РЕШЕНИЕ
№ 153
гр. Благоевград, 01.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Миглена Кавалова-Шекирова
при участието на секретаря Лилия Мл. Дренкарска
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Гражданско дело №
20241210102675 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба,
подадена от Е. А. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-
Л служебен адрес: гр. Т седалище и адрес на управление: гр. С
Твърди се, че на 14.09.2023 г. между Е. А. П., ЕГН **********, в качеството й на
„кредитополучател“ от една страна и ответника „К, в качеството му на „кредитор“ от друга
страна е сключен Договор за потребителски кредит № 928051 (накратко „Договорът за
заем“) при следните условия: 1 000.00 лева главница; 47% фиксиран лихвен процент; 58,
32% годишен процент на разходите; 12 месечен срок за погасяване; 1 323.33 лева - обща
сума, дължима от кредитополучателя; обезпечение - поръчител или банкова гаранция
уговорена в чл. 6 от договора. Сочи се, че съгласно чл. 18 (1) от Договора за заем в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще
дължи на Кредитора неустойка в размер на 1 195, 72 лв. Твърди се, че за ищеца е било
невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания,
дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и
разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема, като по
този начин, в действителност общата сума, която ищецът следва да върне за използвания
финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 1 323.33 лева, а значително по
голяма - в размер на 2 519.05 лева. Твърди се, че ищецът към настоящия момент е погасил
сумата в размер общо на 1 798.35 лв. Счита се, че т. нар. неустойка при непредоставяне на
обезпечение е по същество разход, известен на кредитора, който е следвало да бъде посочен
в ГПР, поради което според ищеца договорът за потребителски кредит е недействителен.
Счита се, че разликата от 798, 35 лв. между главницата от 1 000.00 и заплатената сума в
размер на 1 798, 35 лв. е платена при изначална липса на основание. По отношение на
начислената неустойка се сочи, че въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ няма
характер на такава, а според ищеца е изначало уговорено без да притежава присъщите на
неустойката и характеризиращите я като такава функции. Сочи се, че кредиторът го е
именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който
разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. На следващо място
се сочи, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и
1
излиза извън присъщата й обезпечителна функция. При наличието на така въведеното
задължение за представяне на обезпечение според ищеца се приема, че кредиторът не желае
да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Отделно
от това се счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй
като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Заплащането й
представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл според ищеца
уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата
на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Счита се, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при
непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна поради противоречието й с
добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо
отпуснатите суми. На следващо място се счита, че е налице недействителност на договора за
кредит, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Счита се, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите.
Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с
характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Навежда се, че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора, като в тази насока се цитира съдебна практика и решения на СЕС.
С оглед на гореизложеното, се иска от съда да признае за установено, че Договорът за
потребителски кредит № от 14.09.2023 г., сключен между Е. А. П., ЕГН ********** и „К е
недействителен поради неточно посоченото в него ГПР и на основание чл. 55, ал. 1,
предложение първо от ЗЗД да осъди „Кда заплати на Е. А. П., ЕГН ********** сумата в
размер 798, 35 лв. - сбор от заплатени при изначална липса на основание суми. В условията
на евентуалност, се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 928051 от 14.09.2023 г., сключен между
Е. А. П., ЕГН ********** и „К, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на
обезпечение е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Претендират се сторените
разноски.
В законоустановения срок ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който
се оспорват предявените искове, като неоснователни. Твърди се, че не е налице
недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД
нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея. Твърди се, че неустоечната клауза не е част
от съществените параметри на договора за заем, а се сочи, че тя самата е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди се, че
в случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради
това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Твърди се, че още преди подписване на
договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е
избрал параметрите и условията му, поради което според ответника клаузите по процесния
договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител. По отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ се сочи, че са спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Твърди се, че годишният процент на
2
разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е
налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че уговорената неустойка не е и не следва
да бъде включвана в ГПР, като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му
към датата на сключване на договора. Сочи се, че са неверни твърденията на ищеца, че
неустойката представлява „добавка към възнаградителната лихва“. Сочи се, че лихвата по
кредита е възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс и
същата представлява задължителен и основен компонент от договора за кредит по
дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за кредит. Оспорва се
и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя, в сочения
от ищеца смисъл. Твърди се, че ГПР е ясно посочен в договора, неустойката не е част от него
и това недвусмислено е уговорено между страните. От договора и от Стандартния
европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му
кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се
дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита. С оглед на гореизложеното се сочи, че
е налице действителност на самата клауза за неустойка по смисъла на ЗПК и с нея не се
нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда се, че са неоснователни и аргументите за
нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя.
Навежда се, че такава проверка е извършена при отправяне на искането за отпускане на
кредит от страна на кредитополучателя. На следващо място се твърди, че оспорената
неустойка е действителна, тъй като същата е била уговорена като санкция за неизпълнение,
в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент
да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Сочи се, че неустойката е
уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при
забавено изпълнение на потребителя. Твърди се, че не е налице неравноправност по ЗЗП,
като всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата
молба, се сочи, че са неоснователни. Навежда се, че клаузите на договора, включително
оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и
не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. В случая се сочи, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като
едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и
точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Сочи се, че кредитополучателят е бил
информиран за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върне
главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в
случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Навежда се, че всички твърдения за липса на информация за разходите по връщане
на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са
съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от
обвързването с тях се сочи, че са недвусмислено посочени в договора, който съдържа и
погасителен план на вноските за целия период на кредита. Твърди се, че процесните клаузи
напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните
клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на
клаузата, уговорена с потребител. На следващо място се сочи, че в периода 2023 г. - 2024 г.
ищецът е сключил общо 2 договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
не предоставяне на обезпечение по кредита, като и двата договора съдържат съдържа
оспорената в настоящото производство уговорка. Навежда се, че не е налице заблуждаваща
търговска практика у ответника, както и не е налице неравноправност на договора, тъй като
ищецът е сключил два договора с две еднакви уговорки и при идентични условия. По
отношение на осъдителния иск се сочи, че при неоснователност на установителния иск за
3
обявяване на нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на
неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора,
респективно клаузата за неустойка. С оглед на горното се иска от съда да отхвърли
предявените искове, като неоснователни. Претендират се и сторените по делото разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
От приетите по делото писмени доказателства - Договор за потребителски кредит №
928051 от 14.09.2023 година; Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити; Искане за сключване на договор за кредит от дата
14.09.2023 година се установява, че на 14.09.2023 г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 928051 (накратко „Договорът за заем“) при следните условия: 1
000.00 лева главница; 47% фиксиран лихвен процент; 58, 32% годишен процент на
разходите; 12 месечен срок за погасяване; 1 323.33 лева - обща сума, дължима от
кредитополучателя; обезпечение - поръчител или банкова гаранция уговорена в чл. 6 от
договора.
Съгласно чл. 18 (1) от договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в
размер на 1 195, 72 лв.
Ищцата по процесния договор за потребителски кредит № 928051 от 14.09.2023
година е заплатила на ответника общата сума от 1795, 35 лева – видно от приетите по
делото разписка № 0300020650075828/18.12.2023 година; № 0300020115773058/20.10.2023 №
0400020357279383/16.11.2023 година; № разписка № разписка №
0400021095898443/04.02.2024 година; № 0200023403536600/02.10.2024 година и Договор за
потребителски кредит № 1013087/05.02.2024 година, с който са заплатени допълнително 993,
30 лв. (чл. 3, ал. 7, т. 1 от рефинансиращия договор за заем по процесния договор.)
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно съединяване иск за нищожност на договор
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД; в условията на евентуалност – иск за нищожност на
клауза от договор за предоставяне на потребителски кредит - правно основание чл. 26, ал. 2,
предл. 2, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл.
10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП;
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на получено без
основание.
В тежест на ищеца е да установи, че договора, респ. посочените в исковата молба
клаузи от договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания,
доколкото от този факт извличат изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да
проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението и договорките в
него.
Ответникът носи тежестта да докаже възраженията, релевирани в отговора на
исковата молба, да установи валидността на всяка една оспорена като недействителна
клауза, както и че сключването й е и в съответствие с добрите нрави, както и при
съобразяване на императивните материални норми; да установи, че при сключване на
договора не е надвишен размера на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че всяка една
оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена и не е неравноправна.
По осъдителния иск - ищецът следва да докаже, че на ответника е платил сумата от
798, 35 лева без основание т.е. че към настоящия момент ответникът следва да върне тази
сума, тъй като не му се дължи. Достатъчно е само да твърди, че ответникът не му е върнал
процесната сума.
4
Ответникът следва да докаже, че към момента е налице основанието за получаване
на сумата или че е върнал процесната сума на ищеца, както и своите възражения -
правоизключващи, правоотлагащи, правопрекратяващи, правоунищожаващи и
правопогасяващи възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1,
т.1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Неустойката за непредоставяне на
обезпечение по чл. 18 от процесния договор безспорно съставлява общ разход по смисъла на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК във вр. с §1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко
свързано с договора за кредит и е предварително известно на кредитора, доколкото е
предложено от него и не освобождава кредитора да отрази неустойката за непредставяне на
обезпечение съгласно чл. 6 от договора в ГПР по договора за кредит. В случая е нарушен
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният размер на ГПР.
Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е налице не само когато в договора изобщо не е
посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по
начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице
такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.
Предвид гореизложеното, договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, доколкото изчислен с онлайн ГПР калкулатор,
ГПР по процесния кредит надвишава многократно максимално допустимия от закона
размер.
Поради уважаване на главния иск, съдът не се произнася по евентуалния иск за
прогласяване нищожност на отделна договорна клауза.
С оглед изложеното, исковата сума от 795, 35 лв., представляваща заплатена от ищеца
неустойка по чл. 18 от договора, подлежи на връщане като преведена при начална липса на
основание предвид недействителността на договора за потребителски кредит.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ищецът следва да докаже плащането
на съответната парична сума. Когато ищецът е установил плащането, ответникът следва да
установи наличието на правно основание за получаване на сумата, т. е. че съществува
правно призната причина за разместването на благата, тъй като именно наличието на това
основание му дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде
отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има определено
основание да я задържи, то той дължи нейното връщане. Както бе посочено, в случая е
доказано плащането на тази сума от ищеца на ответника. Последният обаче не доказа
наличието на основание за получаване на сумата, установяването на който факт е в негова
тежест. Доколкото сумата е постъпила в патримониума на кредитора като плащане по
нищожния договор за кредит, то именно той дължи връщането й като недължимо получена
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
5
По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е доказан и следва да
се уважи изцяло. Посочената сума се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното погасяване на вземането. В подкрепа на
горните изводи на съда е практиката на ОС-Благоевград по идентични казуси - Решение №
13 от 08.01.2025г. по в.гр.д. №746/2024г.; Решение № 57 от 31.01.2025г. по в.гр.д.№
1285/2024г. и др.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
ищецът, на който следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в
размер общо на 100, 00 лв., както и разноски за адвокатско възнаграждение. По списък по
чл. 80 от ГПК адв. Г. е претендирал адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв. в размер
на по 480, 00 лв. с ДДС за двата предявени иска. С решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело
С-438/22 по преюдициално запитване е прието, че посочените в изменената с ДВ
бр.88/04.11.2022г. редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимални размери не обвързват съда, поради несъответствието на
наредбата с правото на ЕС. В конкретния случай следва да се държи и сметка, че става дума
за възнаграждение, което не е договорено доброволното въз основа на проява на
договорната свобода между страните /клиент - адвокат/, а се касае до такова по реда на чл. 38
от ЗАдв., което предполага заплащане на възнаграждението директно на адвоката,
осъществил безплатна правна помощ на страната, по изключителната преценка на съда.
Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, но те не
обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се
съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото,
количеството извършена работа. Що се касае до размера на адвокатското възнаграждение и
съобразявайки обема на реално извършената от адвоката работа, съдът намира, че
адвокатско възнаграждение дори и в минимален размер по наредба, се явява прекомерно
предвид вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, която се изразява
в подаване на искова молба, която е бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела
/които са цитирани и от ответника/; както и в подаване на писмена защита, преповтаряща
доводите в исковата молба; адвокатът не се е явил в първото и единствено съдебно
заседание; по делото не са провеждани разпити на свидетели, не са изслушвани експертизи
или други процесуални действия с
участието на адвоката; делото не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото се
касае до предявени искове, по който има формирана трайна съдебна практика. Размерите на
претендираните от адвоката възнаграждения са прекомерни предвид обема на свършената от
адвоката работа и материалния интерес по делото. Безплатната правна помощ не
представлява отговорност за разноски по чл. 78 от ГПК, поради което следва да се държи
сметка и да не се допуска злоупотреба с това право на адвоката, осъществил безплатна
защита. По дефиниция злоупотреба с право е упражняване на правото в противоречие с
неговото предназначение и от обективна гледна точка е налице тогава, когато правото се
упражнява противно на неговата социална функция, а не за задоволяване на определен
признат от закона интерес. В този смисъл, разноските по делото и в частност адвокатското
възнаграждение не следва да бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната, в
чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за неоснователно обедняване на загубилата
страна, а следва да възстановят сторен в разумни граници разход за защита на правата на
страните. Съдът не само не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба.
Ищецът е могъл да предяви исковете си в една обща искова молба, но ги е завел поотделно,
поради което присъждането на разноски за адвокат по всяко от делата, не следва да бъде
източник на обогатяване, а да бъде съобразено с реално извършената работа при
съобразяване и на горното обстоятелство. Предвид изложеното, съдът намира, че
6
справедливо и обосновано съобразно критериите по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв е адвокатско
възнаграждение в размер на 200, 00 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК,
поради противоречие със закона Договор за потребителски кредит № 928051, сключен на
14.09.2023 г. между Е. А. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б в качеството й на
„заемател“ от една страна и „К със седалище и адрес на управление: гр. С в качеството й на
„заемодател“.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, „К, със седалище и адрес на
управление: гр. С да заплати на Е. А. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б сумата от
795, 35 лева представляваща платена при изначална липса на правно основание по Договор
за потребителски кредит № сключен на 14.09.2023 г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „К, със седалище и адрес на управление: гр. С да заплати на Е. А. П., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Б сумата от 300, 00 лева, представляваща разноски по
делото, от които 100, 00 лева за внесена ДТ и 200, 000 лева за адвокатски хонорар.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Благоевград
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
7