Р
E Ш Е
Н И Е
№
………., 01.11.2021
година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІI-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на десети юни през 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ
: Валентина Ангелова
М. Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след
като разгледа докладваното от съдия В.
Ангелова,
гражданско дело № 10112 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С решение № 136015 от 30.06.2020 г., постановено по
гражданско дело № 42058 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ гражданско
отделение, 91 състав, бил оставен без уважение искът по чл. 128, ал. 1 от СК –
за определяне на режим на лични отношения на дядото по майчина линия Л.Л.К. с детето В.М.В., като неоснователен, като отхвърлил
претенциите на страните за присъждане на разноски като неоснователни.
Недоволен от така постановеното решение останал Л.Л.К., ищец в първоинстанционното
и въззивник в настоящето производство, която обжалва същото с оплаквания за неправилност.
Излага доводи, че съдът не се е произнесъл по направеното от ищеца искане за
одобряване на постигната спогодба и постановил решение по общия ред. Отделно от
това поддържа, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, като е зачел
признанията на страните за епизодично осъществявани мерки, а не по направеното
с исковата молба искане. Като основание за отмяна на обжалвания съдебен акт
сочи и отказа на съда да допусне събиране на посочените от ищеца гласни
доказателства чрез разпита на двама свидетели. Моли съда да постанови решение,
с което да обезсили обжалвания съдебен акт, като одобри постигнатата между
страните спогодба и прекрати производството по делото, при евентуалност да му
определи режим на контакти с детето съобразно направеното от него искане или да
обоснове решението на първоинстанционния съд.
В хода на съдебното дирене, въззивникът, поддържа
въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Окончателното си становище
излага в писмени бележки, вх. № 331084/23.06.2021 г., с които представя писмени
доказателства. В проведеното по делото съдебно заседание представя
молба-уточнение на въззивната си жалба, без да му е давана такава възможност.
Със същата заявява убеждението си, че от голяма важност за правилното решаване
на спора са становището му от 06.02.2020 г., допълнението към исковата молба от
22.04.2020 г. и писмените бележки, представени от него в открито съдебно
заседание на 10.06.2020 г. Отделно от това излага твърдения, че от развода си,
след който напуснал семейното жилище, бил възпрепятстван да осъществява
контакти с внука си, като за последен път, след много уговорки и пазарлък го
взел през септември 2019 г. за да го води в Брезник, иначе го виждал случайно
на улицата или при баща му, с когото живеели в съседство, когато му носел
домашна храна. Счита, че заявеното от детето при изслушването му е манипулирано
от майката и бабата, тъй като повтаряло техните твърдения. Оспорва заявеното от
майката на внука му, че няма партньор, като твърди, че тя не е оставала без
такъв от раздялата си с бащата на внука му, сменила е няколко такива за този
период и от около година живеела с поредния мъж в бившето му семейно жилище,
като задава въпроса как тези промени в живота й се отразяват на внука му.
Едновременно с това заявява, че никога не е обиждал, кълнял, заплашвал и други
подобни в присъствието на детето неговите майка и баба, както и че след
раздялата му с последната, скандалите между бившата му съпруга и дъщеря му са
продължили в присъствие на детето и силно го травмирали. Сочи, че решението на
първоинстанционния съд изцяло се основава на показанията на свидетелката Х.и
ответницата К. и без да съобрази посочените от него документи, този съд го
характеризирал като лице, без ценни качества, навици или знания, проявяващо
„откровен цинизъм и реваншизъм“, без да му бъде дадена думата, което се
установявало от протокола. Сочи също, че квалификацията му като локомотивен
машинист не му позволявала да се напива и безразборно да употребява алкохол, а
отделно от това през 2012 г. му открили камък в жлъчката и приемането на
алкохол му било противопоказно. Моли съда да „отхвърли отправените към
него….всички клевети, обиди, характеристики и квалификации като неверни и
недоказани“.
В срока по чл. 263 от ГПК ответницата в първоинстанционното производство Д.Л.К., въззиваема страна в настоящето производство, депозира
писмен отговор, като оспорва въззивната жалба на Л.К.
като неоснователна. Излагат подробни съображения, като счита обжалвания съдебен
акт за правилен и законосъобразен в всичките му части. Молят съда да постанови
решение, с което да потвърди обжалвания съдебен акт, като претендират сторените
деловодни разноски в двете съдебни инстанции.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника
си по делото, поддържа заявеното в отговора становище, като оспорва жалбата
като неоснователна и пледира за оставянето й без уважение. Окончателното си
становище излага в писмена защита, вх. № 330183/21.06.2021 г.
В срока по чл. 263 от ГПК М.Л.В., ответник в първоинстанционното производство и въззиваема страна в настоящето
производство, не е депозирал писмен отговор по жалбата на Л.К..
В хода на съдебното дирене, въззиваемия не оспорва същата, а счита за основателна, но
не изразява становище по същество, тъй като след провеждане на изслушването на
детето В., за което действие страните и пълномощниците
им са отстранени от съдебната зала, същият не се явява и не участва в
следващите процесуални действия, като не взема участие и в последвалите устни
състезания.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, явява се процесуално допустима и следва да се разгледа по
същество.
При
произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното :
Първоинстанционният съд бил сезиран с иск, с правно
основание чл. 128, ал. 1 от СК, предявен от Л.Л.К.
срещу Д.Л.К. и М.Л.В.-за определяне на мерки за лични отношения с внука му В..
Ищецът поддържал, че до момента, в който се развел с
бабата на детето по майчина линия през 2015 г., той обитавал едно домакинство с
детето и участвал в грижите за него, като помежду им имало силна емоционална
привързаност. След развода обаче, неговата дъщеря и майка на детето
ограничавала контактите му с внука му. Заявил желание да участва активно в
живота на детето, като претендирал да има право да решава въпросите, касаещи
детето в определи сфери-до пълнолетие.
Ответницата Д.Л.К. оспорвала иска, като твърдяла, че
не е препятствала контактите на ищците с детето, но самото то не желаело да се
вижда с него, тъй като при срещите им той отправял обиди към нея и бабата на
детето по майчина линия. Отделно от това твърдяла, че ищецът злоупотребявал с
алкохол и водел детето със себе си в питейни заведения, от където то се връщало
разстроено Поради това, считала, че липсва основание за определяне на режим на
лични отношения на детето с ищеца и молела съда да постанови решение, с което
да отхвърли исковата му претенция. Претендира присъждане на сторените деловодни
разноски.
Ответникът М.Л.В. не оспорвал исковете, а заявявал
становище за основателност на същите. Считал, че ищецът бил възпрепятстван да
вижда внука си. Твърдял, че двамата с майката на детето В. се разделили скоро
след раждането му, като те двамата живеели в едно домакинство с бабата по
майчина линия, а той запазил добрите си отношения с дядото на сина по майчина
линия.
За да постанови обжалвания съдебен акт, Първоинстанционния
съд, приел за установена следната фактическа обстановка :
Ответниците са родители на детето В.М.В., а ищецът бил
негов дядо по майчина линия, които обстоятелства били безспорни между страните,
а отделно от това се установявали от писмените доказателства по делото –
удостоверение за раждане на детето В., удостоверение за родствените връзки на
ищеца.
Между страните също така нямало спор относно това, че
до 2015 г. ищецът живял да 2015 г. в едно домакинство със съпругата си,
ответницата и своя внук В., а след развода си със свидетелката Весела Х.напуснал
жилището, както и относно обстоятелството, че между родителите на В. нямало
сключен брак и двамата се разделили малко след неговото раждане.
По делото бил приет доклад на ДСП Слатина, според
който детето В. се отглеждало при подходящи условия от своята майка, с помощта
на бабата по майчина линия. Малолетният е здраво дете и ученик в общинско
столично училище. В хода на проучването детето споделило, че не контактува
редовно с дядо си майчина линия, като за това нямало категорични забрани. Той
самият обаче не се чувствал добре след срещите с дядо си, защото той пред него
обиждал майка му и баба му. Не го водел на интересни за него места. Детето си
спомняло скандалите в дома, докато дядото живеел с тях. Признава, че имал нощни
напикавания, за което посещавал психолог. Споделил също, че дядо му искал да ги
изгони от жилището. По данни на майката, тя не работела, а била финансово
подпомагана от майка си, която работела срещу 550 лева в БАН и получавала
пенсия в размер на 300 лева, а за детето бащата редовно плащал издръжка в
размер на 300 лева месечно.
По делото бил изслушан един свидетел – В.Х., баба по
майчина линия на детето и бивша съпруга на ищеца. Според показанията й детето
не било ограничавано от майката да се вижда с дядо си. Последният обаче редовно
употребявал алкохол, не работел, а докато съжителствали заедно имало трайни и
редовни скандали, на които подрастващия В. бил свидетел. Ищецът обиждал дъщеря
си – майката на В., включително и в присъствие на детето, като не бил заявявал
желание да води детето някъде.
Изслушан по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт малолетният заявил, че като цяло му е неприятно да се
вижда с дядо си, като в негово присъствие дядо му наричал майка му с думите „***“
и „вещица“. Също така дядо му споделил, бе било по-добре майка му да е умряла и
той да го гледа. В. бил наясно с миналите вражди между баба му и дядо му, както
и с това, че дядо му пиел и не работел. Водел го по кръчми. Споделил също, че
му харесвало да ходи с дядо си в кръчмата, където му купувал кебапчета. Спомнял
си и случай, когато дядо му го завел еднократно до Перник и гледали кукерите.
Самото дете било явно притеснено при своето изслушване от съда, като на няколко
пъти молело делата да се прекратят и да се приключи. То извършвало повече от
обичайните за ситуацията физически движения – ходело напред – назад, правело
жестове с ръце, докато обяснявало, и видимо било напрегнато.
При тази фактическа установеност, Първоинстанционния
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложимия закон, по свое убеждение, приема за установено следното :
Въззивният съд споделя
установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, касаеща родствената връзка на ищеца с детето В., контактите
им и времето, през което се осъществяват, както и характера на отношенията му с
родителите на неговия внук, като не счита за необходимо да я преповтаря, а
препраща към нея. Същата се установява от събраните в хода на
първоинстанционното производство писмени доказателства, както и от показанията
на разпитаната свидетелка.
Въззивният съд, като прецени
показанията на Х., по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в частите, касаещи
предмета на доказване, дадени в резултат личните впечатления на тази свидетелка
за изнесените пред съда факти, настъпили след развода й с въззивника и
разделеното им живеене, като приема, че същите са обективни, логично
последователни, подробни. Въззивният съд не обсъжда като неотносими показанията
на тази свидетелка за обстоятелствата, настъпили преди развода и разделеното й
живеене с въззивника, и не кредитира показанията й, които не са резултат на
нейни лични и непосредствени впечатления, а са добити от нея в резултат на
споделеното й от внука й, от страните или от трети лица.
Във въззивното производство,
страните не са ангажирали допустими и относими писмени или гласни
доказателства.
Изслушана въззивникът
заявява, че вижда внука си често, тъй като живее в близост до баща му. Когато
купи нещо на детето, отивал и му го занасял и така виждал детето за няколко
минути. Също така се случвало да види внука си случайно, на улицата, когато той
и внука му с някой от родителите си отивали или се прибирали вкъщи. За себе си
споделя, че има техническо образование и познания по електротехника и
строителни дейности, като можел да е от полза за детето в това отношение.
Твърди, че има възможност да води детето из цяла България за да я опознае, а
отделно от това имал имот на голям язовир, където също можели да прекарат
времето си заедно добре.
На свой ред, въззиваемата Д.Л.К. заявява, че според нея не е в интерес
на детето да общува с дядо си, защото той пиел и настройвал сина й против нея и
против баба му по майчина линия, като ги псувал пред детето. Казвал му, че когато
тя умре, той ще го отгледа. Счита, че делото се води с цел отмъщение от страна
на въззивника, защото по делото за развода им, тя взела страната на майка си.
Разказва, че в началото давала на сина си да се вижда с дядо си, но той се
връщал от тези срещи разстроен и се наложило да посещава психолог. Заявява, че
баща й продължава да ходи по кръчми и целият квартал го виждал да пие, а нейна
позната й споделила, че го видяла да се търкаля пиян пред кръчмата. По тези
причини тя не смятала, че в интерес на детето е да се вижда с дядо си, а и се
страхувала за него, поради оказваното му от въззивника негативно влияние и
затова тя самата ограничила тези контакти.
Изслушан, въззиваемият М.Л. В.заявява, че не вижда никакви пречки за
контакти на сина си с неговия дядо по майчина линия, като такива се създавали
единствено от майката. Счита, че е в интерес на детето да се развива, като
откакто поел по-голям контрол върху него и сина му започнал да идва при него,
той започнал да се развива, до тогава не му било обяснено дори как да си нареже
пържолата сам. Твърди, че при майка му със сина му се отнасяли като цвете в
саксия и навремето към майка му имало същото отношение от страна на бабата по
майчина линия. Счита също, че синът може да има собствени желания и те трябва
да се зачитат.
За установяване на интереса
на малолетния В., както и на възможностите на въззивника да осигурят адекватни
грижи за него по време на евентуално определен режим на лични отношения, по
делото е призована ДСП „Слатина“.
В приложения по делото
социален доклад ДСП „Слатина“ прави не изводи за интереса на детето от
провеждане на режим на лични отношения с дядото по майчина линия, а излага само
данните, събрани при проведеното социално проучване. За целите на същото е
проведена среща и разговор с бащата на детето, със самото дете и с неговия
дядо, като е посетен адресът на последния. Бил проведен и разговор по телефона
с майката, но тя не се отзовала за по-нататъшно участие в проучването. Сочи се,
че родителите на малолетния В. за кратко са живели на съпружески начала, като
от 2008 г. са разделени, двамата нямат сключен граждански брак. Съвместното им
съжителство протекло на адреса, обитаван и понастоящем от бащата, което майката
и новородения В. напуснали, когато детето било на 25-дневна възраст. Тя се
преместила да живее с бебето при своите родители. Бащата живеел на посочения
адрес в жилище, състоящо се от кухня, хол и две спални, баня и тоалетна,
обзаведено с всичко необходимо за едно домакинство. Той реализирал трудови
доходи в размер на около 5000 лева месечно, като изплащал месечна издръжка за
детето в размер на 300 лева. Бащата споделил, че е запазил добри отношения с
дядото на сина си по майчиния линия и не считал, че общуването им се отразявало
негативно на детето. Самото дете е здраво и видимо добре обгрижвано,
като към датата на проучването било ученик в 6 клас на 68 СУ „Академик Никола
Обретенов“. Малолетният споделил, че любимите му предмети в училище са
математика и човек и природа. По време на разговора с него, детето било
спокойно и правело впечатление за зряло за възрастта си, като споделило, че
няма нищо против да се вижда с дядо си. По данни на бащата детето посещавало
допълнителни уроци по математика и ходи на плуване, като тези занимания се
заплащали от него. По данни на дядото, по време на развода му, дъщеря му Д.
взела страната на майка си, като на 07.04.2015 г. двете го изгонили от
семейното жилище и той се установил на посочения в доклада адрес, като жилището
му се състояло от антре, кухня, стая, баня с тоалетна и тераса, което било
обзаведено с всичко необходимо за едно домакинство, като към момента на
проучването се подготвяло за ремонт. Твърдял, че през 2015 г. завел дело срещу
дъщеря си за разваляне на дарението, с което той и бившата му съпруга й дарили
жилището си, което още повече изострило отношенията им. По негови данни от
тогава майката започвала да ограничава контактите с внука му, като последният
такъв е от септември 2019 г., когато водил детето на екскурзия в Брезник.
Въззивникът споделил, че е работил към Локомотивното депо София „БДЖ“ ЕАД, а
сега бил пенсионер. Споделил също, че искал да вижда внука си, но не насила, а
само по негово желание и не искал да го притесняла. В тази връзка предложил
спогодба, която майката не приела. Когато детето било малко, той го водил на
различни места. За рождения му ден миналата година му изпратил картичка по
пощата, която била върната. В заключение се правят изводи, че детето общува с
близки и роднини, както по майчина, така и по бащина линия, с изключение на
дядото по майчина линия. В училище В. имал приятели и нямал проблеми в
общуването. Той бил добър ученик, редовно посещавал учебни занятия и нямал
проблеми с успеха и дисциплината в училище. Налице е емоционална връзка между
родителите и детето.
По реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДт, в присъствие
на социален работник от ДСП „Слатина“, и след отстраняване на страните и
техните пълномощници, при закрити врати, съдът
изслуша малолетния В.М.В., на 13 години, който заяви желание да се вижда с дядо
си Л. когато иска, но без преспиване, като прекарва няколко дни през лятото с
него. Обяснява желанието си за контакти с дядо си, с факта, че това е
единственият му дядо.
Други доказателства за твърденията на страните не са представени в хода
на въззивното производство.
При тази фактическа
установеност, въззивният съд достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.
Въззивният съд споделя крайните изводи на
първоинстанционния съд за неоснователност на исковата претенция.
В случая, наличието на интерес на интерес на детето да
осъществява контакти с въззивника - възходящ на неговата майка, произтича от
висшите интереси на детето свободно и пълноценно да общува със своите родители
и членовете на разширените им семейства. Касае се за негово нормативно
регламентирано право и задължение да уважа своите родители, баба и дядо и да им
помага (по аргувент от чл. 124, ал. 4, изречение І СК), в което се включва правото ми да има необезпокоявани контакти с тези лица.
Няма съмнение, че успешната интеграция на детето в семейната му среда,
предполага и неговото бъдещо успешно вграждане в обществото като цяло.
Следователно, в случая, според разпоредбата на чл. 128, ал. 1 от СК, липсата на
интерес за детето от тези контакти, предполага съществуването на вредности за
него и развитието му в семейната среда или личността на неговия дядо. Наличието
на такива обстоятелства подлежи на установяване с допустимите по ГПК
доказателствени средства. Извън това, на доказване с допустимите
доказателствени средства подлежи и факта, че такива контакти липсват или са
ограничени.
В процесната хипотеза, от анализа на доказателствената
съвкупност не се установява, че на контактите на дядото с внука му се пречи или
че същите са ограничавани от родителите. Напротив, според събраните в
първоинстанционното производство доказателства, майката изрично не забранява
контактите на сина си с неговия дядо, макар да не е убедена в нуждата от тях и
интересът за детето от това, докато баща открито насърчавал тези контакти, и
живеейки в съседство с въззивника съдейства за осъществяването им. Нещо повече,
налице е съгласие между въззивника и бащата на малолетния В. за конкретен режим
на такива контакти, озаглавен „извънсъдебна спогодба“ – листове 36 – 39,
подписан от тези две страни. Макар същата, като договор, да има силата на закон
за подписалите я лица, доколкото не приета от майката, не съставлява съдебна
спогодба по смисъла на чл. 234 от ГПК и поради това не е основание за
приключване на съдебното производство по делото по този ред. Следователно, в
случая, недоказана е останала нуждата от водене на настоящето дело, предвид
наличието на контакти между детето В. и въззивника, негов дядо по майчина
линия. Следва да се отбележи, че този пропуск не е отстранен и във въззивното
производство. Нещо повече, при своето изслушване от съда въззивникът признава,
че има чести контакти с детето, докато то е при бащата, макар и не в обема,
претендиран с исковата молба.
По отношение на интересът на детето от провеждане на
контакти с неговия дядо по майчина линия, въззиваемата страна, майка на детето
сочи, че в присъствието на детето баща й прави неподходящи изказвания за нея и
майка й, които разстройват сина й. В тази насока са и показанията на
свидетелката Х., в частите им кредитирани от въззивния съд. Следва да се
отбележи, че като дядо на малолетно дете, въззивникът е със значително
по-ограничени права в сравнение с правата и задълженията на неговите родители.
Той не е носител на родителска отговорност, като поради това не може да взема
решения относно здравеопазването, обучението, образованието, възпитанието, местоживеенето
и други, които решения законът възлага в тежест на родителите, а при
разногласие между тях, спорът им подлежи на разрешаване от съответния районен
съд. Като възходящ на родител, ролята на въззивника е по-скоро подпомагаща
родителите в изпълнението на родителските им правомощия. Следователно всички
действия на въззивника насочени към разрушаване на авторитета на който и да е
от родителите и към неговото лично достойнство са в разрез с интересите на
детето за контакти с него. В случая, по делото е установено от една страна, че въззивникът
има контакт с детето, а от друга, че в присъствие на детето е правил неподходящи
изказвания за неговата майка, до степен да мотивира малолетния да заяви
нежелание за контакти с него пред първостепенния съд. Твърденията, подробно
развити от въззивника, че няма такова поведение, не намират опора в
доказателствения материал и се опровергават от процесуалното му поведение.
Последният в молба-уточнение, представена пред въззивния съд на 10.06.2021 г.
отправя нападки към майката ( …показанията на детето са изцяло
манипулирани и внушени, предполагам и
със заплахи от майката…що се отнася, че ответницата Д. К. няма партньор не е
вярно….не е оставала без партньор, като е сменила няколко. В момента от около
една година живее с поредния, който е
прибрала да живее при нея…скандалите между майката и бабата продължават… и т.
н.) целящи да я злепоставят пред настоящия съдебен състав, макар съдът да не
разглежда нейната пригодност да упражнява родителските права, а преценката му е
ограничена единствено до интереса на детето да има контакти с въззивника. Житейски
оправдано е да се предположи, че след като в молбата си до съда, (която може да
стане достояние на всички лица с регламентиран достъп до делото), въззивникът
излага такива данни за дъщеря си, как би се държал с нея при ненаблюдан и случаен контакт помежду им, независимо от
присъствието на малолетния си внук.
Нещо повече, процесуалното поведение на въззивника,
отразено в сезиращите съда негови писмени заявления, предполага, че интересът
на детето от контакти с него съществува, независимо от конфликтните отношения с
майката на детето и поведението му на възрастен човек, „което неумишлено
накърнява интересите на майката“ (Становище, вх. № 5020545/06.02.2020 г.). Тук
следва да се посочи, че воденето на дела срещу майката, включително за отмяна
на дарение, както и отправянето на нападки към личността й и родителският й
авторитет, изявленията за бъдещето на малолетния, не са неумишлени, а
напротив-напълно съзнателни действия на въззивника, а отделно от това от
доказателствата по делото не може да се направи извод за наличието на
способност на въззивника да полага добри грижи за самото дете, при което тези
вреди за родителя да бъдат пренебрегнати.
Горното е достатъчно основание да се приеме, че липсва
интерес за детето от регламентирани и по-широки по обем контакти с неговия дядо
от осъществяваните до момента-инцидентно, с насърчението на бащата и според
желанието на самото дете, без преспиване. Тук следва да се отбележи, че
установеното фактическо състояние на контакти на детето с неговия дядо
съответства на желанието на малолетния В., изразено пред въззивния съд. Явно е,
че с израстването си, малолетният е осъзнал положението на въззивника, като
свой единствен жив дядо, мотивиран е и желае кратки контакти с него, без
преспиване. Тези си контакти с дядото, малолетния обвързва със своето желание
за провеждането им, а не с определени цикличност или времетраене. Това мнение
на малолетния следва да бъде зачетено от въззивния съд, доколкото той е
достигнал необходимата възраст и зрялост да осъзнава желанията си и последиците
от тях. Липсва обаче възможност желанието на малолетния за контакти с дядото да
бъде предвидено от съда и регламентирано с конкретен режим, различен от
фактически осъществявания такъв. Извън това, доколкото основните контакти на
детето с дядото се случват по времето, когото В. е при своя баща, за въззивника
съществува възможността от изпълнение на постигнатата с него извънсъдебна
спогодба.
С оглед доводите в жалбата, въззивният съд намира
същите за неоснователни, предвид следното :
Съдебна спогодба е налице, когато всички страни по
делото постигнат общо съгласие по неговия предмет, и подпишат същата. В случая,
както се посочи и по-горе, представената с молбата на въззивника спогодба – лист
33 и следващите, не е подписана от всички страни, поради което не съставлява
съдебна спогодба по смисъла на чл. 234 от ГПК и не може да породи ефектите,
които законът свързва с нея-одобряването й от съда и прекратяване на
производството по делото. В този смисъл, всички доводи в жалбата, касаещи посочената
спогодба са изцяло несъстоятелни.
Неоснователни са и доводите, касаещи произнасянето на
първостепенния съд по непредявен иск. В случая се касае за спорна съдебна
администрация на гражданските правоотношения, в случая на контактите на
малолетния В. с неговия дядо по майчина линия. Искането, с което е сезиран съда
е определянето на такъв режим на контакти, в случай, че е налице интерес на
детето от провеждането му и в обем, кореспондиращ с установения интерес на
детето. Следователно съдът е сезиран с това искане, а не, с конкретно определен
обем на контакти или времетраене на същите, респективно на определени
правомощия на въззивника по отношение на малолетния му внук, независимо от
посоченото в исковата молба. Следователно, отхвърляйки исковата претенция на
въззивника за определяне на мерки на лични отношения с внука му, първостепенния
съд се е произнесъл по искането, с който е сезиран.
Неоснователни са и доводите, касаещи допуснати в
производството пред първоинстанционния съд процесуални нарушения, ограничили
правото на ищеца да участва в производството и да ангажира доказателства.
Последният не е направил такива искания в сезиращата съда молба, а за първи път
е направил искане за събиране на гласни доказателства чрез допускане на двама
свидетели, при довеждане, в първото съдебно заседание по делото, проведено на
10.02.2020 г. Обосновал искането си, като посочил, че с показанията на тези
свидетели ще установи какви са отношенията между дядото и внука, а също така и
с дъщеря му. Представил и писмени доказателства, но без препис за другата
страна. В същото съдебно заседание въззиваемата К.
също направила искане за допускане до разпит на двама свидетели, които да
установят отношенията между страните за това, че детето реално е давано на дядото,
което искане направила и в отговора си на исковата молба. В това съдебно заседание съдът отложил
произнасянето си по тези искания за следващо съдебно заседание, след изслушване
на детето В., като определил дата за провеждането му 23.03.2020 г. Поради
обявеното в страната извънредно положение с разпореждания от 11.03.2020 г. и от
18.05.2020 г. пренасрочил делото за разглеждане в
открито съдебно заседание на 10.06.2020 г. В това съдебно заседание,
въззивникът влязъл в спор с процесуалния си представител и със съдебния състав
по повод заявление и допълване на исковата молба с входящи номера от 27.04.2020
г. и от 26.05.2020 г., които документи му били върнати. Допуснат бил и бил разпитан един свидетел на въззиваемата
К. и било изслушано детето В.. След като съобщил на страните станалото при
изслушване на детето, страните поотделно заявили, че няма да сочат други
доказателства. Следователно, в това съдебно заседание искането на въззивника за
разпит на двама доведени от него свидетели не се е поддържало, поради което
липсва основание съдът да са се произнася по допускането им. Отделно от това,
свидетелите се допускат за установяване на факти, попадащи в предмета на
доказване по делото, и с показанията им не могат да бъдат установявани
отношения.
Що се касае до представената
от въззивника молба – уточнение, според която за правилното решаване на спора,
съдът следва да съобрази посочените в нея документи, изходящи от въззивника или
упълномощени от него лица, следва да се отбележи, че соченото от него
допълнение към исковата молба, изпратено по пощата на 23.04.2020 г. не е част
от приетите по делото и сезиращи съда документи. Както се посочи по-горе,
същото допълнение, заедно със заявление на трето, неучастващо по делото лице,
му били върнати в проведеното на 10.06.2020 г. заседание. Последващото
им представяне, след приключване на устните състезания, с молба от 19.06.2020
г., не обуславя различни изводи. В останалата си част, посочената
молба-уточнение съдържа твърдения на въззивника, които подлежат на доказване с
допустимите доказателствени средства по ГПК и не се подкрепят от
доказателствената съвкупност по делото. Аналогично е положението и с
представените от тази страна писмени бележки, които съдържат твърдения на
въззивника, за които не са ангажирани доказателства по делото, както и
произволен анализ на твърденията на насрещните страни и на доказателствената
съвкупност. С тях отново е представен документ, издаден на 06.03.2020 г.,
който, поради естеството си-амбулаторен лист от преглед на въззивника, е бил
известен на страната още при съставянето му и могъл да бъде представен пред
първоинстанционния съд. По същата причина, представените с жалбата документи
също не са част от доказателствената съвкупност по делото, а приложения с
жалбата и по делото снимков материал, освен, че е негодно доказателствено
средство по ГПК, не обуславя различни правни изводи от вече направените за
неоснователност на исковата претенция.
С оглед изчерпателност,
съдът намира за необходимо да обоснове и следното – Представения от въззивника
снимков материал се отнася към времето на съжителството му в едно домакинство с
въззиваемата К. и с малолетния му внук, като
удостоверява, че майката е оставяла сина си на грижите на своя баща и той е
участвал в живота на детето. Според показанията на свидетелката Х., знанието й
за употреба на алкохол от страна на въззивника датира от времето на съвместното
им съжителство, продължило 40 години (лични наблюдения), както и на споделеното
й от трети лица. Тя сочи, че въззивника обичайно пие на две места и тя го е
виждала там, но не уточнява кога е станало това-преди или след раздялата им.
Поради това, а и предвид данните, че до напускане на семейното си жилище през
неустановена дата през 2015 г., дядото е участвал в грижите за малолетния,
независимо от употребата на алкохол, както и в частите, придобити от
споделеното й от трети лица, съдът не дава вяра на показанията на тази
свидетелка за наличието на системна и продължаваща и сега употреба на алкохол
от въззивника, която накърнява годността му да се грижи сам, без чужда помощ за
внука си в рамките на фактически провеждания помежду им режим на лични
отношения. Както се посочи и по-горе, в частите си, възпроизвеждащи споделеното
й от страните или от трети на спора
лица, показанията на тази свидетелка нямат доказателствена стойност, поради
което съдът не ги кредитира в тези им части. В този смисъл, изразените от
майката опасения за неспособност на дядото да се грижи за внука си поради
употребата на алкохол, не намират опора в доказателствения материал, и заедно с
интерпретацията й на мотивите му да води делото (за отмъщение), представят
недоказани твърдения. Недоказаните твърдения не са факти и не пораждат никакви
правни последици, като не следва да бъдат взети предвид от съда при
произнасянето му по спора.
Останалите доводи, касаещи съдържащи се в мотивите на
обжалвания съдебен акт характеристики на страните, в частност на личността на
въззивника, въззивният съд не споделя и не обсъжда.
Съобразно изложеното и при липсата на други конкретно
развити доводи в жалбата, въззивният съд намира, че обжалвания съдебен акт не
страда от визираните с жалбата пороци. Решението е правилно. Съобразен е
интереса на детето, като липсват основания за определяне по съдебен ред на контакти
с въззивника, с оглед установеното, че такива фактически се провеждат и сега с
активното съдействие на бащата. При
постановяването на обжалвания съдебен акт правилно е приложен материалния и
процесуалния закон. Събраните в хода на производствата пред двете съдебни
инстанции писмени и гласни доказателства не са достатъчни, за да разрушат
убеждението на въззивния съд в правилността на обжалвания съдебен акт, като
последният следва да се потвърди.
По
разноските :
Претенция за присъждане на сторените по делото
разноски има само от страна на въззиваемата Д. К., като независимо от изхода на делото,
такива не й се следват, предвид следното :
С оглед
характера на първоинстанционното производство-спорна съдебна администрация,
квалифицирано като такова с правно основание чл. 128, ал. 1 от СК, правилото за
присъждане на разноски не може да намери приложение. За разлика от исковото
производство, в настоящето производство не се разрешава със силата на присъдено
нещо спор за съществуването или несъществуването на едно материално право, а
само се оказва съдействие относно начина на упражняване на правата на страните,
признати и гарантирани от закона, като липсва типичната за исковото
производство квалификация на страните като ищец и ответник. Съдебното решение
ползва и двете страни, поради което и всяка страна следва да понесе разноските,
които е направила в първоинстанционното производство, независимо от изхода на
спора. В тази насока е Определение № 385/25.08.2015 г. по ч.гр.д. № 3423/2015
г. на ВКС, ГК, І г.о., което е задължително за съдилищата по смисъла на чл. 290
от ГПК. Горните основания касаят и въззивното производство, като характерът на
производството не се променя, предвид предмета на въззивна проверка, очертан с
въззивната жалба и задължението на въззивният съд служебно да следи за интереса
на малолетния В.. Предвид това и независимо от изхода на спора, разпоредбите на
чл. 78 от ГПК не намират приложение, като разноските, сторени от страните в
настоящето производство, следва да останат в тежест на всяка от тях, така,
както са направени.
Така мотивиран, и на основание чл. 271 от ГПК,
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-ри брачен въззивен
състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 136015 от 30.06.2020 г., постановено по гражданско
дело № 42058 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ гражданско
отделение, 91 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ претенцията на въззиваемата Д.Л.К. за присъждане на сторените по
водене на делото разноски като
НЕОСНОВАТЕЛНА.
НЕЗАВЕРЕНИ
ПРЕПИСИ от настоящето решение да се
връчат на страните.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с касационна
жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването на преписите на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. …………… 2. ……………