Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 23.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-17 състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети
юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
Като
сложи за разглеждане докладваното от съдията гр.д. № 9828 по описа на съда за
2016 г., взе предвид следното:
Производството
е образувано по подадена от И.М.Г. срещу „С.“ ООД, с която е предявен иск за
осъждане на ответника да му заплати сумата от 200 000 лева, частичен иск
от сумата от 450 000 лева, която била дадена в заем от Н.Х.Н. на
дружеството по договор от 28.09.2015 г., изменен с анекс от 30.09.2015 г.,
ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба до
окончателното изплащане.
Ищецът
твърди, че на 28.09.2015 г. между „С..БГ“ ЕООД и Н.Х.Н. бил сключен договор за
заем, по силата на който Н. предоставил в заем на дружеството сумата от
450 000 лева със задължение за нейното връщане в срок от три години от
получаването й. Сметката на дружеството била заверена със сумата от
450 000 лева на 30.09.2015 г. С анекс от същата дата срокът за връщане на
заема бил изменен от три години на пет месеца, считано от датата на неговото
сключване.
На
09.05.2016 г. И.Г. и Н.Н. сключили договор за цесия, по силата на който Г.
придобил вземанията на Н., произтичащи от договора за заем от 28.09.2015 г.
Законният представител на дружеството – ответник в настоящото производство бил
уведомен за настъпилата цесия. Тъй като ответникът не изпълнил задължението си
да върне заетата сума, моли съдът да постанови решение, с което да осъди „С.“
ООД да му заплати част от задължението в размер на 450 000 лева –
200 000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаването на
исковата молба до окончателното изплащане.
Ответникът
е подал отговор на исковата молба, в който излага твърдения, че в качеството си
на управител на дружеството Н.Н. действал извън рамките на представителната си
власт както при сключване на договора на 28.09.2015 г., така и на анекса от
30.09.2015 г. Съгласие за подписване на анекса от 30.09.2015 г. липсвало, тъй
като към тази дата управител на дружеството била Веска Игнатов. Възразява за нищожност
на договора поради абсолютна симулация, евентуално поради противоречие на
добрите нрави. От тези пороци страдал и договорът за цесия. В случай, че се
установи анексът да е подписан от надлежно упълномощено лице, той не пораждал
действие, тъй като представителя и третото лице договаряли във вреда на
упълномощителя. Възразява и за погасяване на претендираното от ищеца вземане
чрез плащане.
Третото
лице помагач на страната на ответника – Н.Х.Н. не изразява становище по
предявения срещу ответника иск.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено
следното от фактическа и правна страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99 от ЗЗД.
В конкретния
случай правата си ищецът И.Г. основава на договор за цесия, по силата на който Н.Х.Н.
му е прехвърлил вземане, което има по сключен със „С.“ ООД договор за заем в
размер на 450 000 лева.
Съобразно
правилата на доказателствената тежест в гражданския процес, в тежест на ищеца е
да докаже качеството си на цесионер на съществуващо вземане по валиден договор
за заем на претендираната сума, сключен между цедента и длъжника.
Договорът за заем
е реален договор, който е сключен с предаването на сумата от заемодателя на
заемателя.
В конкретния
случай вземането произтича от договор за заем от 28.09.2015 г., според който
заемодателят Н.Х.Н. се задължава да предаде в собственост на заемателя „С..БГ“
ЕООД, представлявано от управителя Н.Х.Н. сумата от 450 000 лева, а
заемателят се задължава да ги върне в срок от три години от датата на
подписването на договора, ведно с възнаградителна лихва в размер на годишна
лихва от 0.3%, изчислена при 360 дни. Предаването на заемната сума е предвидено
да стане по банков път по посочена от заемателя банкова сметка ***.
Фактическият
състав на сключването на договора за заем е завършен с получаване на сумата от
заемателя. Според извлечение от сметка на дружеството, сумата е постъпила от
банкова сметка *** Н.Н. по банкова сметка *** „С..БГ“ ЕООД на 30.09.2015 г.,
като посоченото основание е „предоставяне на заем“.
Установява се от
справка по партида на „С.“ ООД, че на 22.04.2015 г. И. Р.С.е продал на Н.Х.Н.
собствените си 25 дружествени дяла от капитала на „С.“ ООД, по 100 лева всеки,
а на 17.08.2015 г. Н.Х.Н. е придобил по силата на договор за продажба на
дружествени дялове 2 500 дружествени дяла, съставляващи 50% от капитала на
„С.“ ООД.
По този начин,
придобивайки всички дялове от капитала на ответното дружество, Н.Х.Н. е станал
едноличен собственик на капитала на „С.“ ООД и на 19.08.2015 г. е приел
учредителен акт на еднолично дружество с ограничена отговорност на 19.08.2015
г. В търговски регистър е вписана промяна в организационната форма на
дружеството от ООД в ЕООД на 25.08.2015 г. По силата на чл. 7, ал. 1, изр. 1 от ЗТРРЮЛНЦ (загл. Изм. ДВ, бр. 74/2016 г.), вписаното обстоятелство се смята, че
е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването.
На 23.09.2015 г. Н.Х.Н.
е продал на купувача „У.Н.С.“ ЕООД собствените си 4 500 дружествени дяла
от капитала на „С..БГ“ ЕООД, всеки един от които с номинална стойност 100 лева,
представляващи 50% от капитала на дружеството. В чл. 5 от договора от
23.09.2015 г. продавачът Н.Х.Н. е декларирал, че дружеството няма задължения
към трети лица към 23.09.2015 г. и че прехвърля собствеността на дяловете от „С..БГ“
ЕООД, заедно с всички права и задължения, произтичащи от тях.
На 28.09.2015 г. е
приет дружествен договор на „С.“ ООД, според който право на всеки от
съдружниците е да номинира управителите на дружеството: Н. Х.Н. - един
управител и „У.Н.С.“ ЕООД – един управител (чл. 20, б. „д“ от дружествения
договор). Според чл. 23, б. „б“, без предварително съгласие на общото събрание
съдружниците нямат право да поемат менителнични задължения от името на
дружеството, да издават записи на заповед, менителници, авали и др.
При така
установените по делото факти, подписаният от Н.Н. договор за заем, с който
задължава „С..БГ“ ЕООД към себе си в лично качество, е нищожен.
Съгласно указания
на ВКС в т. 2 от ТР № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК, към
органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска
сделка от едно и също лице като органен представител по силата на закона на две
търговски дружества, не се прилага забраната на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. Даденото
разрешение на поставения за тълкуване въпрос е мотивирано с наличието на
вътрешни отношения на управителя с дружеството, когато е действал без да е
взето необходимото от общото събрание решение за това, но не и за третите лица,
с които е договарял. Последните нямат задължение да проверяват какво е прието в
дружествения договор за представителството, нито дали има решение на ОС по
въпроси от неговата компетентност.
Конкретният случай
обаче не е такъв, поради което даденото от ВКС разрешение е неприложимо. При
това, то е последвано от непротиворечива съдебна практика за идентична с
процесната хипотеза – когато волеобразуващият орган на юридическо лице сключва
сделка със себе си. На въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 38, ал.
1 от ЗЗД в този случай решение № 217/10.03.2016 г. по т.д. № 2296/2015 г. на
ВКС, І т.о. дава отговор, че управителят на дружеството с ограничена
отговорност няма право без изрично съгласие на общото събрание на съдружниците
да сключва вещно-прехвърлителна или облигационна сделка. В тези случаи
управителят действа в свой интерес като насрещна страна в материалното
правоотношение с дружеството, чийто представител е отново той.
В този смисъл са и
решение № 14/27.01.2017 г. по т.д. № 1453/14 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №
91/16.04.2018 г. по т.д. № 3513/2017 г. на ВКС, ІV г.о.
Съгласно чл. 20а,
ал. 1 от ЗЗД, договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили.
След като на 23.09.2015 г. Н.Н. е продал 50% от капитала на дружеството, чрез
прехвърляне на дружествени дялове, в отношенията със съдружника „У.Н.С.“ ЕООД
важи уговореното между тях. Към този момент, въпреки че промяната в
правно-организационната форма на дружеството от „С..БГ“ ЕООД на „С.“ ООД не е
вписана в търговския регистър, договорът има значение на приемане на нов
съдружник в отношенията между страните по договора от 23.09.2015 г. След тази дата
и предвид горецитираните норми на дружествения договор от 28.09.2015 г., Н.Н.
не може да договаря сам със себе си. При нарушение на забраната по чл. 38, ал.
1 от ЗЗД за договаряне на Н.Н. в лично качество, като заемодател с представляваното
от него самия дружество, договорът за заем е нищожна сделка, като противоречаща
на закона – чл. 26, ал. 1, т. 1 от ЗЗД. Следователно, сключеният на 30.09.2015
г. анекс също не е породил целеното с него действие – промяна на срока за
връщане на „заетата“ сума от три години на пет месеца.
Не се спори, че
решение на общото събрание за задължаване на „С..БГ“ ЕООД чрез вземане на заем,
липсва.
Отделно от това,
фактическият състав на договорът за заем, предвид неговият реален характер, е
завършен с предаване на сумата, което е станало на 30.09.2015 г. Към тази дата
вече е бил подписан дружествения договор, според който съдружник не може да
задължава дружеството по начините, описани в чл. 23, б. „б“ от този договор.
Следователно, не е било налице правно основание, в смисъл на валидно
съществуващо правоотношение, по силата на което Н. да превежда сумата по сметка
на „С..БГ“ ЕООД. В този смисъл недължимо са му платени, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, суми на обща стойност 159 258.65 лева, от които
155 500 лева главници и 3 758.65 лева лихви по договор за заем от
28.09.2015 г. в периода след 01.10.2015 г. до 31.12.2018 г., съгласно
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, в погашение на несъществуващо
към него задължение на ответника.
Предвид
нищожността на договора, вземането, което се твърди да произтича от него, не
съществува.
Следователно,
ищецът не е придобил право на процесното вземане, по причина, че то не
съществува.
По тези
съображения предявеният от И.М.Г. иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Всяко от страните
претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК.
С оглед изхода на спора, такива се дължат на ответника. Представителят на ищеца
е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар от 7 860 лева
без ДДС, което съдът намира за неоснователно. Предвид характера на иска и
неговата стойност, оказаната от адв. В. А. защита, броя на проведените съдебни
заседания и извършени процесуални действия, размерът на възнаграждението не е
прекомерен. Следва да се отбележи, че това изявление на представителя на ищеца
е в противоречие със собствената му претенция за адвокатско възнаграждение на
стойност 8 000 лева.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.М.Г., ЕГН ********** срещу „С.“ ООД, ЕИК ******иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99 от ЗЗД за осъждане на ответника да му
заплати сумата от 200 000 лева, частичен иск от 450 000 лева,
представляваща вземане по договор за паричен заем от 28.09.2015 г. за сумата от
450 000 лева и анекс към него от 30.09.2015 г., прехвърлено на ищеца от Н.Х.Н.,
ЕГН ********** по договор за цесия от 09.05.2016 г.
ОСЪЖДА,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, И.М.Г., ЕГН **********, с адрес *** да
заплати на „С.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** сумата
от 7 860 лева разноски за производството.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника „С.“
ООД, ЕИК ******– Н.Х.Н., ЕГН **********, с адрес ***.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: