№ 4045
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Димитър К. Демирев
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100505186 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 10822/22.06.2023 г., постановено по гр.д. № 44434/2021 г.
по описа на СРС, 127 състав, е признато за установено по предявени
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по
реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
Н. М. Я., ЕГН **********, дължи на ищеца „Първа инвестиционна банка“
АД, ЕИК *********, следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение от 14.01.2020 г. по ч.гр.д. № 74437/2019 г. по описа на СРС, 127
състав:
4302,28 евро, представляваща сбор вноски за главница с настъпил падеж
за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г. по договор за кредит №
000LD-R010202/23.04.2012 г., ведно със законна лихва за периода от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 19.12.2019 г., до
изплащане на вземането;
3093,81 евро, представляваща възнаградителна лихва по Договор за
банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016
1
г. до 15.12.2019 г.;
3,59 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата за
периода от 16.12.2019 г. до 18.12.2019 г.
С решението частично е отхвърлен искът за главница за горницата над
4302,28 евро до първоначално предявените 5308,77 евро и за периода от
10.09.2012 г. до 10.12.2014 г. като погасен по давност, както и предявеният иск
за лихва за забава за разликата над 3,59 евро до пълния заявен размер от 7,59
евро и предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер
на 2606,77 евро, представляваща неустойка за забава по договора за периода
от 18.12.2016 г. до 15.12.2019 г., като неоснователни. Отхвърлен е и искът за
сумата в размер на 60 лева, представляваща разноски за обявяване на кредита
за предсрочно изискуем.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание на чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 688,54 лв. за исковото производство, както и сумата от 305,67 лв. за
заповедното производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден
да заплати на ответника сумата от 478,04 лв., представляваща разноски пред
първата инстанция.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – Н. Я., която е насочена
срещу частта, с която е признато за установено, че дължи суми на ищцовото
дружество.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на
постановеното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила,
необоснованост, нарушения на материалния закон. Въззивникът счита, че
предсрочната изискуемост на кредита е настъпила автоматично на 08.03.2013
г., поради което смята, че всички претенции на банката са погасени по давност.
Намира, че т. 18 от ТР № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС не е
приложима в настоящия случай. Евентуално поддържа, че липсват
доказателства общите условия, приложими към договора за кредит, са
предадени на ответника. Прави възражение за недействителност на договора
поради противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 ЗПК. Поддържа
възражение за прекомерност на възнаградителната лихва и противоречие с
добрите нрави. Така мотивиран, въззивникът моли решението да бъде
2
отменено в неговите обжалвани части, а исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищеца в първоинстанционното производство – „Първа инвестиционна банка“
АД, с който я оспорва като неоснователна, като са изложени доводи, че
процесният договор за потребителски кредит е действителен. Счита, че
решението на районния съд е правилно в обжалваната част, поради което моли
същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от
ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, с която обжалва решението на
районния съд в частта, с която е отхвърлен като погасен по давност
предявеният от него срещу Н. М. Я. иск за главница за разликата над 4302,28
евро до пълния предявен размер от 5308,77 евро и за периода от 10.09.2012 г.
до 10.12.2014 г. Изложени са оплаквания за неправилност на решението в
обжалваната част поради нарушение на материалния закон поради неправилно
приложение на института на погасителната давност досежно нейния начален
момент, като в тази връзка са изложени подробни съображения. Счита, че
погасителната давност е започнала да тече от настъпване на предсрочната
изискуемост през 2019 г., поради което вземането за главница не е погасено по
давност. Моли решението в неговата обжалвана част да бъде отменено, а
искът за главница да бъде уважен изцяло. Претендира разноски.
Постъпил е отговор на насрещната въззивна жалба от Н. М. Я., който е
оспорил нейната основателност. Счита, че решението е правилно в частта,
обжалвана от „Първа инвестиционна банка“ АД, поради което моли да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са
предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът Н. М. Я., ЕГН
**********, дължи на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от
3
14.01.2020 г. по ч.гр.д. № 74437/2019 г. по описа на СРС, 127 състав:
5308,77 евро, представляваща сбор вноски за главница с настъпил падеж
за периода от 10.09.2012 г. до 10.12.2019 г. по договор за кредит №
000LD-R010202/23.04.2012 г., ведно със законна лихва за периода от
датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 19.12.2019 г., до
изплащане на вземането;
3093,81 евро, представляваща възнаградителна лихва по Договор за
банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016
г. до 15.12.2019 г.;
2606,77 евро, представляваща неустойка за забава по Договор за банков
кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016 г. до
15.12.2019 г.;
7,59 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата за
периода от 16.12.2019 г. до 18.12.2019 г.
От представения по делото Договор за банков кредит № 000LD-
R010202/23.04.2012 г. се установява, че между „Първа инвестиционна банка“
АД в качеството на кредитодател и ответника Н. М. Я. в качеството на
кредитополучател е възникнало облигационно отношение, по силата на което
страните са уговорили отпускане на банков кредит за погасяване на
съществуващи задължения по договор за кредитна карта № 32РКО-А-
6536/11.12.2007 г. в размер на 9286 евро. Кредитът се усвоява до 30.04.2012 г.,
а крайният му срок за погасяване е 10.04.2022 г. Общата дължима сума
възлиза на 20 333,82 евро, посочени са ГПР в размер на 20,62 % и лихвен
процент, формиращ се от Базовия лихвен процент на банката за евро,
увеличен с надбавка от 10,01 пункта. Посочено е, че към датата на договора
БЛП е в размер на 7,99 %. В договора е инкорпориран погасителен план, в
който са посочени месечните вноски като крайна стойност, начална дата,
крайна дата, част главница, част лихва и оставаща главница в лева. От
погасителния план е видно, че вноските са 120 по 167,73 лв., а крайната
стойност на дължимата възнаградителна лихва възлиза на 10 841,65 евро.
В чл. 6 от договора е посочено, че кредитополучателят заплаща на
банката еднократна такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 40
лв. В чл. 7 от договора е предвидена комисиона за отпускане на кредита в
размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояване на кредита. В чл. 8 от
4
договора е предвидена комисиона за ангажимент в размер на 2 % от
неусвоената част от кредита, в случай че кредитополучателят не усвои цялата
сума по кредита в срока.
Чл. 10 от договора урежда неустойка за забава и правото на банката да
обяви кредита за предсрочно изискуем при наличие на просрочени плащания.
Договорът за кредит е подписан от двете страни, като автентичността му
е оспорена от ответника, но същият е оттеглил оспорването си с молба от
10.06.2022 г.
Представени са Общи условия на „Първа инвестиционна банка“ АД за
кредити на физически лица, в сила от 21.11.2011 г. В договора за кредит
изрично е посочено, че с подписването на същия кредитополучателят
декларира, че са му представени и е запознат с Общите условия на банката за
кредити на физически лица и приема прилагането им при уреждане на
отношенията между него и банката във връзка със сключване и изпълнение на
настоящия договор.
По делото са представени още Покана за обявяване на предсрочна
изискуемост на банков кредит чрез ЧСИ С.Я. от 12.09.2019 г., връчена на
ответника на 29.10.2019 г. чрез залепяне на уведомление; Констативен
протокол от 13.11.2019 г. на ЧСИ С.Я., в който е установено, че ответникът не
се е явил в двуседмичния срок да получи поканата от кантората на ЧСИ
Якимов.
От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС
съдебносчетоводна експертиза се установява, че със сумата от 9286 евро е
заверена сметката на ответника на 25.04.2012 г. По процесния договор е
платена сума в размер на 753,60 евро, с което е погасена главница в размер на
179,55 евро, възнаградителна лихва в размер на 571,52 евро и наказателна
лихва в размер на 2,53 евро. С платените суми са погасени изцяло първите 4
вноски и частично петата, по която е заплатена лихва в размер на 80,47 евро.
Към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК непогасените
задължения по договора са възлизали на 9106,45 евро за главница (5417,56
евро падежирали вноски и 3688,89 евро предсрочно изискуема главница),
9375,35 евро за възнаградителна лихва за периода от 10.08.2012 г. до
15.12.2019 г., 4301,20 евро за наказателна лихва за периода от 11.08.2012 г. до
15.12.2019 г. и 7,59 евро за законна лихва за периода от 16.12.2019 г. до
5
18.12.2019 г.
Според заключението главницата, падежирала повече от пет години
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК, възлиза на 1006,49 евро. Лихвеният процент е в размер на 18 %,
колкото е към момента на подписване на договора, и не е променян.
С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Насрещната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с
която съдът се е произнесъл по исковете по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415
ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430,
ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В частта, с която искът за неустойка за забава е отхвърлен, както и в която
искът за лихва за забава за разликата над 3,59 евро до пълния заявен размер от
7,59 евро е частично отхвърлен, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
По предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
6
докаже наличието на валидно възникнала облигационна връзка по договор за
потребителски кредит, по силата на който ответникът има задължение за
връщане на получена в заем сума; предаване на заетата сума от кредитодателя
на ответника; изискуемост на претендираните вземания – редовна/предсрочна;
уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост при
твърдение за такава; размер и период на вземането – главница,
възнаградителна лихва.
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, ако твърди
наличие на такива.
По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на
ищеца е да докаже и факти, обуславящи спиране или прекъсване на
погасителната давност, ако твърди такива.
Във връзка със служебното задължение на съда да следи за
неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ищеца
е и да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и
съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Няма спор, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, по
аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на
ЗПК, съответно на ЗЗП. Безспорно е обстоятелството, че договорът за
потребителски кредит е сключен на 23.04.2012 г. при действащи Закон за
потребителския кредит (Обн. ДВ. бр. 18 от 5 Март 2010 г.) и Закон за защита
на потребителите (Обн. ДВ. бр. 99 от 9 Декември 2005 г.). Страните по делото
не спорят и по отношение на съдържанието на същия такова, каквото се
установява от доказателствата по делото. Безспорно кредитодателят е
предоставил на кредитополучателя заетата сума, видно от представените по
делото доказателства – същата е усвоена на 25.04.2012 г.
Договорът за банков кредит е изключителна банкова сделка, която може
да бъде сключвана само от банки. Уредбата е в чл. 430, ал. 1 ТЗ, според който с
договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя
парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят
се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока. Договорът за банков кредит е разновидност на договора за
заем за потребление по чл. 240 ЗЗД. Договорът за банков кредит е двустранен,
7
възмезден, каузален, консенсуален и формален.
Във въззивната жалба на ответника са наведени оплаквания относно
действителността на процесния договор, като въззивникът е посочил, че
договорът е недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
релевирано е и възражение за неравноправност на клаузата за възнаградителна
лихва поради противоречие на същата с добрите нрави и прекомерност.
При служебна проверка на процесния договор във връзка с изискванията
на чл. 7, ал. 3 ГПК въззивният съд констатира, че същият е недействителен
поради неясно и неразбираемо за потребителя посочване на начина на
формиране и изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР), който
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съществен елемент на договора за
потребителски кредит, неправилно посочване на ГПР, както и поради
непосочване на лихвения процент на ден съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.
ГПР е задължителен елемент на всички договори за потребителски
кредит, чието значение многократно е подчертавано в практиката на СЕС.
Целта е осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор (вж. в този смисъл съображение 19 от
Директива 2008/48, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10, т. 70,
Решение от 09.11.2016 г. по дело C‑42/15, т. 67 и 70). ГПР се изчислява по
един и същи начин в Европейския съюз, поради което е възможно да бъдат
сравнявани договори, сключени в различни държави. Следователно
значението на ГПР не се свежда само и единствено до това потребителят да е
наясно какви са задълженията му по договора за кредит.
Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за
кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може
служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при
непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за
освободен от лихви и разноски (вж. в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по
дело C-714/22, т. 53; Определение от 16.11.2010 г. по дело C‑76/10, т. 77).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
8
кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Следва
извод, че стойността на ГПР включва само разходите, които потребителят
следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно
изпълнение на задълженията.
§ 1, т. 1 ДР на ЗПК гласи, че общ разход по кредита са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Договорът за кредит не изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради това, че в същия не е посочено ясно и разбираемо за потребителя по
какъв начин е формиран и изчислен ГПР. В т. 66 от мотивите на Решение от
20.09.2018 г. по дело С-448/17 г. на СЕС изрично е посочено, че на непосочен в
договора ГПР се приравнява и хипотеза, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисление, но без да се предоставят
необходимите данни за изчислението. В Определение № 1991/16.07.2024 г.
по т.д. № 510/2024 г. на I Т.О. на ВКС е посочено, че „не е достатъчно ГПР да
бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти“. В
Определение № 1369/27.05.2024 г. по т.д. № 333/2024 г. на II Т.О. на ВКС
върховните съдии обясняват, че „при неяснота относно начина на формиране
на стойността на ГПР (…) договорът за потребителски кредит е
нищожен“. Следователно в договора за кредит следва да бъдат посочени
всички разходи, включени в ГПР, по ясен и разбираем за потребителя начин. В
настоящия случай такова посочване не е направено.
Отделно от горното следва да се посочи, че по делото не се установява в
ГПР да са включени всички общи разходи по кредита, в частност клаузата за
комисиона за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в
деня на усвояване на кредита и клаузата за еднократна такса за разглеждане на
9
искането за кредит в размер на 40 лв.
В тежест на ищеца е да докаже, че всички общи разходи по кредита,
включително горепосочените, са включени при изчислението на ГПР. По
делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на този факт. При
служебно изчисление на ГПР с общодостъпен онлайн калкулатор, вземайки
предвид разходите за комисиона за отпускане на кредита и еднократната такса
за разглеждане на искането за кредит, се получава ГПР, надвишаващ
посочения в договора, а именно 22,39 %. Следователно е налице хипотеза на
неправилно посочване на ГПР, което, съобразно практиката на СЕС, се
приравнява на непосочване на ГПР.
Договорът е недействителен на още едно основание – неизпълнение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право
повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48. В
нормата е посочено, че договорът за потребителски кредит следва да съдържа
и размер на лихвения процент на ден – Решение № 59 от 20.05.2024 г. по т. д.
№ 2695 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение. Върховните
съдии приемат, че „… с правилото на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК
(посочване на лихвения процент на ден) се гарантира реалното
упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно
да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в
„срока за размисъл“ по чл. 29, ал. 1 ЗПК, че той не отговаря на
потребностите му. С оглед изложеното, изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20,
предл. последно ЗПК се явява особено съществено за правата на
потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл. 22 ЗПК –
недействителност на договора“.
Доколкото лихвен процент на ден не е посочен нито в договора, нито в
общите условия към същия, то следва да се приеме, че изискването на закона
не е спазено, което води до недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК.
При недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК се дължи
единствено чистата стойност на кредита, без лихви (възнаградителни и
мораторни) и други разходи по кредита – чл. 23 ЗПК. При това положение е
безпредметно да се обсъжда възражението на въззивника ответник по
отношение на възнаградителната лихва, доколкото при този извод на
10
въззивния съд за недействителност на договора за кредит същата не е
дължима.
В частта, с която районният съд е признал за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумите от 3093,81 евро – възнаградителна лихва по Договор
за банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016 г.
до 15.12.2019 г., и 3,59 евро – законна лихва за забава върху главницата за
периода от 16.12.2019 г. до 18.12.2019 г., решението е неправилно и подлежи
на отмяна.
Доколкото въззивният съд установява недействителност на договора за
банков кредит, то не следва да бъда обсъждано възражението на въззивника за
липса на доказателства, че общите условия са представени на ответника на
основание чл. 298, ал. 2 ТЗ, доколкото в същите няма клаузи, които да се
отнасят към дължимостта на чистата стойност на кредита.
По отношение на главницата въззивниците ищец и ответник имат
възражения по отношение на приложения институт на погасителната давност
от първоинстанционния съд. По този въпрос въззивният съд приема следното:
Константната практика на ВКС приема, че задължението за главница,
уговорено да се заплаща на погасителни вноски с определен падеж, не
представлява периодично плащане и се погасява с общата 5-годишна давност.
В този смисъл Решение № 60118 от 15.10.2021 г. по т. д. № 2848 / 2019 г. на
Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение.
С Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3 / 2023 г. на
Върховен касационен съд, ОСГТК върховните съдии приемат, че „При
уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни
вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от
главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.
114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При
обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските
от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от
предсрочната изискуемост“.
Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК „В хипотезата на предявен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков
11
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и
кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника,
вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост“.
Тези постановки на тълкувателните решения са приложими в настоящия
случай, доколкото тълкувателните актове имат обратно действие и даденото с
тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като
се счита, че тя още към този момент е имала това съдържание, което е
посочено в тълкувателния акт. Действие за в бъдеще има само тълкуването, с
което се изоставя предходно тълкуване и се обявява за изгубило сила, каквото
в този случай не е налице. Аргументите на въззивника ответник в тази насока
са неоснователни.
В Решение № 60118 от 15.10.2021 г. по т. д. № 2848 / 2019 г. на Върховен
касационен съд, 1-во тър. отделение е прието: „Законосъобразни и съобразени
със задължителната съдебна практика /ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.д. №
4/2013 г., ОСГТК/ са изводите на въззивния съд, че настъпването на
предсрочната изискуемост е обусловено от установяване реализирането на
уговорените в договора за кредит обстоятелства за упражняване на
потестативното право на банката- кредитор за обявяване на вземанията за
изискуеми; заявяването от страна на банката, че упражнява това свое
право и достигане на нейното волеизявление до длъжника. (…)
Неоснователни са възраженията на касатора, че съдът не е съобразил, че
предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит е
настъпила в по-ранен момент - на 18.09.2010 г. с изтичане на 90 дни от
последното плащане или на 11.11.2011 г.“.
В Решение № 161 от 08.02.2016 г. по т. д. № 1153 / 2014 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро тър. отделение върховните съдии са посочили, че
„Възприетото от въззивния съд разрешение на релевантния
материалноправен въпрос е в противоречие с постоянната практика на
ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в
12
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо
от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно
изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи
кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му
изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно
изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване
от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно
изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за
банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника
за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на
длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника
също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от
кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата
молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита
кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на
ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника“.
Ищецът не се позовава на автоматично настъпила предсрочна
изискуемост, а на такава, настъпила на 16.12.2019 г.
Изявлението в исковата молба, че „Кредитът е в просрочие, считано от
11.09.2012 г.“ не променя този извод на въззивния съд. С това свое изявление
ищецът не се е позовал на автоматична предсрочна изискуемост. Напротив,
впоследствие изрично е посочено, че банката е обявила кредита за предсрочно
изискуем, считано от 16.12.2019 г.
Субективното право за отнемане преимуществото на срока е
предоставено изцяло на кредитора и в хипотезата на уговорена
автоматична предсрочна изискуемост, като същото е упражнено от ищеца
13
едва през 2019 г., когато е подадено и заявлението по чл. 417 ГПК, поради
което не може да се приеме, че кредитът е станал предсрочно изискуем през
2013 г. и е изтекла давността по отношение на всички вземания на банката. В
този смисъл – Определение № 867 от 10.12.2020 г. по гр. д. № 1543 / 2020 г. на
Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение.
По тези съображения въззивният съд намира, че възражението на
въззивника ответник за изтекла погасителна давност по отношение на цялата
главница по договора за кредит е неоснователно.
По гореизложените аргументи и съобразно даденото с Тълкувателно
решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3 / 2023 г. на Върховен касационен
съд, ОСГТК разрешение, че давността за всяка погасителна вноска тече от
настъпването на нейната изискуемост – редовна или предсрочна, то основното
и единствено възражение на въззивника ищец в насрещната въззивна жалба се
явява неоснователно.
В заключението по приетата съдебносчетоводна експертиза е посочено, че
главницата, падежирала повече от пет години преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – т.е. преди 19.12.2014 г.,
възлиза на 1006,49 евро, поради което първоинстанционният съд е отхвърлил
частично иска за главница за горницата над 4302,28 евро до първоначално
предявените 5308,77 евро и за периода от 10.09.2012 г. до 10.12.2014 г. като
погасен по давност. Срещу тези изчисления на съда въззивниците не са
направили конкретни оплаквания. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е
ограничен от посоченото във въззивната жалба, когато контролира
правилността на решението. Следва да се отбележи, че съдът не констатира
наличие на императивна правна норма, чието приложение следва да приложи
служебно. В този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г.
на III Г.О. на ВКС.
Решението в частта, с която е признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 4302,28 евро – сбор вноски за главница с настъпил
падеж за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г. по договор за кредит №
000LD-R010202/23.04.2012 г., ведно със законна лихва за периода от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 19.12.2019 г., до изплащане на
вземането, както и в частта, с която е отхвърлен иска за горницата над 4302,28
евро до първоначално предявените 5308,77 евро и за периода от 10.09.2012 г.
14
до 10.12.2014 г. като погасен по давност, решението е правилно и подлежи на
потвърждаване.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски имат и двете страни.
По разноските, сторени в производството пред СРС:
Ищецът е претендирал и доказал сторването на разноски в исковото
производство в общ размер от 1030,71 лв. (включително определените от съда
100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, с който размер въззивният съд
следва да се съобрази). С оглед изхода от настоящото производство на същия
се следват 401,41 лв., поради което първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в частта за разноските, с която ответникът е осъден да заплати
на ищеца горницата над 401,41 лв. до присъедините 688,54 лв.
Ищецът е претендирал и доказал извършването на разноски в
заповедното производство в размер на 784,23 лв. (ведно с определеното от
съда юрисконсултско възнаграждение). При съобразяване с изхода от
настоящото производство на същия се следват 177,70 лв., поради което
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за
разноските, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца горницата над
177,70 лв. до присъедините 305,67 лв.
Ответникът е претендирал и доказал извършването на разноски в размер
на 1440 лв. При съобразяване с изхода от настоящото производство на същия
се следват 877,66 лв., които следва да бъдат възложени в тежест на ищеца.
Последният следва да бъде осъден да заплати 399,62 лв. (разликата между
877,66 лв. и присъдените 478,04 лв.).
По разноските, сторени във въззивното производство:
Въззивникът ответник, е претендирал разноски в размер на 289,45 лв. – за
държавна такса, и 1800 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, за
заплащането на което са представени доказателства.
Срещу претендираното възнаграждение е направено своевременно
възражение за прекомерност.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че
наредба от национално ниво, която определя минимални размери на
15
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер,
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд
следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява
реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НМРАВ има
само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с
посочените в нея минимални размери.
Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I
Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства
на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и
Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС,
Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС,
Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и
много други.
Съобразявайки, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
както и че не са събирани доказателства пред въззивната инстанция, в която е
проведено само едно заседание, а спорът е със сравнително висок материален
интерес, съдът приема, че адвокатското възнаграждение в размер на 1800 лв. с
включен ДДС не е прекомерен.
Насрещният въззивник ищец претендира 39,37 лв. за държавна такса.
С оглед изхода от настоящото производство на въззивника ответник
следва да бъдат възстановени 2089,45 лв. съобразно уважената част от
въззивната жалба на същия и отхвърлената част от насрещната въззивна
жалба. На насрещния въззивник ищец следва да бъдат възстановени 20,15 лв.
16
съобразно отхвърлената част от въззивната жалба на ответника и уважената
част от насрещната въззивна жалба.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 10822/22.06.2023 г., постановено по гр.д. №
44434/2021 г. по описа на СРС, 127 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено по предявени обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът Н. М. Я., ЕГН **********, дължи на ищеца
„Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, следните суми, за които
е издадена заповед за изпълнение от 14.01.2020 г. по ч.гр.д. № 74437/2019 г. по
описа на СРС, 127 състав:
3093,81 евро, представляваща възнаградителна лихва по Договор за
банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016
г. до 15.12.2019 г.;
3,59 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата за
периода от 16.12.2019 г. до 18.12.2019 г.
както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Н. М. Я., ЕГН
**********, е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца
„Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, сумата над 401,41 лв.
до присъедините 688,54 лв. – разноски в исковото производство, и над 177,70
лв. до присъедините 305,67 лв. – разноски в заповедното производство, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415
ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430,
ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено че ответникът Н.
М. Я., ЕГН **********, дължи на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД,
ЕИК *********, следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение от
17
14.01.2020 г. по ч.гр.д. № 74437/2019 г. по описа на СРС, 127 състав:
3093,81 евро, представляваща възнаградителна лихва по Договор за
банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016
г. до 15.12.2019 г.;
3,59 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата за
периода от 16.12.2019 г. до 18.12.2019 г.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Н. М. Я., ЕГН **********, сумата
от 399,62 лв., представляваща разноски пред първата инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10822/22.06.2023 г., постановено по гр.д.
№ 44434/2021 г. по описа на СРС, 127 състав, в останалата обжалвана част.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, да
заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Н. М. Я., ЕГН **********, сумата
от 2089,45 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Н. М. Я., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, сумата от
20,15 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване чрез Софийски градски съд пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок, считано от връчването му на
страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18