Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 17.09.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесети юли две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 149 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
249422 от 21.10.2019 г. по гр.д. № 3768/2019 г. по описа на СРС, 140 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените от Е.Ц.У., ЕГН ********** срещу „П.Б.“
ЕАД, ЕИК ******, искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати в полза на ищеца сумите, както следва: 5000
лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
погасяването, която сума представлява понесена вреда от сторени разноски за
защитата по ч.гр.д. № 25361/2013 г. по описа на СРС, 37 състав, инициирано от
ответника срещу ищеца по реда на чл.417 ГПК, както и 2683,09 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 10.10.2013 г. до 21.01.2019 г.
В срока по
чл.259, ал.1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца Е.Ц.У.
срещу постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените
осъдителни искове. В жалбата са изложени доводи за неправилност и
незаконосъобразност. Поддържа се противоречие на възприетото от първата
инстанция в атакуваното решение с практиката на ВКС. Изразява становище, че
след като взискателят е бездействал по образуваното изпълнително дело и
последното е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, се дължат сторените от ищеца-длъжник разноски за адвокатско възнаграждение
в изпълнителното производство и производството по издаване на заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.417 ГПК.
Въззиваемата страна „П.Б.“ ЕАД
в срока по чл. 263 ГПК е подала отговор на въззивната жалба, в която е изразил
становище за нейната неоснователност, тъй като не е налице фактическият състав
на чл. 49 ЗЗД. Поддържа, че ищецът е имал възможност да претендира разноски в проведените
производства, поради които ги е извършил действително. В случая същият не е
имал право на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение по проведеното
заповедно производство, а по производството образувано пред ОС Пловдив срещу
действията на ЧСИ не са били представени доказателства за действителното им
извършване.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 140-ти състав, решение за валидно и
допустимо. Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Производството
пред първа инстанция е образувано по искова молба, в която са изложени твърдения,
че ищецът е понесъл имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за
процесуална защита по образувано съдебно производство - заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна помощ с адвокат Н.И.в размер на 5 000 лв.
за процесуално представителство по ч.гр.д. 25361/2013 по описа на СРС, 37 с-в, което
било образувано от ответника срещу ищеца
по реда на чл.417 ГПК.
Изложени са правни и фактически доводи, че след
образуването на изпълнителното дело ищецът бил ангажирал същия процесуален
представител за прекратяване на образуваното изпълнително производство. По
дадените от съда указания ищецът е уточнил, че претендираните
разходи са направени във връзка с образуваното изпълнително производство въз
основа на издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 25361/2013 по описа на СРС,
37 с-в.
Несъмнено в
съдебното производство отговорността за разноски произтича от неоснователно
образуване срещу страната, която е направила разноските, съдебен процес,
съответно тази страна има право на разноски, когато процесът приключи в нейна
полза – било като се отхвърли предявеният срещу нея иск, ако е ответник, било
като в същата хипотеза се прекрати съдебното производство. Отговорността за
разноски в съдебното исково производство е уредена в чл. 78 ГПК, като същата е
обективна, безвиновна и не произтича от противоправно
поведение на страната, която е загубила спора. Отговорността за разноски по чл.
78 ГПК е ограничена и обективна, тъй като едната страна отговаря без вина,
стига другата да е дала повод за завеждане на делото, без поведението на
последната да се квалифицира като противоправно. Такава обективна, ограничена и безвиновна
отговорност на взискателя по отношение разноските, направени от длъжника в
изпълнителното производство, не е изрично уредена в закона. В чл. 79 ГПК
урежда само това как се разпределят в това производство разноските, направени
от взискателя, но не е уредено как се разпределят разноските, направени от
длъжника в изпълнителното производство. Не е уредена възможност на длъжника да
бъде репариран за сторените разноски в рамките на изпълнителния процес в
зависимост от това дали обективно съществува или не правото на принудително
изпълнение, доколкото произнасянето по този въпрос не е в рамките на
компетентността на съдебния изпълнител. Следователно своите разноски длъжникът
по изпълнителното дело ще има право да претендира само по общия ред, под
формата на вреди от непозволено увреждане. За тази цел длъжникът по
прекратеното на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително дело, следва да
докаже, че лицето, на което взискателят е възложил работата в хипотезата на чл.
49 ЗЗД, е действало противоправно при образуване на изпълнителното
производство. Доколкото се касае за извършени разходи от длъжника в
изпълнителното производство, съдът приема, че предявеният иск е процесуално
допустим, тъй като съдебният изпълнител не разполага с правомощия да осъжда
взискателя за сторени от длъжника разноски в изпълнителния процес при неговото
прекратяване. Не е възможно прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 78,
ал. 4 ГПК в този случай, тъй като постановлението на съдебния изпълнител за
разноските в полза на длъжника не би се ползвало със сила на пресъдено нещо,
съответно въз основа на него не може да бъде издаден изпълнителен лист. Ето защо
и единственият път за защита на длъжника е да претендира тези разходи по общия
исков ред като обезщетение за претърпени от него имуществени вреди.
В конкретния случай
съдът намира за установено издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда
на чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 25361/2013 г. по описа на СРС, 37
с-в в полза на „П.Б.“ ЕАД срещу Е.Ц.У.. Установява
се, че поради бездействие на
взискателя – ответник по настоящото производство /същият не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на 2 години/, образуваното въз
основа на изпълнителния лист и заповедта изпълнително производство
/изп.дело № 5305/2013 г./ е прекратено на основание чл.433,
ал. 1, т. 8 ГПК. Несъмнено в този случай
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.
"перемпция" настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител следва да го прогласи в постановление за
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. В случая предпоставките за прекратяване по силата на закона - чл. 433, ал.1,
т. 8 ГПК е установена с Решение № 948 от 05.07.2018 г. по ч.гр.д. 1173/2018 г.
по описа на ОС-Пловдив, като е отменен отказа на съдебния изпълнител /ЧСИ Милен
Бъзински/ да прекрати делото.
За да бъде
ангажирана отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, е необходимо при
условията на пълно и главно доказване ищецът да установи по делото наличието на
1) противоправно деяние от страна на лица по възлагане от ответника –
образуване и водене на изпълнителните производства; 2)
настъпилите имуществени вреди и техния размер – заплащане на адвокатски възнаграждения
по образуваните срещу ищеца изпълнителни производства във
връзка с образуваните изпълнителни дела; 3) наличието на
причинно-следствена връзка между факта на образуване и водене на изпълнителните дела
и вредоносния резултат – сторените от ищеца разноски; 4) че вредите са
причинени при или по повод изпълнение на възложена от ответника работа.
Не е
спорно, че банката /ответник/ чрез свой представител (физическо лице, снабдено
са надлежна представителна власт за това) е упражнила правото си да образува
въз основа на издадените заповеди за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителни
листове съответните изпълнителни производства за събиране на претендираните вземания.
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД има обезпечителна-гаранционна функция и настъпва след
като натовареното лице при или по повод изпълнение на възложената му работа,
включително с бездействието си, причини виновно вреди на пострадалия. За да
възникне тази отговорност, е необходимо кумулативното наличие на следните
предпоставки: вреди, причинени на пострадалия от лице, на което отговорният
по чл. 49 ЗЗД е възложил някаква работа, които вреди да са причинени
по повод изпълнението/неизпълнението и по вина на изпълнителя, при
наличието на причинна връзка между тях.
Установено е, че във връзка с процесуалната
защита на ищеца на 10.10.2013 г. е сключен договор за
правна помощ № 01190 с адвокат Н.И.за процесуално представителство, изразяващо
се в защита в производството по ч.гр.д. № 25361/2013 г. по описа на СРС, 37 с-в
/заповедно производство/ и срещу издадените по него заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист. Уговорено е общо адвокатско възнаграждение в
размер на 5 000 лв. В него е уговорено, че плащането ще се осъществи на 20
равни месечни вноски до 2016 г.
Установено
е, че е образувано изпълнително дело за принудително събиране на вземанията на
ответното дружество, за които е издаден изпълнителен лист от 24.06.2013 г. въз
основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 24.06.2013 г. по ч.гр.д. № №
/2013 г. по описа на СРС, I ГО, 37 състав. Поканата за доброволно изпълнение по
посоченото изпълнително дело, към която е била приложена заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК от 24.06.2013 г. по ч.гр.д. № № /2013 г. по описа на СРС, I ГО, 37
състав, е била връчена на длъжника на 29.07.2013 г., като няма данни същият да е
подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу същата. Следователно,
заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК от 24.06.2013 г. е влязла в сила на 13.08.2013 г. В приложеното към
настоящото дело заповедно производство няма данни ищецът-длъжник да е
осъществявал някаква форма на правна защита. С оглед това правилно и
законосъобразно районният съд е приел, че след като заповедта за незабавно
изпълнение е влязла в сила и с нея е осъден длъжника /ищец в настоящето
производство/, то, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за заповедното
производство се дължат на взискателя заявител /ответник в настоящето
производство/. Тези изводи се възприемат изцяло и от настоящия състав.
В случая от
приложеното изпълнително дело се установява, че длъжникът, чрез своя
процесуален представител адв.Н.И.е осъществил защита
във връзка с предприетото принудително изпълнение по делото. В Тълкувателно
решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012 г., ОСГТК се прие, че само,
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане,
то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи,
удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт
следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение. Въпреки, че адвокатското възнаграждение се претендира в общия
исков процес, тъй като в изпълнителното производството не е предвиден такъв,
това не означава, че по отношение на него не се прилагат общите правила за
присъждане на адвокатското възнаграждение. По делото не са представени
доказателства за заплащането на адвокатското възнаграждение, така след като
ищецът не е доказал заплащането му, то не следва да бъде присъждано.
Установено е, че образуваното
по реда на чл. 435 ГПК съдебно производство - ч. гр.д. 1173/2018 по описа на ОС
– Пловдив е приключило с определение, с което се отменя отказа на съдебния
изпълнител /ЧСИ/ да прекрати делото на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, като
на ищеца са присъдени сторените от него разноски – държавна такса и таксите по
ТТРЗЧСИ, но не и за адвокатско възнаграждение, тъй като не са представени по
делото доказателства за него – липсва договор за правна помощ. С оглед това правилно
и законосъобразно районният съд е приел, че във връзка със защитата по ч. гр.д.
1173/2018 по описа на ОС – Пловдив е следвало да бъдат присъдени в съответното
производство, а не в настоящото. Изводът се възприема изцяло от настоящия
състав.
При така изложените
фактически констатации и формирани изводи, постановеното решение от първата
инстанция следва да бъде потвърдено. Предявените искове по реда на чл.49 и
чл.86 ЗЗД, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
С оглед изхода на спора
на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на въззивника
са сторените разноски на въззиваемата страна пред
СГС. Доколкото в случая въззиваемата страна не е
представила доказателства за сторените пред въззивното производство разноски, то
такива не следва да ѝ бъдат присъждани.
Водим от
горното, СЪДЪТ
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 249422 от 21.10.2019 г. по гр.д. №
3768/2019 г. по описа на СРС, 140 с-в.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.