РЕШЕНИЕ
№
гр. Русе, 05.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Русе, VII - ми състав, в
публично съдебно заседание на 27 ноември, през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
при
секретаря МАРИЯ
СТАНЧЕВА, като разгледа
докладваното от съдия АГУШ
административно дело № 409 по описа за 2019
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявеният
иск е с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.
Ищецът М.Д.М.,
понастоящем в Затвора – гр. Ловеч, ЗО „Атлант“ – гр. Троян, III - та група,
твърди, че в периода от 14.05.2016 г. до 14.09.2016 г., в изпълнение на наложената му мярка
за неотклонение „Задържане под стража“, бил настанен в ареста в гр. Русе.
Поддържа, че в противоречие с изискването на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, бил
поставен в неблагоприятни битови условия, изразяващи се в липсата на санитарен
възел и течаща вода, както и на достатъчно осветление и проветряване на
килията, в която бил настанен, на обособено място за престой на открито, както
и че по време на провеждане на телефонните му разговори в близост стоял
надзирател, така било и по време на свижданията. Заявява, че в резултат на
престоя си в ареста при посочените условия претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в унижение на достойнството му, отрицателни емоционални
изживявания и влошаване на физическото му здраве, за репариране на които
претендира обезщетение в размер на 30 000 лева, ведно със законната лихва от предявяването
на иска до окончателното изплащане на сумата. Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да му заплати посочената
сума.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез
процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, в който оспорва
предявения иск. В подадения отговор и в хода на устните състезания
процесуалният представител на ответника поддържа, че не е налице фактическият
състав по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Възразява, че от събраните писмени и гласни
доказателства не може да се направи извод, че са налице нарушения на
изискванията по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за които да се носи отговорност, като
основание за присъждане на обезщетение. Моли съда да постанови решение, с което
да отхвърли предявения иск. Претендира и юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за допустимост, но частична основателност
на иска.
Съдът, като съобрази становищата на страните и
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Искът е предявен от лице, разполагащо с правен
интерес, срещу пасивно процесуално легитимиран ответник, разполагащ с
правосубектност като юридическо лице – чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС (вж. и
Определение № 189/8.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10037/2017 г., III о.; Определение
№ 2929/7.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2280/2018 г., I о. и др.), поради което
е допустим.
Разгледан по същество, той се явява частично основателен.
Според разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС,
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл. 3, който в
своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение.
Съгласно правната норма на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за
нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи
се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС урежда
оборимата презумпция за настъпването на неимуществените вреди като по този
начин възлага върху ответника доказателствената тежест, при условията на пълно
и обратно доказване – арг. от чл. 154, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК, да
установи, че забраната за жестоко и унизително третиране по чл. 3 от ЗИНЗС не е
нарушена и поради това за ищеца не са настъпили неимуществени вреди, които да
подлежат на обезщетяване.
От събраните по делото доказателства може да се
направи извод, че това доказване е само частично успешно, което води и до
частичната основателност на иска.
От изготвената от ответника справка (л. л. 33 и 34 от
делото) се установява, че арестът в гр. Русе има 23 килии на втори арестантски
етаж, които били ремонтирани през 2014 г. – 2015 г. и 8 килии на трети арестантски
етаж. От показанията на разпитания по делото св. Т. Л., който работи в Районна
служба изпълнение на наказанията от 1996 г. става ясно, че килията, в която е
пребивавал ищецът по време на престоя си в ареста в гр. Русе (килия № 10) също
е била ремонтирана през този период. Установява се, че всички килии имат
прозорец със светла отваряема площ 83/55 см. за директно осветление и още един
прозорец със същата площ към арестния коридор. Прозорците са снабдени с решетки
и се отварят и затварят с приспособление при желание от задържаните лица. От
справката се установява също, че вентилацията в килиите се осъществява
посредством аспирационна система, която обхваща цялата сграда. За всяка килия е
изградено разклонение на системата като в коридорите са монтирани 3 бр.
климатика, които през летния сезон се ползват за охлаждане.
При тези данни съдът намира неоснователни твърденията
на ищеца за липсата на достатъчно осветление и проветряване на килията му в гр.
Русе.
От представената справка и събрани гласни
доказателства става ясно също, че през процесния период килията, в която е
пребивавал ищецът в ареста в гр. Русе, е разполагала с изграден самостоятелен
санитарен възел /противно на твърденията на ищеца/, представляващ обособен в
спалното помещение ъгъл с клекало и мивка, ограден с панели.
Съдът намира, че чрез осигуряването на санитарен възел
в спалното помещение е надхвърлено изискването по чл. 20, ал. 3, изр. 2 от
ППЗИНЗС, според което наличието на санитарен възел и течаща вода в спалните
помещения е задължително само за заведенията от закрит тип и арестите в
затворите.
По делото обаче се установява, че така изграденият
санитарен възел не е изцяло отделен от самото спално помещение и поради
недостатъчната височина на преградните панели при използването на тоалетната,
ползващият я може да бъде наблюдаван от другите задържани лица, настанени в
същата килия. Това обстоятелство очевидно е от естество да причини емоционален
дискомфорт у ищеца и да унизи неговото достойнство. Мярката е прекомерна и не може да
бъде оправдана по съображения за осигуряване на възможност за постоянното
наблюдение на поведението на задържаните лица (арг. от чл. 97, т. 11 от ЗИНЗС),
предотвратяване на самоувреждане, изключване възможността за прикриване
извършването на незаконни действия в тоалетната, барикадирането в санитарното
помещение и др. подобни. Изграждането на тоалетната по подобен начин – чрез
ограждането й само с една ниска стена, е изрично критикувано в доклад PT/Inf (2012) 9) на Комитета по предотвратяване на
изтезанията (КПИ), публикуван на 15 март 2012 г. в т. 108 от същия доклад е
изрично посочено следното: “…отделянето на санитарния възел от останалата част
на килията –само с една ниска стена от едната страна на тоалетната – е явно
неадекватно“. Към българските пенитенциарни власти е отправена нарочна
препоръка за осигуряване в килиите на тоалетни с пълно отделяне. На следващо
място, в § 241 от пилотното решение от 27 януари 2015 г. по делото Нешков
и други срещу България, жалби № 36925/10, 21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и
9717/13, Европейският съд по правата на
човека (ЕСПЧ) подчертава следното: “Що се отнася по-специално до достъпа до
тоалетни, тоалетни чинии, поставени в ъгъла на килията и лишени от каквото и да
било отделяне от жилищната площ или отделена от една преграда с височина от
един метър или метър и половина е не само неприятно от хигиенна гледна точка,
но и лишава задържания от възможността за използване на тоалетната в каквото и
да било уединение, защото той или тя остава постоянно видима за другите лишени
от свобода, седящи на леглата, а също и за надзирателите на затвора, гледащи
през шпионката. Това може да се окаже особено тежко за лишените от свобода,
страдащи от заболявания, които засягат храносмилателната им система”. Пред същия
проблем ЕСПЧ е бил изправен и по делото Ананиев и други срещу Русия, жалби №
42525/07 и 60800/08, вж. § 157 от решението от 10 януари 2012 г.
От доказателствата по делото става ясно също, че
арестът в гр. Русе не разполага с помещение за престой на открито. Вместо това
е обособено закрито помещение с площ от 31,30 кв.м., намиращо се на трети
арестантски етаж, чието ползване се осъществява след заявено желание от
задържаните лица чрез вписване във водения дневник за извеждането и прибирането
им.
Правото на престой на открито на задържаните е изрично
уредено в чл. 86 ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, съответно чл. 71 от ППЗИНЗС.
Особената важност на пребиваването на открито за
физическото и психическото благополучие на задържаните и лишените от свобода се
подчертава в т. 27.1 от Препоръка Rec (2006)2 на Комитета на министрите при
Съвета на Европа относно Европейските правила за затворите: „На всеки затворник
следва да бъде предоставена възможност за упражнения на чист въздух, най-малко
един час на ден, ако атмосферните условия позволяват“. В т. 48 от цитирания в § 145 от
решението по делото Нешков и други срещу България доклад CPT/Inf (92) 3 [EN])
на КПИ, публикуван на 13 април 1992 г., отново се обръща внимание на този проблем
в България: “Специално внимание следва да се отдели на престоят на открито.
Изискването на затворниците да се разреши поне един час престой на открито
всеки ден е широко прието (за предпочитане е то да представлява част от
по-широка програма за дейности). КПИ подчертава, че на всички затворници без
изключение (включително на тези, изтърпяващи наказание в наказателна килия)
трябва да се предлага възможност за престой на открито всеки ден. Също така,
безусловно, местата за престой на открито трябва да бъдат достатъчно просторни
и по възможност да предлагат защита при лошо време“.
Формалното
предоставяне на престой на ищеца в едно закрито помещение, при липсата на
спортни уреди или други възможности за гарантиране на пълноценна двигателна
активност, обективно не изпълнява горните изисквания, изведени както в
националния ни закон, така и в Европейската конвенция за правата на човека
(ЕКПЧ), която има примат над вътрешното ни законодателство съгласно чл. 5, ал. 4
от Конституцията на Република България. Същото съставлява и неизпълнение от
страна на пенитенциарните власти на задълженията, произтичащи от задължителното
съгласно чл. 46, § 1 от ЕКПЧ решение на ЕСПЧ по делото Нешков и други срещу
България. Тази разпоредба предвижда
изрично задължение на страните по Конвенцията да изпълняват окончателните
решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.
По отношение на твърдението на ищеца, че по време на
престоя му в ареста в гр. Русе по време на провеждани телефонни разговори и
свиждания в близост е стоял надзирател, от представената по делото справка
става ясно, че по време на престоя си ищецът е провел 12 броя свиждания с
близки и защитници в нарочните за целта помещения в ареста. Последните са
разположени на ет. 2 в блок № 4 от сградата на ОСлО на РОП. В справката е
посочено, че задържаните лица и посетителите са разделени от прозорец с решетка
и разговорите се осъществяват посредством домофон. Служителят, който е на пост,
стои пред помещенията и само наблюдава провеждащите се срещи.
На следващо място, както се подчертава и в § 299 от
решението по делото Нешков и други срещу България, продължителността на
времето, изтърпяно от съответното лице при неблагоприятните условия, е
най-важният фактор за оценка на претърпените вреди. Това следва и от чл. 284,
ал. 2 от ЗИНЗС, където примерно са изброени факторите, които следва да бъдат
взети предвид при определяне размера на обезщетението: кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
При това положение, като отчете кумулативния
отрицателен ефект, което имат върху достойнството, физическото и психическото
състояние на ищеца липсата на пълно отделяне на тоалетната от спалното
помещение и отсъствието на подходящо открито помещение за провеждане на престоя
на открито в ареста в гр. Русе, от една страна, както и времето на престой на
ищеца при тези условия – общо 4 месеца, от друга, при съобразяване на
обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, съдът определя размера
на обезщетението, което следва да бъде присъдено на ищеца, на 400 лева. До този
размер искът следва да бъде уважен като следва да бъде отхвърлен до пълния
предявен размер от 30 000 лева. Следва да се отбележи, че не подлежат на
репариране неимуществените вреди, представляващи неизбежното ниво на душевно
страдание, породено от едно законосъобразно ограничение, каквото е
ограничаването на правото на свободно придвижване в резултат на изпълнение на
наказание лишаване от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража.
Доколкото искането
за присъждане на лихва е акцесорно, то след като съдът намира основното искане
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за основателно в размер от
400 лева, то следва да се уважи и искането за присъждане на законната лихва
върху така определената сума от датата на предявяване на исковата молба –
20.06.2019 г. до нейното окончателно изплащане.
Предвид частичното уважаване на иска, на основание чл.
286, ал. 3 от ЗИНЗС, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
внесената държавна такса в размер на 10 лева.
Юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника,
съразмерно на отхвърлената част на иска, не следва да се присъжда предвид
разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, които се явяват специални по
отношение на чл. 78 от ГПК и чл. 143 от АПК, и които не предвиждат присъждането
на такова, в който смисъл е и константната практика на ВАС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище гр. София, да
заплати на М.Д.М., ЕГН **********,***, сумата от 400 (четиристотин) лева – обезщетение за претърпени в периода от
14.05.2016 г. до 14.09.2016 г. неимуществени вреди в резултат на действия и
бездействия на администрацията на ареста в гр. Русе, ведно със законната
лихва от предявяването на иска – 20.06.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 10 (десет) лева
– внесена държавна такса за образуване на делото.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Д.М.,
ЕГН ********** против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София
иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС за горницата над 400 лева до
пълния предявен размер от 30000 лева.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: