Р Е Ш Е Н И Е
№
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІI-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на
секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. №
6115 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 347308 от 26.02.2018 г., постановено
по гр. д. № 16175/2017 г. на СРС, 113 състав, са отхвърлени предявените от „Ф.и.“
ЕАД срещу В.Г.Д. обективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че В.Г.Д. дължи на „Ф.и.“ ЕАД сумата от 1335,64 лева,
представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит от
15.10.2014 г., договорна лихва в размер на 119,95 лева за периода 25.03.2015 г.
– 21.03.2016 г., лихва за забва в размер на 223,72 лева за периода 25.03.2015
г. – 18.11.2016 г. и такси за периода 25.03.2015 г. – 21.03.2016 г. в размер на
712,19 лева.
Недоволен от постановеното решение е останал ищецът
„Ф.и.“ ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, в която излага съображения за неговата неправилност
и необоснованост. Твърди, че се е доказало, че същият е титуляр на процесните
вземания и същите са включени в предметния обхват на договора за цесия. Счита,
че договорът се счита за сключен само с постигане на съгласие между страните, а
е и налице потвърждение от цедента. Намира, че договорът съдържа достатъчно
индивидуализация относно прехвърлените вземания, поради което и неправилна е
констатцията на съда за недоказаност на размера на вземането. Излага, че
размерът е преизчислен към датата на цесията. Счита, че длъжникът е уведомен за
цесията, тъй като са постъпвали плащания от него, които са били осчетоводявани,
в който смисъл отпуснатата сума е получена от ответницата. Намира, че
въззиваемата е уведомена за цесията, тъй като съдът следва да вземе предвид и
съобщаването, настъпило в хода на процеса. Претендира разноски за заповедното,
първоинстанционното и въззивното производство.
Подаден е отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от ответника В.Г.Д., в който жалбата
се оспорва като неоснователна. Излагат се съображения, че ищцовото дружество не
е установило наличието на валиден договор за цесия, който да го легитимира като
кредитор, размерът на непогасената главница, както и не е индивидуализирало вземането в представеното по делото
уведомление. Намира, че не е определена цената на вземанията, поради което и
договорът е нищожен. Сочи, че по делото не се установява, че е предоставен
паричен заем, поради което и за ищеца не е възникнало ликвидно и изискуемо
вземане. Излага, че не може да се приеме, че с подписването на договора
ответникът декларира, че е получил заемната сума, тъй като в същия е посочено,
че последната се предоставя в срок от 10 дни по банков път, за което не са
представени доказателства. Освен това е въведено изрично възражение за
неполучаване на заемната сума. Счита, че не може да се установи, дали
плащанията са извършени във връзка с процесния договор, нито какво е тяхното
основание, поради което е не могат да представляват признание за получена сума
по договор за заем от 15.10.2014 г. Излага, че към датата на прехвърляне на
вземането падежът е бил настъпил, поради което е неоснователна претенцията за
възнаградителна или наказателна лихва. На следващо място счита, че клаузата на
чл. 25 от договора е неравноправна, тъй като не е определен ясно начинът на
формиране на размера на таксата. Счита за нищожна и клаузата за възнаградителна
лихва, според която последната е определена на 31,82 % годишно, равняващи се на
48 % ГПР. Излага и че клаузите на договора не са уговорени индивидуално, поради
което приложение следва да намери ЗЗП. Твърди, че не са представени
доказателства за изпадане на длъжника в забава, нито за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, както и че това е осъществено преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. Излага, че заплатената такса от 6,41 лева не е
уговорена. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, но разгледана по същество се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са нарушени и
императивни материални норми.
Предявени са установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД и
чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е безспорно, че е сключен договор за
потребителски кредит от 15.10.2014 г. между „П.Ф.Б.“ ООД и В.Г.Д. за предоставен
потребителски кредит в размер на 1350 лева, такса за оценка на досие – 67,50
лева, общ размер на фиксирана лихва – 266,27 лева, представляваща 31,82 %
годишно, равняващи се на 48 % ГПР. Уговорена е такса за услугата „Кредит у дома“
в размер на 1057,01 лева. Общият размер на дължимата сума е 2740,78 лева,
срокът на договора е 60 седмици, като размерът на седмичното плащане е 45,68
лева (последно плащане – 45,60 лева).
Спорни между страните са следните обстоятелства:
съществуването на надлежна материална легитимация на ищеца, уведомяване на длъжника
за настъпилата цесия, предоставяне на заем на длъжника, прехвърляне на вземането
срещу длъжника с договора за цесия.
Цесията има действие спрямо длъжника от момента, в
който последният е уведомен за нея от цедента – чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От
тогава спрямо длъжника титуляр на вземането е цесионерът, поради което старият
кредитор след съобщаването на цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не може да иска от
длъжника изпълнение. Съгласно нотариално заверено на 05.04.2016 г. пълномощно цедентът
изрично упълномощава цесионера, който от своя страна се задължава да уведоми по
законоустановения ред длъжниците във връзка с извършеното прехвърляне на
задължениято им към нов кредитор, съгласно чл. 99 ЗЗД. Упълномощаването е
извършено след сключване на договора, поради което към този момент цедентът вече
не е титуляр на прехвърляното право и няма как същият да упълномощи други лица,
включително и цесионера, за извършването на действия във връзка с цедираното
право, което той не притежава. Настоящата инстанция приема, че не е налице
валидно упълномощаване от цедента на цесионера, който да съобщи на длъжника за
извършената цесия от името на цедента. В чл. 99 ЗЗД няма изрична забрана
съобщаването на длъжника да бъде извършено от надлежно упълномощено от цедента
трето лице, което може да бъде и цесионера. Когато уведомлението за настъпилото
прехвърляне на вземането е направено от което и да е трето лице, изрично упълномощено
от цедента, което може да е и цесионера, то постига целта си за уведомяване на
длъжника за сключения договор за цесия, както и за новия кредитор, комуто дължи
надлежно изпълнение. В настоящия случай в уведомлението до длъжника не е
посочено, че „Ф.и.“ ЕАД действа от името и в качеството си на пълномощник на
цедента и като такъв ще уведоми длъжниците за сключения договор за цесия от
името на цедента. Нещо повече – към моментаа на упълномощаването цедентът вече
не е титуляр на вземанията, за да може да упълномощи цесионера да уведоми
длъжниците от негово име. Изискуемата предпоставка прехвърлянето на вземането
да има действие спрямо длъжника и третите лица, предвидена в чл. 99, ал. 4 ЗЗД,
би се изпълнила и когато цесионер, легитимиращ се като действащ от името на
цедента, уведоми длъжника, което в случая не е налице. Съобщението за
извършената цесия е направено от цесионера, поради което правните действия следва
да се считат извършени от името на цесионера. В настоящия случай уведомлението чл.
99, ал. 3 ЗЗД е отправено от цедента чрез пълномощник, който не е притежавал
необходимата за това представителна власт, поради което не би било налице
надлежно съобщаване на цесията на длъжника от цедента, посредством цесионера, в
качеството на негов представител, в резултат на което цесията да може да прояви
действие по отношение на длъжника.
Надлежната материална легитимация на ищеца се
установява от представения договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г.,
сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и „Ф.и.“ ЕАД, с който вземания на „П.Ф.Б.“ ООД към
длъжници по договори за кредит, включително и такова с посочен длъжник В.Г.Д.,
са прехвърлени на „Ф.и.“ ЕАД. Длъжникът не е страна по договора за цесия и с
оглед неговото релативно (относително) действие, не може да се позовава на
неизпълнение на задължения по него, поради което и не е допустимо да се
изследва въпросът, дали е изпълнено предвиденото условие в договора за
заплащане на цената по него, който е въпрос, релевантен в отношенията между
страните по него. Договорът за прехвърляне на вземане е консесуелен договор и
се счита сключен от момента на постигане на съгласие на страните по него, като
не е нужно осъществяването на други юридически факти, за да породи действието
си. Неговото действие се разпростира по отношение на страните по него съгласно
чл. чл. 21 ЗЗД, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи.
Не са наведени доводи от страна на ищеца за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, в който смисъл и не следва да се обсъждат
на доводите в отговора на въззивната жалба в тази връзка.
По делото не е представено доказателство за
получаване от длъжника на уведомлението за извършеното прехвърляне на вземания.
Обстоятелството, че длъжникът не е бил уведомен за извършената цесия, се
потвърждава и от направеното в исковата молба особено искане за връчване на
уведомлението за цесия ведно с исковата молба на ответника. Няма пречка уведомяването
да бъде заместено от връчване на исковата молба, въпреки че това е документ,
съставен от от цесионера, тъй като се приема, че последният също има право да
уведоми длъжника за настъпилата цесия. Уведомлението, направено от страна на
цесионера, следва да има идентични правни последици като това от цедента. За
уведомлението, направено от цесионера, не е нужно последният да бъде изрично
упълномощен от стария кредитор на вземането. Поради това следва да се приеме,
че исковата молба има характер на уведомление за цесията и от тогава последната
има действие спрямо длъжника.
Договорът за кредит по своята същност представлява
договор за заем, който е реален договор и за да породи своето действие е
необходимо сумата, предмет на договора, да бъде предадена на заемополучателя. В
чл. 4 от процесния договор е уговорено, че кредитът се предоставя в срок от 10
календарни дни от сключването на договора чрез банков превод по банкова сметка ***.
По делото не са предствени доказателства за осъществяването на такъв превод, а
е налице и изрично възражение от страна на ответника, че не е получил сумата по
кредита. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест ищецът
следва при условията на пълно и главно доказаване да установи, че е предал
заемната сума.
Според ССчЕ при приспадне на платените суми за
погасяване на вноска разпределението на дълга е следното: 1327,19 лева –
главница, 147,23 лева – лихва, 456,21 лева – такси за домашно посещение, 237,17
лева – други такси по кредита. Но експертизата не е посочила, а и по делото не
са предствени доказателства, дали приспаднатите от вещото лице платени суми са
се отнасяли за процесния договор за кредит и дали не са съществували и други
праввоотношения между същите страни, послужили като основание за заплащане на
суми от длъжника. В този смисъл неоснователен е доводът в жалбата, че извършените
плащания следва да се считат като признание за получаване на заемната сума, тъй
като не се установява основанието за тяхното заплащане.
Относно обстоятелството, че договорът за цесия не
съдържа достатъчно индивидуализация за прехвърлените вземания, съдът намира за
правилен изводът на районния съд за недоказаност на размера на кредита. От
другите индивидуализиращи белези, посочени в приложението към договора за цесия
може да се направи заключение, че се касае за договор, сключен с В.Г.Д. на
15.10.2014 г., но е посочен размер, различен както от сумата, предоставена в
заем, така и от тази, посочена като дължима в договора. По този начин не може в
действителност да се установи основният индивидуализиращ елемент на прехвърляното
вземане, а именно неговият размер и дали то кореспондира с това по договора за
кредит. Освен това в тежест на ищцовата страна е било да установи при условията
на пълно и главно доказване в процеса обстоятелствата, на които основава иска
си, а именно наличие на вземане спрямо ответника като длъжник, което е в
посочения в исковата молба размер и произтича от договор за кредит с цедента.
Следователно първоинстанционното решение е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а подадената въззивна жалба
оставена без уважение. С оглед изводите за неоснователност на предявения иск не
следва да се обсъждат наведените в отговора на въззивната жалба твърдения за
наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит.
С оглед отхвърлянето на въззивната жалба на
въззиваемия следва да се присъдят сторените във въззивното производство
разноски, които са били поискани. Представен е договор за правна защита и
съдействие за договорено адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, платимо по банков път, списък по чл. 80 ГПК, в който е посочен направен разход в размер на 100 лева за адвокатско
възнаграждение и вносна бележка за изплатена сума в размер на 100 лева. С молба
от 18.02.2019 г. е направено възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение от процесуалния представител на насрещната страна, но съблюдавайки
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ и обстоятелството, че са представени
доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева
съдът намира, че следва да присъди на въззиваемия сума в такъв размер за разноски,
сторени във въззивната инстанция.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като делото е търговско, а
цената на иска е под 20000 лева..
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 347308 от 26.02.2018 г., постановено по гр. д. № 16175/2017 г. на СРС, 113
състав.
ОСЪЖДА „Ф.и.“
ЕАД, ЕИК *********, да заплати на В.Г.Д., ЕГН **********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева – разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.