Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 27.09.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав
в публично заседание на девети април две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 4999/2020 г. по описа на СГС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение №
1741 от 06.01.2020 г., постановено по гр.д. № 69572/2017 г. по описа на СРС, 68-ми
състав, е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.2.“ ЕООД срещу „Д.д.г.“
ЕООД , установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 587,32 лв., която е платена от ищеца без основание ,
представляваща повторно плащане на цените на стоките (лекарства) , доставени от ответника по фактура №
1772/23.09.2015г. , осъществено на пет вноски – на 22.02.2016г., на 01.03.2016г.
, на 14.03.2016г. , на 18.03.2016г. и на 21.03.2016г., след като вече същата
сума е била платена на 12.10.2015 г., заедно със законовата лихва върху посочената сума, считано от датата на
предявяването на заявлението по чл.410 ГПК - 14.07.2016г. до окончателното й
изплащане, за които е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по заповедното гр.д. №39127/201 бг. по описа на
СРС, 68 състав.
Със същото решение и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сумата от 627,50 лв., представляващи
направените от ищеца разноски
по исковото производство- платените държавна такса за предявяване на исковата
молба , адвокатско възнаграждение и депозит за съдебната счетоводна експертиза (чл. 78,ал.1 ГПК), както и сумата от 475 лв., представляващи направените от
ищеца разноски по заповедното
производство по гр.д. № 39127/2016г. по описа на СРС, 68 състав - платените
държавна такса за предявяване на заявлението по чл.410 ГПК и адвокатско
възнаграждение
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника с оплаквания за
неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че не отговаря на обективната действителност, а и по делото не било установено
при условията на пълно и главно доказване твърдяното двойно плащане по
процесната фактура. Изтъква, че оригиналът на издадения касов бон не е бил
предаден на ищеца датата на издаването му, а в по-късен момент, след извършване
на плащането. Издаването пък на дубликат било по искане на ищеца, тъй като
твърдял, че е бил загубил оригинала на фискалния бон. Моли съда да отмени
обжалваното решение е уважи предявения иск, както и да присъди направените
съдебни разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ищец
-„Р.2.“ ЕООД, в законоустановения срок по чл. 263 ГПК не е подал отговор на въззивната
жалба. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва същата по
подробно изложените съображения. Претендира съдебни разноски за въззивното
производство.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е
заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно
и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съотвено проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на фактическите констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстационното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения на настоящия съдебен акт. По конкретно
наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на
проверка от въззивния съд, настоящия състав намира следното:
За да се осъществи
състава на неоснователното обогатяване – пряка кондикция в случая, следва да са
налице следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума
да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения
комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в
имуществото на ответника да е без правно основание. Тези три предпоставки,
съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал.
1 ГПК следва да бъдат доказани от ищеца, а на ответника принадлежи
процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи, че наличието на
основание за получаване на процесната сума.
В тази връзка
следва да се отбележи, че страните не спорят по отношение на обстоятелството, че между тях е бил сключен договор за търговска продажба , по силата на който ответникът
доставил на ищеца стоки - лекарства „Прегнакер” на обща стойност 587, 32 лв. с включен ДДС. Не спорят
и по отношение на обстоятелството , че за тази доставка е била издадена фактура № 1772/23.09.2015г. ,
плащането на която било отложено от страните за 12.10.2015г., което се установява и от представената по делото
фактура, което не е оспорена от ответника. Наред с фактура ищецът е представил
и заверен препис от фискален бон от 12.10.2015 г. за сумата 587,32 лв.
Не се спори още, а и с протоколно определение , постановено в съдебното
заседание на 31.10.2018г. , СРС на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявил за
безспорни в отношенията между страните обстоятелство , че ответното дружество е
получило на пет вноски - на 22.02.2016г.
(187 лв), на 01.03.201бг. (150 лв), на 14.03.201бг. (70 лв), на 18.03.2016г.
(30 лв) и на 21.03.2016г. (150,32 лв.) общо сумата от 58732 лв., като за удостоверяване на тези плащания е издадена и Разписка от Б.Г.като представител на
„Д.Д.Г.”ЕООД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 118, ал. 3 ЗДДС фискалният и системният бон са хартиени
документи, регистриращи продажба/доставка на стока или услуга в търговски
обект, по която се плаща в брой, с чек, с ваучер, с банкова кредитна или
дебитна карта или с други заместващи парите платежни средства, издадени от
въведено в експлоатация фискално устройство от одобрен тип или от одобрена
интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност.
Според разпоредбата на чл. 25, ал. 2 от НАРЕДБА № Н-18 ОТ 13 ДЕКЕМВРИ
2006 Г. ЗА РЕГИСТРИРАНЕ И ОТЧИТАНЕ ЧРЕЗ ФИСКАЛНИ УСТРОЙСТВА НА ПРОДАЖБИТЕ В
ТЪРГОВСКИТЕ ОБЕКТИ, ИЗИСКВАНИЯТА КЪМ СОФТУЕРИТЕ ЗА УПРАВЛЕНИЕТО ИМ И ИЗИСКВАНИЯ
КЪМ ЛИЦАТА, КОИТО ИЗВЪРШВАТ ПРОДАЖБИ ЧРЕЗ ЕЛЕКТРОНЕН МАГАЗИН, при разносна
търговия фискалната касова бележка се издава от лицето по чл. 3 и се
предава на разносвача, който от своя страна я предоставя на купувача при
плащането, освен когато плащането по продажбата се регистрира и отчита чрез
фискално устройство на мястото на предаване на стоката или услугата. Изложеното
налага обоснован извод, че с предаването на касовия бон във фактическата власт
на ищеца, ответното дружество е получило на 12.10.2015 г. сумата 587,32 лв. по същата.
Изводът не се променя от твърдението в жалбата,
че касовият бон е предаден в по-късен момент, тъй като това е било за риск на
продавача, а и последиците следващи от цитирания нормативен акт не се опровергават
от показанията на разпитания по делото във въззивната инстанция свидетел - Г.П.,
чийто показания не съдържат конкретика по отношение на процесния касов бон,
начина му на предаване, както и че по същия ищецът не е заплатил посочената
сума в момента на получаването. Този извод не се опровергава и от заключението
на вещото лице по изслушаната ССчЕ.
Нещо повече, следва да се отбележи, че не
съответства на събраните по делото доказателства, а и на правилата на логиката,
оплакването във възивната жалба, че фискалният бон е предаден на ищеца в
по-късен момент, след заплащане на сумата по него, тъй като дори към момента на
издаване на дубликата на касовия бон на 19.02.2016 г., сумите по Разписката, издадена от Б.Г.като
представител на „Д.Д.Г.”ЕООД, не са били платени – плащането на всички следва
датата на издаване на дубликата на касовия бон. А сам жалбоподателят е посочил,
че дубликатът е бил издаден след заплащане на сумата.
Ето защо е обоснован извода на СРС, че получената
от „Д.Д.Г.”ЕООД на пет вноски - на
22.02.2016г. (187 лв), на 01.03.201бг. (150 лв), на 14.03.201бг. (70 лв), на
18.03.2016г. (30 лв) и на 21.03.2016г. (150,32 лв.) общо сума от 587,32 лв., удостоверени в Разписка, издадена от Б.Г.като
представител на „Д.Д.Г.”ЕООД, е била платена без основание.
Тъй като крайните
правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на
правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК
жалбоподателят следва да бъде осъден на въззиваемия сумата от 400,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280,
ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 59118 от 05.03.2020 г.,
постановено по гр.д. № 69572/2017 г., по описа на СРС, 120 с-в.
ОСЪЖДА „Д.Д.Г.”ЕООД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление:**********”, ул. „*******8, със съдебен
адрес ***, - адв. С. А., ДА ЗАПЛАТИ на „Р.2."ЕООД, ЕИК:*******, със седалище и адрес на
управление:***, със съдебен адрес:***, - АДВ. Д.Б., на основание чл. 78, ал. 3,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 400,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: