Р Е Ш Е Н И Е
№ , гр. София, 17.11.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо
гражданско отделение, 28 – и състав, в публичното
заседание деветнадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА
ЙОРДАНОВА
При участието на секретаря Славка
Димитрова, разгледа докладваното от съдия Елица Йорданова гр. д. № 4758 по
описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:
Съдебното
производство е образувано по искова молба, с вх. № 46802/ 05.04.2019 г., с която „Банка ДСК“ АД със седалище и адрес
на управление ***, с ЕИК *******, чрез процесуалния и представител, е предявила
против Н.Б.Р. - М. ***, с ЕГН **********, и Е.П.М. ***, с ЕГН **********, иск
за признаване на установено съществуването на вземането на ищеца против
ответниците в общ размер на 169 430. 32 лв.,
от които в размер на 97 982. 54 лв. – главница по договор за кредит от
19.04.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2018 г.
до окончателното и изплащане; в размер на 68 282. 61 лв. - договорна лихва за
периода от 01.05.2011 г. до 22.02.2018 г.; в размер на 1 281. 47 лв.,
представляваща санкционираща лихва за периода от 28.05.2011 г. до 22.02.2018 г.
и в размер на 1 883.70 лв., заемни такси. Претендирани са съдебно – деловодни
разноски в заповедното и в исковото производство.
Съобразно изложените в исковата молба твърдения, между
страните бил сключен на 19.04.2007 г. договор за ипотечен кредит, по силата на
който ищецът предоставил на ответниците кредит в размер на 100 000 лв. за
покупка на недвижим имот: апартамент № 4 А, разположен на тавански етаж в
триетажна жилищна сграда в гр. София, ул. „*******, представляващ обезпечение
по кредита. Договорът за кредит бил сключен за срок от 300 месеца, считано от
неговото усвояване, което е станало на 27.04.2007 г. с превеждане на сумата по
сметка на продавача. С договора страните са постигнали договореност
кредитополучателят да заплаща лихва за този вид кредит, определян периодично от
кредитодателя, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно
Условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ и
равняваща се на 6,79 %. С допълнително споразумение от 27.04.2010 г. по
отношение на остатъка от кредита, възлизаща към тази дата в размер на 98 664
лв., на ответниците като кредитополучатели е бил предоставен девет месечен
гратисен период за издължаване на главницата, без да се променя крайния срок на
кредита, като в гратисния период е следвало да се погасява част от месечната
лихва в размер на 261. 36 лв., като за остатъка от нея е договорено да бъде
капитализирана към остатъка от главницата на първия работен ден, следващ
падежната дата от гратисния период, т. е. на 28.01.2011 г. По силата на това
допълнително споразумение е постигната договореност, че при настъпване на
предсрочна изискуемост по кредита през време на гратисния период капитализация
не се извършва, а в случай, че след изтичане на гратисния период кредитът стане
предсрочно изискуем капитализацията отпада, считано от датата на предсрочната
изискуемост и капитализираните лихви се считат за дължими лихви. Размерът на
дължимата договорна лихва е предоговорен на 8. 79 % и е предоставен нов
погасителен план. Ответниците са погасявали кредита редовно до м.05.2011 г.,
когато са преустановили редовните плащания и не са погасили общо 81 бр. дължими
месечни вноски по погасителния план до м.01.2018 г. На основание т.20.2 от ОУ
за предоставяне на ипотечни кредити, неразделна част от договора за ипотечен
кредит и допълнителното споразумение към него и на основание чл. 60 ал.2 от ЗКИ
кредитът е бил превърнат предсрочно изискуем, като кредитополучателите са били
уведомени писмено на 30.01.2018 г. Към датата на обявяване предсрочната
изискуемост на кредита – 09.02.2018 г. ответниците не са погасили общо 81
месечни вноски, като до датата на предявяване на иска остатъкът от кредита е
бил олихвявяван с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка
от 10 процентни пункта. Банката – ищец е подала заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 23.02.2018 г. за сумата
от 97 982. 54 лв., представляваща главница, договорна лихва в размер на 68 282.
61 лв. за периода от 01.04.2011 г. – 22.02.2019 г., санкционираща лихва в
размер на 1 281. 47 лв. за периода от 28.95.2011 г. до 22.02.2018 г. и заемни
такси в размер на 1 883. 70 лв., ведно със законната лихва върху главното
парично задължение, считано от 23.02.2018 г. до окончателното му изплащане. В
заповедното производство по ч. гр. д. № 12714/ 2018 г. по описа на СРС, 79 – и
състав, в полза на ищеца са били присъдени държавна такса в размер на 2 % в
размер на 3 388. 61 лв., както и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. При тези
съображения ищецът намира, че за него е налице правен интерес да установи
съществуването на вземането си против ответниците. Настоява исковата претенция
да бъде уважена изцяло, претендира разноските, сторени в заповедното и в
настоящото производство.
По реда и в срока по чл. 131 от ГПК ответниците Н.Б.Р.
– М. и Е.П.М., чрез процесуалния им представител, са депозирали писмен отговор,
в който са се противопоставили на основателността на заявената претенция с
прапогасителното възражение за изтекла в тяхна полза погасителна давност.
Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително
основание не представлява предприемане на действие по принудително изпълнение
по смисъла на чл.116, б.”в” от ЗЗД, в който смисъл е и Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015 г. на ВКС по т.д.№ 2/201З г., ОСГТК. Чл.110 от ЗЗД предвижда пет
годишен срок, в който кредиторът да пристъпи към принудително удовлетворение на
своите притезания. По подадена от ищеца молба за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист на 07.12.2011 г. било образувано ч.
гр. д. № 53989/2011 г. по описа на CPC, 65 – и състав, понастоящем в СГС.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК е било
депозирано на 07.12.2011 г., на 13.12.2011 г. са били издадени заповедта за
незабавно изпълнение и изпълнителния
лист, получен от банката на 18.12.2011 г. и по който изпълнителен лист
няма образувано изпълнително производство. Второ по ред заявление е било
подадено от ищеца на 23.02.2018 г., по което на 19.06.2018 г. по ч. гр. д. №
12714/ 2018 г. е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, по който е образувано изп. д. №
20188440401990 по описа на ЧСИ С. Я., с рег. № 844 на КЧСИ и с район на
действие СГС. Издаването на втори изпълнителен лист било процесуално
недопустимо. От сключването на договора за кредит през 2007 г. до датата на
подаване на второто заявление за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл
период, по – голям от десет години и при изтичане на десет годишната абсолютна
давност.
В нарушение на чл. 299 ал. 1 от ГПК СРС е образувал
повторно заповедно производство между същите страни, на същото основание и с
идентичен предмет като този по ч. гр. д. № 53989/2011 г. по описа на CPC, 65 – и състав. По ч. гр. д. №
12714/2018 г. по описа на СРС, 79- и състав е бил издаден изпълнителен лист
след изтичане на абсолютния 10 – годишен давностен срок.
В договора за ипотечен кредит от 19.04.2007 г., в
допълнителното споразумение от 2010 г., както и в н. а. № 196 т. ІІІ рег. №
12225 н. д. № 508/ 26.04.2007 г. не е бил изписан ЕИК на банката, от което
следвало, че договорът е сключен не с нея, а с физическите лица, които са го
подписали. Неизписването на ЕИК опорочавало договора до степен на абсолютната
му недействителност поради липса на предписаната от закона форма. По този начин
всички документи: договор за ипотечен кредит, споразумение и нотариален акт не
са били сключени с и подписани от банката, тъй като тя не е индивидуализирана с
изискуемия по закон ЕИК, а са били сключени с и подписани от частни лица.
Договорът за ипотечен кредит и н. а. № 196 т. ІІІ рег.
№ 12225 н. д. № 508/ 26.04.2007 г. са били сключени в противоречие на закона и
поради това нищожни, тъй като ипотеката е била учредена върху чужд имот. По
силата на влязло в сила решение от 04.10.2015г., постановено по гр. д. №
3498/2012 г. на СГС, І ГО, 9 - и състав, договорът за покупко – продажба на
недвижим имот, сключен между А.А. и Е. и Н. М.е бил развален поради
симулативност, от което следва, че действителният собственик на апартамента е А.А..
Договорът за ипотечен кредит е сключен при уговорен
начин на удовлетворяване на кредитора,
различен от предвидените в закона, като е допуснато тройно обезпечение,
а именно: ипотека върху апартамент № 4 А, ипотека върху апартамент № 4 Б и
задължаване на ответниците по запис на заповед, служещ като обезпечение на
договора за ипотечен кредит. Записът на заповед бил описан в раздел „Други
уговорки“ на Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити, като изрично е
предвидено, че съгласно т. 23 вземането на кредитора по отношение на
кредитополучателите/ако са повече от един като страна по договора/, съответно
техните наследници, е неделимо съгласно чл.128 от ЗЗД и то може да бъде събрано
изцяло от всеки от кредитополучателите и/или от наследниците им, а съгласно т.
24 кредитополучателят издава в полза на кредитора запис на заповед на
предявяване за целия размер на задължението по договора или за отделни части от
него, заедно с лихвите за 3 месеца, като е уточнено, че кредиторът има едно вземане
към кредитополучателя.
Съгласно чл.21.1 от Общите условия за предоставяне на
ипотечен кредит, предсрочната изискуемост не може да настъпи автоматично.
Банката – ищец не е представила доказателства за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, съответно не били изпълнени изискванията на ЗКИ. В
приложението към издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист не било удостоверено настъпването на предсрочната изискуемост. Ако в
договора за кредит е уговорено тя да настъпи автоматично при неплащане на
определени вноски или част от тях, в извлечението трябва да се посочат
конкретните предпоставки, с които се свързва предсрочната изискуемост, както и
момента на настъпването и. В случай, че предсрочната изискуемост е поставена в
зависимост от упражняване на правомощието на банката-кредитор да обяви кредита
за предсрочно изискуем, това обстоятелство следва да се удостовери от заявителя
на документи по чл.418 ал. З от ГПК. Липсва приложено решение на кредитния
съвет за обявяване на предсрочната му изискуемост. След като банката – ищец не
е представила доказателства относно обявяването на кредита за предсрочна
изискуемост, то претендираните от нея вземания не подлежат на изпълнение.
Представеният документ-извлечение бил съставен не по
надлежния ред: без подписи на представляващите кредитната институция или
упълномощени от тях лица, подписан е само от едно лице без представителна
власт, когато по закон преписът-извлечение трябвало да съдържа подписи на
главен счетоводител, счетоводител и на изпълнителния директор, които реквизити
били задължителни и с които се доказвала изискуемост на вземането и поради
което извлечението не съставлявало официален документ.
Представеното извлечение от счетоводните книги не
можело да удостовери наличието на вземане на банката към ответниците, тъй като
не било посочено от коя счетоводна книга на банката е, липсвал изходящ номер и
дата, кой и в какво качество го е издал, както и не било подписано от легитимни
представители на банката: главен счетоводител, счетоводител и изпълнителния
директор. Представеното извлечение не отговаряло на изискванията на чл. 417 от ГПК за банково извлечение. В представените в заповедното производство книжа
липсвали данни за движението на погасяването на кредита, за да може заповедният
съд да установи действително неизпълнение на задълженията от страна на
длъжниците. Извлечението от счетоводни книги следвало да съдържа основни
реквизити като индивидуализация на кредитора и длъжника; обстоятелствата, от
които произтича вземането, като за целта трябва да са разграничени и
произтичащите от договора самостоятелни вземания: за главница, съставляваща
усвоените по договора парични средства; за възнаградителна лихва и наказателна
лихва; размера на вземането, в това число - разбивка по главница, договорни
лихви, наказателни лихви; твърдение за изискуемостта на задължението, а когато
се твърди предсрочна изискуемост - да се посочат фактите, от които тя настъпва
и точния момент, както и да се представят доказателства за това. Извлечението
следвало да съдържа подписите на изпълнителен директор, главен счетоводител,
счетоводител, със заверка от банката, от който да става ясно какви са вноските,
за които претендира банката, например - падеж, просрочие, съответна лихва върху
всяка от просрочените вноски. Представеното в заповедното производство
извлечение не съдържало такива основни реквизити, поради което задължението на
ответниците към банката не било в претендирания от нея размер.
Тъй като била неоснователна главната претенция, то
била неоснователна и претенцията за лихви. Представеното в заповедното
производство извлечение от лихвен калкулатор не съставлявало извлечение от
банковите книги, което да съдържа горепосочените реквизити и да е подписано от
легитимни лица, а и не ставало ясно какъв е точно лихвеният калкулатор и е ли
адекватен.
В приложените от ищеца документи се различавали
размерите на главницата и начислените лихви. В исковата молба претендираната
сума е посочена в размер на 169 430. 32 лв., като главница е посочена сумата от
97 982. 54 лв. Така в извлечението от счетоводните книги пред заповедния съд е
посочен общ размер на главницата 97 982. 54 лв., а договорна лихва в размер на
68 282. 61 лв., в лихвеният калкулатор КСПЖ е посочена главница в размер на 100
000 лв. и лихва в размер на 108 031. 37 лв., а в погасителния план и ГПР, който
не носил подписи на легитимирани лица от страна на банката, главницата е в
размер на 101 916. 18 лв., дължимата лихва е в размер на 130 001. 64 лв. като
общо месечните вноски са били изчислени в размер на 230 670. 64 лв. Съгласно
договора за ипотечен кредит от 19.04.2007 г., главницата е в размер на 100 000
лв., като от страна на ответниците е имало плащания, които не били отразени от
банката.
Настоява се за
отхвърляне на исковете, претендирани са разноски и адвокатско възнаграждение.
Съобразно
доводите и съображенията, релевирани от страните в процеса и ангажираните по
делото доказателства, Софийски градски съд приема за установено от фактическа
страна следното:
На 19.04.2007
г. между „Б.Д.“ ЕАД, от една страна в качеството и на кредитодател, и Н.Б.Р. - М.
и Е.П.М., в качеството на кредитополучатели, от друга страна, бил сключен
договор за ипотечен кредит, по силата на който кредиторът е отпуснал на
кредитополучателите кредит в размер на 100 000 лв. за покупка на недвижим имот:
апартамент № 4 А, разположен на таванския етаж в триетажна жилищна сграда в гр.
София, ул. „*******, със застроена площ от 97,73 кв. м., състоящ се от: входно
антре, кухня, балкон, хол с трапезария, спалня и баня с тоалетна, заедно със
съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху мястото, цялото с площ от 499 кв. м., съставляващо УПИ XІІІ - 637 в кв. 230 по плана на гр. София,
местност „Гео Милев – Подуене“, ведно мазе с площ от 15,05 кв. м. с гараж, с
площ от 19,38 кв. м. Срокът за издължаване на кредита е 300 месеца, считано от
датата на неговото усвояване. Съгласно чл. 7 от договора, за предоставения
кредит кредитополучателите заплащат лихва, формирана от базов лихвен процент за
този вид кредит, определен периодично от кредитора и надбавка, която може да
бъде намалена с отстъпка съгласно условия за ползване на преференциален лихвен
процент по програма „ДСК Уют“. Към датата на сключване на договора базовият
лихвен процент е 3,69 процента, стандартна надбавка в размер на 3,6 процентни
пункта, намалена с отстъпка от 0,5 процентни пункта, като лихвеният процент по
кредита възлиза на 6,79 %. Кредитът е бил обезпечен с ипотека върху гореописания
недвижим имот. Договорът за ипотечен кредит е подписан при действието на общи
условия за предоставяне на ипотечни кредити, действали към 01.01.2007 г., носещи
подписите на всеки от кредитополучателите. Към договора е приложен погасителен
план, също носещ подписите на всеки от кредитополучателите.
На 27.04.2010
г. между страните е било сключено допълнително споразумение към договора за
ипотечен кредит, в което е посочено, че остатъкът по дълга към датата на
сключване на споразумението възлиза в размер на 99 167,96 лв., от които остатъкът
по главницата е в размер на 96 276,66 лв., дължимата редовна лихва е в размер
на 2 796,09 лв., част от която се
капитализира с подписването на споразумението; дължима наказателна лихва в размер на 0,21 % и
заемни такси в размер на 95 лв. По отношение на остатъка от дълга в размер на
98 664 лв. страните са сключили допълнителното споразумение, съгласно което се
договаря гратисен период за издължаване на главницата по кредита в размер на 9
месеца, без да се променя крайния срок за неговото издължаване. В рамките на този срок кредитополучателят
заплаща част от месечната лихва по погасителен план, предоставен от кредитора и
в размер на 361, 36 лв. Непогасената част от начислената лихва се капитализира
към остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, в следващата
последната падежна дата от гратисния период, посочен по-горе, като след
изтичане на гратисния период се капитализират всички неплатени редовни лихви.
Страните са се съгласили, че при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита
по време на гратисния период, капитализация на лихвата не се извършва. В
случай, че след изтичане на гратисния период кредитът стана предсрочно изискуем
поради настъпване на някое от обстоятелствата, предвидени в общите условия,
отпада капитализацията, считано от датата на предсрочната изискуемост
капитализираните суми се считат отново за дължима лихва. Посочено е, че към oатата на сключване на допълнителното споразумение
лихвата по кредита е в размер на 8,79 %.
От приложените по делото Общи условия за сключване на ипотечен кредит се установява, при изпадане на длъжникът в забава, кредитът се превръща автоматично
предсрочно изискуем. Банката-кредитор е уведомила кредитополучателите за
настъпилата предсрочна изискуемост на кредит на 23.01.2018 г.
На 23.02.2018
г. „Б.Д.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 от ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 12714/ 2018 г.
по описа на СРС, ГО, 79-ти състав. По силата на издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК, Н.Б.Р. - М. и Е.П.М. са били осъдени да заплатят на „Б.Д.“ ЕАД следните парични суми: 97 982. 54 лв. – главница по договор за кредит от
19.04.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.02.2018 г.
до окончателното и изплащане; в размер на 68 282. 61 лв. - договорна лихва за
периода от 01.05.2011 г. до 22.02.2018 г.; в размер на 1 281. 47 лв.,
представляваща лихва
за забава за периода от 28.05.2011 г. до 22.02.2018 г. и заемни такси в размер на 1 883. 70 лв., както и сумата от 3 388,
61 лв. държавна
такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
По заповедното производство е представена и справка
относно дължимите от длъжниците такси по кредита.
На 03.08.2018 г. длъжниците подали възражение по чл. 414 ал. 1 от ГПК
против издадената заповед за незабавно изпълнение, поради което и на основание
чл. 415 ал. 1 от
ГПК на заявителя било указано да предяви
иск за установяване на вземането си, връчено му на 06.03.2019 г. Исковата молба е депозирана в срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК.
От представените по делото доказателства става ясно, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран на н. а. № 196, том ІІІ, рег. № 12225, дело № 508/ 26.04 2007 г. на нотариус с
рег. № 039 на НК, е бил обявен за недействителен на основание чл. 26 ал. 2 изр. 1, пр. последно от ЗЗД, по силата на решение № 6747/ 04.10. 2015 г. по гр. д. № 3498/ 2012 г. по описа на СГС, І – 9 състав, потвърдено решение № 727/ 13.04.2016 г. по в.
гр д. № 5406/ 2015 г. по описа на САС.
От
заключението на вещото лице по назначената ССЕ се установява, че на ответниците
е бил отпуснат кредит в размер на 100 000 лв. по договор за ипотечен
кредит с № 13885173/ 19.04.2007 г., който е бил преведен от ищеца по банкова
сметка *** Р. – М.на 27.04.2007 г., като банковата сметка за погасяване на
кредита е с титуляр Е.П.М.. Вноските по задълженията по кредита са били
погасявани с банкови преводи от сметката на ответника М. чрез автоматичен
трансфер със сумите по разплащателната му сметка. Вещото лице е посочило, че сумите
за погасяване на главницата и лихви, когато са постъпвали вноски за погашения,
са били отнасяни към най-старото исторически просрочено задължение. След
27.04.2010 г., поради забавяне на погасителните вноски, същите са покривали
стари задължения на принцип „закриване на най-старо задължение, като първо се
погасява лихвата" и ако от вноската остане стойност, същата погасява
изцяло или частично най-старата непогасена главница. Експертът е констатирал
забава (закъснение) още в началото на погасителният план, относно дължимата за
м.05.2007 г. погасителна вноска, която сума в размер на 693,44 лв. е внесена на през юни 2007 г. Кредитът е бил
погасяван предимно със закъсняващи погасителни вноски, поради което вещото лице
не може да посочи конкретна дата на изпадане на кредитополучателите в забава. След
изтичане на гратисният период на 28.01.2011 г. по споразумението от 27.04.2010
г., първото забавяне е още за погасителните вноски 27.02.2011 г. и 27.03.2011
г., като последна вноска преди издаване на заповедта за изпълнение е такава в
размер на 100 лв. от 28.01.2014 г. Вещото лице е посочило размера на
задължението по посочения договор за кредит в размер на главница в размер на 97
982.54 лв., редовна лихва в размер на 68 282.61 лв., санкционираща лихва в
размер на 900.39 лв., наказателна лихва в размер на 381.08 лв., заемни такси
/такса управление/ в размер на 665 лв., застраховка и такса изискуемост в
размер на 1 218.70 лв., като общата
сума възлиза в размер на 169 430.32 лв.
При така
изложената фактическа обстановка Софийски градски съд достига до следните
правни изводи:
Предявеният от
„Б.Д.“ ЕАД против Н.Б.Р. - М. и Е.П.М. иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 430 ал. 1 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, е
процесуално допустим, като предявен в срока по чл. 414 ал. 1 от ГПК по
заповедно производство, проведено между същите страни и със същия предмет.
Досежно
основателността му съдът намира следното:
Съгласно чл.
430 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в
полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за
банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума
на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита.
Съобразно
твърденията на ищеца, подкрепени от представените от него писмени доказателства
и заключението на вещото лице по ССЕ, на 19.04.2007 г., страните са сключили
договор за кредит за закупуване на имот, по силата на който ответниците са
усвоили кредит в размер на 100 000 лв., със срок на погасяване на кредита 300
месеца. Договореният годишен лихвен процент е базовия лихвен процент на банката
в размер на 3,69 процента, стандартна надбавка в размер на 3,6 процентни
пункта, намалена с отстъпка от 0,5 процентни пункта, като лихвеният процент по
кредита възлиза на 6,79 %. Договорът за кредит е бил преоформен с последващо допълнително
споразумение от 27.04.2010 г., сключено между страните, което имат за своя
съществена характеристика два кумулативно предвидени елемента: ползване на
облекчен период на погасяване на задължението от страна на ответниците,
последните ползват определен облекчен период на погасяване на дълга, през който
ще заплащат равни месечни вноски от главницата, като редовната лихва, ще се
заплаща частично съобразно погасителен план, като непогасената част от
начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита на
първия работен ден, в следващата последната падежна дата от гратисния период,
посочен по-горе, като след изтичане на гратисния период се капитализират всички
неплатени редовни лихви.
Институтът на капитализация на
лихвите е уреден последователно в няколко наредби на БНБ, действали в периода
от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г. - Наредба № 9/31.05.1993 г. за класифициране
на кредитите и образуване на задължителните специални резерви (законови
провизии) от банките, Наредба № 9/15.07.1997 г. за оценка на рисковите
експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на риска от
загуби, Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите
експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка (обн.
ДВ, бр. 2/07.01.2003 г.; отм., бр. 38/11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г.),
Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на
банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ, бр.
38/11.04.2008 г., отм. ДВ, бр. 40/13.05.2014 г.).
С разпоредбите съответно на
чл. 15, чл. 17 и чл. 16 от първите три от посочените наредби, в периода от
31.05.1993 г. до 11.04.2008 г., капитализиране на лихвите е било разрешено при
спазване на нормативно установените изисквания. Според § 1, т. 5 от ДР на
Наредба № 9/15.07.1997 г., "Капитализиране" е увеличаването на
неизискуемата главница за сметка на прибавянето към нея на дължими, но
непросрочени лихви. Съгласно чл. 16 от Наредба № 9/15.07.1997 г., банките не
могат да начисляват лихви върху лихви, освен в случаите на капитализиране на лихвите
по реда на чл. 17. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 от наредбата предвиждат, че
банките могат да договарят със своите клиенти капитализиране на лихвите само
ако са изпълнени едновременно следните условия: 1. длъжникът е в състояние да
плати своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; 2.
възможността за капитализирането е предвидена в първоначалния договор и се
основава на планиран временен недостиг на парични средства на длъжника; 3.
изплащането на цялото задължение, включително капитализираните лихви, се
основава на планирано и разумно преценено бъдещо събитие; 4. общата експозиция,
включително капитализираните лихви, е обезпечена; 5. не съществува
непосредствен риск от загуба по експозицията, включително за капитализираните
лихви.
Изрично в ал. 2 на чл. 17 от
наредбата е предвидено, че банките не могат да капитализират просрочени лихви.
Напълно идентична е ал. 2 на чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г.
В периода от 11.04.2008 г. до
настоящия момент капитализацията на лихвата не е уредена нормативно в
подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по аргумент от чл. 10, ал. 3 ЗЗД е забранена. Отделно от това, дори и в периода, в който капитализацията е
била нормативно уредена възможност, тя е била забранена за просрочените лихви,
какъвто е процесния случай. Поради това съдът приема, че уговорките за
капитализиране на лихвата, постигнати с допълнителните споразумения, доколкото
представляват уговорка за анатоцизъм, противоречат на закона и са нищожни. Ето
защо, при преценка на дължимата и непогасена главница, не следва да се вземат
предвид "капитализираните" лихви, присъединени към главницата.
Вън от горното съдът намира,
че при съобразяване размера на дължимото от страна на ответниците следва да
прецени действителността на тези клаузи от процесния договор за кредит, даващи
възможност на банката едностранно да увеличава лихвения процент, доколкото в
допълнителното споразумение от 27.04.2010 г. е предвиден по – висок размер на
възнаградителната лихва.
В постановените по реда на чл.
290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО,
решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.,
съобразявайки и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело
С-137/08, дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11,
дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело
С-472/11, дело С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с
оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по
неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище
и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер
на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на
това.
В случая, ответниците изрично
са възразили, че клаузите, даващи възможност на банката едностранно да променя
възнаградителната лихва, са нищожни, тъй като са неравноправни, поради което и
съдът дължи произнасяне по този въпрос.
В тази връзка, на първо място
следва да се изследва кои са приложимите законови разпоредби към процесния
договор за кредит.
Същият е потребителски договор
– страните по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита
на потребителите (обн., ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., ) - ищецът е търговска
банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответниците са физически лица.
По отношение на банковите
кредити, отпускани на потребители, в българската правна система съществува и
специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006 г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010 г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към
датата на възникването му. ЗПКр. – чл. 3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1,
изрично изключват договори на стойност над 40 000 лева, какъвто е и процесният
договор, и които са обезпечени с ипотека (с изключение на чл. 15), поради което
разпоредбите на ЗПКр (отм.); са неприложими.
От 01.01.2017 г. е в сила
Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр.
59/29.07.2016 г., § 4 от който, обаче, предвижда, че законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41 (касаещ предсрочно погасяване на
задълженията по кредита). Предвид изложеното действителността на конкретния
клаузи от процесният договор следва да бъдат съобразени дали отговарят на
изискманията на чл. 143 и сл. от ЗЗП.
Съгласно чл. 58 ал. 1 т. 2 от
ЗКИ, банката може да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Тази
възможност е икономически обоснована и законодателно рационална – банковите
кредити обикновено имат дълъг срок на погасяване и естествените инфлационни
процеси могат в дългосрочен план да направят така, че банката да бъде поставена
в силно неизгодно положение, ако е уговорена фиксирана лихва. Така възможността
за едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката е уредена в
обществен интерес – с цел гарантиране на банковата система и на правата на
вложителите в нея, които биха пострадали сериозно при завишен размер на
рисковите кредити, който би довел до системен риск и несъстоятелност на банки.
Така предоставената възможност на банките търпи ограничения, за да се запази
справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо място
това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя за
механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2 ЗКИ).
Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на банката,
която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни термини при
определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е освен това
тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в неравноправно
положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и общоприложимото правило
за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
По отношение на приложимостта
на чл. 146 ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП към процесните клаузи следва да се има
предвид, че са изпълнени условията за прилагане на института на неравноправните
клаузи.
Съгласно чл. 8 от ОУ към
процесния договор, кредитът се олихвявя с фиксирана и/ или плаваща лихва,
състояща се от базов процент и надбавка , посочени в договора, като кредиторът
има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява
кредитополучателите по подходящ начин. По
делото липсват твърдения на ищеца, че тези разпоредби са били договорени
индивидуално, като кредитополучателите са имали възможност да преговарят за
съдържанието им, като и двете страни са изявили съвпадащи се волеизявления.
Съдът намира, че не е
приложимо изключението, че правилата за неравноправните клаузи при определяне
основния предмет на договора са неприложими, тъй като договорът за банков
кредит е особен вид договор за заем. Характерната престация по него е за
заемополучателя и се изразява в заместване на предоставените му заместими вещи
с други от същия вид, количество и качество. Поради това следва да се приеме,
че основното съдържание на договора за банков кредит от гледна точка на
заемополучателя е задължението му да върне на банката предоставените му пари,
като задължението за лихва се явява допълнително.
При тези констатации
настоящият съдебен състав следва да разгледа действителността на оспорените
клаузи, отчитайки посочените по-горе три изисквания за ограничаване на
дискрецията на банките при едностранното изменение на лихвения процент.
При тълкуване на Директива
93/13/ЕИО, чиито разпоредби ЗЗП въвежда в българското законодателство, Съдът на
ЕС приема, че критериите за промяна на лихвения процент следва да са достатъчно
конкретни, за да може един информиран потребител да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици (така дело
Matei, C-143/13, т. 74 и Kоsler, C-282/14, т. 73 и др.).
С решение № 424/02.12.2015 г.
по гр. д. № 1899/2015 г., IV г. о. на ВКС е даден отговор на въпроса за
приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП спрямо клаузи от
договора за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва.
Според ВКС, при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144
от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва извод, че е допустима уговорка в
договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално
уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1/
обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва изрично
да са уговорени в договора или в общите условия; 2/ тези обстоятелства следва
да обективни, т. е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне
или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за
промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т. е. да е
ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези обстоятелства
да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената
лихва-ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до
"значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016 г. по
т. дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., методът на изчисляване на
съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана
изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна
е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който
кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова
услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например
с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да
се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна
клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
Предвидената в договора за банков кредит възможност за едностранно изменение,
включително увеличение на базовия лихвен процент се основава на дискрационната
власт на банката – ищец. Не е конкретизирано
кои фактори обуславят евентуална промяна на цената на услугата. В договора
(приложимите към сключването му ОУ не са представени) липсва посочване на
обективните фактори, както условия, при които банката може да извърши
промяната, респ. не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият
лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на
изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на
факторите, които са посочени като основание за промяната (в този смисъл е и
решение № 299/15.02.2019 г. по т. д. № 2023/2017 г. по описа на ВКС, ІІ ТО,
както и цитираните в него решение, постановени по реда на чл. 290 ГПК). Това от
своя страна създава възможност банката да определи абсолютно произволно по какъв
начин ще изчисли лихвен процент и така едностранно да определи съдържанието на
договора. Такава клауза за определяне на лихвата по банков кредит е
неравноправна: тя отговаря на всички посочени изисквания на ЗЗП – тя е във
вреда на потребителя (дава право на едностранно изменение на договора от страна
на банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в
зависимост от волята на една от тях).
По този начин, икономически по-силната
страна в правоотношението е предвидила възможност да увеличи размера на
насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс и по този
начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската си дейност
на потребителя на предоставяната услуга, поради
посочените клаузи са уговорени в ущърб на потребителя – „в негова вреда“
по смисъла на ЗЗП. Това води до значително неравновесие между правата на
търговеца и потребителя и затова тези уговорки противоречат на правилата на
добросъвестността, поради което същите несъмнено са неравноправни и
следователно – нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Потребителят
(потребителите) следва предварително да получи достатъчно конкретна информация
как търговецът може едностранно да промени цената на услугата, за да може на
свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по
дело С-92/2011). При тези съображения настоящият съдебен състав приема, че
посочените клаузи от договора са неравноправни и следователно нищожни. Страните по договора са били обвързани с
първоначално уговорените условия по договора – годишен лихвен процент в размер
на 6,79 %, формиран като сбор от базовия лихвен процент 3,69 % и стандартна надбавка
3,6 процентни пункта, намалена с отстъпка от 0,5 процентни пункта.
Допълнителното споразумение
към договора съдържа установителна част за размера на дълга, но така както той
е определен от кредитора според нищожните договорни клаузи. Посочените
"нови размери" на лихвата са определените едностранно от банката
лихвени проценти въз основа на неравноправните клаузи в първоначалния договор.
Сключването на споразумението е резултат на извънсъдебен спор за размера на
дълга и редовното му погасяване, поради което и същото има характер на
спогодба. С подписването на споразумението се цели задълженията, формирани по
неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приемат от
кредитополучателите и същите да се считат за индивидуално уговорено.
С решение № 146/01.11.2017 г.
по т. д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, І ТО е допусна касационно обжалване по
въпроса: "Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на
кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на
неравноправни клаузи на първоначалния договор?". С решението е даден
следния отговор на поставения въпрос: "Допълнително споразумение,
представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което
задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни
клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД". След
като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна
клауза, независимо от приемането му от кредитополучателите, то споразумението
представлява спогодба по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл. 366 ЗЗД. В решението е посочено още, че нищожността на споразумението има за
последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор,
който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи за едностранно
изменение на възнаградителната лихва. Първоначалният договор има действие между
страните както относно размера на възнаградителната лихва, така и в частта за
падежите на отделните погасителни вноски.
Следователно страните са
обвързани само с първоначално определената лихва по кредита в чл. 3 ал. 1 от
договора, предвиждащ БЛП към датата на сключване на договора, чиито размер е
точно и ясно посочен (3,69 %), и надбавка 3,6 процентни пункта, намалена с
отстъпка от 0,5 процентни пункт, а именно общо 6,79 %. Тази част от клаузата не
е неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна.
Съгласно задължителните
постановки на т. 18 от ТР № 4/2013 от
18.06.2014 г. по т. д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, В хипотезата на предявен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен
брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането
си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. Следователно моментът на предсрочната
изискуемост на кредита съвпада с момента, в който изявлението на кредитора е
достигнало до длъжниците, в конкретния случай това е 02.02.2018 г.
При тези
съображения съдът намира, че до този момент кредитополучателите дължат плащане
на падежиралите незаплатени вноски, считано от момента на тяхното неплащане,
съобразно приложения към договора за кредит погасителен план, подписан от
страните като част от договора за кредит от 19.04.2007 г. Вещото лице е
посочило забавяне на погасителните вноски 27.02.2011 г. и 27.03.2011 г., като
последна вноска преди издаване на заповедта за изпълнение е такава в размер на
100 лв. от 28.01.2014 г.
Ответниците
са релевирали възражение за изтекла погасителна давност на задълженията по
договора за кредит.
Съгласно
разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с
изтичане на петгодишната давност се погасяват вземания, за които законът не
предвижда друг срок, като такъв друг срок е определен в чл. 111, б.
"б" по отношение на вземанията за неустойки и обезщетения от
неизпълнен договор и б. "в" по отношение на вземанията за лихви.
Съгласно разпоредбата на чл.
114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главница),
давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение). В частност
задълженията на ответника за заплащане на вноски за главница и възнаградителна
лихва са възникнали като срочни, тъй като страните са уговорили плащанията да
стават съобразно подписан от тях погасителен план. Следователно за всяка една
от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи процесния период,
петгодишния давностен срок тече от момента, в който изтича срока за тяхното
заплащане. До датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 23.02.2018 г. погасителният давностен е изтекъл за задълженията
преди 23.02.2013 г. В този смисъл предявеният иск за установяване съществуване
на процесното вземане за главница и възнаградителни лихви, определени съобразно
първоначалния погасителен план, следва да бъде уважен за периода 23.02.2013 г.
– 02.02.2018 г. до размер на 90 913,71 лв., представляваща изискуема
непогасена главница и 28 930,97 лв. дължима възнаградителна лихва. Предявените
ищцови претенции за главница и възнаградителна лихва са основателни до така
посочените размери. За този период не се дължи мораторна лихва, доколкото
кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем. Главното парично задължение е лихвоносно, поради което и
на основание чл. 86 от ЗЗД върху него се дължи и законовата лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда
– 23.02.2018 г.
Съгласно т.21.2 от ОУ за
предоставяне на ипотечни кредити, изискуемият кредит се отнася в просрочие и се
олихвява по реда на т. 20.2 с лихвена надбавка в размер на 10 % и възлиза в
размер на 381,03 лв., както е посочено от самия ищец в извлечението от
счетоводните книги за периода от датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
От заключението на вещото лице
са посочени заемни такси в размер на 1 883,70 лв. за процесния период,
поради което претенцията за същите е основателна.
До така посочените размери
исковите претенции са основателни, като за разликата наз посочените размери до
предявените такива искът подлежи на отхвърляне.
В отговора на исковата молба
ответниците са релевирали множество твърдения, които не са относими към
предмета на спора. Договорът за кредит е действителен, без значение съдбата на
договора за покупко – продажба на недвижим имот, който е прогласен за
недействителен единствено между страните по делото, но не и касателно настоящия
ищец. Без значение са и твърденията относно действителността на ипотечния акт,
тъй като касае единствено обезпечението на валидното вземане на ищеца. По
делото не са налице доказателства за образувано съдебно производство за същото
вземане, което да обуславя недопустимост на настоящия процес. В приложените
договори банката – кредитодател е индивидуализирана с достатъчно реквизити, за
да може да се направи извод за действителност на договора за кредит, като в
тази връзка възраженията, че договорът бил сключен с физическите лица, нейни
служители, е несъстоятелен.
Съобразно изхода на спора, на
банката – ищец следва да бъдат възложени сторените в заповедното производство
разноски - 2442,19 лв. за държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение, както и сторените в настоящото производство разноски в размер
на на 2442,19 лв. държавна такса, 450 лв. юрисконсултско възнаграждение и 216,21
лв. разноски за ССЕ, съразмерно на уважената част от исковете.
Ответниците не са представили
доказателства за сторени в настоящото производство разноски, които да им се
следват.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между ищеца „Б.Д.“ ЕАД със седалище и адрес на управление ***, с
ЕИК *******, и ответниците Н.Б.Р. - М. ***, с ЕГН **********, и Е.П.М. ***, с
ЕГН **********, вземането на „Банка ДСК“ АД против ответниците Н.Б.Р. - М. и Е.П.М.
в размер на 122 109,41 лв. /сто двадесет и две хиляди сто и девет лева и
четиридесет и една стотинки/, включващо сумата от 90 913,71 лв. /деветдесет
хиляди деветстотин и тринадесет лева и седемдесет и една стотинки/,
представляващо неизплатена главница по договор за ипотечен кредит от 19.04.2007
г., ведно със законната лихва, считано от 23.02.2018 г. до окончателното
изплащане на дължимата сума; сума в размер на 28 930,97 лв. /двадесет и осем
хиляди деветстотин и тридесет лева и деветдесет и седем стотинки/,
представдължима възнаградителна лихва за периода от 23.02.2015 г. до 02.02.2018
г.; сума в размер на 381,03 лв. /триста осемдесет и един лева и три стотинки/,
представляваща наказателна лихва за периода от 02.02.2018 г. до 23.02.2018 г. и
сума в размер на 1 883,70 лв. /хиляда осемстотин осемдесет и три лева и
седемдесет стотинки/, представляваща заемни такси за пеирода от 23.02.2015 г.
до 23.02.2018 г., за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ от 19.06.2018 г., издадена по ч. гр. д.
№ 12714/ 2018 г. по описа на СРС, 79 – и състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск
за разликата над уважения размер на вземането до предявения такъв от
169 430,32 лв. /сто шестдесет и девет хиляди четиристотин и тридесет лева
и тридесет и две стотинки/ и за периода от 01.04.2011 г. до 22.02.2015 г.
ОСЪЖДА Н.Б.Р.
- М. ***, с ЕГН **********, и Е.П.М. ***, с ЕГН **********, да заплатят на „Б.Д.“
ЕАД със седалище и адрес на управление ***, с ЕИК *******, сторените в
настоящото и в заповедното производство разноски в размер на 4 325,89лв. /четири
хиляди и триста двадесет и пет лева и осемдесет и девет стотинки/ държавни
такси, 200 лв. /двеста лева/ юрисконсултско възнаграждение и 216,21 лв. /двеста
и шестнадесет лева и двадесет и една стотинки/ съдебно – деловодни разноски,
съразмерно на уважената част от иска.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Апелативен съд гр. София.
СЪДИЯ: