Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.03.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 3471 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 296851 от 09.12.2019 г., постановено по гр. д. № 80802/2018
г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 125-ти състав, по предявени от „Т.С.“
ЕАД установителни искове по реда на чл. 422
от ГПК е признато за установено, че ответникът В.Н.Ш. дължи на ищеца сумата от 3
036,22 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия
от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес:
гр. София, жк „******, ведно със законна лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на
вземането, сумата от 433,36 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г.
до 07.08.2018 г., сумата от 46,84 лева,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение, по фактури,
издадени за периода от м. 08.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законна лихва
от 20.08.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 9,96 лева -
мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 07.08.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.
д. № 55649/2018 г. от СРС, 125-ти състав. Със същото решение са отхвърлени
предявените от „Т.С.“
ЕАД против В.Н.Ш. искове за установяване на вземане по заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр. д. № 55649/2018 г. от СРС, 125- ти
състав за сумата от 2 лева – главница по фактура от 07.2015 г. за дялово
разпределение, както и за сумата от 0,64 лева - лихва за забава върху нея от
15.09.2016 г. до 07.08.2018 г.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете на ищеца „Т.С.“ ЕАД са уважени,
е подадена въззивна жалба от ответника В.Н.Ш., в която се излагат доводи за
неговата неправилност и постановяване при противоречие със събрания по делото
доказателствен материал. Оспорва се наличието на облигационна връзка между
страните за доставка на топлинна енергия, поради което се счита, че за
ответника липсва пасивна процесуални легитимация да отговаря по предявените
искове. Акцентира се, че от доказателствата по делото не се установява В.Ш. да
е собственик или ползвател на процесния топлоснабден имот. Прави се възражение
за изтекла погасителна давност. Отправя се искане за отмяна на атакуваното решение в
обжалваната му част и отхвърляне исковете на ищеца. Претендират се разноски.
„Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата на ответника в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. СГС
намира за неоснователно възражението на жалбоподателя за недопустимост на
решението на СРС, тъй като последният се е произнесъл по недопустима искова
молба, доколкото не е доказано наличието на облигационна връзка между страните.
В тази връзка следва да се посочи, че процесуалната
легитимация в процеса следва не от някакви обективни факти, които трябва да се
издирват и докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца относно
спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на
исковата молба, т.е заявеното от ищеца спорно право предопределя кои са
надлежните страни в процеса. Процесуалната легитимация не следва да се смесва с
материалноправната такава. Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на
иска, докато материалноправната - неговата основателност. Съдът е длъжен да
прекрати делото, ако липсва право на иск в полза на ищеца. Липсата на пасивна
материалноправна легитимация на ответника обаче не прави иска недопустим, а
води до отхвърлянето му като неоснователен. В случая атакуваното решение е
постановено при наличие на всички положителни, респ. липса на отрицателни
процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно
упражняване, поради което се явява допустим съдебен акт.
По същество атакуваното решение в обжалваната му част е неправилно и
следва да бъде отменено, съображенията за което са следните:
За да бъде уважен предявеният от „Т.С.“ ЕАД иск с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, респ. за да бъде ангажирана
отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин
следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за
доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на
топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия
за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ - в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за
битови нужди“ е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
- собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител
на топлинна енергия“.
Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и
са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите на
същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които
са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна
енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ
преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право
на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се
смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на
общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
С подадения пред районната съдебна инстанция отговор на искова
молба ответникът В.Н.Ш. изрично е оспорил качеството си на клиент на топлинна
енергия. В тежест на ищеца е да докаже качеството на ответника на потребител на топлинна енергия, което е
предпоставка за съществуването на облигационно правоотношение
между страните, в какъвто смисъл е и докладът на съда по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК. Противно на възприетото в обратния
смисъл от районната съдебна инстанция настоящият съдебен състав намира, че ищецът не
е ангажирал по делото категорични доказателства в
подкрепа на твърденията си, че В.Ш. има качеството потребител на топлинна енергия за
битови нужди за посочения в исковата молба недвижим имот и за процесния период. За установяване на посоченото
обстоятелство пред СРС са представени обезпечителна
заповед от 14.08.1995 г., издадена от СРС, 30-ти състав, по гр. дело №
00357/1995 г., обезпечителна заповед от 23.05.2002 г. по ч.н.д. № 123/2002 г.
по описа на СОС, както и постановление за налагане на възбрана по изпълнително
дело № 20169210400434 на ЧСИ С.П.и молба за вписване на възбрана по изп. дело №
20168600400338 на ЧСИ В.М., с които са налагани възбрани върху недвижим имот –
апартамент № 36, находящ се в гр. София, жк „******. По делото
са приложени и изискани от Агенция по вписванията – Имотен регистър, справки,
извършени по партидата на В.Н.Ш., както и по адрес на процесния имот, в които са отразени като
вписани така посочените възбраните, като към всяка от справките Агенция по вписванията е уточнила, че те
нямат характер на удостоверение и не претендират за пълнота и точност, а Служба
по вписванията не води регистър на собствениците на недвижими имоти. От така
описаните доказателства обаче не може да се изведе несъмнен и обоснован извод
за това, че именно ответникът е бил собственик или ползват на топлоснабдения
имот за процесния период. Това е така, тъй като, от една страна, приложените
обезпечителни заповеди, с наложена обезпечи2телна мярка възбрана върху
процесния апартамент, не представляват доказателство за собственост, още повече към релевантния по делото период,
за който се претендира заплащане на доставена топлинна енергия, а и при допускане
на обезпечителни мерки в обезпечителното производство не се изследва
титулярството на правото на собственост върху вещите, предмет на обезпечението,
като за неговото допускане е достатъчно да се установят положителните
предпоставки по чл. 391 от ГПК и липсата на пречки по чл. 393 от ГПК, като в
този смисъл са и разясненията, съдържащи се в ТР 6/14.03.2014 г. по т. дело № 6/2013
г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, не могат да бъдат споделени изводите на
СРС, че въз основа на представените по делото искания за вписване на възбрана
върху процесното жилище, в които е посочено, че ответникът е негов собственик, може да се направи обоснован извод, че действително В.Ш. е негов и то изключителен съсобственик. В чл. 483
от ГПК е регламентирано, че
съдебният изпълнител описва посочения от взискателя имот, след като се увери,
че той е бил собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната. Проверката на собствеността се
извършва чрез справка в данъчните или нотариалните книги или по друг начин,
включително чрез разпит на съседи. Когато няма сигурни данни за собствеността,
се взема предвид владението към деня на възбраната.
Изводите на ЧСИ, направени в хода на изпълнителното производство, нямат
обвързващо действие за настоящото производство, в което не са ангажирани
доказателства в тази насока. Отделно от това, отново следва да се съобразят и
разясненията относно последиците от вписването на възбраната,
дадени с т. 5 на ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС в
контекста на обезпечителната възбрана,
които важат и относно изпълнителната такава, а именно: ако длъжникът
действително е собственик на възбранения
имот, вписаната възбрана ще породи
действие, като съгласно чл. 453
от ГПК, извършените след вписването разпоредителни сделки с имота ще бъдат
непротивопоставими на ищеца. Когато имотът в действителност не е собственост на
ответника по обезпечението/длъжника в изпълнителното производство, извършените
от него разпоредителни сделки с чужд имот ще бъдат непротивопоставими на
действителния собственик независимо дали е вписана възбрана. Когато имотът е собственост на трето лице, възбраната няма да породи действие спрямо него,
тъй като в нотариалните книги по партидата му няма да има никакво вписване.
По изложените съображения съдът счита, че ищецът не е
изпълнил доказателствената си тежест да установи, че за исковия период
ответникът е единствен собственик на процесния топлоснабден имот и като такъв
има качеството на потребител на топлинна енергия, поради което съдът е длъжен да приеме
за ненастъпила правната последица, чиито юридически факти са останали
недоказани. След като ищецът не доказа в хода на производството по делото
наличието на облигационна връзка с въззивника, възникнала по договор за
продажба на топлинна енергия, следва да се приеме, че в негова полза
не са възникнали процесните вземания. Тъй като претенцията на ищеца не
е установена по своето основание, не се налага обсъждането на останалите изложени от жалбоподателя
съображения. С оглед неоснователността на претенцията за главницата,
неоснователна се явява и претенцията за мораторна лихва предвид акцесорния й
характер.
При тези съображения, поради несъвпадение изводите на двете съдебни
инстанции, обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено в една част,
като предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По отношение на разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски пред двете съдебни инстанции има само
ответникът /въззивник/. Поради което първоинстанционното съдебно решение следва
да бъде отменено и в частта, с която В.Н.Ш. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 120,49 лева – разноски, сторени в заповедното производство, и сумата
от 919,89 лева – сторени разноски в исковия процес.
Ответникът своевременно е претендирал пред СРС присъждането на сторените
от него разноски в общ размер на сумата от 1 300 лева, от която 650 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение за заповедното производство, и 650 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение за исковото производство, като по делото са
представени доказателства за реалното извършване на така посочените разноски. Поради
което, съобразявайки размера на присъдените от СРС на ответника на разноски, на
последния следва да бъде присъдена допълнително сумата от по 649,51 лева за
заповедното и исково производство.
Пред настоящата съдебна инстанция на въззивника се следват
претендираните от него и
сторени разноски в размер на сумата от 135,72 лева – заплатена държавна такса
за въззивно обжалване, и 650 лева – адвокатско възнаграждение.
И пред двете съдебни инстанции ищецът не е релевирал възражение за
прекомерност на претендирото от В.Н.Ш. адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 296851 от 09.12.2019 г.,
постановено по гр. д. № 80802/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО,
125-ти състав, в частта, в която е
признато за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК, че ответникът В.Н.Ш.
дължи на ищеца сумата от 3 036,22 лева, представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г за топлоснабдения
имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „******, ведно със законна лихва от 20.08.2018
г. до изплащане на вземането, сумата от 433,36 лева - мораторна лихва за
периода от 15.09.2016 г. до 07.08.2018 г., сумата от 46,84 лева, представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение, по фактури, издадени за периода от м. 08.2015
г. до 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на
вземането, както и сумата от 9,96 лева - мораторна лихва за периода от
15.09.2016 г. до 07.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр. д. № 55649/2018 г. от СРС, 125-
ти състав, както и в частта, в която В.Н.Ш. е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 120,49 лева – разноски, сторени в заповедното
производство, и сумата от 919,89 лева – сторени разноски в исковия процес, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу В.Н.Ш.,
с ЕГН **********, установителни искове по чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че В.Н.Ш., с
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
сумата от 3 036,22 лева,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия от 01.05.2015
г. до 30.04.2017 г за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, жк „******,
ведно със законна лихва от 20.08.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от
433,36 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 07.08.2018 г.,
сумата от 46,84 лева, представляваща
цена на извършена услуга за дялово разпределение, по фактури, издадени за
периода от м. 08.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от
20.08.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 9,96 лева -
мораторна лихва за периода от 15.09.2016 г. до 07.08.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.
д. № 55649/2018 г. от СРС, 125- ти състав.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Н.Ш.,
с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително сумата от 1 299,02 лева – съдебни разноски пред
СРС, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК сумата от
785,72 лева - съдебни разноски пред СГС.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Т.с.“
ЕООД.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.