РЕШЕНИЕ№ 26008
гр. Пловдив, 14.08.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и първи юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 3896 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от “Теленор България” ЕАД
против Д.Д.Х. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, за установяване на
паричното притезание, удостоверено в Заповед № 10398/30.10.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
17136/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХI граждански състав,
както следва: сумата от 15, 93 лв.,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 01.12.2015 г.
до 31.03.2016 г. по договор за мобилни услуги от 26.12.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 27.10.2017
г., до окончателното изплащане на вземането.
Предявени са кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 342, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 398, 79 лв. – незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от
26.12.2015 г. за периода от м.04.2016 г. до м.12.2017 г. за предоставено
мобилно устройство Samsung Galaxy S 6, 32 GB, Blue, и с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 59, 97 лв. – договорна неустойка, начислена
на основание т. 11 от договор за мобилни услуги от 26.12.2015 г. в размер на
три месечни абонаментни такси (съобразно молба от 24.04.2019 г., с която ищецът
е изменил размера на предявения иск, като е намалил последния на 59, 97 лв. от
първоначално заявения размер от 373, 68 лв.).
Ищецът твърди, че е сключил с ответната страна договор за мобилни услуги
от 26.12.2015 г., който бил сключен с „Космо България Мобайл“ ЕАД - праводател
на ищеца. По силата на посочения договор ответната страна Д.Д.Х. е била абонат
с абонатен номер *** и титуляр по мобилен номер ***по програма „Резерв Стандарт
19,99 лева“. По силата на посочения договор, ответната страна е закупила и
мобилно устройство на изплащане марка SAMSUNG Galaxy S6 Blue срещу насрещното
задължение за заплащане на лизингови вноски в размер на 18, 69 лв. всяка, по погасителен
план за 23 месеца. Сочи, че по силата на сключения договор, абонатът е
получавал 300 национални минути и 900 промо национални минути за 24 месеца,
както и включен резерв минути и мегабайти. За предоставяне на мобилното
устройство бил сключен договор за лизинг от 25.12.2015 г. Сочи, че сумата в
размер от 15,93 лева е дължима за потребени незаплатени услуги за периода от
01.12.2015 г. до 31.03.2016 г., за които от ищцовото дружество са издадени
фактури. Поддържа, че сумата не е заплатена от абоната, поради което и ищецът,
в качеството му на оператор, е преустановил доставянето на услуги за следващия
месечен отчетен период на потребление от 01.02.2016 г. до 28.02.2016 г., като е
издал и кредитно известие. Твърди, че договорът за мобилни услуги е прекратен,
поради незаплащане от страна на абоната на дължимите вноски, като е деактивира
на 28.03.2016 г., като деактивацията се генерира автоматично по вградената ел.
система на оператора. След деактивиране, е издадена фактура от 01.04.2016 г., с
която е начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора за периода
от датата на деактивация – 28.03.2016 г. до крайния срок на договора от 26.12.2017
г., като за този период били дължими 21 месечни абонамента от програмата,
изчислени без ДДС. Сочи, че поради неизпълнение на задължението на абоната да
заплаща в срок дължимите месечни и лизингови вноски, вземанията по договора за
лизинг, дължими след месец 04.2016 г., са били обявени за предсрочно изискуеми.
По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск за
заплащане на сумата за предоставени далекосъобщителни услуги, както и за
уважаване на предявените осъдителни искове за заплащане на неустойка за
неизпълнение на договора и за лизинговите вноски, дължими по договора за
лизинг.
Към исковата молба са представени писмени доказателства, които са
относими и следва да бъдат приети по делото.
В законоустановения за това срок по чл. 131 ГПК, ответната страна Д.Д.Х.
е депозирала чрез назначения от съда особен представител адв. Л. отговор на
исковата молба, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на
предявените искове. Твърди, че договорът е сключен при ОУ, но последните не са
представени по делото, като видно от доказателствата по делото, ОУ са били
изменяни, а затова ответникът - потребител не е бил надлежно уведомен, съгласно
чл. 16 от ЗЗД. Счита иска за заплащане на далекосъобщителни услуги за
неоснователен, тъй като от приложените по делото доказателства не се установява
както основанието, така и размера на исковата претенция. Не се установява също
така ищецът, в качеството му на оператор на мобилни услуги, реално да е
предоставял далекосъобщителните услуги за процесния период, като приложените
фактури, в качеството им на първични счетоводни документи, не установяват тези
обстоятелства. Досежно иска за заплащане на неустойка прави възражение за
неравноправност на клаузата по т. 11 от договора, в който е установена
посочената неустойка. Тази неравноправност се обосновава с приложение на
разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, като се позовава и на практика на
Европейски съд и Директива № 93/13/ЕИО. Сочи, че по начина, по който е
уговорена тази клауза, последната създава значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и
потребителя.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, и
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 342,
ал. 1 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
От
договор за мобилни услуги от 26.12.2015 г., сключен между страните в настоящото
производство, се установява, че ищецът е поел задължение да предоставя на Д.Д.Х.
за срок от 24 месеца мобилните услуги, посочени в Раздел II на Общите условия
на
“Теленор България” ЕАД, по стандартен месечен абонамент от 19, 99 лв. на месец
с предпочетен номер ***, както и описаните в т. 10 от договора допълнителни
услуги, срещу насрещната престация – парично възнаграждение по абонаментна
програма “Резерв Стандарт 19, 99 с тарифиране на интервали 60 секунди” съгласно
подписаното от потребителя Приложение – Ценова листа за абонаментни планове за
частни лица.
Представен
е и препис от Общите условия, които по съгласие на страните са част от поетите
задължения по учреденото договорно правоотношение. Общите условия към договора
за мобилни услуги не носят подписа на потребителя, но тяхното приемане е
обективирано в отделно подписана декларация – съгласие, съдържаща удостоверителното
изявление на абоната, че е получил екземпляр от Общите условия към договора за
мобилни услуги. Изявлението на потребителя представлява писменото приемане на
условията към договора, които стават неразделна част от неговото съдържание, в
който смисъл съдът не възприема възраженията на ответника, релевирани в
отговора на исковата молба.
В разпоредбите на договора за
мобилни услуги е предвидено, че в случай на прекратяване на договора през
първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочена в него, по вина
или по инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата
от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта/номер до края на този срок, като във всички случаи, в които е
предоставено устройство за ползване на услуги, съгласно посоченото в този
договор потребителят дължи и разликата между цената на устройството без
абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа на оператора към момента
на прекратяване на договора изплатената от него при предоставянето му от
оператора цена в брой или обща лизингова цена по договора за лизинг.
От
Общите условия се установява, че страните са се уговорили потребителят да
заплаща уговореното възнаграждение след предоставяне на уговорените услуги –
арг. чл. 23 от Раздел ІV „Цени на услугите“.
Представен
е договор за лизинг от 26.12.2015 г., по силата на който е уговорено, че ищецът
се задължава да предостави на потребителя мобилно устройство Samsung Galaxy S
6, 32 GB, Blue за временно и възмездно ползване срещу насрещното задължение на
лизингополучателя да заплати цената на устройството от 861, 77 лв. на двадесет
и три месечни вноски, всяка в размер от 18, 99 лв., при внасяне на първоначална
лизингова вноска от 425 лв. С клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено
право на лизингополучателя да придобие собствеността върху предоставеното за
ползване устройство като подпише договор за изкупуване на устройството десет
дни преди изтичане на срока на договора. Установено е задължение за връщане на
устройството в едномесечен срок след изтичане на срока за договора, ако
лизингополучателя не упражни правото си по чл. 1, ал. 2 от договора, като с
разпоредбата на чл. 1, ал. 3 ГПК е предивдено задължение за заплащане на
неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на лизинговата вещ в
размер на една вноска от 11, 59 лв. С клаузата на чл. 4 е установено, че с
подписване на договора лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил
устройството, предмет на договора.
Договорът
за лизинг е сключен при отнапред установени от страните Общи условия, които
носят подписа на лизингополучателя, поради което последните са приети писмено
от страна на длъжника. С клаузата на чл. 12, ал. 2 от ОУ е установено, че
месечните вноски стават предсрочно изискуеми
в случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни или
фиксирани услуги, сключени от лизингополучателя, както и при забава в
заплащанията на задълженията.
В
преклузивния за това срок по чл. 193, ал. 1 ГПК процесуалния представител на
ответната страна е оспорил истинността, в точност автентичността на така
представените писмени доказателствени средства. Съдът е открил производство по
чл. 193 ГПК за оспорване автентичността на Договора за мобилни услуги и
Договора за лизинг от 26.12.2015 г. В съдебното заседание от 21.07.2020 г. и
при откриване на производството съдът е разпределил доказателствената тежест
между страните, като е указал на ответника, че негова е доказателствената
тежест за установяване неистинността на оспорените документи. Ответникът, чрез
назначения му от съда особен представител, не се е явил в съдебното заседание,
за което е бил редовно призован, като не е ангажирал доказателства с оглед
разпределената от съда доказателствена тежест. Следователно в производството по
делото не е оборена формалната доказателствена сила на представените частни
диспозитивни документи от страната, чиято е доказателствената тежест за това,
поради което следва да се приеме, че обективираните в последните изявления
изхождат от страната, сочена като техен автор.
Ищецът
е представил дубликати данъчни фактури, издадени от него, в които са
обективирани претендираните вземания за проведени разговори и месечни
абонаментни такси и лизингови вноски. Тези дубликати на данъчни фактури съдът
приема, че не представляват доказателство за удостоверените в тях
правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват частни свидетелстващи
документи по смисъла на чл. 179 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател
обстоятелства. В този смисъл те притежават само формална доказателствена сила
за обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, направено от
субекта, сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха
притежавали доказателствена сила, в случай че бе подписана от двете страни, тъй
като те биха обективирали извънсъдебно признание от страна на потребителя, че е
получил от оператора услугите на стойност, посочени във фактурите.
При
така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните в настоящата
съдебна инстанция доказателствени средства, съдът приема следното от правна
страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на поетото от
ответника задължение да заплати уговореното възнаграждение за предоставените му услуги чрез включване
в обществената клетъчна далекосъобщителна мрежа, поддържана от ищеца, по
договор от 26.12.2015 г., ведно с начислена неустойка по иск с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и иск с правно основание чл. 342 ТЗ за заплащане на
лизинговите вноски за предоставено устройство по договор за лизинг от
26.12.2015 г.
Процесният
договор за мобилни услуги, сключен между страните в настоящото производство, по
своята правна природа представлява ненаименован, консенсуален, двустранен,
възмезден и комутативен договор, по силата на който в момента на сключването му
и за двете страни по него са възникнали субективни права и правни задължения.
Правното
действие на сключения ненаименован договор попада под приложното поле на ТЗ,
тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между лица,
едно от които е търговец и е свързана с упражняването от него занятие – арг.
чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида на субективните (относителните)
търговски сделки.
Договорът
е сключен при предварително установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за потребителя, тъй като писмено ги е приел.
Съгласно
принципа на свободното договаряне и автономията на волите, уредени в
разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между страните е възникнало действително
материално договорно правоотношение. Ищецът се е задължил да предоставя на
ответника мобилните услуги, посочени в Раздел ІІ от Общите условия срещу
изпълнение на насрещната престация от страна на потребителя – заплащане на
уговореното възнаграждение за месечни абонаментни такси и предоставени услуги.
Страните
са уговорили в чл. 23 от “Цени и такси” от Общите условия, че задължението за
плащане на уговореното възнаграждение възниква след получаване на процесните мобилни услуги от абоната.
Следователно,
операторът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение,
преди потребителят да е получил мобилните услуги. Обстоятелството, че
операторът е изпълнил своите договорни задължения точно в качествено и времево
отношение подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма, регламентирана в чл.
154, ал. 1 ГПК. Представените данъчни фактури като частни свидетелстващи
документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват
с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца
обстоятелства.
По
така изложените съображения ищецът, чиято е доказателствената тежест за
установяване на това правнорелевантно обстоятелство, не установи в процеса на
доказване, че е доставил услугата, заплащането на чиято стойност претендира в
производството по делото, поради което установителния иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал.
1 ТЗ за сумата от 15, 93 лв. следва да бъде отхвърлен.
С разпоредбите на договора за
мобилни услуги от 26.12.2015 г. е предвидено, че в случай на прекратяване на
договора през първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочена в
него, по вина или по инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в
размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок, като във всички
случаи, в които е предоставено устройство за ползване на услуги, съгласно
посоченото в този договор потребителят дължи и разликата между цената на
устройството без абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа на
оператора към момента на прекратяване на договора изплатената от него при
предоставянето му от оператора цена в брой или обща лизингова цена по договора
за лизинг.
В случая ищецът претендира заплащане
на сумата от 59, 97 лв. – договорна
неустойка, начислена на основание т. 11 от договор за мобилни услуги от
26.12.2015 г. в размер на три месечни абонаментни такси.
Съдът намира,
че клаузата от договора за мобилни услуги, установяващи, че длъжникът дължи и
неустойка в случай на прекратяване на договора е нищожна и не поражда права и
задължения за страните.
Със
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, е
установено, че неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. трето ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като
преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии:
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека
и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
В случая
предвидената в договора за мобилни услуги неустойка е в размер на сбора на
всички месечни абонаментни такси до края на срока на договора, след
предсрочното му прекратяване. Следователно по този начин е установено, че
потребителят следва да заплати всички дължими месечни такси без да получава
насрещна престация и да ползва предоставените от оператора услуги. Т.е.
операторът получава очакваната и уговорена печалба от договора без да дължи
насрещна престация до края на срока, предвид предсрочното му прекратяване. Така
уговорената неустойка е установена в противоречие с добрите нрави и конкретно с
нормите на добросъвестността, тъй като излиза извън обичайните обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции на неустоечните клаузи. Следва да се посочи,
че вредата от неизпълнение на задължението на длъжника, не е съизмерима със
стойността, която кредиторът би получил при удовлетворяване на интереса му от
изпълнение на договора, доколкото тази стойност е дължима от страна на
потребителя при изпълнение на насрещното задължение на кредитора. По този
начин, макар договорът да е прекратен, абонатът остава задължен за заплащане на
всички месечни абонаментни такси, без да може да ползва установените в договора
услуги. Така установени клаузите за неустойка, като нищожни и установени в
противоречие с добрите нрави, не пораждат задължение за потребителя на мобилни
услуги. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. №
2659/2014 г., ТК, І т. о. на ВКС и
Решение № 110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., ТК, І т. о. на ВКС.
Обстоятелството,
че в случая кредиторът претендира заплащане на неустойката частично, а именно в размер на сбора от три месечни абонаментни
такси, не санира недействителността на клаузата, която представлява
правопораждащият юридически факт – нормата, установяваща неустоечното
задължение. След като последната е изцяло недействителна, не може по нея да се
претендира дори частично изпълнение, което според кредитора е в съответствие с
нормите на добросъвестността.
Поради така изложените съображения и доколкото
тази клауза не пораждат права и задължения за страните, предявеният осъдителен
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли за пълния му
предявен размер.
По
предявения иск с правно основание чл. 342 ТЗ, съдът намира следното:
Договорът
за лизинг, какъвто е процесният, представлява консенсуален, двустранен,
възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се
пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на
уговореното лизингово възнаграждение не се включва в неговия фактически състав,
а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне
задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение,
лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на
лизинговия договор.
Основното
задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на
лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в
рамките на уговорения срок, а за лизингополучателят се пораждат следните правни
задължения: да заплати уговореното лизингово възнаграждение, да пази вещта,
като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща
всички разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, като и да я
върне след изтичане на уговорения срок на ползване, в случай че не упражни
своето право да придобие правото на собственост върху нея.
От
представения по делото договор за лизинг от 26.12.2015 г. се установява, че в
деня на сключването му на лизингополучателя е предадена за временно и възмездно
ползване лизинговата вещ мобилно устройство марка Samsung Galaxy S 6, 32 GB,
Blue, тъй като в клаузата на чл. 4 от договора се съдържа удостоверителното
изявление на ответника, с което декларира, че е получил лизинговата вещ.
Договорът за лизинг е подписан от ответника, като авторството на подписите не е
оспорено, поради което следва да се приеме, че този частен диспозитивен
документ се ползва с формална доказателствена сила и установява, че изявлението
изхожда от лицето, сочено като негов автор, в който смисъл и обективираното в
клаузата на чл. 4 от Договора изявление на лизингополучателя представлява
извънсъдебно признание на неизгоден за него факт, което съдът цени.
При
изпълнението на насрещната престация за предаване на вещта, предмет на
договора, правното задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото
възнаграждение е станало изискуемо. Лизинговите вноски представляват
възнаграждение за ползването съгласно нормата на чл. 342, ал. 2 ТЗ.
Страните
са разсрочили това задължение на една първоначална вноска, платима при
сключване на договора и 23 лизингови вноски – всяка, от които става изискуема
при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора за лизинг, при
фактуриране, съгласно сроковете, условията и начина на заплащане на
задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги
съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги, а
именно въз основа на фактура, която се издава ежемесечно в срока, указан във
фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й – арг. чл. 26 и
чл. 27 от ОУ за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги.
По
делото не са представени доказателства, че лизингополучателят е върнал лизинговата
вещ, нито че последният е упражнил правото си на изкупуване на посочената вещ,
което е обусловено от заплащане на цената на устройството. Във всички случаи,
освен при прехвърляне на собствеността, лизингополучателят дължи връщане на
вещта - чл. 1, ал. 3 от Договора, без да му се възстановяват платените вноски
или без да се освобождава от отговорност за неплатените и изискуеми вноски по
договора, представляващи възнаграждение по договора.
Обстоятелството,
че възникналото от процесния договор за лизинг парично задължение е изпълнено,
подлежи на пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от
ответника. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана в
чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от
кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо
точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение.
Доколкото
ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това
правнорелевантно обстоятелство не установи, че е заплащал в срок задълженията
си към лизингодателя, следва да се приеме, че към момента на депозиране на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, вземането е било дължимо и
на соченото от ищеца основание – поради настъпила на основание чл. 12, ал. 2 ОУ
предсрочна изискуемост на вземането, тъй като длъжникът е загубил
преимуществата на срока. В случая и доколкото не се установи лизинговата вещ да
е била върната в лизингополучателят е имал право да обяви предсрочната изискуемост
на вземането, в който смисъл е практиката на Върховния касационен съд,
обективирана в Решение № 72/18.07.2017 г. по т. д. № 3310/2015 г., ТК, ІІ т.о.
на ВКС.
По
така изложените съображения предявеният иск за заплащане на задълженията за
лизингови вноски следва да бъде уважен в пълния му предявен размер за сумата от
398, 79 лв.
Предвид изхода на правния спор в
полза на ищеца и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се присъдят сторените от
последния разноски в исковото производство, съобразно уважената част от предявените
искове. В исковото производство ищецът е доказал разноски в общ размер от 605
лв., от които сумата от 125 лв. за внесена държавна такса, сумата от 180 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение и сумата от 300 лв. – депозит за особен представител
на ответника. Съобразно уважената част от предявените искове по съразмерност на
ищеца следва да бъде присъдена сумата от 508, 33 лв.
Не следва в полза на ищеца да се
присъдят разноски, сторени в заповедното производство, тъй като предявеният иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на паричните притезания,
за които е издадена заповедта за изпълнение е отхвърлен изцяло.
В полза на ответника съобразно
изхода на правния спор, предмет на производството по делото, се следват
разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото такива не са сторени, не
следва да се присъждат.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.
342, ал. 1 ТЗ Д.Д.Х., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сумата от 398, 79 лв. – незаплатени лизингови
вноски по договор за лизинг от 26.12.2015 г. за периода от м.04.2016 г. до м.12.2017
г. за предоставено мобилно устройство Samsung Galaxy S 6, 32 GB, Blue.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6, против Д.Д.Х., ЕГН **********, с адрес ***, установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за установяване на паричното притезание,
удостоверено в Заповед № 10398/30.10.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 17136/2017 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, ХI граждански състав, както следва: сумата от 15, 93 лв., представляваща незаплатени
далекосъобщителни услуги за периода от 01.12.2015 г. до 31.03.2016 г. по
договор за мобилни услуги от 26.12.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявения от
„Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6, против Д.Д.Х., ЕГН **********,
с адрес ***, осъдителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 59, 97 лв. – договорна неустойка,
начислена на основание т. 11 от договор за мобилни услуги от 26.12.2015 г. в
размер на три месечни абонаментни такси (съобразно молба от 24.04.2019 г., с
която ищецът е изменил размера на предявения иск, като е намалил последния на
59, 97 лв. от първоначално заявения размер от 373, 68 лв.).
ОСЪЖДА Д.Д.Х. да заплати на „Теленор
България” ЕАД сумата от 508, 33 лв. – разноски в исковото производство
по гр.д. № 3896/2018 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК