№ 397
гр. Смолян, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. Кисьова
Членове:Полина П. Бешкова
Ивайло Ст. Стефанов
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело
№ 20255400500393 по описа за 2025 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА
ПОЛИЦИЯ” на МВР гр. С., бул. „К. М. Л.” № *, представлявана от гл. комисар
А. З. - Директор, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт М. Х.,
против Решение № 99 от 12.06.2025 г. на Районен съд - Девин, постановено по
гр. дело № 320/2022г, с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. Б. С.,
с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Д., обл. С., ул. Я. № *, ет.*, ап.*
сумите, както следва: 1. По чл. 178, ал. 1, т. З ЗМВР във вр. с чл. 140, ал.1 от
КТ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД сумата от 3177.66 лева, представляваща
допълнително възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от
17.10.2019г. до 17.10.2022г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за
периода от 21.11.2019г. - 17.10.2022г. в размер на 417.78 лева; 2. По чл. 181,
ал.1 от ЗМВР, чл. 2, т. 7 от Наредба № 8121з-904 от 2015г., изд. от министъра
на МВР и чл. 86, ал.1 от ЗЗД - сумата от 165.60 лева, представляваща
обезщетение, равняващо се на левовата равностойност на дължима
безплатна храна, за извършване на дейност със специфичен характер и
специфични условия на труд, изразяващи се в полагане на труд при
среднонощни температури под +10 С и над +30 С от ищеца през периода от
17.10.2019г. до 17.10.2022г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за
периода от 21.11.2019г. до 17.10.2022г. в размер общо на 43.87 лева; 3. По чл.
179, ал.1 ЗМВР във вр. с чл. 181а от ЗМВР във вр. с чл. 143, ал.1 от КТ, чл.
50а, ал. 1 от ЗДСл и чл. 86, ал.1 от ЗЗД - сумата от 819.35 лева,
1
представляваща сбор от неплатено възнаграждение за неотчетено като
отработено време на разположение, при командироване за участие в
специализирани полицейски операции през периода от 17.10.2019г. до
17.10.2022г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от
21.11.2019г. до 17.10.2022г. в размер общо на 93.28 лева, ведно със законната
лихва върху трите главници, считано от датата на исковата молба – 18.10.2022
г., до окончателното изплащане на сумите, както и 850.00 лева – адвокатско
възнаграждение, както и да заплати сумата от 189.00 лева - дължими
държавни такси, в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен
съд - Девин и сумата от 200.00 лева – възнаграждение за вещо лице, в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – Девин.
Жалбоподателят поддържа, че решението е изцяло неправилно,
необосновано и постановено в противоречие с материалния закон по подробно
изложени в жалбата съображения.
По първия уважен главен осъдителен иск в жалбата се твърди, че
първоинстанционният съд е изложил вътрешно противоречиви мотиви. От
една страна - за приложимост на отменен подзаконов на ЗМВР нормативен акт
поради празнота в действащия, а от друга - за приложимост на подзаконов на
КТ нормативен акт поради препращаща норма на ЗМВР. Акцентира се върху
това, че статутът на ищеца е уреден в пълнота в ЗМВР и издадените въз основа
на него подзаконови нормативни актове, като в приложимата за процесното
служебно правоотношение правна уредба не е предвидено субсидиарно
прилагане на разпоредбите на други нормативни актове, в т.ч. общото трудово
законодателство. Нито в ЗДСл, нито в ЗМВР има непряко препращане към
нормите на Кодекса на труда - че за неуредените в тези закони случаи КТ се
прилага “съответно“, а напротив във всички случаи, в които законодателят е
счел, че материята следва да се уреди идентично на тази в КТ, препращането е
пряко, чрез посочване на конкретните правни норми, както напр. е
процедирано с чл. 50а, ал. 2 от ЗДСл, съгласно който относно допустимостта,
продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се
прилагат съответните разпоредби на КТ, т.е. Глава седма, раздел II КТ; чл. 63
от ЗДСл, съгласно който ползването на отпуски от държавните служители
става при условията, по реда и в размерите, предвидени в чл. 162-167а КТ;
чл.180, ал.1-4 от ЗМВР, които също препращат относно отпуските и
специалната закрила на някои категории държавни служители в МВР към КТ;
чл. 88, ал. 2 от ЗМВР, който сочи, че държавните служители, които полагат
труд за времето между 22.00 и 6,00ч. се ползват със специалната закрила по
КТ и др. ЗМВР е специален нормативен акт, регламентиращ статута на част от
служителите, работещи в системата на МВР, като обосновава различен метод
на правно регулиране на работното време, трудовото възнаграждение и др. С
оглед специалния характер на акта размерът на дължимото допълнително
възнаграждение следва да се определи съобразно специалните правила,
посочени в закона и издадените по силата на изрична законова делегация
подзаконови нормативни актове. Непълнотата в закона би била налице при
2
липса на специална нормативна уредба, каквато не е налице в настоящия
случай. За положения от служителя извънреден и нощен труд са налице
специални нормативни актове, които регулират правоотношенията между
страните по делото. НСОРЗ е подзаконов нормативен акт, издаден по
приложение на КТ, поради което не може да се прилага субсидиарно, нито по
аналогия в хипотези, за които е налице специална правна уредба. Претенцията
на ищеца за заплащане на извънреден труд, изчислена след преобразуването
на положен от него нощен труд, като работещ на 12 - часови смени по
правилата на чл. 9 от НСОРЗ, се основава на нормативен акт, който не може да
намери приложение в служебното правоотношение между страните, поради
което е изцяло неоснователна. В тази връзка жалбоподателят се позовава на
ТР № 1/15.03.2023г. по т. д. № 1/2020г. на ОСГК на ВКС, съгласно което „при
отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на
МВР не са приложими разпоредбите на КТ и на Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата и следва да се прилагат разпоредбите на
специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни
актове“. ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното
време на служителите в МВР, изразено в брой часове и няма предпоставки да
се прилага по аналогия друг закон, съответно делегирана подзаконова уредба.
Нормалната продължителност на работното време на служителите по ЗМВР е
осем часа, дефинирана в чл.187, ал.1 от ЗМВР, независимо от частта на
денонощието, в която работният ден се разполага. Съпоставката на нормите на
чл.187, ал.1 и ал.З от ЗМВР с чл.140, ал.1 от КТ показват, че разпоредбите на
ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния
труд на служителите от МВР в сравнение с работниците и служителите по
трудово правоотношение. Установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма
продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР,
се аргументира с основните функции на МВР, посочени в чл. 2, ал. 1 от ЗМВР.
Разпоредбите на чл.179 и чл.187, ал. 9 от ЗМВР са делегиращи законови
норми, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд,
включително отчитането му и заплащането, да се извършват със съответните
актове - наредба и заповед. В издадените за процесния период Наредба №
8121з-1174/21.10.2020г.; Наредба № 8121з-1353/15.12.2020г. и Наредба №
8121з-922/22.07.2022г. липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ.
Липсата обаче не е празнота в закона. Волята на законодателя е да не се
създава правило за преобразуване на нощни часове в дневни, защото случаите
по ЗМВР и по КТ не са сходни, както е разяснено в цитираното тълкувателно
решение. За служителите на МВР неблагоприятните последици от полагането
на нощен труд се компенсират със съответните компенсаторни механизми:
допълнително възнаграждение за прослужено време - чл.178, ал.1, т. 1 от
ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск /чл.189, ал.1 от ЗМВР/, по-
голямо обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл.234,
ал.1 от ЗМВР/, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.
187, ал.5, ал.6 и ал.7 от ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на
3
осигурителни вноски, ранно пенсиониране при условията на Първа категория
труд. Поддържа се още, че първоинстанционният съд е допуснал и друго
нарушение на материалния закон, като е приел, че на ищеца се дължи
допълнително възнаграждение за нощен труд по предявени искове с правно
основание, относимо към извънреден труд. Като резултат от
неоснователността на главния иск, за неоснователен се счита и акцесорния.
По втория уважен обективно кумулативно съединен главен осъдителен
иск с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР вр. чл. 2, т. 7 от Наредба №
81213-904/30.07.2015г. на министъра на МВР, също се излагат доводи за
неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че действително
съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР на служителите на МВР се
осигурява храна или левовата й равностойност, като съгласно разпоредбата на
чл. 181, ал. 3, изр. първо от ЗМВР /редакция, бр.97 от 2017г./ за извършване на
дейности, свързани със специфичен характер на труда, на служителите по
чл.142, ал. 1 и 3 от ЗМВР се осигурява безплатна храна. Тази безплатна храна
е и с целево предназначение и самият закон, към момента на редакцията му, не
предвижда заплащането й в натура. С последващо изменение, обн. в ДВ, бр.
69 от 2020г., считано от 14.08.2020г. до настоящия момент на основание
чл.10а от Наредба №8121з-904/14.08.2020г. на ищеца е изплащана левовата
равностойност на полагащата се безплатна храна, поради което за периода от
21.11.2019г. до 17.10.2022г. искът се явява неоснователен, респ. неоснователен
е и акцесорният такъв.
По третия главен иск с правно основание чл. 179, ал. 1 от ЗМВР, който
също се счита за неоснователен, респ. решението, с което се уважава – за
неправилно, се акцентира върху обстоятелството, че отчитането на времето на
разположение през процесния период от 17.10.2019г. до 17.10.2022г. е
включено в отработеното време и отчитано с протокол приложение № 1 от
Наредба № 8121з-1174/21.10.2020г.(обн. ДВ бр.93/30.102020г.), изм. с Наредба
№ 8121з-1353/15.12.2020г.(обн. ДВ бр. 107/18.12.2020г.) за реда за
организацията и разпределянето на работното време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1
и т. З от ЗМВР, като съгласно чл.12, ал. З от Наредба № 8121з-
1353/15.12.2020г. сборът от работните часове по графика на служителя за
тримесечния период не трябва да е по-голям от нормата за продължителност
на работното време. На това основание времето за разположение е включено в
отработеното време и изплатено на ищеца за всеки отчетен период. В дните за
пътуване при командировки за участие в специализирана полицейска
операция на българо-турската граница в зоната за отговорност на РДГП-
Елхово, на основание чл. 22, ал. 1, т. 11 от Наредба № 81213-922/22.07.2022г.
за реда, организацията и разпределянето на работното време на държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. З от ЗМВР времето за пътуване със
служебен транспорт при командироване за участие в специализирани
операции е включено в отработеното време за съответния ден. Поддържа се, че
ищецът работи на смени, като отчитането и изчисляването на работното му
4
време в часове на основание чл. 21, ал. 2 от Наредба № 8121з-922/22.07.2022г.
за работното време се извършва сумирано за тримесечен период. Поради това
и този иск се счита за неоснователен и недоказан, респ. акцесорната
претенция за обезщетение за забава. В дните за пътуване за участие в СПО
ищецът е включен в заповед за командировка за участие в СПО, като времето
за пътуване, инструктаж и брифинг е включено в отработеното време. За тези
дни, освен трудовото възнаграждение на ищеца, са изплащани и дневни пари
съгласно Наредба за командировките в страната, не е включван в график на
дежурство и не са налице основания за изплащане на време на разположение.
Поради всичко изложено се търси отмяна на обжалваното решение и
постановяване на ново, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло.
Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият В. Б. С. оспорва въззивната жалба като неоснователна по
подробно изложени в отговора съображения за правилност, законосъобразност
и обоснованост на обжалваното решение във всичките му части.
По отношение на доводите в жалбата, свързани с неоснователност на
първия главен иск, се поддържа, че понятието „компенсаторни механизми“ в
цитираното тълкувателно решение е изключително общо, защото нито в
закона, нито в наредбите, последвали тази от 2014 год. е предвиден
компенсаторен механизъм /придобивка, привилегия и т.н./, която не е
съществувала при действието на наредбата от 2014 год. и която да е била
въведена допълнително именно с цел да компенсира полагащите нощен труд
полицаи и пожарникари за отпадането на допълнителното възнаграждение за
този труд, получавано чрез прилагане методиката на чл. 31, ал. 1 от наредбата
от 2014 год. Изрично се сочи, че в МВР има значителен брой служители, които
не работят на смени и не полагат нощен труд, които също са служители по
чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, като разпоредбите на чл.178, ал.1 т.1 - 6; чл.179, ал.1
и ал.4; чл.181, ал. 1, ал.2 и ал.З; чл.182; чл.183, ал.1 и ал.З; чл.184, ал.1; чл.185,
ал.1; чл.186; чл.186а; чл.187, ал.5, ал.6 и ал.7; чл.189; чл.190; чл.191; чл.233;
чл.234 и чл.238 от ЗМВР и чл.69 от КСО не предвиждат каквото и да е
разграничение на служители, които полагат нощен труд и на служители, които
не полагат такъв. Така неполагащите нощен труд служители по чл.142, ал.1 т.1
от ЗМВР също получават допълнително възнаграждение в размер на 2 % за
всяка прослужена година; на неполагащите нощен труд лица също им се
осигурява храна или левовата й равностойност, както и работно или
униформено облекло или им се заплаща ежегодна сума за облекло;
задължителното здравно и социално осигуряване на неполагащите нощен труд
лица по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР също е за сметка на републиканския бюджет;
при изпълнение на служебните си задължения всички служители по чл.142,
ал.1, т.1 от ЗМВР пътуват безплатно в обществения градски транспорт, като
тази възможност се ползва и от служителите по чл.142, ал.1, т.З от ЗМВР; по-
голямата продължителност на редовния платен годишен отпуск, както и
допълнителен платен отпуск за всяка прослужена година се ползва от всички
5
държавни служители на МВР; обезщетение при прекратяване на служебното
правоотношение в размер до 20 месечни възнаграждения, като не е
предвидено ограничение тази социална придобивка да се ползва само от
служителите, полагали нощен труд; по-ранното пенсиониране според
разпоредбата на чл.69, ал.2 от КСО също е предвидено за всички държавни
служители по ЗМВР. Социалните придобивки, уредени в ЗМВР, не
компенсират по-голямата продължителност на нощния труд на служителите
по чл.142 ал.1, т.1 от ЗМВР, защото те се ползват и от служители, които не
полагат нощен труд, а някои от тези придобивки се ползват и от лица в
трудово правоотношение. Затова се счита, че предложеното тълкуване в
обжалваното решение е в съответствие и с основния правен принцип за
равенство и недопускане на дискриминация, закрепен в чл. 6 от
Конституцията на Р България и чл. 14 от ЕКЗПЧОС, като така съдът е
приложил точно и правилно материалния закон, докато обратното би било
незаконосъобразно и неправилно.
За правилно и законосъобразно в обжалваното решение се счита и
приложението на чл. 183, ал. З от ЗМВР. В тази връзка се поддържа, че във
въззивната жалба жалбоподателят твърди, че за периода от 21.11.2019 год. до
17.10.2022 год. искът се явява неоснователен, защото след последващото
изменение на Наредба № 8121з-904 от 14.08.2020 год., считано от 14.08.2020
год. до настоящия момент на ищеца се изплаща левовата равностойност на
полагаща му се безплатна храна. Жалбоподателят обаче не се е съобразил с
обстоятелството, че в т. 8 от приетата в първоинстанционното производство
ССчЕ е отразено, че от дата 01.08.2020 год. левовата равностойност на
неосигурената храна се заплаща с трудовото възнаграждение за месеца, за
който е положен. Определеният размер на левовата равностойност на
неосигурената на ищеца храна за положен от него труд със специфичен
характер е съобразен с обстоятелството, че от 01.08.2020 год. същата се
заплаща. Съответно посоченият и полагащ се на ищеца размер на левовата
равностойност на безплатна храна е за периода 01.10.2019 год. до 31.07.2020
год. Именно с тези експертни изводи ищецът е съобразил и изменението на
иска си по чл. 214, ал. 1, т. З от ГПК.
Счита се, че правилно е уважен и третият главен иск по чл. 179, ал. 1 от
ЗМВР, респ. съединеният към него акцесорен. По този въпрос се поддържа, че
жалбоподателят твърди, че времето на разположение през процесния период е
включено в отработеното време и отчетено с протокол, съответно е изплатено
на ищеца за всеки отчетен период, като се фиксира като време на
разположение - времето за пътуване за участие в специализирани полицейски
операции, инструктаж и брифинг, което като часове прави общо 5
астрономически часа. Същевременно обаче изрично се заявява, че исковата
претенция не е за тези пет часа, а за разликата до 12 часа, /каквато е работната
смяна на ищеца/, т.е. за разликата от 7 часа. На държавните служители се
изплащат допълнителни възнаграждения и „за времето на разположение“. В
периода от 17.10.2019 год. до 17.10.2022 год. ищецът ежемесечно е бил
6
командирован на българо-турската граница, които командировки са били
свързани с пътуване /отиване и връщане/ със служебен транспорт, като е бил
заплащан единствено периодът от време, обхващащ самото пътуване /отиване
и връщане/, без да се заплаща времето, през което ищецът е бил на
разположение. От ответника - жалбоподател е отчетено само времето на
пътуване. Времето извън пътуването не е отчетено, съответно не е заплатено,
а това е време, през което ищецът е бил на разположение на ответника, за
което също се дължи заплащане, защото времето, през което служителите са
на разположение на прекия си ръководител, пътувайки до мястото на
командироване, без да престират ефективно и в пълен обем работна сила, не е
почивка, а част от работното време, през което ищецът, макар и не в пълен
обем, е изпълнявал служебните си задължения. Съобразно задължителните
указания на СЕС /чл. 2, т. 1 от Директива 2003/88/ по тълкуването и
прилагането на общностното законодателство, когато по време на
дежурството/смяната работникът или служителят е длъжен да бъде на
разположение на място, определено от работодателя, т. е. когато работникът
или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от
работодателя, цялото дежурство/смяна се счита за работно време. Неактивната
част от дежурствата също представлява работно време, ако работникът или
служителят присъства физически на място, определено от работодателя.
Поради това се счита, че ответникът дължи заплащане и за времето, през което
ищецът е бил физически на мястото, където е командирован. Счита се, че този
въпрос е решен със задължителната за националните юрисдикции практика на
СЕС, с решения, постановени по преюдициални запитвания - напр. Решение от
03.10.2000 год. по дело С-303/98; Решение от 09.09.2003 год. по дело С-151/02;
Решение от 25.11.2010 год. по дело С-429/09; Решение от 11.01.2007 год. по
дело С-437/05; Решение от 10.09.2015 год. по дело С-266/14. Същевременно
преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за всички
национални юрисдикции, дори и те да не са отправили преюдициалното
запитване, тъй като обвързват по еднакъв начин всички субекти на правото на
ЕС и намират приложение и към настоящия казус. Директивата е приложима
и за процесното правоотношение. Същевременно от приетата по делото ССчЕ
е видно, че ответникът не е отчел като отработено време това, през което
ищецът е бил на разположение на работодателя.
Поради всичко изложено се иска решението да бъде потвърдено в
цялост. Претендират се разноски.
СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно във всичките му оспорени части.
7
По отношение на първия и третия главен иск, както и на всички
акцесорни претенции, произнасянето на съда е и допустимо. Частично
недопустимо обаче е произнасянето на съда по втория главен иск. Тази
претенция на ищеца е намалена по размер и период с нарочна молба на л. 36,
като изменението е допуснато с протоколно определение на л. 47. С
допуснатото изменение е отчетена актуалната редакция на чл. 10а от Наредба
№ 8121з-904/14.08.2020г., както и заключението на ССчЕ, че на ищеца е
изплащана левовата равностойност на полагащата се безплатна храна, считано
от този момент, поради което ищецът вече претендира сумата за по – кратък
времеви период, а именно от 17.10.2019 год. до 31.07.2020г. Съдът обаче се е
произнесъл за целия период от 17.10.2019г. до 17.10.2022г, вкл. и за
непредявения от 01.08.2020г вкл. до 17.10.2022г, в която част е налице
произнасяне свръхпетитум, налагащо обезсилване на решението в
недопустимата част.
В останалите части спорът следва да бъде разгледан по същество.
По иска с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР вр. чл. 140, ал.1 от
КТ:
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, във връзка с които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Не се оспорват следните фактически и правни изводи на
първоинстанционния съд: че през процесния период ищецът е работил по
служебно правоотношение по ЗМВР при Регионална дирекция „Гранична
полиция" град С. към Главна дирекция „Гранична полиция" при МВР, в
Граничен полицейски участък – Д., на длъжност „полицай"; че е изпълнявал
служебните си задължения на смени, всяка една с продължителност от 24 часа,
съгласно утвърдени месечни графици и протоколи, както и че е полагал нощен
труд за периода 17.10.2019г. до 17.10.2022г. по утвърдени графици за отчитане
и протоколи, предоставени на вещото лице и съобразени при изготвяне на
експертизата.
Няма спор също, че отношенията между страните се регулират от
ЗМВР, който се явява специален по отношение на ЗДСл. по аргумент от чл.
142, ал. 2 ЗМВР. Същевременно разпоредбите на ЗМВР регламентират
възмездността на предоставената работна сила на работодателя /чл. 176
ЗМВР/, продължителността на работното време на държавните служители в
МВР, режима на работа, както и правото на допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд, установено в разпоредбата на чл. 178, ал.1, т.3 от
ЗМВР.
Спорът е правен и се състои в това следва ли при отчитане на
извънредния труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат
8
разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ, в който случай би следвало да
се приложи увеличаващ коефициент от 1,143 % съгласно нормативната
уредба, както счита ищецът и за която няма спор, че не е била прилагана през
процесния период и в който случай би се полагало допълнително
възнаграждение за положен нощен труд ведно с мораторна и законна лихва в
претендираните размери, съвпадащи с неоспорените изводи на вещото лице.
Този въпрос е разрешен с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. на
ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., с което е прието, че при отчитане и
заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство
на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (в частност
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба) и следва да се прилагат
разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи
и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Разяснено
е, че липсва празнота в ЗМВР относно продължителността на работното време
на служителите в МВР, изразено в брой на часовете (чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА),
тъй като нормата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е императивна и предвижда, че
нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.
187, ал. 1 ЗМВР "8 часа дневно" означава 8 астрономически часа, независимо
от частта на денонощието, в която работният ден се разполага - през деня, в
неговата "светла" част и през нощта в неговата "тъмна" част, в последната
хипотеза от 22 часа до 6 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3
ЗМВР и чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма
продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР
в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение.
Различието - установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма
продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР,
се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1
ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови
норми, които предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд,
включително отчитането му и заплащането, да се извършват със съответните
актове - наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален
административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да
определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително
в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но
липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за
преобразуване на нощни часове в дневни. Не са налице и останалите две
предпоставки за прилагане на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и по
КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на
частен интерес, а служебното се реализира за осъществяване на държавна
власт, т. е. касае се до различни, а не сходни по вид правоотношения.
Прилагането на НСОРЗ към служебните правоотношения не би обезпечило
постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на
отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се
9
прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта - "8
часа дневно", независимо от частта на денонощието, в която работният ден се
разполага - през деня или през нощта. При разработването и приемането на
ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на
служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като
неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на
МВР се компенсират със съответните компенсаторни механизми -
допълнително възнаграждение за прослужено време - чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР,
по-голям основен платен годишен отпуск - чл. 189, ал. 1 ЗМВР, обезщетение
при прекратяване на служебно правоотношение - чл. 234, ал. 1 ЗМВР, по-
благоприятен режим за заплащане на извънреден труд - чл. 187, ал. 5 и 6
ЗМВР, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-
благоприятни условия за придобиване право на пенсия - чл. 69, ал. 2 КСО,
пенсиониране при условията на I категория труд - чл. 69 КСО и др.
Така приетото тълкуване на закона не противоречи на правото на ЕС.
Според Решение на СЕС по дело С-262/20, разгледано и в тълкувателното
решение, член 8 и член 12, буква а) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на
организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не
налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния
сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за тях
нормална продължителност на труда през деня. При всички случаи в полза на
такива работници трябва да има други мерки за защита под формата на
продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни
придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на
полагания от тях нощен труд. Прието е, че чл. 20 и чл. 31 от Хартата на
основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че
допускат определената в законодателството на държава - членка нормална
продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния
сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор, вкл. за полицаите
и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, т. е. свързана е с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерно на тази цел /т. 80/.
Изводите в Решение на СЕС по дело С-262/20 са споделени и в
Определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 на СЕС, образувано по
преюдициално запитване от Окръжен съд - Смолян. Съдът на Европейския
съюз дава следните отговори на поставените въпроси: 1. Член 12, буква а) от
Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и членове 20 и
31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват
в смисъл, че не допускат правна уредба, която по въпроса за нормалната
продължителност на нощния труд въвежда разлика в третирането на група
работници от публичния сектор, натоварени със съществените задачи по
охрана на обществения ред и защита на населението, спрямо друга група
10
работници от публичния сектор, натоварени със същите задачи, или спрямо
работници от частния сектор, освен ако тази разлика в третирането се
основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с допустима от
закона цел на това законодателство и е съразмерна на тази цел. 2. Член 12,
буква а) от Директива 2003/88 и членове 20 и 31 от Хартата на основните
права трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагане на
задължителна национална съдебна практика, ако прилагането води до
резултат, несъвместим с тези разпоредби от правото на Съюза, и по -
специално до разлика в третирането, която не се основава на обективен и
разумен критерий. При отговора на първия и втория въпрос в Определение от
29.07.2024 г. по дело С-435/2023 СЕС е мотивирал изводите си с възприетото
разрешение по дело С-262/20г. и въз основа на него е постановил
определението си. Ето защо следва да се приеме, че изводите в
определението по дело С-435/2023 на СЕС са в унисон с тези по дело С-
262/20г., решението по което е взето предвид при постановяване на ТР №
1/15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020 г. Следователно, не би могло да се приеме,
че постановките в тълкувателното решение противоречат на вторичното
право на ЕС. Същевременно с приемането на тълкувателното решение
съдебната практика по тълкуването на правната норма на чл. 3 ЗМВР е
уеднаквена по задължителен за съдилищата начин /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/.
Следва да се посочи също, че след постановяване на тълкувателното
решение безпротиворечива е задължителната практика на касационната
инстанция по този въпрос /Решение № 213 от 5.04.2024 г. на ВКС по к. гр. д.
№ 2332/2023г., Решение № 84 от 13.02.2024г. на ВКС по к. гр. д. №
1066/2023г., Определение № 372 от 29.01.2024 г. на ВКС по к. гр. д. №
3285/2023г, Решение № 276 от 8.05.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 2330/2023 г.,
Решение № 220 от 5.04.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 2343/2023г., Решение №
220 от 4.04.2024г. на ВКС по гр. д. № 2343/2023г., IV г. о., ГК, Определение №
549 от 8.02.2024г. на ВКС по к. гр. д. № 2171/2023 г., Решение № 84 от
8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1066/2023г., III г. о., Определение № 372 от
29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3285/2023г., IV г. о., Решение № 282 от
9.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 866/2023 г., III г. о., ГК и т.н./. Тя се запазва и
след постановяването на Определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 на
СЕС, като се приема, че не са налице основания, положените часове нощен
труд да бъдат преизчислявани в дневен такъв с коефициент 1, 143, поради
което иск на основание чл. 178, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен /Решение № 525 от 13.08.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 2329/2023 г., IV г. о., ГК; Решение № 234 от 28.04.2025г. на
ВКС по гр. д. № 2142/2024 г., III г. о., ГК/.
Съобразена със задължителната практика на ВКС, е и тази на останалите
окръжни съдилища в страната с изключение на ОС – Смолян. В тази връзка
следва да се посочи, че даденото от районния съд разрешение на практика
създава прецедент по отношение разрешаването на идентичен правен спор,
като води до неяснота как така относно едни служители на МВР по
11
отношение отчитането и заплащането на нощния труд се прилагат
едновременно специалният закон и общият правен ред по КТ, а спрямо други
последният не се прилага. Прецедентното разрешаване на един и същи правен
спор по различен от останалите окръжни съдилища в страната и
задължителната практика на ВКС начин създава предпоставки за правна
несигурност, непредвидимост на съдебните актове по еднакви дела и
неравноправност на служителите на МВР, само някои от които /тези в района
на ОС – Смолян/ биха получили допълнително възнаграждение за положения
от тях нощен труд, а всички останали – не. Допускането на подобно
изключение крие риск от компрометиране доверието в правораздавателната
дейност на съда, която следва да е предвидима и единна, /еднакво третираща
страните по идентични дела/, както и от своеобразно „избиране на удобен
съд“, което е в разрез с прокламираните в ГПК основни начала, сред които са и
тези за законност и равенство.
Затова настоящият състав на съда, в неговото мнозинство, счита, че
обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено, а
претенцията – отхвърлена.
По иска с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, чл. 2, т. 7 от
Наредба № 8121з-904 от 2015г., изд. от министъра на МВР:
Съгласно чл. 181, ал. 3 ЗМВР за извършване на дейности, свързани със
специфичния характер на труда, на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 – 3 и ал.
3, се осигурява безплатна храна. На служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 – 3 и ал.
3, полагащи труд през нощта от 22,00ч. до 6,00 ч., се осигуряват ободряващи
напитки.
В случая не са оспорени фактическите и правни изводи на съда, че
ищецът е работил при предвидените в чл. 2, т. 7 от Наредба № 8121з-904 от
30.07.2015 г. метеорологични условия - при средноденонощни температури
под +10 °С и над +30 °С по данни от Националния институт по метеорология
и хидрология, нито са оспорени експертните изводи, възприети и от съда, че
размерът на левовата равностойност на неосигурената на ищеца храна е в
размер на 165.60 лева за положен от него труд със специфичен характер за
претендирания период, т.е. до 01.08.2020 год., считано от когато левовата
равностойност на неосигурената храна се е заплащала с трудовото
възнаграждение за месеца, за който е положен трудът и съобразно която дата
ищецът претендира вземането си.
На практика единственият довод в жалбата е, че с последващо
изменение, обн. в ДВ, бр.69 от 2020г., считано от 14.08.2020г. до настоящия
момент на основание чл.10а от Наредба №8121з-904/14.08.2020г. на ищеца е
изплащана левовата равностойност на полагащата се безплатна храна – факт,
който не се оспорва от ищеца и именно поради което периодът на претенцията
му е намален за времето от 17.10.2019 год. до 31.07.2020г, за което няма спор,
че не е получавал безплатна храна и му се дължи левовата й равностойност, а
за времето от 01.08.2020г до 17.10.2022г. каза се вече, че произнасянето на
12
съда е недопустимо, тъй като е за непредявен период. Поради това решението
в тази част ще се обезсили, а за останалия период и за присъдения размер ще
се потвърди. Следва да се посочи също, че към настоящия момент
предявяването на иск за реално изпълнение е безпредметно, тъй като
предоставянето на безплатна храна и ободряващи напитки е целево – да
послужат в точно определен момент, а именно по време на нощното
дежурство. Доколкото обаче няма спор, че натуралното задължение не е
изпълнено, като последващото му реално изпълнение е безпредметно, то
единственият законосъобразен правен резултат е трансформирането му в
парично. Противното разрешение би освободило длъжника автоматично от
задължението му чрез неговото просто неизпълнение, което би довело до
извличане на ползи от недобросъвестно поведение – резултат, който правният
порядък не допуска.
По третия иск с правно основание чл. 179, ал. 1, предложение последно
ЗМВР:
Съгласно чл. 179, ал. 1 от ЗМВР на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за научна степен, за полагане на труд през
нощта от 22.00 до 6.00 ч., за полагане на труд на официални празници и за
времето на разположение.
В случая не се оспорват фактическите и правни изводи на съда, че в
периода от 18.07.2019г. до 18.07.2022г. ищецът ежемесечно е бил
командирован на българо-турската граница и тези командировки са били
свързани с пътуване (отиване и връщане) със служебен транспорт.
Районният съд не е изложил каквито и да било доводи в подкрепа на
извода си за основателност и на тази претенция. Приел е само, че по делото
липсват доказателства на ищеца да е изплащано командироване за участие в
специализирани полицейски операции. По делото обаче няма спор, че в дните
за пътуване за участие в СПО ищецът е бил включен в заповед за
командировка за участие в СПО, като времето за пътуване, инструктаж,
брифинг и дебрифинг е било включено в отработеното време и освен
трудовото си възнаграждение ищецът е получавал и дневни пари, без да е
включван в графика на дежурство. Същевременно цитираната от ищеца
съдебна практика на СЕС е неприложима в разглеждания казус, тъй като се
отнася до спорове за дежурство по време на разположение, а не до
командировки, както е в случая. Приложими за процесния период са Наредба
№ 8121з-776 от 29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните
работи, отменена с Наредба № 8121з-36 от 7.01.2020 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на
дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
13
Министерството на вътрешните работи (2020 г.), отменена с Наредба №
8121з-1174 от 21.10.2020 г. за реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за
Министерството на вътрешните работи (2020 г.), отменена с Наредба №
8121з-1353 от 15.12.2020 г. за реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и
почивките за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за
Министерството на вътрешните работи (2020 г.) и Наредба № 8121з-922 от
22.07.2022 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно
време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за Министерството на
вътрешните работи.
В тях е предвидено - чл. 22, чл. 23, че отработеното време включва: 1.
работните часове в рамките на редовното работно време; 2. времето за
хранене; 3. времето за физиологични почивки; 4. времето за провеждане на
професионално обучение; 5. времето за инструктаж, отвод, приемане и
сдаване на смяната или дежурството, както и времето за строеви преглед; 6.
времето за отдих; 7. времето от уведомяване до приключване на фактически
извършената работа по време на разположение; 8. работа извън редовното
работно време; 9. времето на дежурство; 10. времето на пътуване при
командироване след проведен инструктаж, когато в заповедта за
командироване е разпоредено по време на пътуването да бъде изпълнявана
задача, свързана с някоя от дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1 - 4 ЗМВР; 11.
времето на пътуване със служебен транспорт при командироване за участие
в специализирани операции.
В случая няма спор, че през първия и последния ден по време на
командировката времето на пътя до мястото на командироване и обратно,
заедно с времето за инструктаж и брифинг на първия ден и заедно с времето
на дебрифинг на последния ден от командировката, е било начислено и
платено на ищеца. Следователно, не се дължи заплащане на разликата до
пълния работен ден от 12 часа, /както е приел РС/, нито от 8 часа, /както е
изследвано във въззивното производство/, за дните на отиване и връщане, тъй
като не са налице предвидените в наредбата хипотези – не се твърди и
установява в заповедта за командироване на ищеца да е разпоредено по време
на пътуването да бъде изпълнявана задача, свързана с някоя от дейностите по
чл. 6, ал. 1, т. 1 - 4 ЗМВР, нито в деня на отиване и/или връщане след
инструктажа и брифинга на първия ден, респ. след дебрифинга на последния
ден от командировката, той да е участвал в специализирани операции, нито се
касае до извънреден труд или труд на разположение, както се претендира от
ищеца. Не води до друг извод издадената след процесния период Заповед №
14
4074з-1363/01.09.2023 г. на ВПД директор комисар Теодор Чешмеджиев на РД
“Гранична полиция“- С., с която в т. ІІ е разпоредено отчитането на времето
за пътуване на служителите от ГПУ при РДГП-С. до ГПУ Ново село и ГПУ-
Средец при РДГП-Елхово за участие в провежданата СПО в зоната на
отговорност на РДГП-Елхово и чувствителните участъци на българо-гръцката
граница в зоната на отговорност на РДГП-С. в изпълнение на Заповед №
8121з-2/04.01.2023 г., в отменените заповеди по т.1 от цитираната заповед, да
се отчете като работна смяна с продължителност 8 часа, като в нея бъде
включено и времето за провеждане на брифинг и дебрифинг при пристигане и
отпътуване за и от участие в СПО при спазване изискванията на Наредба №
8121з-922 от 22.07.2022 г. Тази заповед е издадена на основание т. 4 и т. 6 от
Указания рег. № 3282р-17463/28.06.2023 г. на ВПД директор на Главна
дирекция „Гранична полиция“ към МВР главен комисар А. З., в т. 6 от които е
разпоредено за времето за пътуване на командированите служители за/от
участие в СПО да се издава заповед за полагане на труд извън редовното
работно време от изпращащите структури на осн. чл. 17 и чл. 19 от наредбата,
която се издава отделно от заповедта за командироване на служителите
съгласно чл. 31 от наредбата. Според изр. второ на същата т. 6 от Указанията
положеният труд извън редовното работно време съгласно заповедта не
може да надвишава реалните часове на пътуване. В указанията е посочено
също, че е абсолютно недопустимо в график/справка да се посочват
смени/часове с продължителност, по – голяма от законоустановената
продължителност на работните смени – 8, 12 и 24 съгласно чл. 3, ал. 1 от
Наредбата. На първо място, Заповед № 4074з-1363/01.09.2023 г. е издадена на
основание т. 4 и т. 6 от Указания рег. № 3282р-17463/28.06.2023 г., т.е. в тяхно
изпълнение, а не в тяхно противоречие, като посочената 8 – часова работна
смяна очевидно е съобразена с цитираната т. 2 от указанията за допустима
продължителност съобразно нормативната база. Второ, изрично в нея е
посочено, че в работната смяна с продължителност 8 часа се включва и
времето за провеждане на брифинг и дебрифинг при пристигане и
отпътуване за и от участие в СПО при спазване изискванията на
наредбата. Следователно и доколкото няма спор, че за процесния период
времето за провеждане на брифинг и дебрифинг е отчетено като отработено и
е платено, няма как да се дължи възнаграждение за разликата над часовете за
отиване и връщане /по около 6 часа в посока, както се установява по делото/
до пълните 8 часа. Същевременно ищецът, по чиято воля се определя
предмета на делото, не излага каквито и да било фактически твърдения
относно продължителността на времето за провеждане на брифинг и
дебрифинг, нито по делото са налични каквито и да било данни в този смисъл,
за да е възможно приспадането му от 8 – часовата работна смяна за
установяване на евентуално дължимата разлика. Освен това по арг. от чл. 8,
ал. 1 от Наредбата по предложение на преките ръководители на съответните
служители може да се установява време на разположение или режим на
дежурство, които се определят със заповед за всеки конкретен случай. Именно
15
по силата на тази разпоредба по време на въпросните пътувания служителите
не са в режим на престация „дежурство“ или „разположение“, тъй като
заповед за въвеждане на такъв режим не се твърди, нито се установява да е
издавана. Напротив, отработеното от тях работно време е разпоредено „да се
изплаща от изпращащите структури като положен труд извън редовното
работно време“ съгласно чл. 17 и чл. 19 от Наредбата. Съгласно чл. 3, ал. 1 за
дейностите, чието изпълнение изисква непрекъсваемост на работния процес,
работното време се организира в 8-, 12- или 24-часови смени. Видно от
съдържанието на т. II от Заповед № 4074з-1363/01.09.2023 г. отчитането на
времето за пътуване на служители на РД „ГП“ – С. за участие в СПО в
граничната зона, следва да се отчете като работна смяна с продължителност 8
часа, от което следва, че за тези служители се установява работа на сменен
режим от вида на осемчасовите смени. Последното значи, че при спазване
изискванията на чл. 11, ал. 2 от Наредбата ръководителят организира работата
при пътуването за участие в СПО в режим на 8-часови, а не на 12-часови или
24–часови такива смени, каквито правомощия има. От това обстоятелство
произтича, че положеният труд по време на пътуването следва да се отчита
като труд на смени, за да се диференцира от труда на служителите, за които се
установява подневно отчитане на работно време от 8,30 до 17,30 ч. Именно от
обстоятелството, че отработеното работно време /времето за пътуване за
участие в СПО/ се зачита от работодателя като работа на смени, следва извод,
че са покрити изискванията на чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата - работните
смени да се организират в месечен график, изготвен от ръководителя на
съответното структурно звено или от служител, определен със заповед на
ръководителя, като при сумирано изчисляване на работното време се определя
норма за продължителност на работното време за тримесечния период.
Нормата се определя в часове, като броят на работните дни по календар,
включени в периода на отчитане, се умножи по дневната продължителност на
работното време, определена в чл. 2, ал. 1. По този начин отработеното от
служителите, работещи на смени, време не се определя на ежедневна база, а се
изчислява сумарно за тримесечен период. Следва да се отчита, че чрез
цитираната т. II от Заповед № 4074з-1363/01.09.2023 г. съответният
ръководител определя режим за работа на служителите „работна смяна с
продължителност 8 – часа“ като тип престация – сменен режим, не за да
фиксира преждевременно времевата продължителност на пътуването, а за да
определи категорията „работа на сменен режим“. Изначално ръководителят не
е в състояние да предполага каква ще е времевата продължителност на тези
пътувания за всеки конкретен случай. В непредвидени хипотези такова
пътуване може да отнеме и повече от 8 часа, поради което на служителите ще
следва да се начисли отработено време с еквивалентност на реалното време за
транспортиране, а не прогнозно, каквато е и житейската логика.
Действително, ако се тълкува буквално съдържанието на израза „да се отчете
като работна смяна с продължителност 8 часа“, лесно може да се изпадне в
заблуждение, че се разпорежда начисляване на 8 часа за положен труд,
16
независимо от това колко реално е продължило пътуването. Логичен е и
въпросът отново ли ще се отчита като 8 – часово пътуване, което е отнело 1
час или такова, което по технически или метеорологични причини е отнело 12
часа, последното от които съществено би засегнало правата на трудещите се.
Освен това в цитираните Указания на ВПД Директор на ГД „ГП“ е
разпоредено за времето за пътуване на командированите служители да се
издава заповед за полагане на труд извън редовното работно време. По този
начин е спазено изискването да се компенсира работата им извън редовното
работно време, дежурство, времето за отдих и почивките. Тази компенсация
се обяснява с обстоятелството, че служителите действително са ангажирани
„извънредно“ по инициатива на работодателя и като такива трудовите им
права следва да бъдат охранени в най-висока степен. С оглед разпоредбата на
чл. 187, ал. 7 ЗМВР извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение
върху основното месечно възнаграждение. От изложеното следва, че при
спазване изискването при сумирано изчисляване на работното време да се
определя норма за продължителност на работното време за тримесечния
период, то реалното време на пътуване до и от граничната зона във връзка с
участие в СПО се добавя след увеличаването му с 50 % предвид третирането
му като извънреден труд.
На практика всички доводи на ищеца касаят хипотези на дежурства и
време на разположение, сред които настоящият случай – с оглед на всичко
казано по – горе категорично не попада. Не се твърди и установява и хипотеза
на възникнала необходимост от полагане на труд извън редовното работно
време /по време на разположение или за изпълнение на служебни задължения
след изтичането на работната смяна/, в който случай задължително се издава
заповед по чл. 17 или чл. 19 от Наредбата и в който случай положеният труд се
отчита с протокол Приложение № 3 към чл. 24, ал. 2 от Наредбата, в какъвто
смисъл са и цитираните указания.
Поради това в тази част решението като неправилно следва да бъде
отменено, а главният и съединеният към него акцесорен иск – отхвърлени.
При този изход на делото и претенцията за това страните си дължат
разноски по съразмерност.
В първоинстанционното производство на ищеца съразмерно на
уважената част на претенцията му се дължи сумата от 37.40 лв - разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв х 0,04 /209.47 лв : 4717.54 лв/.
Поради това решението ще следва да бъде отменено за разликата над
дължимата сума от 37.40 лв до пълния присъден размер от 850 лв.
За въззивното производство ищецът е направил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 810 лв, от която сума съразмерно му се следва
сумата от 32.40 лв. /810 лв х 0,04/.
Ответникът в производството и пред двете инстанции има право на
юрисконсултско възнаграждение. В случая приложение намира хипотезата на
чл. 23, ал. 1 от Наредбата, където са указани конкретни параметри на
17
възнаграждение за трудови дела с определен материален интерес, каквото е и
естеството на разглеждания спор, като с оглед разпоредбата на чл. 26а НЗПП
правна помощ при обективно съединяване на искове се заплаща отделно за
всеки иск съобразно предмета, правното основание и материалния интерес.
Доколкото делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
обосноваваща по – голямо възнаграждение от нормативния минимум, на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 23, т. 1 и чл. 26а НЗПП съдът определя
размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на сумата от по 450
лв. за всяка инстанция /по 150 лв за всеки от главните искове, като
акцесорните следват съдбата им и не следва да се отчитат при формиране
размера на възнаграждението/ или общо 900 лв., от която сума по
съразмерност му се полага възнаграждение в размер на 864 лв /900 лв х 0,96/.
По съразмерност следва да му се присъдят и разноски за заплатена ДТ за
въззивно обжалване в размер на 90.72 лв /94.50 лв х 0,96/. Във въззивното
производство ответникът е направил разноски и за ССчЕ, които, доколкото
касаят единствено третия главен иск и съединения към него акцесорен, които
се отхвърлят изцяло, му се следват в цялост /при обективно кумулативно
съединени искове отговорността за разноски се определя според изхода на
делото по всеки иск, когато е възможно разграничаването на разноските по
коя претенция са направени, както е в случая/, т.е. сумата от 80 лв или общо
дължимите и за двете съдебни инстанции разноски възлизат на сумата от
1 034.72 лв. Разпоредбите на чл. 83, ал. 1 и ал. 2 ГПК имат предвид
освобождаването от държавна такса и от всички други разноски, които се
определят от съда (за свидетели, вещи лица и т.н.). На общо основание обаче
ищецът отговаря за причинените на ответника разходи при отхвърляне на иска
му, както е в случая и дължи заплащане на всички разноски, направени от
него, включително за заплатена държавна такса по делото. Това е така, защото
макар и освободен по трудовото дело от заплащането на такси и разноски към
бюджета на съда, ищецът - работник или служител с предявяването на
неоснователния си иск, който е отхвърлен от съда, причинява вреда на
работодателя, изразяваща се в заплатените от последния такси и разноски в
производството, която вреда следва да бъде обезщетена. Обратното би било в
нарушение на принципа за равнопоставеност на страните в частните
правоотношения и в гражданското съдопроизводство. В този смисъл е и
трайната съдебна практика на ВКС.
Ответникът дължи и държавна такса върху уважения размер на
претенцията на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в размер на 8.38 лв. Доколкото
районният съд е присъдил сумата от 189 лв, решението следва да се отмени за
разликата над сумата от 8.38 лв до присъдения размер от 189 лв.
Ответникът дължи съразмерно на уважената част на претенцията и
разноските за депозит за вещо лице, първоначално вносим от бюджета на съда
или сумата от 8 лв /200 лв по 0,04/, поради което решението, с което в негова
тежест е присъдена сумата от 200 лв, следва да се отмени за разликата над 8
лв до 200 лв.
18
По аргумент от същия чл.78, ал.6 ГПК останалият размер от дължимата
държавна такса и депозит за вещо лице съобразно отхвърления размер на
претенцията остава за сметка на бюджета на съда.
По тези съображения, СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 99 от 12.06.2025 г. на Районен съд - Девин,
постановено по гр. дело № 320/2022г, в частта, с която ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
„ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ” на МВР гр. С., бул. „К. М. Л.” № * е осъдена да
заплати на В. Б. С., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Д., обл. С., ул. Я.
№ *, ет.*, ап.*, сумата от 3177.66 лева, представляваща допълнително
възнаграждение за извънреден труд, положен от ищеца през периода от
17.10.2019г. до 17.10.2022г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за
периода от 21.11.2019г. - 17.10.2022г. в размер на 417.78 лева; сумата от
819.35 лева, представляваща сбор от неплатено възнаграждение за
неотчетено като отработено време на разположение, при командироване за
участие в специализирани полицейски операции през периода от 17.10.2019г.
до 17.10.2022г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от
21.11.2019г. до 17.10.2022г. в размер общо на 93.28 лева, ведно със законната
лихва върху двете главници, считано от датата на исковата молба – 18.10.2022
г., до окончателното изплащане на сумите, както и за разликата над
дължимия на ищеца размер адвокатско възнаграждение от 37.40 лв. до пълния
присъден размер от 850 лв, както и за разликата над дължимата от ответника
държавна такса от 8.38 лв до пълния й присъден размер от 189 лв., както и за
разликата над дължимите от ответника разноски в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на РС – Девин в размер на 8 лв до пълния им
присъден размер от 200 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. Б. С., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Д., обл. С., ул. Я. № *, ет.*, ап.*, против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ
„ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ” на МВР гр. С., бул. „К. М. Л.” № * искове за
заплащане на следните суми: сумата от 3177.66 лева, представляваща
допълнително възнаграждение за извънреден труд, положен от ищеца през
периода от 17.10.2019г. до 17.10.2022г, получено в резултат на преизчисляване
на положените часове нощен труд с коефициент 1,143, както и сумата от
417.78 лева, представляваща мораторна лихва за забава плащането на
главницата за периода 21.11.2019г. - 17.10.2022г.; сумата от 819.35 лева,
представляваща сбор от неплатено възнаграждение за неотчетено като
отработено време на разположение, при командироване за участие в
специализирани полицейски операции през периода от 17.10.2019г. до
19
17.10.2022г., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода от
21.11.2019г. до 17.10.2022г. в размер общо на 93.28 лева, ведно със законната
лихва върху двете главници, считано от датата на исковата молба – 18.10.2022
г., до окончателното изплащане на сумите.
ОБЕЗСИЛВА решението в частта, с която е присъдено обезщетение за
дължима безплатна храна за непредявения период от 01.08.2020г вкл. до
17.10.2022г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите му части – за сумата от
165.60 лева – обезщетение за дължима безплатна храна за необезсиления
период: 17.10.2019 год. - 31.07.2020г ведно с мораторна и законна лихва; за
присъденото на ищеца адвокатско възнаграждение до размера на 37.40 лв., за
присъдената в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – Девин
ДТ до размера на 8.38 лв, както и за присъдените в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на РС – Девин разноски до размера на 8 лв.
ОСЪЖДА В. Б. С., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Д., обл. С.,
ул. Я. № *, ет.*, ап.*, да заплати на ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА
ПОЛИЦИЯ” на МВР гр. С., бул. „К. М. Л.” № *, сумата от 1 034.72 лв. –
разноски по съразмерност в производството пред двете инстанции.
ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ” на МВР гр.
С., бул. „К. М. Л.” № * да заплати на В. Б. С., с ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Д., обл. С., ул. Я. № *, ет.*, ап.*, сумата от 32.40 лв – разноски по
съразмерност във въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
Особено мнение на съдията Тоничка Димитрова Кисьова
Не споделям постановеното решение на мнозинството от настоящия състав и считам, че
въззивната жалба е неоснователна в частта, с която се обжалва решението, в частта му по иска по
чл.178,ал.1,т.3 във вр. с чл.187 от ЗВМР , като обжалваното решение в тази част като правилно
следва да бъде потвърдено.
Спорният по делото въпрос се свежда до начина на изчисляване на заплащането на
положените часове нощен труд за работещите на смени служителите по чл.142,ал.1,т.1 от ЗВМР -
дали се дължи превръщане на часовете, положен нощен труд в дневен с коефициент 1,143 ,
съответно дължи ли се заплащане на извънреден труд за така преобразуваните часове нощен труд и
доколко в случая е приложима Наредбата за структурата и организацията на работната заплата при
20
наличието на специални норми в ЗМВР и подзаконовите актове за неговото прилагане. С
изменението на ЗМВР, обнародвано в ДВ бр.60 от 07.07.2020 г., в сила от 11.07.2020г., касаещо
процесния период, с което изменение в чл.187,ал.1 ЗМВР ясно и точно е посочено, че нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа
седмично при 5-дневна работна седмица, а нормалната продължителност на работното време през
нощта е 8 часа за всеки 24-часов период, като съгласно новата ал.4 на чл.187 ЗМВР при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното работно време към нормалната
продължителност на работното време през нощта, който безспорно е 1. Въззивникът поддържа
оплаквания, че като не е съобразил това изменение, действащо за процесния период, както и
постановеното ТР № 1/15.03.2023г. по тълк.д.№ 1/2020г. на ОСГК на ВКС съдът е постановил
неправилно решение, което подлежи на отмяна.
Съгласно разпоредбата на чл.176 от ЗМВР брутното месечно възнаграждение на
държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни
възнаграждения, като съгласно чл.178,ал.1,т.3 от ЗМВР сред предвидените допълнителни
възнаграждения е и допълнително месечно възнаграждение за извънреден труд. Нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа
седмично при 5-дневна работна седмица, съгласно чл. 187,ал.1 от ЗМВР. Разпоредбата на
чл.187,ал.3 от ЗМВР регламентира, че работното време на държавните служители се изчислява в
работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за тримесечен
период. Съгласно ал.7 на чл.187 от ЗМВР работата извън редовното работно време до 280 часа
годишно се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с
възнаграждение за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни - за служителите на
ненормиран работен ден, а за служителите, работещи на смени - с възнаграждението за извънреден
труд за отработени до 70 часа на отчетен период, като извънредния труд, се заплаща с 50 на сто
увеличение върху основното месечно възнаграждение. Редът за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките
за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи според
чл.187,ал. 10 от ЗМВР.
С оглед изменението на ЗМВР, обн. в ДВ бр.60/07.07.2020г., в сила от 1.07.2020г. и
издадените след това изменение наредби се установява, че за исковия период е действала Наредба
№ 8121-1353/15.12.2020г., обн. в ДВ бр.107/18.12.2020г. в сила от 01.01.2021г. и Наредба № 8121з-
922/22.07.2022г., обн. в ДВ бр. 60/29.07.2022г., в сила от 22.07.2022г., действаща и към момента.
Преди това са действали Наредба № 8121з- 1174/21.10.2020г., обн. в ДВ бр.93/30.10.2020г. в сила от
30.10.2020г., Наредба № 8121з-36/07.01.2020г. обн. в ДВ бр.3/10.01.2020г. в сила от 10.01.2020г.,
Наредба № 8121з-776/29.07.2016г., обн. в ДВ, бр.60/02.08.2016г., в сила от 02.08.2016г., Наредба №
8121з-592/25.05.2015г., обн. в ДВ бр.40/02.06.2015г. в сила от 01.04.2015г. до 29.07.2016г. и Наредба
№ 8121з-407/11.08.2014г.,обн. в ДВ, бр. 69/19.08.2014г., в сила от 19.08.2014г. до 02.06.2015г.)
Текстовете на чл. 3, ал. 3 от посочените по-горе наредби от 2016, 2015 и 2014г. са идентични, като
гласят, че при работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22,00 и 6,00 ч.,
като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Същото е
предвидено и в наредбите от 2020г.
Съгласно чл.31,ал.2 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014г. при сумирано отчитане на
21
отработеното време общият брой часове положен труд между 22, 00 и 6, 00 ч. за отчетния период
се умножава по 1,143., каквото разрешение е регламентирано и в чл.9,ал.2 от НСОРЗ. В
следващите наредби от 2015, 2016 и 2020 година липсва такава норма,предвиждаща
преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1,143.
С изменението на ЗМВР, обнародвано в ДВ бр.60/07.07.2020г., в сила от 11.07.2020г. в
чл.187,ал.1 от ЗМВР е предвидено, че нормалната продължителност на работното време през
нощта е 8 часа за всеки 24-часов период.Нощен е трудът от 22.00 часа до 6.00 часа.Приета е нова
ал.4 на чл.187, според която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни, с коефициент равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното работното време към нормалната продължителност на работното време през нощта по
ал.1 или с коефициент 1. Същата е регламентацията се съдържа и в издадените впоследствие
Наредба № 8121з-1174/21.10.2020г., Наредба №8121з-1353/15.12.2020г. и Наредба № 8121з-
922/22.07.2022г.
Следва да се подчертае, че нито в специалния ЗМВР, нито в издадените по реда на
чл.187,ал.10 от ЗМВР наредби след 2014г. е предвиден някакъв компенсаторен механизъм, който да
не е съществувал, при действието на наредбата от 2014г. и който да е въведен с цел да компенсира
полагащите нощен труд служители по чл.142,ал.1,т.1 от ЗМВР, с оглед отпадналия с отмяната на
наредбата от 2014г. предвиден такъв в чл.31,ал.2 от наредбата от 2014г.
В срока за обществено обсъждане на проекта за наредба след тази от 2014 г. са постъпили
становища от три синдикални организации „Синдикална федерация на служителите в МВР,
„Синдикат на служителите в МВР“ и „Национален синдикат на пожарникарите и спасителите
„Огнеборец“, които са предложили въвеждането на разпоредба, регламентираща приравняването на
положените часове труд през нощта към дневни. Директорите на дирекции „Правно нормативна
дейност“ и „Планиране и управление на бюджета“ в министерството са докладвали на министъра
на вътрешните работи съображенията, по които предложенията на синдикалните организации не са
включени в проекта на наредбата, като първият аргумент е правен – защото коефициентът за
преобразуване на нощните часове в дневни представлява съотношението между нормалната
продължителност на нощния труд (7 часа) и нормалната продължителност на дневния (8 часа),
които в Кодекса на труда са различни, а съгласно чл. 187, ал. 1 и ал. 3 от ЗМВР, нормалната
продължителност на труда през деня и през нощта е еднаква – 8 часа, и затова съотношението
помежду им е 1 и не налага преобразуване, а вторият аргумент в доклада е икономически, като е
подчертано, че, ако се приеме предложението на синдикалните организации, ще са необходими
допълнителни финансови средства, които изчислени на база положения нощен труд през месец юли
2016 г. възлизат на 18 324 000.00 лева на година.
Наредбата от 2015 г. е отменена с Решение № 8585/11.07.2016 г. на ВАС по адм.дело
№5450/2016г., в което е прието, че представените по делото мотиви за приемането й не съдържат
задължителните реквизити по чл. 28, ал. 2 от ЗНА, защото липсва анализ на целите, които се
поставят с приемането на нормативния акт, не е обосновано съдържанието на проекта за
нормативен акт и как ще се отрази върху обществото и заинтересованите лица неговото прилагане,
не са посочени очакваните резултати от прилагането на наредбата и липсва анализ за съответствие
на проекта на нормативен акт с правото на Европейския съюз. Решението е обнародвано в ДВ бр.
59/29.07.2016г.
Наредбата от 2016 г. също е отменена от ВАС с Решение № 16766/10.12.2019г. по адм.д.№
22
8601/2019г. на 5-членен състав, който също е приел, че мотивите за приемането й не съдържат
задължителните реквизити по чл. 28, ал. 2 от ЗНА, както и липсва анализ и съпоставка кои норми от
наредбата с кои норми от Директива 2003/88/Е0 са съобразени. Решението е обнародвано в ДВ
бр.4/14.01.2020г.
От описаните разпоредби на закона и наредбите по прилагането му е видно, че за
процесния период след изменението на чл.187 от ЗМВР,обн. в ДВ,бр.60/07.07.2020г. в сила от
11.07.2020г.,новата редакция на чл.187,ал.1 ЗМВР, предвижда, че: „Нормалната продължителност
на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-
дневна работна седмица. Нормалната продължителност на работното време през нощта е 8 часа за
всеки 24-часов период. Нощен е трудът, който се полага между 22,00 и 6,00 ч.“ Изменения има и в
другите алинеи, но най-същественото относимо към настоящия спор е въвеждането на нова алинея
4, според която: “При сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното
работно време към нормалната продължителност на работното време през нощта по ал. 1.“
В случая е важно за правния спор как е станало това изменение на закона: На 10 и 11
юни 2020 г. е приет на второ четене в Народното събрание на Република България Законът за
изменение и допълнение на ЗМВР, като законопроектът за това изменение на вносителя
Министерски съвет на Република България е от 18.09.2019г. В първоначалния проект от 2019 г. на
вносителя Министерски съвет изобщо не са предвидени изменения или допълнения на чл.187 от
ЗМВР. Тези изменения са предложени от група народни представители между първото и второто
четене на закона, наред с други изменения в закона, с Предложение вх.№ 054-04-10/16.01.2020 г. по
сигнатура на Народното събрание. В това предложение измененията относно чл.187 ЗМВР са
обосновани по следния начин: „Предложенията по § 39а-39г са свързани с обстоятелството, че в
действащите текстове на ЗМВР, регламентиращи работното време на служителите със статут по
ЗМВР, е регламентирана само максималната продължителността на работното време през деня и
седмичната продължителност при 5-дневна работна седмица (чл. 187, ал. 1 от ЗМВР). Предвид
спецификата на работа на служителите, в ЗМВР са залегнали и специални правила по отношение
на максималната продължителност на работното време, при работа на смени (24 часа), при начина
на определяне на служителите, които работят на ненормирано работно време и други. Това от своя
страна обуславя изискването за регламентиране и на нормалната продължителност на работното
време през нощта за тези служители. От една страна, това ще даде гаранции на служителите при
полагането на нощен труд, а от друга - ще наложи еднаквост при прилагането на разпоредбите,
регламентиращи полагането на нощен труд и ще допълни празнотата в специалния закон.“ В
становищата, дадени от отделни лица, синдикални организации, министерства, не се откриват
доводи, касаещи именно тези изменения в чл.187, ал.1 и ал. 4. Законът за изменение и допълнение
на ЗМВР е обнародван в Държавен вестник, брой 60/2020 г., като съответно и измененият и
допълнен чл.187 е в сила от 11.07.2020г.
Съгласно чл.21, ал.3 от действалите през процесния период Наредби при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1, съгласно
чл.187,ал.4 от ЗМВР.
Както в ЗМВР – чл.187, ал.1 и ал.4, така и в двете посочени по-горе наредби от 2020 г. и в
наредбата от 2022 г. вече се съдържа изричното правило, че нормалната продължителност на
работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица, че нормалната продължителност на работното време през нощта е 8 часа за всеки
23
24-часов период и че, при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното работно време към нормалната продължителност на работното време през нощта,т.е с
коефициент 1.
С постановеното Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на
ОСГК на ВКС е прието, че „при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от
служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на
труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата
на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за
Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове.“ Съображенията на ВКС са, че „съгласно чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА, за да се
приложи правна уредба по аналогия, са необходими определени предпоставки, които следва да
бъдат разгледани предвид отговора на поставения въпрос. Първата предпоставка е празнота в
закона. В случая ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на
служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от анализа на чл.187,ал.1
ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на работното време е
8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа,
независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в неговата
„светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00
часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на
ЗМВР установяват по -голяма продължителност на работното време на нощния труд на
служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово
правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност
на работното време на нощния труд за служителите от МВР, се аргументира с основните функции
на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са
делегиращи законови норми, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд,
включително отчитането му и заплащането, да се извършват със съответните актове – наредба и
заповед. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда
министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен
труд. Действително в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но
липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни
часове в дневни.
Не са налице и останалите две предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите
по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен
интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т. е.,
като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Прилагането на НСОРЗ към въпросните
служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на
регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага
еднаква продължителност на работното време през деня и нощта - „8 часа дневно“, независимо от
частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня или през нощта. При
разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата
на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните
последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните
компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал. 1, т.
24
1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при
прекратяване на служебно правоотношение /чл. 234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за
заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на
осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2
КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд / чл. 69 КСО/ и др. Прието е също, че
горното разрешение съответства и на правото на ЕС.
С решение от 24.02.2022г. по дело С-262/20 на СЕС, образуваното по направено
преюдициално запитване от Районен съд-Луковит е прието в т. 49, 51 и 55, че Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. не съдържа указание за дадена
разлика или съотношение между нормалната продължителност на нощния труд и нормалната
продължителност на труда през деня. Посочва се, че следва да се следи за това, за полагащите труд
през нощта да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време,
заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които позволяват да се компенсира особената
тежест на този вид труд. Член 8 и чл. 12, б.“а“ от Директивата следва да се тълкуват в смисъл, че не
се налага да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната
продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и
пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня,
но при всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита. Като
извод съдът е приел, че чл.20 и чл. 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва
да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка
нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се
прилага за работниците в публичния сектор, вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика
в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т. е., е свързана с допустима от закона
цел на посоченото законодателство и е съразмерно на тази цел /т. 80/.“
Поради противоречивата съдебна практика и постановяването на ТР № 1/15.03.2023г.,
както и с оглед решенията от 24.02.2022 г. на СЕС по дело С-262/2020 и от 04.05.2023 г. по
съединени дела С-529/21 – С-536/2021 и С-732/2021 – С-738/2021, постановени по отправени
съответно от РС-Луковит и от РС-Кула преюдициални запитвания по аналогични спорове,
Смолянският окръжен съд също отправи преюдициално запитване по В.гр.дело № 193/2023 г. по
следните въпроси: 1/ Разпоредбите на чл.12, б.“а“ и §8 от Директива 2003/88/ЕО, както и чл.20 и 31
от Хартата за основните права на Европейския съюз, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не
допускат национална правна уредба /в случая чл.187 от ЗМВР/ която, като не позволява по-
кратката продължителност на нощния труд спрямо дневния труд по общия ред, важащ за
работниците в частния сектор, да се прилага и за работниците в публичния сектор като полицаите
и пожарникарите, работещи на смени и полагащи нощен труд /държавни служители по чл.142,
ал.1, т.1 от ЗМВР/, довежда до следната разлика в третирането, без тази разлика да е свързана с
допустима от законодателството цел, а именно: Една група работници в публичния сектор,
натоварени с особено важните задачи по охрана на обществения ред и защита на населението /в
случая полицаите и пожарникарите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи на смени и полагащи
нощен труд/, са поставени в по-неблагоприятно положение: а. както спрямо друга група работници
в същия публичен сектор, натоварени със същите задачи по охрана на обществения ред и защита на
населението, които обаче не полагат нощен труд на смени /в случая останалите държавни
служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР/, но се ползват от същите придобивки /напр. допълнително
възнаграждение за прослужено време, по-дълъг платен годишен отпуск, по-ранно пенсиониране,
25
по високи обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение и други/, от които се
ползват и полагащите нощен труд на смени полицаи и пожарникари; б. така и спрямо работници от
частния сектор, които работят на смени и полагат нощен труд, без да ползват същите придобивки,
но по причина, че не са натоварени със същите особени важни задачи по охрана на обществения
ред и защита на населението, заради които задачи тези придобивки са предоставени на една цяла
група работници от публичния сектор /всички държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР/ ?;
2/ Разпоредбите на чл.12, б.“а“ и §8 от Директива 2003/88/ЕО, както и чл.20 и 31 от Хартата за
основните права на Европейския съюз следва ли да се тълкуват в смисъл, че не позволяват
прилагане на задължителна национална съдебна практика /каквато в случая е ТР № 1 от 15.03.2023
г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГК на ВКС, ако това прилагане би довело до резултат, несъвместим с
правото на Съюза, а именно: описаното в І-ви въпрос неравенство в третирането, което
неравенство не е основано на обективен и разумен критерий, тоест не е свързано с допустима от
закона цел и не е съразмерно на тази цел ?
По това преюдициално запитване е образувано дело С-435/2023 на СЕС. С определение от
29.07.2024г.,получено в съда на 02.08.2024 г., Съдът на Европейския съюз дава следните отговори
на така поставените от Смолянски окръжен съд въпроси:
1.Член 12, буква а) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4
ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и членове 20 и
31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не
допускат правна уредба, която по въпроса за нормалната продължителност на нощния труд
въвежда разлика в третирането на група работници от публичния сектор, натоварени със
съществените задачи по охрана на обществения ред и защита на населението, спрямо друга група
работници от публичния сектор, натоварени със същите задачи, или спрямо работници от частния
сектор, освен ако тази разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест е
свързана с допустима от закона цел на това законодателство и е съразмерна на тази цел.
2.Член 12, буква а) от Директива 2003/88 и членове 20 и 31 от Хартата на основните права
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагане на задължителна национална съдебна
практика, ако прилагането води до резултат, несъвместим с тези разпоредби от правото на
Съюза, и по-специално до разлика в третирането, която не се основава на обективен и разумен
критерий.
За отговорите на поставените въпроси СЕС е изложил мотиви, че по силата на член 99 от
Процедурния правилник на Съда, когато отговорът на преюдициалния въпрос се налага
недвусмислено от съдебната практика, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с
мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния
адвокат.В настоящия случай съдът е приел, че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване
на правото на Съюза по първия въпрос се налага недвусмислено от решение от 24 февруари 2022г.,
Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ (C 262/20, EU:C:2022:117), както
и от решение от 4 май 2023 г., Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“
(Нощен труд) (C 529/21—C 536/21 и C 732/21—C 738/21, EU:C:2023:374). По първият въпрос
съдът е припомнил, че по т.55 от дело С-260/20 вече е постановил, че член 8 и член 12, буква а) от
Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна
уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от
публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за тях нормална
продължителност на труда през деня. При всички случаи в полза на такива работници трябва да
26
има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане,
обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на
полагания от тях нощен труд. Съдът е приел, по т.79 и т.80, че членове 20 и 31 от Хартата трябва
да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка
нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор да не
се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако
такава разлика в третирането-доколкото съответните категории работници се намират в сходно
положение — се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с допустима от
закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел. Накрая, съдът е постановил,
че запитващата юрисдикция, която единствена е компетентна да прецени фактите, следва да
направи необходимите проверки, така че, от една страна, да установи релевантните категории
работници, и от друга страна, да определи дали е изпълнено изискването за сходство на
разглежданите положения (т.70 от дело С-260/20 и т.63 от съединени дела C 529/21-C 536/21 и C
732/21—C 738/21). В мотивите е посочено още, че принципът на предимство на правото на Съюза,
който закрепва върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки, задължава
всички органи на държавите членки да осигурят пълното действие на различните норми на правото
на Съюза, в частност без националните разпоредби, в това число и конституционни, да могат да са
пречка за това. Освен това принципът за съответстващо тълкуване изисква националните
юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид цялото вътрешно право и
като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната
ефективност на съответната директива и да стигнат до разрешение, което съответства на
преследваната от нея цел. Изискването за такова съответстващо тълкуване включва по-специално
задължение за националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянната съдебна
практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с целите на
директива. Следователно националната юрисдикция не би имала основание да приеме, че е
изправена пред невъзможност да тълкува национална разпоредба в съответствие с правото на
Съюза единствено поради факта че тази разпоредба трайно е тълкувана в несъвместим с това право
смисъл или е прилагана по такъв начин от компетентните национални органи. Ако не е основана
на обективен и разумен критерий, всяка разлика в третирането, която разпоредбите на
националното право в областта на нощния труд въвеждат по отношение на различни категории
работници, намиращи се в сходно положение, би била несъвместима с правото на Съюза и би
налагала в такъв случай националният съд да тълкува националното право във възможно най-
голяма степен с оглед на текста и целта на съответната разпоредба от правото на Съюза, като вземе
предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, за да
гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да достигне до разрешение, съответстващо на
преследваната с нея цел(т.79 C 262/20) От това следва, че запитващата юрисдикция трябва да
осигури резултат, който да е в съответствие с правото на Съюза, като при необходимост остави без
приложение националната съдебна практика, която му противоречи.
При тези отговори на СЕС и предвид негови предходни решения, считам, че
разпоредбите на чл.187, ал.1, изр.2 и новата ал.4 ЗМВР след изменението на ЗМВР обн. в ДВ
бр.69/07.07.2020г., в сила от 11.07.2020г., както и чл.22, ал.3 от Наредба № 8121з-1174 от 21.10.2020
г. и чл.21 ал.3 от следващите две наредби - Наредба № 8121з-1353/ 15.12.2020г. и Наредба № 8121з-
922/22.07.2022 г. не следва да се прилагат, както и ТР № 1/15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на
ОСГК на ВКС, тъй като са несъвместими с правото на Съюза по причина, че поставят в различно
27
по-неблагоприятно, положение полицаите и пожарникарите–държавни служители по чл.142, ал.1,
т.1 от ЗМВР, работещи на смени и полагащи нощен труд, както спрямо държавни служители по
същия чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, които не работят на смени и не полагат нощен труд, така и спрямо
полагащи нощен труд работници по КТ и по ЗДСл., без да се открива тази разлика в положението
да е обусловена от разумен и обективен критерий, т.е., от допустима от закона цел по следните
съображения:
Настоящият ищец, както и ищците по аналогични дела са държавни служители по смисъла
на чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, които работят на 12-часови смени или на 24-часови смени, поради
което и съгласно чл.187, ал.3 от ЗМВР работното им време се изчислява сумирано за тримесечен
период.
В числото на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР освен описаните ищци,
работещи на смени и полагащи нощен труд, има и голям брой служители, които обаче не работят на
смени и не полагат нощен труд, като от справка от МВР е видно, че работещите на смени са
65,20%, а 34,80% от служителите по чл.142,ал.1,т.1 от ЗМВР, не работят на смени и не полагат
нощен труд. За тази втора група служители по чл.142,ал.1,т.1 от ЗМВР (неработещите на смени и
неполагащи нощен труд) при предходната редакцията на чл.187 е предвидено, че се установява
ненормиран работен ден, като са длъжни при необходимост да изпълняват служебните си
задължения и след изтичане на редовното работно време; работното им време се изчислява в
работни дни–подневно. Според настоящата редакция на същия член, ал.5, за държавните
служители в МВР, извън тези по ал. 2 и работещите на смени, се установява подневно отчитане на
работното време. Съгласно чл.5, ал.1 от Наредбата от 22.07.2022 г., за тях се установява работно
време от 8,30 до 17,30 ч. с един час обедна почивка.
В същото положение са и служителите към Главна дирекция „Охрана“ към Министъра на
правосъдието, чиято уредба е в чл.391-394 от ЗСВ, в Правилника за устройството и дейността на
Главна дирекция "Охрана", издаден от Министъра на правосъдието, както и в ЗМВР – чл. 393, ал.2
от ЗСВ разпорежда, че, по отношение на личния състав на Главна дирекция "Охрана", се прилагат
разпоредбите на част трета, глави седма – дванадесета от ЗМВР. В Глава Седма са например Раздел
Шести, уреждащ „Възнаграждения, материално и социално осигуряване на служителите на МВР“
от чл.176 до чл.186а включително, както и Раздел Седми - “Работно време и отпуски“ от чл.187 до
чл.190. от ЗМВР.
В същото положение се намират и служителите в Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ и в териториалните й служби, чиято уредба е в ЗИНЗС, в Правилника за
приложението му и в ЗМВР – в чл.19, ал.2 от ЗИНЗС е предвидено, че за държавните служители по
ал. 1, т.1 ( държавни служители, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията
или на мярката за неотклонение задържане под стража) се прилагат разпоредбите относно
държавната служба в ЗМВР, доколкото в този закон не е предвидено друго.
От посочената справка и от законовите разпоредби категорично се установява, че от
придобивките по чл.178, ал.1, т.1-6, чл.179, ал.1 и ал.4, чл.181, ал.1, 2 и 3, чл.182, чл.183, ал.1 и
ал.3, чл.184, ал.1, чл.185, ал.1, чл.186, чл.186а, чл.187, ал.5, 6 и 7, чл.189, чл.190, чл.191, чл.233 и
чл.234, чл.238 от ЗМВР и чл.69 от КСО, се ползват всички държавни служители по чл.142, ал.1,т.1
от ЗМВР, а не само от тези от тях, които полагат нощен труд, работейки на смени. В тази връзка
следва специално да се изтъкне, че примерно изброените в ТР № 1/15.03.2023 г. придобивки:
допълнително възнаграждение за прослужено време /чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР/, по-голям основен
28
платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно
правоотношение /чл. 234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за заплащане на извънреден труд
/чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-
благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при
условията на І категория труд / чл. 69 КСО/ и др., се ползват не само от работещите на смени и
полагащи нощен труд полицаи и пожарникари, а и от всички останали държавни служители по т.1
на чл.142, ал.1 ЗМВР, включително и от онези 34,80% служители по същата т.1., които не са
работили на смени и не са полагали нощен труд. Следва да се отбележи, че в ал.5 на чл.187 ЗМВР в
редакцията му преди изменението обн. в ДВ бр.60/07.07.2020г. се прави известно разграничение
между държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, които работят на смени, и тези по същата
точка, работещи на ненормиран работен ден, което обаче е само по отношение компенсирането на
извънредния труд – „Работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира
със: 1. допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за
извънреден труд за работата в почивни и празнични дни – за служителите на ненормиран работен
ден; 2. възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за
служителите, работещи на смени.“
Също така, съгласно чл.142, ал.4 от ЗМВР, част от горните придобивки се ползват и от
държавните служители по т.2 на чл.142, ал.1 ЗМВР – придобивките по чл.181, ал.3, чл.182, чл.185,
ал.1, чл.186а, чл.190, ал.1- частично, както е уредено в ал.2, чл.191 и чл.233 ЗМВР, както и чл.184
ЗМВР, а някои – от всички служители на МВР, включително работещите по трудово
правоотношение – напр. придобивките по чл.178, ал.1, т.4, 5 и 6, чл.181, ал.1 и ал.3, чл.182, чл.184,
чл.185, ал.1, чл.186а, чл.191, чл.233, чл.238.
Съгласно т.51 от решението по дело С-262/20 , „..когато определят необходимото
равнище на защита на здравето и безопасността на работниците, които полагат нощен труд,
държавите членки трябва да следят да е гарантирано спазването на принципите на защитата на
безопасността и здравето на работниците. Поради това те трябва да следят в полза на полагащите
нощен труд работници да има други мерки за защита под формата на продължителност на
работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се
компенсира особената тежест на този вид труд, подчертана и в Директива 2003/88, а съответно и да
се съобрази естеството на нощния труд.“
Както се посочи по-горе, с изброените придобивки, включително и посочените в ТР №
1/15.03.2023г. на ВКС, се ползват от всички държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР,
включително от неработещите на смени и неполагащи нощен труд, а някои се ползват и от
останалите служители в МВР.Очевидно тези придобивки са предоставени, за да направят
възможно осъществяването на залегналите в чл.2 ЗМВР дейности - защита на правата и свободите
на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на
обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението, като същевременно компенсират
ограниченията, например тези по чл.153 ЗМВР, които служителите в МВР следва търпят, заради
особеното си положение, и завишените изисквания към тях.
Считам, че следва да бъде споделено изразеното от Районен съд-Луковит становище в
искането му за преюдициално запитване, по дело № С-262/20г., че „специалните и изключително
значими функции на тези държавни служители по принцип предвиждат завишени изисквания към
тяхната лоялност към държавата, на която служат. Именно поради това към държавните служители,
които упражняват държавна власт, се поставят множество допълнителни завишени изисквания и
29
задължения, включително допустимата продължителност на смените – до 24 часа, особени
задължения при извънредни ситуации и много други. В противоречие с целите на специалния
статут на полицаите и пожарникарите, чиито професии винаги се отличават със завишени рискове,
е те да бъдат изключени от закрилата на нощния труд, изразяваща се в ограничаване на неговата
нормална продължителност до 7 часа. По този начин биха се нарушили както индивидуалните
права на служителите, така и общественият интерес, поради намаляване на ефективността на труда
им нощем“. Безспорно е, че нощният труд разстройва биологичния ритъм на живот и нервната
система,обмяната на веществата и нормалния метаболизъм и може да е вреден за здравето.
Описаните по-горе придобивки не могат да бъдат определени като „компенсаторни
механизми“, като „други мерки за защита“ в смисъла, посочен в т.51 от решението на СЕС по дело
С-262/20 , тъй като те не са насочени специално към полагащите нощен труд на смени държавни
служители, нито пък се предоставят поради и съобразно продължителността на труда им през
нощта, „не са свързани пряко с естеството на нощния труд“.
След отмяната на наредбата от 2014 г., която позволява преобразуване на нощните часове
в дневни с коефициент 1,143, в последващите наредби и в ЗМВР не са предвидени придобивки,
които не са съществували дотогава и които същевременно да са създадени именно с цел по друг
начин да компенсират полагащите нощен труд на смени полицаи и пожарникари. От друга страна,
лицата, работещи по трудово правоотношение в частния сектор не разполагат с посочените в
ЗМВР придобивки, тъй като те не са натоварени да изпълняват дейности, които са от особена
важност за обществото, каквито са описаните чл.2 ЗМВР, а не защото придобивките по ЗМВР
компенсират точно нощния труд. Тези работници по трудово правоотношение в частния сектор за
полагания от тях нощен труд при работа на смени получават възнаграждение, което се образува по
методиката по чл.8 и чл.9 от НСОРЗ, обяснено и в Решение № 14/27.03.2012 г. на ВКС по гр.д. №
405/2011 г., IV г.о., а именно, че „тези разпоредби се прилагат едновременно с правилата за
заплащане на нощния труд, т. е., при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и допълнително
трудово възнаграждение за нощен труд.“
В тази връзка следва да се отчете също, че ставката за допълнителното трудово
възнаграждение по чл.179, ал.1 ЗМВР за полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00 ч., което се
дава на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, съгласно Наредба № 8121з-
1059/26.09.2019г., обн.в ДВ бр.48/04.10.2019г. в сила от 04.10.2019г. и съответната заповед на
Министъра на вътрешните работи за исковия период е еднаква с тази за работещите по трудово
правоотношение - по чл.261 от КТ във вр. с чл.8 НСОРЗ.
Следва да се отчете и обстоятелството, че и полицаите и пожарникарите, както и
работещите по трудово правоотношение в частния сектор, имат право на безплатна храна и
ободряващи напитки, съответно на левовата им равностойност, при съответни условия.
Също така както размерите на минималната междудневна почивка и непрекъснатата
седмична почивка, включително тази при сумирано изчисляване на работното време по КТ /чл.152-
153/, така и по наредбите от 2020г. и наредбата от 2022г. за реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно
време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители по чл. 142,
ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР, са еднакви.
В обобщение, полицаите и пожарникарите по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, работещи на смени и
30
полагащи нощен труд, имат придобивки, ползвани и от неработещите на смени и неполагащи
нощен труд служители по същата точка 1,на чл.187,ал.1 от ЗМВР и дадени им не заради нощния
труд, а заради особените им задачи по чл.2 от ЗМВР - на защитници на правата и свободите на
гражданите и обществения ред и сигурност.
Същевременно, полицаите и пожарникарите като настоящия ищец, не могат да се
възползват от методиката по чл.9, ал.2 НСОРЗ, от която пък се ползват работещите по КТ в
частния сектор, на които не се полагат придобивките по ЗМВР, но защото не са натоварени с
особените функции и ограничения по ЗМВР.
След като специалният закон и наредбите по неговото прилагане не съдържат разпоредби,
с които да се регламентират мерки, които по адекватен начин да компенсират особената тежест
именно на нощния труд, полаган от ищеца и другите като него полицаи и пожарникари, работещи
на смени и полагащи нощен труд, то следва да се приложи методиката по чл.9, ал.2 НСОРЗ, което
обаче ЗМВР и тълкувателното решение забраняват.
Прилагането на чл.9, ал.2 НСОРЗ би могло да бъде изпълнение на предвиденото в член 12,
буква а) от директивата задължение да се предприемат необходимите мерки, така че работниците,
които полагат нощен труд, и работниците на смени, да се ползват с подходяща за естеството на
работата им защита. В т.73-80 от Решението по дело С-262/20 е постановено, че: „ Що се отнася до
обосноваността на евентуалната разлика в третирането, следва да се припомни, че, съгласно
постоянната съдебна практика, разликата в третирането е обоснована, когато се основава на
обективен и разумен критерий, тоест когато е свързана с допустима от закона цел на съответното
законодателство и е съразмерна на тази цел…. т.74. В това отношение от преюдициалното
запитване следва, че спорната в главното производство липса на механизъм в Наредби № 8121з-592
и № 8121з-776, както и в следващите, за преобразуване на нощните часове труд в дневни се
обяснява със съображения от правен и икономически порядък. т.75 От една страна, съгласно член
187, алинеи 1 и 3 от Закона за МВР нормалната продължителност на труда през деня и през нощта е
еднаква и затова съотношението между нормалната продължителност на труда през деня и тази
през нощта е 1 и не налага преобразуване. т.76 Освен ако не покажат друго проверките, които
следва да направи запитващата юрисдикция обаче, подобен аргумент видимо не отразява
допустима от закона цел, годна да обоснове разглежданата в главното производство разлика в
третирането. т.77 От друга страна, запазването на подобен механизъм за преобразуване би
изисквало значителни допълнителни финансови средства. Според т.78 подобен аргумент обаче не
може да се приеме. Всъщност правото на Съюза наистина не е пречка за държавите членки да
вземат предвид бюджетни съображения, успоредно със съображения от политически, социален или
демографски порядък, и да въздействат върху естеството или обхвата на мерките, които смятат да
приемат, но такива съображения не могат сами по себе си да представляват цел от общ интерес.“
Също така, в т.63 от решението по съединени дела С-529/21-С-536 и С 732/21 – С-738/21, СЕС
приема, че „ще трябва запитващата юрисдикция да прецени, първо, дали съответните категории
работници се намират в сходно положение; второ, дали е налице разлика в третирането на тези две
категории работници и трето, дали тази разлика в третирането се основава на обективен и разумен
критерий, тоест, е свързана с допустима от закона цел на съответното законодателство и е
съразмерна на тази цел…“
От изложеното може да се направи извод, че липсата на изрично правило за по-малка
продължителност на нощния спрямо дневния труд в предходната редакция на чл.187 ЗМВР, както и
промяната в чл.187, ал.1, изр.второ и ал.4 от ЗМВР, обн.в ДВ бр.60/2020г.,в сила от 11.07.2020г. и в
31
съответните наредби от 2020 г. и в сега действащата наредба от 2022 г. всъщност са наложени, за да
се спестят значителни финансови средства, което може да бъде изведено и от икономическите
аргументи в мотивите залегнали в законопроекта за изменение на ЗМВР и в отказа да се включи в
последващите наредби на разпоредба, подобна на чл.31,ал.2 от наредбата от 2014г., предвиждаща
преобразуването на нощният труд в дневен, каквото предложение е било направено от три
синдикални организации при общественото обсъждане. Този извод се налага и от обстоятелството,
че по-големият процент от служителите по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР работят на смени и полагат
нощен труд а и в същото положение се намират и работещите на смени и полагащи нощен труд
държавни служители от Главна дирекция „Охрана“ към Министъра на правосъдието и от Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните и структури .В тази връзка изменението
на чл.187 от ЗМВР, направена между първото и второто четене на закона, заедно с множество
други промени, така, че да не е бил веднага видим ефектът от нея, е целяла и да преодолее
практиката на съдилища в страната, които приемат, че в ЗМВР е налице празнота, поради което
при решаването на споровете, идентични с настоящия, прилагат по аналогия разпоредбата на чл.9,
ал.2 от НСОРЗ и уважават исковете. В тази връзка е и краят на последното изречение от
предложението на народните представители, касаещо промяната в чл.187 ЗМВР – че това „ще
наложи еднаквост при прилагането на разпоредбите, регламентиращи полагането на нощен труд, и
ще допълни празнотата в специалния закон.“ От това може да се заключи, че промяната е
предприета именно в закона и поради това, че той не може да бъде атакуван по далеч по
облекчения ред пред съдилищата по реда на чл.185-196 от Административно-процесуалния кодекс
за оспорване на подзаконови нормативни актове, както могат и са били атакувани посочените по-
горе наредби от 2015 и 2016 г., отменени от Върховния административен съд.
Подобни обстоятелства от икономически порядък, обаче, съгласно решението по дело
С-262/20 г., включително спестяване на финансови средства, не могат да бъдат аргумент за
различно третиране и видимо не отразяват допустима от закона цел, годна да обоснове това
различно третиране. В т. 79 от същото решение, възпроизведено и в т.41 от определението на СЕС
от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023, е указано, че националният съд следва да тълкува
националното право във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на съответната
разпоредба от правото на Съюза, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите
от последното тълкувателни методи, за да гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да
достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с нея цел.
След като за процесния период разпоредбата на чл.187,ал.1 изречение второ и ал. 4 на чл.
187 от ЗМВР, както и посочените по горе Наредби, които изрично препращат към чл.187,ал.4 от
ЗМВР, че дневният труд е равен по продължителност на нощния –по 8 часа, то заради
несъвместимостта на тези разпоредби от специалния закон с правото на Съюза, националният съд
не следва да ги прилага, тъй като те поставят в неравностойно положение служителите по
чл.142,ал.1,т..1 от ЗМВР, полагащи нощен труд, спрямо друга група служители по чл.142,ал.1,т.1,
които не полагат нощен труд, така и спрямо работниците и служителите по трудово
правоотношение, полагащи нощен труд, без тази разлика в третирането им да е обоснована с
обективен и разумен критерий, като бюджетните съображения не могат да бъдат такъв критерий и
тази разлика в третирането не е свързана с допустима от закона цел.
Безспорно правото на Съюза има върховенство над правото на държавите членки, а то не
допуска правна уредба, която да въвежда разлика в третирането на определена група служители от
публичния сектор, спрямо други категории служители, намиращи се в сходно положение.
32
Изискването за съответстващо тълкуване на националното право включва задължение за
националните юрисдикции да изменят постоянната си съдебна практика, ако тя се основава на
тълкуване на националното право, което е несъвместимо с целите на директивата( т.40 от дело С
435/23.) В случая прилагането на ТР 1/15.03.2023г. на ВКС, би довело именно до разлика в
третирането и до поставянето на служителите по чл.142,ал.1,т.1 от ЗМВР,работещи на смени и
полагащи нощен труд в по-неблагоприятно положение ,спрямо същите служители, които не
работят на смени и не полагат нощен труд, както и спрямо служители по трудово правоотношение
в сходно положение, които полагат нощен труд. Посочената в ТР разликата в третирането е
оправдана именно със „съображение от правен порядък“ по смисъла, вложен в т.74 и 75 от
решението от 24.02.2022 г. по дело С-262/2022 – че „ воля на законодателя е да се прилага еднаква
продължителност на работното време през деня и нощта - „8 часа дневно“, независимо от частта на
денонощието, в която работният ден се разполага – през деня или през нощта…“ и че „ При
разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата
на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните
последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните
компенсаторни механизми…“ В т.76 от решението по дело 262/20 на СЕС обаче за подобно
съображение от правен порядък е прието, че: „видимо не отразява допустима от закона цел, годна
да обоснове разглежданата в главното производство разлика в третирането“, освен ако не покажат
друго проверките, които следва да направи запитващата юрисдикция“. При извършените проверки
се установява, че именно спецификата на служебните правоотношения и равенството на
гражданите пред закона изглежда, че не са адекватно съобразени от законодателя в приетите
изменения на чл.187 от 07.07.2020г., след като полагането на нощен труд от работещите на смени
служители по чл.142, ал.1, т.1 на МВР всъщност не се овъзмездява с горните компенсаторни
механизми по описаните досега причини.
Не е налице и твърдяното в жалбата смесване на понятията „нощен труд“ и „извънреден
труд“ в обжалваното решение. Установената нормална продължителност на работното време се
спазва средно за определен по-продължителен период от време, който в процесния случай е
тримесечен. В тази насока от неоспореното заключение на вещото лице по счетоводната експертиза
е видно, че с оглед броя на нощните смени, след превръщането на отработените нощни часове в
дневни, полученият брой часове надхвърлят установеното работно време, поради което разликата
се явява извънреден труд. Т.е., при съпоставката с общия брой нощни часове за периода като норма
часове, разликата от 148 часа е извън тази норма и е извънреден труд. Поради това са
неоснователни доводите във въззивната жалба за смесване на понятията "нощен труд" и
"извънреден труд" от районния съд. От дължимото допълнително възнаграждение за положен
извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,
143, не следва да се приспада заплатеното възнаграждение на основание чл.179,ал.1 и 2 във вр. с
чл.9,ал.1 от Наредба № 8121з-1059/26.09.2019г., защото тези възнаграждения са дължими на
самостоятелни и независими едно от друго правни основания, както е изяснено в посоченото по-
горе решение ВКС по дело № 405/2011г. на ІVг.о.
Полагането на нощен труд, без оглед на вида на извършваната работа, нарушава
биологичните ритми и е свързано с вредни за организма последици, поради което при липсата на
друг механизъм за компенсиране на вредните последици от нощният труд за посочената категория
служители, правилно районният съд е приложил чл.9,ал.2 от НСОРЗ, като е приел, че на ищецът се
дължи допълнително заплащане за положените след приравняването часове нощен труд. Горното
33
тълкуване е в съответствие и с основния правен принцип за равенство и недопускане на
дискриминация, закрепен и в чл.6 от КРБ и чл.14 от ЕКЗПЧОС.
По изложените съображения считам, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно.
Съдия:
(Т.Кисьова)
34