Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 26.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и осми
април две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10905 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Е.Д.П. срещу решение от 05.03.2020 г. по гр.д. №51771/2019 г. на Софийския районен съд, 85 състав,
в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу жалбоподателя
установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр.
чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за сумата от 6090,24 лв. – главница за доставена в
периода мес.10.2011 г. – мес.04.2014 г. ТЕ за аб. №*****, ведно със законната
лихва от 30.10.2014 г. до окончателното изплащане, сумата от 828,23 лв. – лихва
за забава за периода 30.11.2011 г. – 17.10.2014 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №59015/2014 г. по описа на СРС, 39
състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и
исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния
закон, както и със събраните по делото доказателства. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел за доказано наличието на договорни
отношения между страните с предмет – доставка на топлинна енергия, както и че
дължи заплащане на услугата „дялово разпределение“. Поддържа, че не е обсъдено
възражението, че общата фактура от 31.07.2014 г. е извън процесния период. Твърди
още, че не дължи лихва за забава върху главницата за ТЕ, тъй като не е доказано
публикуване на общата фактура по смисъла на ОУ, а по отношение лихвата за
забава върху главницата за дялово разпределение – не е доказано отправяне и
получаване на покана. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище жалбата, в о.с.з. - оспорва
същата.
Третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в което предявените установителни искове са
отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, поради което решението
е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
но частично неправилно по следните съображения:
Настоящият
съдебен състав намира за установен факта, че за процесния период мес.10.2011 г.
– мес.04.2014 г. страните са били във валидна облигационна връзка, по силата на
която ищецът е доставял на ответника топлинна енергия. Договорът касае доставка
на топлинна енергия до обект апартамент №210, находящ се в гр. София, жк. „*********, с абонатен №*****.
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги,
само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е
неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с
публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят
по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение
по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на
топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ
и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че
облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по
силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат
съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът оспорва, че
е собственик или ползвател на процесния имот, но това обстоятелство се
установява от представените по делото нот. акт за дарение на недвижим имот №183,
т.XХХХ, н.д. №7864/13.04.1993 г. и нот. акт за учредяване на
договорна ипотека №112, т.ІІІ, н.д. №476/17.06.2011 г. на нот. Николай Илиев.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК.
За установяване факта на предоставяне на
топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, в
първоинстанционното производство са приети заключения на съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертиза.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, което
съдът кредитира напълно, се установява, че ФДР е извършила дяловото
разпределение за процесния имот в съответствие с действащата нормативна уредба,
а ищецът е спазил действащата нормативна уредба при начисляване сумите за имота
на ответника. От заключението се установява още, че за периода мес.10.2011 г. -
мес.04.2014 г. стойността на потребената от ответника ТЕ е в общ размер на
сумата от 6213,51 лв., от които: сума за сградна инсталация – 469,19 лв., сума
за ТЕ за отопление на имота – 3528,08 лв., обща сума за отопление – 3997,27
лв., сума за ТЕ за подгряване на вода – 2216,24 лв. Вещото лице сочи още, че
топломера в АС е преминавала на периодични проверки на всеки 2 г.
Видно от приетата по делото ССчЕ, която
съдът кредитира напълно, за периода 30.10.2011 г. – мес.04.2014 г. дължимата и
незаплатена от ответника сума за топлинна енергия при съобразяване на сумите за
изравняване възлиза на 6090,24 лв., от които: сумата от 3219,89 лв. –
отопление, сумата от 1749,25 лв. – топла вода, 425,52 лв. – сградна инсталация,
като в общата сума няма включени задължения за дялово разпределение.
При тези данни, настоящият въззивен
състав споделя извода на първоинстанционния съд, че дължимата и незаплатена от
ответника сума за топлинна енергия възлиза на 6090,24 лв.
Неоснователни са възраженията на
въззивника за недължимост на сумите по общата
фактура от 14.09.2014 г., тъй като същата е извън процесния период.
Действително същата е издадена на 31.07.2014 г., но от заключенията на СТЕ и
ССчЕ се установява, че със същата са определени окончателните задължения за
периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г., т.е. задължения, които се включват в
процесния период.
Неоснователни са възраженията на
въззивника, че не дължи заплащане на услугата
„дялово разпределение“. От приетото и описано по-горе заключение на ССчЕ се
установява, че в
общата сума за ТЕ за периода 30.10.2011 г. – мес.04.2014 г. няма включени
задължения за дялово разпределение.
Основателността на иска за мораторна лихва
предполага наличие на главен дълг и забава за погасяването му.
Съгласно ОУ/2008 г. – чл.33 ал.1,
потребителите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В този смисъл, и съгласно разпоредбата на чл.84 ал.1 ЗЗД, ответникът е
изпаднал в забава по отношение на вземанията за топлинна енергия за периода
мес.10.2011 г. - мес.04.2014 г. по силата на цитираните разпоредби на ЗЕ и ОУ,
без да е било да бъде канен от ищеца, доколкото задълженията му са били срочни.
Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ/2014
г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
по чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността
на фактурата по чл.32 ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. За разлика от
предходните Общи условия, върху прогнозните суми не се дължи лихва за забава,
като съгласно чл.33 ал.5 от новите ОУ, обезщетение за забава в размер на
законната лихва се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 /по общата
фактура/, ако не са заплатени в срока по ал.2 на чл.33 – в 30-дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на купувача.
От страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест за
това, не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на фактурите на
интернет страницата му, поради което не може да се установи дали ответникът е
изпаднал в забава в плащането на задължението за периода мес.03.2014 г. -
мес.04.2014 г., респ. от кой момент. За останалите вземания размерът на лихвата
за забава е в общ размер на сумата от 775,03 лв.
Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е уважен искът за лихва за забава за разликата над
сумата от 775,03 лв. до пълния присъден размер от 828,23 лв. Решението следва
да се отмени и в частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски на
ищеца за исковото производството пред СРС за разликата над сумата от 673,90 лв.
и за заповедното производство за разликата над сумата от 189,25 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски за
исковото производството пред СРС в размер на сумата от 5,10 лв.
и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 1,27 лв., представляваща държавна такса и сумата от 7,55 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №58793 от 05.03.2020 г., постановено
по гр.д. №51771/2019 г. по описа на СРС, ГО, 85 състав, в частта, в която е уважен предявеният от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, срещу Е.Д.П.,
ЕГН **********, адрес: ***, установителен иск с правно основание чл.422
ал.1 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за
разликата над сумата от 775,03 лв. до
пълния присъден размер от 828,23 лв., представляваща лихва за забава за периода
30.11.2011 г. – 17.10.2014 г., и в частта,
в която Е.Д.П., ЕГН **********, адрес: ***, е осъдена да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски в исковото производство за
разликата над сумата от 673,90 лв. и в заповедното производство за разликата
над сумата от 189,25 лв., и вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, срещу Е.Д.П., ЕГН **********,
адрес: ***, установителен иск с правно основание
чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за разликата над сумата от 775,03 лв. до пълния присъден размер от 828,23 лв., представляваща
лихва за забава върху главницата от 6090,24 лв. за периода 30.11.2011 г. –
17.10.2014 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
гр.д. №59015/2014 г. по описа на СРС, 39 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *****, седалище и адрес на управление:***, да заплати на Е.Д.П., ЕГН
**********, адрес: ***, на основание
чл.78 ал.3 ГПК допълнително сумата от 5,10 лв., представляваща разноски в исковото производство пред СРС и на
основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 8,82
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението
е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.