РЕШЕНИЕ
№ 2107
гр. Пловдив, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20215330109324 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от А. П. А. против „Вива Кредит“ ООД,
с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че клаузата на чл.1, ал.3 от договор за кредит от *****г.,
сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно
разглеждане и клаузата на чл. 4, ал.2 от договор за кредит от ****** г.,
сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, са
недействителни поради противоречие с добрите нрави, заобикалящи
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор
за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в
размер на 900 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,31 % и ГПР
49,35 %. Била постигната договореност съобразно чл.1, ал.3 от договора, че
ищецът следва да заплати на ответника такса експресно обслужване в размер
на 323,40 лева, която предвиждала възможност за разглеждане на заявката в
срок до 20 минути. Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла закона и
1
накърнявала правота на другата страна по облигаторното задължение,
доколкото кредитополучателят бил принуден да избере същата, а тя възлизала
на ½ от получената сума. Липсвала еквивалентност на таксата и
извършването на услугата.В предложението за сключване на договора за
кредит не бил посочен нейният размер, което противоречало на нормата на
чл. 144, т.9 ЗЗП. Посочената такса не била включена и в сумата,
представляваща общ разход по кредита, което влияело и върху определянето
на размер на ГПР, доколкото същият не съответствал на реално посочения в
договора. По този начин не били спазени и изискванията, визирани в чл. 11,
ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, което пораждало недействителността на договора за
кредит. Навеждат се съображения, че съгласно чл.4 от договора, ищецът
следвало да представи едно от следните обезпечения: физическо лице –
поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 г.,
да представи служебна бележка от работодателя за размер на трудово
възнаграждение; нетният размер на осигурителният му доход да е в размер на
1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за заем, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции, или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статут не по-лош от „редовен” или банкова гаранция. В
случай на неизпълнение на задължението по осигуряване на обезпечение,
кредитополучателят следвало да заплати сумата в размер на 323,40 лева,
разсрочено. Дължимата неустойка според ищеца представлявала скрито
възнаграждение и не била включена във фиксирания лихвен процент, което
било в нарушение на чл. 11, т.10 ЗПК. По този начин и възнаградителната
лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва, което
противоречало на добрите нрави. Същата била нищожна предвид
обстоятелството, че излизала извън присъщите й функции, като възлизала на
сума, почти равна на заетата сума по договора. Отделно неустойката не била
включена в общия разход по кредита, което влияело върху стойността на ГПР
и накърнявало разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 ЗПК. Излагат се
съображения за неприложимост на нормата на чл. 26, ал.4 ЗЗД. Поради
изложеното се предявява исковата претенция.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива
Кредит” ООД, с който се взима становище за неоснователност на предявените
2
искови претенции. Признава се, че между страните на ****** г. е сключен
договор за паричен заем „Вивакредит План” № *****, по силата на който
ищецът е усвоил сумата в размер на 900 лева, която същият следвало да върне
на ответника на 14 двуседмични вноски от по 95,11 лева, в която били
включени главница, лихва и такса експресно разглеждане. Последната била
доброволно избрана от ищеца преди сключването на договора за кредит. Във
връзка с наведените възражения за нищожност на уговорената неустойка, се
посочва, че същата не излиза извън присъщите й функции, като законът не
поставя изискване да се посочват вредите, които подлежат на обезщетяване
от същата. По отношение на изискванията за представяне на обезпечение, се
посочва, че ищецът е бил запознат със същите при сключване на договора за
кредит и е имал време да се сдобие с поръчител или необходимата банкова
гаранция. Във връзка с възражението, че неустойката следвало да бъде
включена в ГПР, се посочва, че същата касае изпълнение на задължение по
договор за кредит, поради което не се включва в общите разходи по кредита.
Ако същата е включена в ГПР, неговият размер не би отговарял на
действителното фактическо положение към момента на сключване на
договора, доколкото към този момент кредиторът е бил в невъзможност да
прецени дали кредитополучателят ще изпълни задълженията си по договора.
Според ответника, в процесния случай не са налице основанията на чл. 22
ЗПК, доколкото в договора са посочени лихвеният процент по кредита и ГПР.
По отношение на възражението за нищожност на клаузата за дължимост на
такса за експресно разглеждане документи, се посочва, че потребителят
доброволно е избрал да се възползва от посочената услуга. Доколкото се
касае за допълнителна услуга, според ответника стойността на същата не
следва да се включва в ГПР. По отношение размера на същата, се посочва, че
съобразно действащото законодателство, не е посочен лимит на размера на
същите. Плащането на услугата било разсрочено, което било в интерес на
ищеца. Излагат се доводи, че уговорените неустойка и такса за експресно
разглеждане не следва да се включват и при формиране на лихвения процент.
Последният бил договорен съобразно ограничението, предвидено в чл. 19,
ал.4 ЗПК и неговият размер на противоречал на добрите нрави.
Поради изложеното моли съдът да отхвърли предявените искови
претенции. Претендира разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
3
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа
страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че
между „Вива Кредит” ООД и А. П. А. е възникнало правоотношение по повод
на сключен Договор за паричен заем „Вивакредит план“ № ***** от *****г.,
по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 900 лв. /л. 14-
19/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,31 %,
годишният процент на разходите е 49.35 %, а задължението следва да се
погаси на 28 анюитетни вноски.
Съобразно чл. 1, ал. 3 от Договора, за предоставена услуга по експресно
разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи на кредитора
такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в
размер от 323,40 лв. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от
сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от
следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да отговаря на
следните, кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от
работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да
отговаря на следните изисквания- да е навършило 21 годишна възраст, да
работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия
си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на
1000лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по-
лош от „редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да
няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2)
банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя. При неизпълнение в срок на посоченото
задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка в
размер от 323,40 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора и
която се добавя към всяка анюитетна вноска.
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника
А. е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към
кредиторното правоотношение.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. 49- 51/ се изяснява, че в ГПР по процесния договор са
4
включени единствено разходите за договорна лихва. Посочено е, че с
неустойката при непредоставяне на обезпечение оскъпява кредита с 71,86 %,
а таксата за експресно разглеждане на кредита с 71,86 %. Съдът кредитира
заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно
обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между "Вива Кредит" ООД като заемодател и А. П. А. като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в
размер от 900 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на
чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи
в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Ищецът обвързва претенцията си за недействителност на клаузата на чл.
1, ал. 3 от процесния договор за кредит с твърдение, че ответникът изисква
заплащане на възнаграждение за присъщи му услуги. Съдът счита тези
доводи за основателни. Ответното дружество предоставя кредитно
финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с
разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален
клиент. Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
5
и управление на кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал
заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и
необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без
оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Впрочем,
изискваната от ответника такса по чл. 1, ал. 3 от Договора в размер от 323,40
лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при
формирането на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл.
19, ал. 1 ЗПК ). От приетото по делото заключение по изготвената ССчЕ се
изяснява, че при формирането на ГПР по процесния договор, кредиторът
включва единствено възнаградителната лихва. Тоест, при включването на
вземането за такса, ГПР по договора неминуемо би превишил лимита,
императивно заложен в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Същевременно, допълнителните разходи за потребителя не се изчерпват
с договореното възнаграждение в чл. 1, ал. 3 от Договора. Кредиторът
изисква и заплащането на сума в размер от 323,40 лв. - неустойка за
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение. В процесния
случай, твърденията за недействителност на клаузата на чл. 2, ал. 1, т. 8 от
Договора ( разписваща размера на ГПР ) следва да бъдат разгледани и в
светлината на изискванията на чл. 4 от Договора, доколкото са неразривно
свързани. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора, възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лице-
поръчител ( което следва да отговаря на горепосочените кумулативно
поставени изисквания ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на
клаузите на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията,
които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 900 лв.).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер на цялото задължение по договора ( за което съответната
банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да
6
отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (
така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ).
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними
от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът
не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че
самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за
„неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка
анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази
връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното,
то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че
ГПР е 49, 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод
7
за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които
става изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Същото се отнася и до разписаната в чл. 1, ал. 3 от
Договора такса за „експресно разглеждане на заявка“. Впрочем, съобразно
заключението на вещото лице, ако „неустойката” и таксата бъдат включени в
ГПР, размерът му нараства с 143,72 %. В случая, акцентът се поставя не само
върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното
му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, ал. 1, т. 7 от Договора като
обща сума за заплащане от потребителя е посочена 1331,54 лв. В тази
величина обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора
„неустойка” в размер от 323,40 лв. Тоест, налице е и пълно разминаване
между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите,
който се изчислява на годишна база. Отделно от гореизложеното, ярко
впечатление оставя и обстоятелството, че сборът на отразените в договора
вземания за „неустойка“ и такса за експресно разглеждане на заявлението, е
почти равен на чистата стойност на усвоения финансов ресурс (
предоставената сума е 900 лв., а сборът на посочените две вземания е 646,80
лв. ).
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с
8
включването на таксата за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредит и неустойката в ГПР, кредитът се оскъпява с 143,72 %, то е явно, че е
налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузите
на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем „Вивакредит план“
№****** от *******г. следва да бъдат прогласени за нищожни.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се
поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото
производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. И., като
съобразно Договор за правна защита и съдействие / л. 26/, е договорено
възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.
Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. И. сума в размер от 600
лв.
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
на ищеца и сума в размер от 250 лв., от които 100 лв. държавна такса и 150лв.
депозит за съдебно- счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал.
4, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК нищожността на клаузите на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2
от Договор за паричен заем „Вивакредит план“ № **** от ****г., сключен
между А. П. А., ЕГН **********, като заемател и „Вива Кредит” ООД, ЕИК
*********, като заемодател, поради това, че посоченият в договора годишен
процент на разходите надвишава повече от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, да заплати на адв. Е.
9
И., Ак – гр. ****, със съдебен адрес: гр. ****, ул. „***“ № *, в качеството на
пълномощник на ищеца А. П. А., ЕГН **********, сума в размер на 600 лева
/шестстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на страната безплатно представителство в настоящото
производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, да заплати на А. П.
А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 250
лева /двеста и петдесет лева/, представляваща сторени разноски в рамките на
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
10