№ 17485
гр. София, 15.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на
петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:В. В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от В. В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело №
20241110159657 по описа за 2024 година
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
гр. София, 15.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О, 156-ти състав в закрито заседание на
петнадесети април и през две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: В. АЛЕКСАНДРОВ
като разгледа докладваното от съдия В. Александров гр. д. № 59657/2024 г. по описа на СРС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
Подадена е въззивна жалба от Етажна собственост, находяща се в гр. София, ......
срещу Решение от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 59657/2024 г. по описа на СРС, II Г.
О., 156-ти състав досежно частите, с които предявените искове са били отхвърлени. Във
въззивната жалба е инорпорирано оплакване по отношение разноските присъдени в полза на
ответника, което има характер на молба по чл. 248 ГПК, а така също и в частта досежно
адвокатското възнаграждение. Иска изменение на решението в частта за разноските.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК, а така и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден
отговор на въззивната жалба и не е изразено становище по молбата по чл. 248 ГПК,
инкорпорирана във въззивната жалба.
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съдът, като взе предвид становището на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Молбата е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, поради което
е процесуално допустима, като по същество, съдът намира, че молбата е неоснователна.
В мотивите на Решение от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 59657/2024 г. по
описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав, съдът ясно и точно е посочил какви са дължими
1
разноски на всяка от страните при прилагане на т. нар. „просто тройно правило“, т.е.
аритметическото съотношение между дроби с оглед уважената и отхвърлената част от
претенции, съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
На следващо място трябва да се посочи повторно, че настоящото производство не
представлява фактическа и/или правна сложност, което е основният критерии за
определянето на дължимото адвокатско възнаграждение, респ. за уважаването и в каква
степен на възражение за прекомерност на последно, съобразно правилото на чл. 78, ал. 5
ГПК.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
При изложените критерии и с оглед обстоятелството, че производството е
приключило в едно заседание, в което извън докладването на делото и уточняването на
исковата молба не са извършени други правни действия, респ. не са направени и
доказателствени искания, извън тези в исковата молба, респ. не са събирани други
доказателства, не може да се направи извод, че действията на процесуалният представител
на ищеца могат да обусловят по-голям размер на адвокатското възнаграждение от
възприетия от съда по уваженото възражение.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
2
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на тълкувано
нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият
съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на НМРАВ и
посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна
практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че следва да остави без уважение молбата по
чл. 248 ГПК, инорпорирана във въззивната жалба.
3
Така мотивиран, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба по чл. 248 ГПК, инокорпорирана във въззивна
жалба, с вх. № 70385/27.02.2025 г., подадена от ЕТАЖНА СОБСТВЕНОСТ, находяща се в
гр. София, ...... за изменение на Решение от 03.02.2025 г., постановено по гр. д. № 59657/2024
г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти в частта за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от съобщението до
страните с частна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от определението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4