Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 04.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори октомври, през
две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
Председател:
ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря Дафинка Борисова, като разгледа
докладваното от
съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 580 по
описа за 2019 година, на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „***“ ЕАД, със седалище гр. С., подадена чрез
пълномощника юрк. А.Б., срещу решението
на Плевенски районен съд от 21.03.2019 г., постановено по гр.д. № 2444/2018
г., с което е отхвърлен предявения по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск
срещу Г. В.Г., с постоянен адрес ***, за
установяване съществуването на вземането, присъдено с издадена в полза на дружеството заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 3889/2017 г. по описа на Плевенски районен
съд.
В жалбата за изложени оплаквания за неправилни
изводи на решаващия съд относно уведомяването на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на
вземането и за извършената цесия на вземането. Съображения в този смисъл са
релевирани и в представената молба от дружеството, съдържаща становище по
съществото на спора. Претендира се
отмяната на обжалваното решение и уважаване на исковата претенция, както и
присъждани на сторените деловодни разноски.
Ответницата по въззивната жалба Г. В.Г. оспорва основателността на жалбата чрез
назначения й особен представител адв. М.А. *** и моли окръжния съд да потвърди
обжалваното решение.
Настоящият съдебен състав на Плевенски
окръжен съд намира разглеждането на въззивната жалба за процесуално допустимо,
а по същество жалбата за частично основателна, предвид следните съображения:
Видно е от данните по делото, че в полза на „***” ЕАД гр. С., като заявител в заповедно
производство, е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № *** от *** г. по ч.гр.д. № 3889/2017 г. по описа на Плевенски районен съд,
срещу длъжника Г. В.Г.,***, за следните
суми: сумата 500 лв. – главница; сумата от 43,26 лв. – договорна лихва за
периода от 18.09.2014г. до 06.12.2014 г., сумата от 115 лв. – неустойка за периода от 06.10.2014 г. до 06.12.2014 г., сумата
75 лв. – такса разходи за събиране за
периода 06.11.2014 г. до 06.12.2014 г.,
сумата 126,98 лв. – лихва за забава за периода от 06.02.2015 г. до 30.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 30.05.2017
г. до окончателно изплащане на вземането, както и разноските по заповедното
производство, като е посочено, че вземането произтича от Договор за кредит „***“
№ ***, сключен на 09.09.2014 г. „***“ ООД и Г. В.Г., като
впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „***“ ООД в полза
на „***“ ООД, чийто правоприемник е „***“ АД, а понастоящем – „***“ ЕАД, по силата на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.07.2014 г. и Приложение
№ 1 към същия от 11.12.2015 г.
Заповедта е била връчена на длъжника Г. В.Г. при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, с оглед
на което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК първоинстанционният съд е
дал указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си по
издадената заповед за изпълнение, което е сторено.
От събраните по делото
писмени доказателства се установява, че на 16.09.2014 г. между „***“ ООД гр. С., като кредитодател,
и Г. В.Г., с посочен постоянен адрес ***,
като кредитополучател, е сключен Договор за кредит „***“, по силата на който кредитодателят се задължава
да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 500
лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
кредитна карта, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне съгласно
условията на договора, като с подписването на договора на кредитополучателя е
предоставена кредитна карта с № ***, чиято валидност е две години. Установява се също така, че вземането на
кредитора „*** “ ООД към длъжника Г. В.Г., произтичащо от цитирания договор, е
цедирано в полза на „***“ ООД гр. С., чийто правоприемник се явява
ищецът-въззивник – „***“ ЕАД гр. С.. Изпратени са били две уведомителни писма
до длъжника Г. Г. за извършената цесия
на вземането, които обаче не са й били връчени от съответния куриер, с оглед приложените по делото разписки.
Съгласно чл. 180 ГПК частните
документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство,
че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В случая
процесният Договор за кредит „***“, на който ищецът основава вземането си към
ответницата, е частен диспозитивен
документ. С оглед правните характеристики на този документ, при евентуалното му оспорване не би стоял въпросът дали документът е верен или неверен, а оспорването на
истинността му ще касае само неговата автентичност. Ответникът обаче не е
оспорил истинността на договора, поради
което може да се приеме, че той е
автентичен, т.е. не е подправен и удостоверява валидно облигационно
правоотношение между страните.
Що се касае до липсата на
доказателства по делото за надлежно уведомяване на ответницата относно цесията
на вземането по договора за кредит, следва да се има предвид, че съобщението, с
което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на
нов кредитор, не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между
страните по самия договор за цесия, тъй като правата по цесията преминават
върху цесионера със сключването на договора. Длъжникът би могъл да възразява
успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече
е изпълнил на стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента
на уведомяването, каквито твърдения в настоящия случай не са наведени. Отделно
от това, връчването на всички книжа по делото, в т.ч. и договора за цесия
приложен към исковата молба, на ответника е надлежно, ако е направено на
назначения му особен представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване прави последици, какъвто е и настоящият случай.
В този смисъл заявената от ищцовото
дружество искова претенция е доказана по
своето основание.
За установяване точния размер на вземането по
процесния договор в първоинстанционното пронизводство е била назначена
съдебно-икономическа експертиза. От приетото по делото заключение на вещото
лице по същата, което не е оспорено от страните, се установява, че сумата на кредита в размер на 500 лв. е била предоставена на
ответницата и усвоена изцяло от нея. Съгласно заключението към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК дължимите суми
по процесния договор за кредит са както следва: главница – 500 лв.; начислена
договорна лихва върху усвоената главница по чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора за
периода 18.09.2014 г. до 06.12.2014 г. в размер на 43,26 лв.; начислена
неустойка за неизпълнение на договорно задължение по чл. 20 от договора в
размер на 115 лв.; разходи за събиране на вземането по чл. 21, ал. 5 от
договора в размер на 75 лв.; разходи за събиране на вземането по чл. 21, ал. 6
от договора в размер на 120 лв.; законна лихва за забава върху главницата от 500 лв. за периода от
06.12.2014 г. до 30.05.2017 г. в размер на 126,13 лв.
Въззивният съд приема, че заявената
искова претенция следва да бъде уважена,
като бъде признато за установено вземането на ищеца за сумата от 500 лв., представляваща дължимата главница по договора за кредит, както и за
сумата от 43,26 лв. представляваща дължимата договорна лихва върху усвоената
главница от началната дата на усвояване на главницата – 18.09.2014 г. до падежа
на цялата усвоена главница – 06.12.2014 г.
Тъй като падежът на усвоената главница по револвиращия кредит е настъпил
на 06.12.2014 г., претенцията на ищеца за мораторни лихви е основателна до
размера на посочената от вещото лице сума в размер на 126,13 лв. и за периода
от 06.12.2014 г. до датата на подаване на заявлението – 30.05.2017 г. В този
смисъл въпросът била ли е надлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането се явява ирелевантен и не следва да бъде
обсъждан. Доколкото обаче заявената претенция за мораторни лихви е за период с
по-късна начална дата, а именно от
06.02.2015 г., то същата следва да бъде уважена в размер на сумата от 117,46
лв., представляваща законна лихва върху главницата от 500 лв., изчислена с
помощта на online калкулатор,
за периода 06.02.2015 г. до 30.05.2017 г.
Въззивният съд намира за изцяло
неоснователна претенцията на ищеца да
бъде установено вземането му за начислена
неустойка и разходи за събиране на вземането по съображенията за нищожност на
тези клаузи от договора за кредит, изложени в мотивите на първоинстанционното
решение, които споделя изцяло и счита, че не следва да бъдат преповтаряни в
настоящото изложение.
Предвид гореизложените съображения,
обжалваното решение на Плевенски районен съд следва да бъде отменено
частично, като въззивната инстанция се произнесе по същество в посочения по
горе смисъл.
В останалата му отхвърлителна част
първоинстанционното решение се явява правилно и подлежи на потвърждаване.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК и чл.78, ал. 8 от ГПК в полза на ищеца-въззивник следва да бъдат
присъдени направените от него деловодни разноски за двете съдебни инстанции,
съразмерно с уважената част от иска, които са в общ размер на 438,11 лв., както и направените в заповедното
производство разноски, съобразно размера на признатото за установено вземане,
които са в общ размер от 50,55 лв., в
т.ч. юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер по 50 лв. за
всяко производство.
Предвид тези съображения и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 552 от 21.03.2019 г. на Плевенски
районен съд, постановено по гр.д. № 2444/2018
г., В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявения
от „***“ ЕАД гр. С. против Г. В.Г.,
с постоянен адрес ***, установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК за
съществуване на вземането, присъдено със заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3889/2017
г. по описа на Плевенски районен съд, до размера на сумата от 500 лв. – главница, до размера на сумата от
43,26 лв. – договорна лихва за периода 18.09.2014 г. до 06.12.2014 г. и до
размера на сумата от 117,46 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода 06.02.2015 г. до 30.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК, че Г. В.Г., с постоянен адрес:***, ЕГН **********, дължи
на „***“ ЕАД, със седалище гр. С., ЕИК ***, сума в размер на 500 лв. – главница по Договор за кредит „***“
сключен на *** г. между „***“ ООД и Г. В.Г., като
впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „***“ ООД в полза
на „***“ ООД, чийто правоприемник е „***“ АД, а понастоящем – „***“ ЕАД, по силата на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от *** г. и
Приложение № 1 към същия от
11.12.2015 г.; сума в размер на 43,26 лв. – договорна
лихва за периода 18.09.2014 г. до 06.12.2014 г. и сума в размер на 117,46 лв. – законна лихва за забава върху
главницата от 500 лв. за периода 06.02.2015
г. до 30.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
– 30.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от *** г. по
ч.гр.д. № 3889/2017
г. по описа на Плевенски районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 552 от 21.03.2019 г. на
Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 2444/2018 г., в останалата му
част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК
и чл. 78, ал. 8 от ГПК Г. В.Г.,
с постоянен адрес:***, ЕГН **********, да заплати в полза на „***“ ЕАД,
със седалище гр. С., ЕИК *** сумата от 438,11 лв.,
представляваща направени деловодни разноски за двете съдебни инстанции
съобразно уважената част от иска, както и сумата от 50,55 лв., представляваща направени в заповедното
производство разноски, съобразно размера на признатото за установено вземане.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: