№ 251
гр. Плевен, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА
при участието на секретаря НИКОЛАЙ В. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА Въззивно
гражданско дело № 20254400500345 по описа за 2025 година
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е
образувано на основание въззивна жалба от Т. П. Т. с ЕГН*** чрез адв. М. М.
срещу Решение рег. №212/18. 02. 2025 т. по гр. д. №5407/ 2024 г. по описа на
РС- Плевен.
Въззивният жалбоподател твърди, че решението е незаконосъобразно,
необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на
решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно и да бъде
отхвърлен предявеният иск, като бъдат присъдени направените по делото
разноски.
Въззиваемият „РАЙД ШЕЙЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК*** е изразил
становище чрез процесуалния си представител адв. С. Т. от САК, че
въззивната жалба е неоснователна и решението на районния съд следва да
бъде потвърдено. Отправено е искане за присъждане на деловодни разноски
1
съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на
чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на
обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално ДОПУСТИМА.
ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА Е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С обжалваното решение районният съд въз основа на събраните по
делото доказателства е осъдил Т. П. Т. с ЕГН ********** да заплати на „Райд
Шеър България“ ЕАД с ЕИК*** сума в размер на 17 479, 82 лв. Главница,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени при
ползването на отдаден под наем лек автомобил „Хюндай Кона“ с рег. № ***,
по силата на договор за наемане на превозни средства и предоставяне на
услуги от 17. 06. 2020 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от 19. 01.2022 г. до окончателното изплащане.
С обжалваното решение Т. П. Т. е осъден да заплати на „Райд Шеър
България“ ЕАД направените по делото разноски в общ размер на 2998, 59 лв.
За да постанови решението си районният съд въз основа на събраните по
делото доказателства е приел, че е налице сключен договор за нае на ППС, тъй
като въззивникът е направил регистрация в мобилното приложение на
въззиваемия и това представлява електронно изявление с възможност за
възпроизвеждане на словесните изявления, налице е сключен договор за
наемане на ПС, като е подписан с обикновен електронен подпис и това е
равносилно на саморъчния подпис съгласно чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. Съдът е
приел, че договорът за наем на МПС е неформална сделка, поради което
същата може да бъде сключена по електронен път, чрез подписването й с
обикновен електронен подпис, като с оглед правилото на чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУ
писмената форма следва да се счита за спазена. Отразено е, че ответникът в
законоустановения срок не е оспорил така представения от ищеца към
исковата молба договор за наем. Въз основа на направеното обсъждане на
2
доказателствата първоинстанционният съд е приел, че е налице валидно
възникнало облигационно наемно правоотношение относно процесния
автомобил.
Районният съд е посочил, че процесният автомобил е бил предоставен на
ответника въз основа на това че на 24. 09. 2021 г. в 19: 24: 45 ч. ответникът е
заявил за ползване автомобил „Хюндай Кона", с рег. № СВ***, стартиран в
19:24:48 ч. и с отбелязан край на пътуване 19:57:02 ч. Съгласно разпоредбата
на чл. 233, ал.1, изр. 4 ЗЗД е въведена презумпцията, че по време на
предаването автомобилът е бил в добро състояние.
В мотивите на решението е съобразена разпоредбата на чл. 63, ал.2 ЗЗД
и чл. 232, ал.1 ЗЗД за задължението на наемателя да пази наетата вещ, като си
служи с нея като добрия стопанин- арг. чл. 63, ал. 2 ЗЗД, използвайки я според
уговореното, а при липса на такова според предназначението й арг. чл. 232, ал.
1 ЗЗД.
Във връзка с предмета на спора е съобразена и разпоредбата на чл. 233,
ал.1, изр. 2 ЗЗД, която предвижда, че наемателят дължи обезщетение за
вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако докаже, че
те се дължат на причина, за която той не отговаря. От тази разпоредба е
формулиран извода, че отговорността на наемателя за вреди, които са
възникнали по време на ползването на наетия автомобил, почива на една
презумпция за виновно причиняване на вредите от наемателя, която
презумпция е оборима.
За установяване на настъпването на вредите върху автомобила по време
действието на договора за наем съдът се е позовал на представени писмени
доказателства – уведомление за инцидент от 24. 09. 2021 г. и преписка за щета
от същата дата и е приел за неоснователни възраженията на ответника за
липса на причинно- следствена връзка между поведението на ответника и
установените вреди на автомобила. Прието е също, че оборимата презумпция
на чл. 233, ал.1, изр.2 ЗЗД за виновно причинени вреди от наемателя на вещта
не е оборена от ответника.
Въз основа на обсъдените доказателства по делото районният съд е
приел, че ответникът не е доказал факти и обстоятелства, които да водят до
освобождаването му от отговорност за вредите, които не се дължат на
обикновено овехтяване и съответно следва да бъдат заплатени. В тази връзка е
3
съобразена и клаузата на чл. 9.1 от ОУ затова, че наемателят носи пълна
отговорност за автомобила, с изключение на хипотезите, които не може да
бъдат вменени във вина на наемателя.
По отношение на стойността на имуществените вреди
първоинстанционният съд е приел, че е в размер на 17 479, 82 лв., като тази
сума е заплатена на третото лице, извършило ремонта на автомобила.
Ответникът е направил възражение за изтека давност, което е оставено
без уважение , како съдът е приел, че не е изтекла петгодишната давност, но не
е изтекла и тригодишната давност, ако се приеме, че исковата претенция е за
обезщетение от неизпълнен договор.
Въззивният съд изцяло възприема изложените мотиви в обжалваното
решение, като счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
По делото са представени писмени доказателства, от които се
установява по безспорен начин сключването на договор за наем между
страните на процесния автомобил, налице са данни за регистрирането на
въззивника и стартирането на договора за наем, което е отразено в
регистрацията, както е отразен и края на договора за наем - на 24. 09. 2021 г.
в 19: 57: 02 ч.
От данните по делото се установява, че уведомлението за увреждането
на автомобила до застрахователя е подадено на 29. 09.2021 г. от наемодателя,
но преди това , на 24. 09. 2021 г. е представена кореспонденция по електронна
поща, от която е видно, че автомобилът е бил с блокиран двигател и е
деактивиран, защото клиент се е обадил на наемодателя и е казал, че е
оставена в сесия и си е тръгнал въпреки уведомяването да остане.
На 25. 09. 2021 г.. наемодателят е получил e – mail от мобилния екип,
огледал автомобила, в който е посочено, че автомобилът е ударен, предният
номер е почти откъснат и са посочени щети по автомобила : повредена предна
броня и преден капак. Същите увреждания са отразени и в уведомлението до
застрахователя по застраховка КАСКО на 29. 09. 2021 г. Към уведомлението е
представен опис- заключение по образуваната щета за автомобила, в които в
29 точки са отразени в детайли вредите и начините на възстановяване.
По делото са представени и две фактури от 23. 11. 2023 г. издадени от
4
„ИНДУСТРИАЛ КОМЕРС“ ЕАД за вложените части и труд при
възстановяване на автомобила след установените вреди, като общата стойност
е 17 479, 82 лв. и в този размер е исковата претенция.
Въззивният съд също приема въз основа на доказателствата по делото, че
установените вреди върху автомобила са в причинно- следствена връзка от
поведението на въззивника по време на действието на договора за наем на ПС,
тъй като липсват данни автомобилът да е предаден в състоянието, в което е
намерен след обаждането на въззивника до наемодателя за оставянето на
автомобила. От друга страна при намирането на автомобила от мобилната
група часове след прекратяването на договора за наем се установяват вредите,
които са описани в щетата на застрахователя и съответно за които е извършен
ремонт на автомобила от третото лице- издател на фактурите от 23. 11. 2021 г.
С оглед на това въззивният съд счита, че е налице причинно- следствена
връзка между поведението на въззивника като наемател на процесния
автомобил и настъпилите имуществени вреди, поради което установената
сума по ремонта на автомобила е дължима от въззивника на основание чл.
233, ал.1,изр.2 ЗЗД. Цитираната норма въвежда оборима презумпция, като е
дадена възможност на въззивника като наемател по договора да докаже, че
увреждането на автомобила е по причина, за която не отговаря. По делото
липсват данни за успешно оборена презумпция, поради което съдът счита, че
процесната сума е дължима от въззивника.
Във въззивната жалба са изложени доводи, че липсват доказателства по
делото, че увреждането на автомобила е по време на ползването му от
въззивника и че направеният опис на материалите за ремонта на автомобила е
на 23. 11. 2021 г., два месеца след ползването му от въззивника и би могло
увреждането да е от ползването на автомобила от други лица.
Въззивният съд счита, че доводите на въззивника са неоснователни, тъй
като описът на вредите и необходимите материали за ремонта на автомобила е
направен от експерт на 22. 11. 2021 г., но за настъпило ПТП на 24. 09. 2021 г.,
което е отразено в описа. Този опис не е оспорен от въззивника, поради което
следва да бъде съобразен при преценка на доказателствата по делото.
Освен това следва да се има предвид и кореспонденцията, която е водена
между представител на наемодателя и изпратения мобилен екип, който първи
е констатирал уврежданията на автомобила и ги е посочил в e- mail,, който
5
също не е оспорен от въззивника. Липсват данни след 24. 09. 2021 г.
процесният автомобил да е използван по друг договор за наем от трето лице,
като въззивникът не е подкрепил твърденията си с доказателства или
доказателствени искания в тази насока с оглед доказателствената тежест,
която е върху него.
По тези съображения въззивният съд счита, че районният съд е
достигнал до същите фактически и правни изводи и следва обжалваното
решение да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 273 и чл. 78, ал.3 и чл. 80
ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия направените във
въззивното производство съдебни разноски в размер на 1183, 92 лв.
адвокатско възнаграждение, като към списъка е приложена фактура за
изплатено адвокатско възнаграждение от въззиваемия на процесуалния
представител.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1,пр. 1 и чл. 272
ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение рег.
№212/18. 02. 2025 т. по гр. д. №5407/ 2024 г. по описа на РС- Плевен.
ОСЪЖДА на чл. 273 и чл. 78, ал.3 и чл. 80 ГПК Т. П. Т. с ЕГН*** да
заплати на „РАЙД ШЕЙЪР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК*** направените
във въззивното производство съдебни разноски в размер на 1183, 92 лв.
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3, т.1, пр. 1 ГПК подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7