Р Е Ш Е
Н И Е
№
75 28.02.2019 година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско отделение, трети въззивен състав
на …………шести февруари……………….....
две хиляди и деветнадесета година в
публично съдебно заседание, в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
С
участието на секретаря…… С.А. ………………………………….
И прокурора ………………………………………….….…..…………………………
като разгледа докладваното от съдия Петкова………....……..………………….....
Въззивно гражданско дело ……….№ 10…. по описа за 2019 година…………..,
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XXV от ГПК.
С Решение № 244/08.11.2018г., постановено по
гр.д. № 331/2018г., РС – Свиленград е признал за установено, на основание чл.
422, ал. 1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 233, ал.1 от ЗЗД по отношение на Т.Л. В., с ЕГН **********,***, че съществува нейно
задължение към Т.Л.А., с ЕГН **********,*** за предаване държането на 68 кв.м.,
находящи се в УПИ XIII-209, в кв. 23 по действащия план на гр.
Любимец, одобрен със Заповед № 254 от 04.08.1992г., ситуирани между
североизточната масивна сграда, паянтова сграда, уличната регулационна линия и
граничната регулация с УПИ XII-209, обозначени с точки А, Б, В и Г на
намиращата се на л. 115 скица, изготвена от вещото лице Д.Е.К., приподписана от
съда и съставляваща неразделна част от решението, което задължение е
удостоверено в Заповед № 413/07.11.2017г. за изпълнение на задължение за
предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановена по
ч.гр.д. № 790/2017г., по описа на РС – Свиленград. С решението съдът е осъдил ответницата
В. да заплати на ищеца сумата в размер на 205 лв. – разноски в заповедното
производство, както и сумата в размер на 855 лв. – разноски в исковото
производство.
Недоволна от така постановеното
решение е останала въззивницата Т.Л.В., която чрез пълномощника си адв. Г., го
обжалва изцяло. Излагат се доводи за недопустимост на постановеното решение,
тъй като изложените в исковата молба обстоятелства и нейният петитум сочели предявен
с правно основание чл. 108 от ЗС иск. Твърди се, че районният съд бил определил
рамките на спора по нередовна искова молба. Неясен бил предметът на
установителната претенция на ищеца, като продължение на инициираното заповедно
производство. Претенцията на иска по чл. 422, ал.1 от ГПК следвало да е
идентична с предявената в заповедното производство такава. В настоящия случай
предметът на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК, а именно 68 кв.м. от процесния
имот, представляващи реална част, обособена между точките А, Б, В и Г се
различавала от описаната реалната част от 68 кв.м., посочена в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, обособена между точки А, Б, В, Г, Д, Е и Ж.
Атакуваното решението било недопустимо, тъй като съдът се бил произнесъл по
различен от предявения иск, както и по различен предмет, определен в заповедта
за изпълнение. Излагат се подробни доводи и за неоснователност на иска.
Приетата за разглеждане от съда искова молба имала предмет, различен от
определения в заповедното производство. Твърди се още, че заповедта за
изпълнение била без предмет, тъй като посочената от вещото лице площ между
североизточната масивна сграда, паянтова сграда, уличната регулационна линия и
граничната регулация с УПИ XII-20, ситуирана между точките А, Б, В, Г, Д, Е и
Ж, била 216 кв.м., а не 68 кв.м. Тълкувайки волята на страните по договора за
наем, съдът изходил от описаните граници, а не от посочената в него площ,
същевременно при преценката основателността на иска бил изходил от търсената площ,
поради което постановил противоречиво и неосновано решение. Необосновани били
изводите на съда при тълкуването на закона, въз основа на житейска логика.
Доказателствата по делото не сочели съществуването на ограда по линия Г-Ж. Св.
А. в показанията си сочела врата, намиращата се между къщата на ищеца А. и
пунктира, започващ с буква А,Г, а от буква А била врата на Т., от която влизала
земеделска техника. Твърди се, че частта по уличната регулация на север,
считано от буква А не била включена в предмета на наема, защото не била
оградена от ищеца. Нелогично било да се отдава под наем частта от дворното
място между букви А, Б, В и Г, което ответницата била заградила със собствена
врата. Не без значение било още обстоятелството, че между двете части на имот
209, собственост на страните по делото, съществувала трайна ограда по линията
А, Г, която според свидетелските показания и вещото лице била очертана от
сградата в УПИ XIII и масивна ограда в източната част и ажурна
ограда с плътна част – 0,60м. в западната част. Частта от имота между буквите
А, Б, В и Г била собственост на въззивницата и се владяла само от нея, откакто
същата придобила собствеността върху УПИ XII-209. Липсвали доказателства, че площта между
буквите А, Б, В и Г била отдадена под наем с договора от 29.03.2007г.
Претендира обезсилване на решението и прекратяване производството по делото. Алтернативно
моли съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
въззиваемата страна Т.Л.А., чрез упълномощения адв. А. Й., депозира писмен
отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна и необоснована. Счита
доводите на съда при постановяване на решението за правилни и законосъобразни. Претендира
разноски.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателката Т.Л. В. - редовно призована, се явява лично и с пълномощника
си – адв. Г.. Поддържа жалбата.
В съдебно заседание пред настоящата въззиваемата страна Т.Л.А. -
редовно призован, се явява лично и с пълномощника си адв. Й.. Оспорва жалбата.
Пред въззивната инстанция не са представени нови
доказателства и не са направени доказателствения искания.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Хасковският окръжен съд, като прецени изложените
от страните доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и
оплакванията на страните, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от
ищеца Т.Л.А. с иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК,
вр. чл. 233, ал.1 от ЗЗД – за признаване на установено по отношение на
ответница Т.Л.В., че съществува нейно задължение към Т.Л.А. за предаване
държането на 68 кв.м., находящи се в УПИ XIII-209, в кв. 23 по действащия план
на гр. Любимец, одобрен със Заповед № 254 от 04.08.1992г., ситуирани между
североизточната масивна сграда, паянтова сграда, уличната регулационна линия и
граничната регулация с УПИ XII-209, обозначени с точки А, Б, В и Г, съгласно
издадена Заповед № 413/07.11.2017г. за изпълнение на задължение за предаване на
вещи въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановена по ч.гр.д. №
790/2017г., по описа на РС – Свиленград. В исковата си молба ищецът твърди, че
по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот бил собственик
на недвижим имот, представляващ УПИ XIII-209, находящ се в кв. 23,
по действащия план на гр. Любимец. Въз основа на договор за наем от
29.03.2007г., с нотариална заверка на подписите, ищецът отдал на ответницата
117 кв.м. от гореописания имот, намиращи се между североизточната масивна
сграда, паянтова сграда, уличната регулационна линия и граничната регулация с
УПИ XII-209, със срок на договора 10 години. След изтичането му, нотариус
Величка Василева била съставила констативен протокол от 20.07.2017г., в който
било отразено постигнатото между страните съгласие за прекратяване на договора
за наем, както и че в периода от 31.08.2017г. до 10.09.2017г. ответницата
следвало да възстанови оградата, представляваща имотната граница между
съседните имоти чрез поставяне на мрежа. Въпреки уговореното, ответницата не
била освободила 68 кв.м. от предоставените ѝ 117 кв.м. и отказвала да ги
предаде. Ищецът подал заявление по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответницата за предаване на
процесните 68 кв.м. Била издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а
на 24.04.2018г. съдебен изпълнител бил предал на ищеца държането върху
процесните 68 кв.м.
За да уважи предявения от ищеца иск, районният съд, в
мотивите си, е приел, че площта от 68 кв.м., обозначена между точки А,Б, В и Г
на изготвената от вещото лице скица, е била предмет на договора за наем,
сключен между страните и че към момента на депозиране на заявлението по чл. 417
от ГПК, ответницата не е предала държането върху процесните 68 кв.м.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. По твърденията на жалбоподателка В. относно недопустимост на
решението, съдът ще изложи съображенията си.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на
решението въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в
очертаните от въззивната жалба рамки.
Първоинстанционният съд е обсъдил обстойно и
пространно посочените от страните допустими и относими доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, поради което постановил своя съдебен акт при напълно
изяснена фактическа обстановка.
Настоящият състав на въззивния съд, споделя както фактическите
констатации, направени от първата инстанция, така и окончателните правни изводи
за разрешаването на спора, поради което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение на
Районен съд – Харманли.
Безспорно установено е, а и страните /брат и сестра/
не спорят, че са собственици на два съседни имота – ищецът е собственик на УПИ XIII-209, а ответницата е собственик на УПИ XII-209. Безспорно е също, че въз основа на договор за
наем от 29.03.2007г., с нотариално удостоверяване на подписите, е възникнало валидно
облигационно правоотношение между страните, по силата на което ищецът Т.А.
отдал под наем на ответницата В. за временно възмездно ползване дворно място от
117 кв.м., находящо се в УПИ XIII-209, в кв.
23, по
действащия план на гр. Любимец, одобрен със Заповед № 254 от 04.08.1992г.,
ситуирани между североизточната масивна сграда, паянтова сграда, уличната
регулационна линия и граничната регулация с УПИ XII-209. Договорът бил сключен
за срок от десет плюс пет години /чл.2/.
Установено е, че с връчена
на ответницата на 18.07.2017г. нотариална покана, ищецът отправил предложение
за сключване на нов договор за наем, със същия предмет. Видно от констативен
протокол, акт № 195, том I, рег. № 3384 на нотариус
Величка Василева, рег. № 354, на НК, с район на действие РС-Свиленград,
страните постигнали съгласие договорът да се счита за прекратен към
30.08.2017г., на която дата да бъде освободена ползваната от ответницата част
от дворното място и в периода 31.08.2017г. – 10.09.2017г. да възстанови
оградата между имотите чрез поставяне на мрежа, за сметка на двете страни.
Установено е още, а и страните
не спорят, че останалата част от дворното
място – 49 кв.м., предмет на договора за наем, намираща се на юг от отсечката
ГЖ, до североизточната масивна сграда на ищеца, където се е намирала
оранжерията на ответницата, е била освободена от нея. Тъй като обаче
ответницата не освободила процесните 68 кв.м., ищецът депозирал пред РС –
Свиленград заявление, по което била издадена Заповед № 413/07.11.2017г., за
изпълнение на задължение за предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417
от ГПК по ч.гр.д. № 790/2017г., по описа на РС – Свиленград, с която е било
разпоредено ответницата да предаде владението на ищеца върху 68 кв.м., находящи
се в собственика на кредитора-заявител УПИ XIII-209, в кв. 23, по действащия план на гр. Любимец,
одобрен със Заповед № 254/04.08.1992г., която площ е ситуирана между североизточната масивна
сграда, паянтова сграда, уличната регулационна линия и граничната регулация с
УПИ XII-209. Въз основа на заповедта е издаден и изпълнителен лист, по силата
на който е образувано изп. д. № 51/2018г., по описа на СИС при РС – Свиленград.
С Протокол за въвод във владение от 24.04.2018г., Владислав Линев – ДСИ при
РС-Свиленград, въвел ищеца А. във владение на процесните 68 кв.м. В срока по
чл. 414 от ГПК ответницата депозирала възражение срещу заповедта, което
обуславя правния интерес на ищеца от инициирането на настоящото исково
производство, за да защити правата си под страх, че ако не стори това в определения от закона срок, издадената заповед
за изпълнение следва да бъде обезсилена на основание чл. 415, ал.5 от ГПК.
Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното
производство за установяване съществуването на оспорените вземания по
заповедта. В тежест на заявителя-ищец е да установи съществуването на
задължението на ответника за предаване на владението на процесните 68 кв.м.,
находящи се в УПИ XIII-209, в кв. 23 по действащия план на гр.
Любимец, одобрен със Заповед № 254 от 04.08.1992г., възникнало след
прекратяването на съществувалия между страните договор за наем. Нормата на чл.
233, ал.1, изр. I-во от ЗЗД въвежда задължение за наемателя да
върне наетата вещ. Основателността на иска в настоящия случай се обуславя от
сложен фактически състав, а именно наличието на валидно съществувало наемно
правоотношение, наемодателят-ищец да е изправна страна и да е предал имота,
договорът да е прекратен към момента на подаване на заявлението, както и че към
този момент длъжникът да не е върнал вещта.
Несъстоятелни са доводи на жалбоподателя за
недопустимост на предявения от ищеца иск. На първо място, същият е предявен в
законоустановения, от категорията на преклузивните, едномесечен срок по чл. 415
от ГПК. На следващо място спорното задължение на ответницата за предаване на 68
кв.м. от собствения на ищеца имот произтича от съществувалата между страните
облигационна обвързаност, по силата на сключения с нотариална заверка на
подписите договор за наем и споразумението за прекратяването му, обективирано в
констативен протокол на нотариус Василева. Облигационният характер на отношенията
между страните обуславя наличието на активната и пасивната процесуална
легитимация, като положителна процесуална предпоставка на производството. Не съществува
пречка А. да се възползва от облекчената процедура по издаване на заповед за
незабавно изпълнение, тъй като задължението за предаване на процесните 68 кв.м.
на въззивницата произтича от съглашение с нотариална заверка на подписите, по
смисъла на чл. 417, т.3 от ГПК.
В тази връзка, съдът не споделя и виждането на
въззивница В., че искът на А. има характер на иск по чл. 108 от ЗС. Напротив,
видно от уточняващите молби към исковата молба, ищецът претендира установяване
съществуването оспореното по заповедта за изпълнение задължение за връщане на
вещ след прекратена облигационна връзка. А това, че по делото са спорни
параметрите на вещта/имота, не променя характера на исковата претенция от
облигационна на ревандикационна.
На следващо място, несъстоятелен е застъпеният в
жалбата довод, че исковата молба е нередовна поради неясен предмет. Напротив,
ищецът-заявител е индивидуализирал достатъчно ясно и конкретно спорните 68
кв.м., като дори ги е онагледил на скица (л. 12). Проблемът при конкретизирането
на частта, връщането на която се иска, идва от това, че в сключения договор за
наем страните не са описали наеманата част от имота достатъчно ясно и подробно.
И това е напълно обяснимо: при сключването на договора страните са били наясно
относно предмета му, очевидно са били в добри отношения и не са очаквали
спорове. Съдът отчита, че при така предприетото описание на имота в договора,
местонахождението на процесната част не е еднозначно. Но това не означава, че
следва да се откаже съдебна защита на наемодателя за връщане на отдадената под наем вещ.
Проблемът е разрешим и то именно по начин, предприет от ищеца – чрез доказване на
точното местонахождение на цялата отдадена под наем част, както и тази,
останала невърната доброволно след прекратяването на договора. На следващо
място, изложените в исковата молба факти и обстоятелства се вместват в рамки,
очертани в заявлението по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение,
като доводите на въззивницата и в тази насока са неоснователни.
Поради гореизложените съображения съдът намира за
неоснователни аргументите на
въззивницата В. за недопустимост на постановено решение.
Спорният момент в настоящия казус се свежда до това,
дали процесните 68 кв.м., ситуирани между точки А, Б, В и Г от скицата,
приложена към заключението на вещото лице Колев (л. 115), са били част от предмета
на договора за наем, сключен между страните в производството.
Въз основа на ангажираните по делото доказателства,
правилен и законосъобразен е изводът на районния съд, че следва да бъде даден
положителен отговор на този въпрос. За да достигне до този извод, съдът е
направил обстоен анализ на събраните по делото доказателства, като е дал вяра
на показанията на св. А. (съпруга на ищеца) и св. Т., както и приел като
компетентно заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа
експертиза. Настоящият състав споделя и направеното от районния съд тълкуване
на уговореното между страните в договора за наем. При анализа на даденото в чл.
1 от договора описание на неговия предмет, а именно дворното място, с площ от
117 кв.м., представляващо част от собствения на ищеца УПИ XIII-209, както и с помощта на специалните знания и
умения вещото лице, се установява, че тези 117 кв.м. попадат в рамките на
площта в заключения между точки А, Б, В, Г, Д, Е и Ж многоъгълник, с площ от
216 кв.м. Макар и да не може еднозначно от договора да се изведе къде точно в
рамките на тези 216 кв.м. е попадало наетото място от 117 кв.м., то страните безспорно
са уговорили като негова граница уличната регулация (отсечка А-Б) и граничната
регулационна линия със собствения на ответницата имот УПИ XII-209 (отсечка
Б-В). Уговорките в договора, тълкувани през призмата на ангажирания по делото
доказателствен материал, сочат, че ако правоъгълникът, заключен между точките
А, Б, В и Г не е предмет на договора, то границите щяха да бъдат описани в
договора по съвсем различен начин, като със сигурност нямаше да граничи с уличната
регулация.
В тази връзка, несъстоятелни се явяват съображения на въззивницата,
че при тълкуване волята на страните, изразена в договора за наем, съдът изходил
от описанието на границите, а не от площта му. Следва да се отбележи, че както
площта, така и границите са част от индивидуализиращите белези на всеки имот.
Не могат да се споделят съжденията, застъпени от защитата на въззивницата, че
предмет на договора за наем било единствено дворното място, заключено между
точките Г, Д, Е Ж. Посоченият четириъгълник е с площ от 148 кв.м., съобразно
геодезическите измервания на вещото лице. Тази площ също не съответства на
предмет на договора от 117 кв.м., а при описанието на границите, в тази
евентуална хипотеза, уличната регулация не би била посочена като граница.
Всички изложени до тук обстоятелства обуславят извода, че и спорните 68
кв.м. – така, както са възприети в атакуваното решение, са били предмет на договора
за наем. В тази насока следва да бъде кредитирано заключението на вещото лице
като обстойно, компетентно и безпристрастно. Вещото лице сочи, че заключената
между точките А, Б, В и Г площ е 68 кв.м. и съвпада с посочената такава, както
в заповедта за изпълнение, така и в протокола за въвод площ, част от УПИ XIII-209.
След прилагането на
регулационния план, площта между точките А, Б, В и Г попада в регулационните
граници на имот УПИ XIII-209, а именно собствения на ищеца такъв. В тази
връзка, възраженията на въззивницата, че същата е собственик на процесните 68
кв.м. не следва да бъдат обсъждани от съда. Съдебната практика е категорична и
еднопосочна, като застъпва виждането, че въпросът за собствеността на имота е
ирелевантен към настоящия спор, образуван по предявен облигационен иск. Съдът
не следва в настоящото производство да установява и дали регулационните граници са се превърнали
в имотни такива, поради което няма да бъдат обсъдени твърденията на защитата,
че имотната граница между двата съседни имота била по линията А-Г.
От събраните по делото доказателства – гласни и
писмени, се установява, че от точка А (по скицата на в.л.), в посока запад, до
северния ъгъл на постройката, обозначена на скицата „МС“ има изградена масивна
стена с височина 2 метра. В тази насока са показанията на св. А., които са в
унисон с тези на св. Т. В същото време, св. А. дава по-разширена информация
относно причините за построяването на тази стена – за оформяне на гараж, останал
непокрит и поради това незаснет. От друга страна, и двамата свидетели – А. и Т.
сочат, че откъм буква А на север се намира голяма порта, от която е влизала
преди общата на страните земеделска техника. Няма противоречие между
показанията на свидетелите и относно това, че от западния ъгъл на постройката
„МЖ“, т.е. от буква Ж в посока буква Г има поставена лека ограда – бетонна
основа и монтирана върху нея метална мрежа. Според св. Т., частта от оградата
от буква А до ъгъла на постройката МС съществува от 1995-1996 година. Тези му
твърдения намират опора в показанията на св. А. и заключението на експертизата,
но с едно уточнение – не се касае за ограда, а за северната стена на гаража, за
която е било издадено разрешение за строеж № 5/06.02.1991 година. В същото
време, св. Т. не дава информация в тази насока, а св. А. настоява, че бетонният
бордюр и мрежата върху него след точката Ж са монтирани след сключването на
договора за наем. Св. А. е част от разширеното семейство на страните. Поради
това нейните впечатления са по-преки и непосредствени в сравнение с тези на св.
Т. Освен това, тя последователно, убедително и безпротиворечиво обяснява – в
каква връзка са ѝ станали известни обстоятелствата по делото - тя е част от семейството на ищеца, живяла е
в имота от 1999 година и е подписала процесния договор, по силата на
предоставена ѝ представителна власт. Освен това, показанията на св. А. намират
опора в останалия доказателствен материал и не противоречат на обичайната
житейска логика. А логиката сочи, че процесната част от 68 кв.м. от цялото наето
място, представляваща една ивица покрай регулационната граница, е била
необходима на ответницата за улесняване на пътния достъп до изградената в имота
ѝ автомивка (скица на в.л. - л. 109). Напълно логично и обичайно е в
такъв случай, ищецът да постави лека
ограда, която да отдели и огради частта, която стопанисва и в която е била
развита зеленчуковата му градина. Освен това, дори и да се приеме, че леката
ограда от точка Ж в посока Г (л. 109) е била построена по-рано, то обяснението
за това отново се намира в съвместното ползване от страните на територията по
северната за ищеца и южната за ответницата граници. Както вече бе посочено
по-горе, по границата между двата имота не е имало ограда именно затова, защото
семействата на страните са имали селскостопанска техника, която е влизала през
ползваната общо порта и е била съхранявана между имотите, по-точно по самата
граница и една евентуална ограда между имотите би пречила ( св. А).
Поради гореизложеното съдът
приема, че предоставената за възмездно ползване, с процесния договор за наем,
спорна и невърната част от имот УПИ XIII-209, в кв. 23 по действащия план на
гр. Любимец, одобрен със Заповед № 254 от 04.08.1992г., собствен на ищеца, се
заключава между точките АБВГ по скицата на в.л. Д.К. (л. 115). С оглед
безспорно настъпилото прекратяване на договора, за ответницата Т.В. съществува
задължение да върне и тази ивица с площ 68 кв.м., - на ищеца. Изводите на
районният съд в същия смисъл са правилни – законосъобразни и обосновани.
Въззивната жалба е неоснователна, поради което
първоинстанционното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да се потвърди.
Предвид изхода на делото и поради неоснователността на
въззивната жалба, на въззивницата не се дължат разноски за въззивното
производство. Въззиваемият няма претенции за такива.
Водим от горното, съдът
Р е ш и :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 244/08.11.2018г.,
постановено от Районен съд - Свиленград по гр.д. № 331/2018г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.