РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. П., 06.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Атанас Кобуров
при участието на секретаря Вера Сухарова
като разгледа докладваното от Атанас Кобуров Гражданско дело №
20241230101703 по описа за 2024 година
Производството е с правно основание чл. 55 от ЗЗД.
Образувано е по молба на адв. Д. В. М. от АК-П., с адрес на кантора и съдебен
адресат в гр. П., ул. “П.“ № 3Б, ет. 2, ап. 11, в качеството му на пълномощник на Б. Т. П.,
ЕГН: **********, с адрес с. Д. и съдебен адресат по делото гр. П., ул. “П.“ № 3Б, ет. 2, ап.
11, срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от С.Ю.А..
Ищецът твърди, че е страна по Договор за кредит № 505582 от 28.09.2022 г., сключен
с „Ай ти еф груп“ АД, съгласно който ищецът се е задължил да върне сума по кредита в
размер на 4 234,02 лева, при сума на получаване 2 000,00 лева, при лихва от 466,02 лева и
неустойка в размер на 1 708 лева, при срок на кредита от 12 месеца. Излага твърдения, че
съгласно договора ако ищецът, като кредитополучател, не осигури и не предостави
обезпечение по кредита, същият дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен
ден, за който не е предоставил обезпечението, в индивидуално определен размер, посочен в
Приложение № 1 към процесния договор и погасителен план към него, която неустойка се
начислява и заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска.
Навежда, че му е начислена неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 1 708
лева. Твърди, че по Договор за кредит № 505582 от 28.09.2022 г. е заплатил сумата от 2 400
лева, от които 2 000 лева - представляваща главница, 120 лева - представляваща лихва и 280
лева - представляваща неустойка.
Ищецът релевира, че Договор за кредит № 505582 от 28.09.2022 г. е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Навежда, че в процесния договор липсва посочване на условията за прилагане на годишния
лихвен процент на разходите по кредита, както и липсва ясно разписана методика на
формирането му и индивидуализация на компонентите, които съдържа същия. Наред с това,
релевира, че сумата, която се претендира за неустойка не е включена в ГПР и ГЛП, като по
този начин се цели заобикаляне на закона, както и че ГПР не съответства на действително
прилагания от кредитора, което представлява заблуждаваща търговска практика.
В условията на евентуалност счита, че клаузата от цитирания договор за кредит,
предвиждаща заплащането на неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД,
1
като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване нормите
на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Твърди, че процесната клауза противоречи на
добрите нрави, тъй като нарушава принципите на добросъвестността и справедливостта и
води до значителна не еквивалентност на насрещните престации. Същата е неравноправна,
защото предвижда заплащане на сума, представляваща повече от половината от сумата на
отпуснатия кредит и е необосновано висока. Неустойката за неизпълнение на акцесорно
задължение излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като цели единствено неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на
кредитополучателя, както и че неустоечната клауза представлява още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение в полза на кредитора.
В тази връзка се иска от съда да постанови решение, с което да осъди „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД да заплати на ищеца сумата в размер на 400 лева, представляваща сбор от 120
лева - лихва и 280 лева - неустойка, недължимо платена по недействителен Договор за
потребителски кредит № 505582 от 28.09.2022 г., ведно със законовата лихва от датата на
депозиране на исковата молба до изплащане на задължението, а в условията на евентуалност
да осъди „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД да заплати на ищеца сумата в размер на 280 лева,
недължимо платена неустойка по Договор за потребителски кредит № 505582 от 28.09.2022
г., като клаузата за неустойка се съдържа в чл. 5 от договора, чл. 10 от Приложение № 1 към
договора и чл. 4 от Приложение № 5 от договора за кредит, тъй като е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави и закона, ведно със законовата лихва от датата на
депозиране на исковата молба до изплащане на задължението.
Ответното дружество в законоустановения срок, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, депозира отговор, в който изразява становище за
неоснователност, необоснованост и недоказаност на предявените искове. Оспорва ищцовото
твърдение, че платените парични суми са без правно основание, като твърди, че по
процесния договор никога не е начислявана неустойка за непредоставено обезпечение,
съответно такава не е била дължима и заплащана от страна на кредитополучателя. Сочи за
безспорни обстоятелства, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
505582, както и предоставяне и усвояване от страна на кредитополучателя на заема в размер
на 2 000 лева. Оспорва твърденията, че процесният договор за кредит и неустоечна клауза са
недействителни на сочените от ищеца основания, като твърди, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, а същите представляват
адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението, т.е. че задължението за неустойка
не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1, вр. с пар. 1
от ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. Релевира, че
коментираната компенсаторна неустойка има обезщетителна функция, същата е ясно и
точно формулирана, както и че е индивидуално договорена между страните, съобразно
размера на отпуснатия заем, уговорките за погасяването му и други допълнителни условия.
Възразява срещу твърденията, че сключеният между страните договор е недействителен
поради липса на посочване на начина на изчисляване на годишния процент на разходите и
на общата сума дължима от потребителя, като посочва, че размерът на годишния процент на
разходите е изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от Преходните и
заключителни разпоредби на ЗПК, начинът на изчисляване на ГПР е посочен в приложимите
към процесния договор общи условия на дружеството, както и че ГПР е посочен и
индивидуализиран и в приложимия Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, представляващ Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от
ЗПК. Излага твърдения за действителност на договора, тъй като още преди подписване на
договора за потребителки кредит, кредитополучателят е бил наясно с всички условия по
кредитното отношение, като сам е избрал параметрите и условията на договора,
потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение, както при
сключване на процесните отношения, така и преди това, а освен това е разполагал и с 14
дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да бъде обвързван по никакъв
начин от спорната неустойка. Оспорва твърдението на ищеца, че последният е заплатил сума
от 2 400 лева, като счита предявения иск и за недоказан. Моли съда да отхвърли изцяло
ищцовите претенции, като неоснователни и недоказани по основание и размер. Претендира
сторените по делото разноски.
В проведено съдебно заседание ищецът не се явява и представлява, от процесуалния
му представител е депозирано писмено становище, с което поддържа изцяло депозираната
молба и приложените към нея доказателства. Оспорва представения писмен отговор.
2
Изразява становище по същество на спора, като навежда допълнителни съображения в
подкрепа на ищцовата претенция. По отношение на претендираното адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. изразява становище, че същото му е дължимо, както и
че върху възнаграждението следва да се начисли ДДС. Представя списък по чл. 80 от ГПК и
Договор за правна защита и съдействие. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Ответното дружество не изпраща представител, като в депозирано писмено
становище процесуалният му представител поддържа депозирания отговор и приложените
доказателства, оспорва исковата молба като неоснователна и недоказана. Изразява
становище по същество на спора. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, в случай, че
адвокатското възнаграждение надхвърля минималните размери предвидени по Наредбата.
Претендира сторените по делото разноски.
По реда на чл. 214 от ГПК съдът е допуснал изменение на предявения осъдителен иск
като е увеличил размера на същия.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Не е спорно между страните сключването на процесния договор за потребителски
кредит № 505582 от 28.09.2022 г., по силата на който ответникът "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД,
като кредитор, е предоставил в заем, под формата на потребителски кредит, на ищеца Б. Т.
П. сумата от 2 000 лв. – главница по кредита. Последното е видно и от представеното копие
на договора и приложенията към него – погасителен план, общи условия и СЕФ. Съгласно
съдържанието на договора и на погасителния план, кредитът се отпуска за период от една
година с краен срок – 28.09.2023 г. Уговорен е фиксиран лихвен процент – 40,55 %, при
посочен ГПР от 49 %. За длъжника е предвидено задължение (т. 5. 1) в срок до края на деня,
следващ този на сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под
формата на банкова гаранция (т. 5. 2. 2) или поръчителство (т. 5. 2. 1), като поръчителите
(поне двама) е следва до отговарят на конкретно посочени в договора условия – да са
физически лица с нетен размер на осигурителния доход от 1500 лв., с над 20 годишна
възраст, работещи по безсрочен трудов договор, с трудов стаж повече от 5 години, както и
други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителите. Неизпълнението на
това задължение в предвидения срок – края на следващия ден след сключването на договора,
имало за последица начисляване на неустойка на потребителя (т. 5. 6) в размер на 2 466 лева.
За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.
1, изр. 1 от ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се
проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил
процесните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.
е. че процесният договор за заем е действителен.
За основателността на предявените искове следва да се установи и че плащането на
претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от
специалните основания за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Също така, следва
да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от
правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при
който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за дадено без
основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и
на ненаведени от страните основания в следните хипотези: при нарушение на добрите нрави
- така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по
т. д. № 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т.. д. № 951/2017 г.
на ВКС, II т. о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о,
решение № 125 от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г. о.; при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д.
3686/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II
т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т. о.; при нарушаване
на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната
правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на
доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр. д. № 3342/2017 г. на
ВКС, IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., ВКС, IV г. о, решение
3
№ 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на
настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност
на договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, следи служебно.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер
от 2 000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор за кредит е потребителски такъв, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
Както бе посочено, клаузата на чл. 5. 6 от договора възлага в тежест на ищеца да
заплати неустойка за непредоставено обезпечение. Посоченото възнаграждение обаче не се
установява да е включено към ГПР, като стремежът на кредитора е да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора
за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в т. 9 от
Приложение № 1 към Договора е посочен размера на ГПР, но в тази величина не е включена
4
дължимата неустойка по т. 8, посочено в Приложението към договора. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и
действително дължимата величина в края на заемния период.
С оглед изложеното и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице
несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него
компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото недействителен се явява целият договор
за кредит, то такива се явяват и клаузата за заплащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
От представената по делото информация от ответното дружество относно размера на
отразените парични постъпления в счетоводството на дружеството се установява, че ищецът
е направил две плащания в общ размер на 2 484,49 лева, с която сума са погасени главница в
размер на 2 000 лева, възнаградителна лихва в размер на 130,52 лева, неустойка в размер на
284,66 лева, такса съгласно Приложение № 3 – 60 лева и такса за предсрочно погасяване
съгласно чл. 32, ал. 4 от ЗПК в размер на 9,31 лева.
Предвид изложеното по-горе заплащането на сумите представляващи
възнаградителна лихва, неустойка, такса съгласно приложение и такса за предсрочно
погасяване се явяват лишени от основание, поради което и искът се явява основателен и
следва да бъде уважен в цялост, като ответното дружество бъде осъдено за заплати на ищеца
заплатените от последния суми по недействителен договор за потребителски кредит.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се дължат
единствено на ищцовата страна. Последните представляват заплатената държавна такса в
размер на 50,00 лева, която следва да бъде възложена в тежест на ответното дружество.
В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, който му е
оказал безплатна правна помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., съгласно
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 16.05.2024 г. Съгласно чл.
38, ал. 2 ЗАдв., ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и
да осъди другата страна да го заплати.
При определяне размера на адвокатското възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ, съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност по делото, като вземе
предвид предмета на производството и осъществената по него правна защита, извършените
процесуални действия, събраните доказателства, проведените съдебни заседания, както и
полагания от страна на адвоката квалифициран труд. Предвид характера на производството
– предявен иск за обявяване на нищожност на договорна клауза, по който предмет има
богата съдебна практика, проведено само едно открито съдебно заседание, на което
представителят на ищеца не се е явил, а е депозирал писмено становище, материалният
интерес по делото, който е в размер на 500 (петстотин) лева, доказателствен материал, който
е в минимален обем и включва единствено писмени доказателства, както и искова молба и
писмено становище, изготвени от процесуалния представител на ищеца, съдържащи съдебна
практика както на национално ниво, така и на общностно (практика на Съда на ЕС), съдът
определя адвокатско възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ, в
размер на 200,00 (двеста) лева. С оглед изложените съображения, в настоящия казус
предвиденият в цитираната Наредба по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. минимален размер на
адвокатското възнаграждение не съответства на действителната фактическа и правна
сложност по делото, като съгласно постановките на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС, съдът не е длъжен да приложи ограничението на националното
законодателство за минимален размер на адвокатските възнаграждения и може да присъди
възнаграждение и под предвидения минимум.
На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен
ДДС, тъй като адв. Д. М. от АК – П. е регистриран по ДДС, за което е представено и
надлежно доказателство - удостоверение за регистрация по ДДС.
Предвид изложеното ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на
процесуалния представител на ищеца адв. Д. М. от АК – П., адвокатско възнаграждение в
размер на 240,00 (двеста и четиридесет) лева с вкл. ДДС, във връзка с оказаната безплатна
5
правна помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД, ЕИК:
*********, да заплати на Б. Т. П., ЕГН: **********, с постоянен адрес с. Д., общ. П., сумата
от 484,49 (четиристотин осемдесет и четири лева и четиридесет и девет стотинки) лева,
представляваща общ размер на недължимо платени суми по Договор за потребителски
кредит № 505582 от 28.09.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 22.10.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8,
представлявано от С.Ю.А., да заплати на Б. Т. П., ЕГН: **********, с адрес с. Д., общ. П.,
сумата от 50,00 (петдесет) лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Сребърна“ № 16, бл. Парк
Лейн Офис Център, ет. 8, представлявано от С.Ю.А., да заплати на адв. Д. В. М. от АК – П.,
с адрес на адвокатската кантора гр. П., ул. “П.“ № 3Б, ет. 2, ап. 5, сумата от 240,00 (двеста и
четиридесет) лева с вкл. ДДС, за осъществената от последния в полза на ищеца Б. Т. П.,
ЕГН: **********, с адрес с. Д., общ. П., безплатна адвокатска помощ в настоящото
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд – гр. Благоевград, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6