размера на
главното задължение. Доколкото по-големият размер на неустойката бил обусловен от
бездействието на длъжника, същият не можел да се приеме като изначално договорен в
противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави
следвало да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера,
получаващ се в резултат на неизпълнението. Дори неустойката да се явявала прекомерна,
същата можело да бъде намалявана, без обаче да отпада изцяло, поради което не би следвало
цялата клауза да бъде обявена за недействителна. Тъй като неустойката представлявала
предварително определено обезщетение, закономерно било нейният размер да е
предварително уговорен между страните и включен, като част от погасителните вноски.
Прекомерността на неустойката не я правила, а priori, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави. Същата следвало да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Счита, че задължението за неустойка, предвидено в договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № 771212 от 23.12.2021 година, отговарял на присъщите
на неустойката функции и клаузата за заплащането й не следвало да бъде прогласявана за
нищожна. Поддържа, че длъжникът не е бил изправен пред изначална невъзможност да се
осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените
изисквания. Ищцата била запозната с условията на Договора, преди да бъде сключен и не е
била длъжна да го сключи веднага, а е разполагала с възможността първо да открие лице,
което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде
солидарно отговорно с нея и след това да премине към подписването на договора. Знаейки,
че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна е действала недобросъвестно,
като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД. Оспорва твърденията, че обезпечението
следвало да бъда дадено преди сключване на договор, позовавайки се на разпоредбата на чл.
71 от 33Д, която предвиждала възможност задължението по договора да стане предсрочно
изискуемо при непредоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника. С оглед
изложеното, счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и
неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение, са
валидни и не противоречащи на добрите нрави. Моли се за отхвърляне на исковите
претенции.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 771212 от 23.12.2021 г. сключен между
страните по делото, че между тях е сключен договор за заем, по силата на който
заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя под формата на
потребителски кредит сума в размер на 2000 лв., а заемателят се е задължил да я върне на 24
месечни вноски, в срок до 23.12.02023 г., заплащайки лихвен процент в размер на 30,24% и
ГПР в размер на 34,80%, като е посочено, че общата дължима сума по кредита е в размер на
4
2869,93лева. В чл. 17 е посочено, че в срок до 3 дни от сключване на договора
кредитополучателят следва да осигури обезпечение - поръчител, който отговаря на
конкретни условия или банкова гаранция. В чл. 27 от договора е предвидено задължение за
потребителя за заплащане на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, пред който не е изпълнено задължението за предоставяне на
обезпечение. С Определение № 233 от 14.04.2025 г. постановено по делото е изготвен
проекто доклад, с който е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните, че в посочения е договора ГПР, не е включена неустойката за непредоставяне на
обезпечение. Със същото определение е обявено за безспорно между страните, че
кредитополучателят - ищец е заплатил сума в размер на 3518,76 лева за погасяване
задълженията по процесния кредит.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти),
които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да
установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от
които се ползва- договор за предоставяне на кредит от разстояние № 771212 от 23.12.2021 г.,
по който е получил сума в размер на 2000 лева, че неустойката уговорена в чл. 27 от
договора не съответства на присъщите й функции, че в ГПР следва да се включва
посочената неустойка и това влече нищожност на целия договор за кредит, както и че
ищецът е заплатил на ответника сума в размер на 3518,76 лв. за погасяване на вземанията по
процесния договор за кредит. Ответникът следва да докаже фактите, на които основава
своите възражения.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане.
От данните по делото се установява, че между „Стик Кредит” АД и Л. Н. на 23.12.2021 г. е
сключен договор за кредит, по силата, на който търговското дружество е предоставило на
ищеца кредит в размер на 2000 лв. Уговорен е между страните фиксиран лихвен процент и
годишен процент на разходи. Предвид изложеното, съдът приема, че между страните по
делото са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен служебно да
следи за неговата валидност.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на
потребителите.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
5
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския
съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще
извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези разходи следа да се включат и
всички суми уговорени в договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в този
смисъл са и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по
дело С-337/23 на СЕС). Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение.
Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи,
договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на чистата
стойност на отпуснатия кредит- главница.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 34,80%, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото така отразен този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК . Този размер на ГПР обаче не
отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно
неустойката при непредоставяне на обезпечение, както се установява от приетата по делото,
без възражения от страните, съдебно-счетоводна експертиза. В процесния случай
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по Договора за кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава
изпълнението на задълженията по Договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на
задълженията по Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез
6
поръчителство или банкова гаранция. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели
санкциониране на кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на предоставената в заем сума.
От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за
кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е
уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на
обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат.
Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи
размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не
обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10 от ЗПК не е включен в ГПР.
Друга индиция за това, че неустойката представлява разход по кредита, който е отнапред
известен за кредитодателя е и фактът, че същата е включена в дължимите месечни
погасителни вноски посочени в погасителния план.
Съдът намира, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4
от ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.
Въпреки че формално в процесния договор е посочен размер на ГПР, който не надвишава
законово допустимия, без включването в него на сумата по чл. 27 от Договора, той не
отговаря на реално прилагания между страните по Договора и не може да изпълни
функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае
с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Посочването на стойност на ГПР по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на
целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685
от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г. по дело №
С-337/23 СЕС).
Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищеца Л. Н. срещу ответника „Стик-Кредит“
АД иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 771212 от 23.12.2021г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, вр.
чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, е основателен и
като такъв следва да бъде уважен.
При този изход на правния спора по предявения главен иск, съдът намира, че не следва да
се произнася по предявения евентуален установителен иск за прогласяване за
недействителна клаузата на чл. 27 от Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 771212 от 23.12.202г., като противоречаща на добрите нрави и сключена при
неспазване на императивните изисквания на ЗЗП, тъй като не е сбъднало
вътрешнопроцесуално условие за това - отхвърляне на главния иск.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
7
на ищеца сума в размер на 1518,76 лева - представляваща платена без основание сума, съдът
намира следното:
Както бе посочено по-горе настоящият съдебен състав приема, че процесния договор е
недействителен, поради което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
конкретния случай сумата предоставена в заем по процесния договор е в размер на 2000
лева, като това е сумата подлежаща на връщане от ищеца. По делото не е спорно между
страните, че ищецът- кредитополучател е направил плащания в общ размер на 3518,76 лева
за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит. Ето защо сумата в размер на
1518,76 лева (3518,76 лева платени- 2000 лева дължими) се явява платена без основание и
подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ето защо и този иск се явява основателен и като такъв следва да се уважи изцяло.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят разноските направени от ищеца. В производството по делото ищецът е
представлявана, на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА от адв.Д. Г. от АК – Ловеч видно от
представения Договор за правна защита и съдействие (л. 19 - гръб). Според настоящия
съдебен състав в случая са налице предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. Преценката дали да окаже
безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не е материално
затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и
клиента (в този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК,
II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно
е, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се
презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в
Договор за правна защита и съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния й
представител, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната
хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда (в
този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В
случая, видно от предоставения Договор за правна защита и съдействие, сключен между
ищеца Л. Н. и адв. Д. Г. са налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена
като безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да
опровергават това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален представител на
ищеца- адв. Д. Г. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 650 лв.
общо по двамата иска с оглед Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22, доколкото
съдът не е обвързан с размерите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнагражденията за адвокатската работа.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, предвижда, че когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно
да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на
8
съда. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса,
съобразно цената на исковете, която е в размер на 140,75 лева.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, вр.
чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 771212 от 23.12.2021г., сключен между
Л. И. Н. ЕГН: ********** и „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б да заплати на Л. И.
Н. ЕГН: ********** с адрес: гр. Панагюрище, ж.к. *******, вх. В, ет.4, ап. 19 сума в размер
на 1518,76 лева представляваща сума платена за погасяване на задължения по Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 771212 от 23.12.2021г., която е платена
без основание.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на адв. Д. Г.
АК - Ловеч, с адрес: гр. Троян, ул. “Захари Стоянов” № 7, ет. 4, офис 30 сумата в размер на
650 лв – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „„Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд - Панагюрище ДТ в размер на 140,75
лева и такса в размер на 5 лева, само в случай на издаване на изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
9