Р Е
Ш Е Н И Е № 1803
гр. Пловдив, 10.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на шестнадесети април
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 16211 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по предявен осъдителен иск с правно основание чл.57,
ал.2 СК, във вр. чл.31, ал.2 ЗС от К.Д.Н. срещу Г. Т. П..
Ищецът
твърди, че с ответницата били бивши съпрузи, като бракът им бил прекратен с
решение, постановено по гр.д. № 9067 по описа за 2011 г. на Районен със
Пловдив, влязло в сила на 17.05.2012 г. От брака имали две деца – М. К. Н.,
родена на *** г. и А. К. Н., роден на *** г. С бракоразводното решение
семейното жилище, което било придобито от страните по време на брака им и било
СИО, било предоставено за ползване на съпругата заедно с ненавършителите
пълнолетие деца. Посочва, че на *****г. М. Н. навършила 18 години. Изтъква, че
след развода и до настоящия момент, ответницата ползвала жилището заедно с
децата, като отказвала да му предостави ключ от имота, за да може да го ползва
и той. Твърди, че на 21.08.2018 г. ответницата била поканена да заплаща наем на
ищеца за ползите, от които е лишен, в отговор на което ответницата поканила
ищеца да получи ключ от имота, но отказала да му заплаща наем. Сочи, че въпреки
изразеното намерение за предоставяне на ключ от жилището, то не било
реализирано, като към момента на завеждане на делото, ищецът нямал достъп до
апартамента. Намира, че по силата на 57, ал.1 СК между бившите съпрузи
възникнало наемно правоотношение, като поддържа, че безвъзмездността за
ползването на имота не следвало да се презюмира. Претендира за осъждане на
ответницата да му заплати сумата от 3000 лв., представляваща сума за ползване
на собствената на ищеца идеална част от жилище апартамент с площ от 190 кв.м.,
състоящо се от три спални, хол, кухня и сервизни помещения, находящ се * етаж
от жилищна сграда, построена в имот с адрес: гр. ********, намалена с частта на
ненавършилото пълнолетие дете от брака, за периода от 01.08.2015 г. –
11.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 11.10.2018 г., до окончателното изплащане на вземането. Моли за
уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски.
В
срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Г. Т. П. със
становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че с ищеца са бивши
съпрузи, както и че по време на брака си придобили в режим на СИО жилище,
находящо се в гр. ********, както и че след брака жилището било предоставено за
ползване на нея, заедно с ненавършилите пълнолетие деца. Възразява да е
възпрепятствала по какъвто и да е начин ползването на имота от ищеца, като
твърди, че той е осъществявал лични контакти с децата именно в този имот.
Съхранявал вещи в него, като никога не го бил напускал и реално го ползвал. Не
оспорва твърденията в исковата молба, че споразумението по чл.51 СК имало
договорен характер. Посочва, че по време на бракоразводния процес ищецът се е
отказал от претенцията си по повод на семейното жилище. Оспорва между страните
да е възниквало наемно правоотношение нито по силата на договор, нито по силата
на съдебен акт. Посочва, че ищецът притежават и други недвижими имоти, като
намира, че ползването на семейното жилище не било приоритет за него. Прави
възражение за погасителна давност на част от исковата претенция, а именно за
периода от 01.08.2015 г. до 11.10.2015 г. Моли за отхвърляне на предявения иск
и присъждане на разноски.
В
откритото съдебно заседание, проведено на 16.04.2019 г. ищцовата страна прави
изменение на предявения иск на основание чл.214, ал.1 ГПК досежно неговия
размер, като претендира заплащане на сумата от 4118 лв., представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на семейното жилище за периода от
11.10.2015 г. до 11.10.2018 г. Ищецът прави частичен отказ от исковата
претенция досежно периода от 01.08.2015 г. до 10.10.2015 г. С протоколно определение
от 16.04.2019 г. съдът е приел така заявеното изменение на исковата претенция,
както и частично е прекратил производството по делото по отношение на периода
от 11.10.2015 г. до 10.10.2015 г. Затова предмет на разглеждане в настоящото
производството е предявения осъдителен иск за осъждане на ответницата да
заплати на ищеца сумата от 4118 лв., представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на съсобствения между страните недвижим имот за периода от
11.10.2015 г. до 11.10.2018 г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът е сезиран с иск с правна
квалификация чл.57, ал.2 СК, във вр. чл.31, ал.2 ЗС. Съгласно разпоредбата на
чл.57, ал.1 СК по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползване
на семейното жилище по чл.56, ал.1, 2, 3 и 5 СК, възниква наемно
правоотношение. Регламентът на чл.57, ал.2 СК дава възможност на всяка от
страните да поиска съдът да определи размера на наема с решението за развода
(или в последващ процес). Не се дължи наем за ползваната от ненавършилите
пълнолетие деца жилищна площ. Съдебната практика и теория приемат еднозначно,
че ползването на съсобствения имот се предоставя по силата на съдебното
решение, като източникът на
облигационното правоотношение не е договор между страните, а акт на съдебна
администрация на семейните отношения. Затова и съпругът-ползвател не е без
основание в имота, а съсобственикът може да търси наемната цена на припадащата
му се част, която се определя на база средно-месечен наем (така решение №392/
01.02.2012 г. по гр.д. № 1641/2011 г. на ВКС, III г.о.).
В този смисъл, възражението на ответника за липса на възникнало между страните
облигационно правоотношение е неоснователно. В действителност, бракът между
съпрузите е прекратен със съдебно решение, което урежда и всички въпроси,
визирани в разпоредбата на чл.322, ал.2 ГПК, в това число и за ползването на
семейното жилище. Правилно ищецът поддържа, че след като страните не са
постигнали споразумение за безвъзмездно ползване на семейното жилище по чл.51 СК, то безвъзмездността на това ползване не може да се презумира. Затова в този
случай се приема, че е възникнало наемно правоотношение по силата на съдебния
акт, по аргумент от чл.57, ал.1 СК, по което правоимащият съпруг може да иска
определяне на цената на ползването (така определение № 441/ 14.06.2012 г. по
ч.гр.д. № 352/2012 г. на ВКС, IV г.о.).
Елементите от фактическия състав
на предявения иск се припокриват с тези по общата разпоредба на чл.31, ал.2 ЗС,
като единствено в случая не е необходимо отправянето на покана от ищеца –
съсобственик до ответника. Това е така, поради начина, по който възникват
правоотношенията между страните. Поради това за основателността за заявената
искова претенция следва да са се проявили в обективната действителност следните
материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: процесният имот да
е съсобствен между страните по спора; ответникът да ползва имота или пък да
ползва площ, по-голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността.
Следва да се установи и размерът на ползата, която е пропуснал, като се
приспадне частта, ползвана от ненавършилото пълнолетие дете. В доказателствена
тежест на ищеца е да установи посочените обстоятелства.
По делото не се спори (отделено
е за безспорно с доклада на съда), че страните по спора са бивши съпрузи, като
бракът им бил прекратен с решение, постановено по гр.д. № 9067 по описа за 2011
г. на Районен със Пловдив, влязло в сила на 17.05.2012 г. Не е спорно и че
процесното жилище е било придобито в режим на СИО по време на брака, като след
прекратяване на брака е останало в обикновена съсобственост на страните при
равни права. С бракоразводното решение е постановено семейното жилище, находящо
се в гр. ********, ет.*, да се предостави за ползване на съпругата
(ответницата). При тези безспорно установени данни, следва да се приеме, че
между страните по спора е налице съсобственост по отношение на процесния имот,
като всеки от тях притежава равни права от имота, а именно по ½ идеална
част.
За да възникне правото на ищеца
да претендира заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на собствената
му идеална част от имота, следва да е реализирано ползване от страна на
ответницата на площ, по-голяма от съответстващата на правата й от
съсобствеността. По отношение на факта на ползването на имота, следва да се
имат предвид задължителните разяснения, дадени с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Тълкувателната практика дефинира личното ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС като
всяко поведение на съсобственика, което възпрепятства или ограничава другите
съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата си, без да се събират
добиви и граждански плодове. Посочената дефиниция намира приложение и в случая,
макар разпоредбата на чл.57, ал.2 ЗС да е специална спрямо цитираната норма.
По делото се установи, че след
прекратяването на гражданския брак между страните с влязлото в сила решение на
17.05.2012 г. ответницата е останала да пребивава в семейното жилище заедно с
двете деца от брака – М., родена на *** г. и А., роден на *** г. Установи се
също, от ангажираните по делото гласни доказателствени средства, че ищецът
работи в чужбина, като се прибира в България рядко – по време на отпуска. За
времето от прекратяване на гражданския брак до момента (приключване на съдебното
дирене пред настоящата съдебна инстанция), съсобствения имот се е ползвал от
ответницата, заедно с децата, от които А. е бил непълнолетен за процесния
период. Не се установи ищецът да е имал свободен достъп до имота, т.е. да е
разполагал с ключове от същия. В действителност, след отправената покана,
ответницата е изразила готовност да предаде ключ от имота на ищеца, но не се
установи това да се е реализирало. Не се установи и причината за това, която би
могла да е извинителна за ответницата единствено при забава от страна на ищеца,
например, да е отправена ясна и точна във времево отношение покана за предаване
на ключ, а ищецът да не е приел същия без извинителна причина за това. В този
смисъл, всъщност не са налице и твърдения от ответната страна. От това следва,
че ищецът не е имал свободен достъп до процесния имот, а същият се е ползвал
лично от ответницата. За наличието на подобен достъп не би могло да се съди и
от установените данни, че по време на празници ищецът е пребивавал в семейното
жилище, както и че там се съхраняват негови вещи. На първо място, единичните
посещения в имота не биха могли да се приравнят на пълноценна възможност на
съсобственика да ползва притежаваната от него идеална част от имота. В
действителност, ищецът преимуществено работи и живее в чужбина. Това
обстоятелство обаче не би могло да го лиши от възможността да претендира
заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на притежаваната от него
част от имота. Затова и обстоятелството дали правоимащият съпруг е могъл лично
и реално да ползва имота, съобразно частта си, е ирелевантно (така решение
№528/ 21.03.2011 г. по гр.д. № 158/ 2010 г. на ВКС, II г.о.). На следващо място, твърденията на ответницата
за наличие на лични вещи на ищеца в имота, не само че останаха недоказани, но
дори и да е така, те не променят извода на съда. Наличието на вещи на ищеца в жилището не
представлява ползване от негова страна. За последното се държи сметка какво е
предназначението на съсобствения имот, в случая – жилищно, поради което за да
се освободи от задължението за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползването ответницата, то следва ищецът да ползва по предназначение притежаваната от него идеална част за жилищни
нужди.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че ищецът има право да иска присъждане на обезщетение за лишаване
от ползването на притежаваната от него идеална част от имота за периода от
11.10.2015 г. до 11.10.2018 г. Предвид направения отказ за част от исковия
период от 01.08.2015 г. до 10.10.2015 г., произнасянето по направеното от
ответника възражение за погасителна давност се явява безпредметно.
По отношение на размера на
претендираното обезщетение, съдът кредитира като обективно и компетентно дадено
на основание чл.202 ГПК заключението на допълнителната СТЕ на вещо лице Р.,
прието като неоспорено от страните. Видно от него средният пазарен наем за
процесния период от 11.10.2015 г. до 11.10.2018 г. за целия съсобствен имот
възлиза на общо 16472 лв. Доколкото ищецът притежава ½ идеална част от
имота, то дължима му е само половината от посочената сума – 8236 лв. Следва
обаче да се вземе предвид и факта, че в жилището за процесния период е
пребивавало и ненавършилото пълнолетие дете А. на страните, като за ползваната
от него жилищна площ не се дължи наем съгласно изричния регламент на чл.57,
ал.2, изр. 2 СК. По отношение на начина как се установява размера на припадащата
се площ на детето е налице съдебна практика на ВКС – решение № 123/ 04.04.2013
г. по гр.д. № 526/2012 г. на ВКС, IV г.о.
При точното определяне на размера на наема, който не се дължи за ползваната
част от семейното жилище от непълнолетното дете от брака, съдът следва да
приложи точно закона във връзка с употребеното понятие „жилищна площ”.
Семейното жилище е съвкупност от жилищни и сервизни помещения, включващо всички
помещения в обхвата на жилището, независимо от тяхното функционално
предназначение. При определяне на наема за ползваната жилищната площ от
ненавършилото пълнолетие дете от брака, следва да се има предвид неговия дял на
обитаване на всички помещения на жилището, а не само стаята, която му служи за
спалня. Затова когато семейното жилище се ползва от съпругата и непълнолетното
дете от брака на двамата съпрузи, наемът, който се дължи на съпруга, лишен от
ползването на жилището се намалява на половина (така решение № 627/ 08.03.2011
г. по гр.д. № 176/2009 г. на ВКС, IV г.о.).
В случая, от припадащата се на ответника част в размер на 8236 лв., следва да
се приспадне половината, която представлява частта, която се ползва от ненавършилото
пълнолетие дете. Затова дължима е сумата от 4118 лв., която се претендира от
ищеца. В заключения предявеният иск е изцяло основателен и като такъв следва да
се уважи.
Като законна последица от
уважаване на иска е присъждането на законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 11.10.2018 г. до окончателното изплащане не вземането.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, право на разноски има ищеца на
основание чл.78, ал.1 ГПК. По делото се доказа да са сторени разноски в общ
размер от 869,72 лв., от които 164,72 лв. – за ДТ, 120 лв. – за депозит за вещо
лице, 585 лв. – за адвокатско възнаграждение. Съдът намира, че по делото се
доказа да са сторени всички претендирани разноски, като приема за неоснователно
направеното от ответната страна възражение за прекомерност на претендирания
адвокатски хонорар. Последният е съобразен с фактическата и правна сложност на
делото, като се доближава до минимално предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА Г. Т. П., ЕГН:
**********, адрес: *** да заплати на К.Д.Н., ЕГН: **********, съдебен адрес: ***,
офис *, на основание чл.57, ал.2 СК, във вр. чл.31, ал.2 ЗС, сумата от 4118 лв. (четири хиляди сто и
осемнадесет лева), представляваща сума за ползване на собствената на ищеца
½ идеална част от жилище апартамент с площ от 190 кв.м., състоящо се от
три спални, хол, кухня и сервизни помещения, находящ се * етаж от жилищна
сграда, построена в имот с адрес: гр. ********, намалена с частта, ползвана от ненавършилото
пълнолетие дете от брака, за периода от 11.10.2015 г. – 11.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 11.10.2018 г., до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА Г. Т. П., ЕГН:
********** да заплати на К.Д.Н., ЕГН: ********** сумата от 869,72 лв. (осемстотин
шестдесет и девет лева и седемдесет и две стотинки) – съдебно деловодни
разноски в производството.
Решението може да бъде обжалвано
от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./ В. К.
Вярно с оригинала.
К. К.