Решение по дело №11118/2019 на Софийски градски съд

                              Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 23.04.2020 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:                                                            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11118 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 13.05.2019 год., постановено по гр.дело №13189/2018 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в, е допуснато извършването на съдебна делба между Г.С.Г., В.В.П., В.С.Г. и Т.Б. М.на следния недвижим имот: САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ с идентификатор 68134.512.125.1.48, представляващ апартамент №48, находящ се сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.512.125, с адрес: гр.София, ж.к.“********, с площ от 84 кв.м., нива на обекта: 1, предназначение: жилище апартамент, при съседи: на същия етаж – имот с идентификатор 68134.512.125.1.72, под обекта – няма, над обекта – имот с идентификатор 68134.512.125.1.51, заедно със зимнично помещение №17, с площ от 2.41 кв.м. и заедно с 0.763 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построен, при следните дялове: за Г.С.Г. – 1/4 ид.ч., за В.В.П. – 1/4 ид.ч., В.С.Г. – 1/4 ид.ч. и за Т.Б. М.– 1/4 ид.ч.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата В.В.П.. Жалбоподателката поддържа, че делбата е следвало да бъде допусната само между нея при квота от 3/4 ид.ч. и Т. М.при квота от 1/4 ид.ч. Процесният апартамент бил закупен изцяло от нея, като по делото били представени доказателства, че е изплатила изцяло продажната му цена. Причината в договора да фигурират имената на Г.С.Г. и В.С.Г. била, че изискванията към момента на продажбата били такива. От кредитен превод, издаден от Държавна спестовна каса от 11.04.1990 год., било видно, че ответницата била превела сумата от 5 439 лв., представляваща първоначална вноска за закупуване на апартамента. Това обстоятелство било отразено и в самия договор от 16.04.1990 год., като от т. 2 от него било видно, че цената на имота била покрита със собствени средства, внесени по сметка 180/011 на 11.04.1990 год. в горепосочения размер и заемни средства от ДСК, внесени по същата сметка.  От кредитен превод от 11.04.1990 год. се установявало, че ответницата била погасила и режийните разноски в размер на 174.39 лв., което също било отразено в договора. От бележка за отпускане на нов заем №2114 било видно, че ответницата била изтеглила заем в размер на 12 000 лв. за покриване на продажната цена. Окончателното погасяване на сумата също било направено от ответницата – вносна бележка за сумата от 16 945.80 лв. Всичко това показвало, че ответницата била погасявала заема, изтеглен от ДСК именно за закупуване на делбения имот. Доказано било, че внасяните средства били именно нейни.  Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е ирелевантно обстоятелството каква част от цената е платила всяка от страните, както и това, че ответницата в действителност е закупила процесния имот. При това положение имотът се явявал съсобствен между нея и сина й Т.М.. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата Г.С.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно СРС бил приел, че процесният имот е съсобствен между страните по делото. В подадения отговор на исковата молба жалбоподателката не била оспорила това обстоятелство, както и квотите на страните, като едва по-късно в хода на производството била релевирала такива възражения, които се явявали преклудирани. Освен това първоинстанционният съд бил взел предвид липсата на доказателства за наличие на симулация, каквато ответницата твърдяла, че има, позовавайки се на това, че е платила продажната цена. Дори и същата да била платила цената на имота, това водело до възникване на облигационно вземане срещу останалите купувачи, но не и до липса на вещни права върху придобития имот. Подобни възражения били релевантни единствено в хипотеза, в която другият купувач е съпруг – чл. 23, ал. 2 СК. В този смисъл СРС правилно бил приел, че правото на собственост е придобито от купувачите при посочените в договора за продажба по реда на НДИ от 16.04.1990 год. квоти: Г.С.Г. – 1/4 ид.ч., за В.В.П. – 2/4 ид.ч. и В.С.Г. – 1/4 ид.ч. Впоследствие, през 1993 год. Т.Б. М.бил придобил от майка си В.П. 1/4 ид.ч. от имота. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Необходимият другар на жалбоподателката В.С.Г. не изразява становище по въззивната жалба.

Необходимият другар на жалбоподателката Т.Б. М.счита, че жалбата се явява основателна.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск за делба във фазата на допускането.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Несъмнено е установено, че на 16.04.1990 год. ищецът и първите двама ответници закупили по реда на Наредбата за държавните имоти /отм./ процесния недвижим имот за сумата от 17 439 лв., при следните квоти: Г.С.Г. – 1/4 ид.ч., за В.В.П. – 2/4 ид.ч. и В.С.Г. – 1/4 ид.ч. /писмен договор на л. 26 – 27 от първоинстанционното дело/. Според чл. 2 от договора, цената на имота била покрита със собствени средства, внесени по конкретна сметка, както следва: на 11.04.1990 год. – 5 439 лв. и на 16.04.2019 год. – 12 000 лв. – заемни средства от ДСК.

През 1993 год.  В.В.П. дарила на сина си Т.Б. М.1/4 ид.ч. от имота /нотариален акт за дарение на л. 9 от първоинстанционното дело/.

Следователно настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото е възникнала съсобственост, произтичаща от правни сделки. Всеки от съделителите с оглед разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗС може да иска делба на общата вещ. В този смисъл законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираната делбена претенция се явява основателна, като процесният недвижим имот следва да бъде допуснат до делба между посочените в обжалваното решение страни и при отразените в него равни квоти.

Възражението на жалбоподателката /ответницата/, че изцяло е заплатила продажната цена по договора за покупко-продажба от 16.04.1990 год. и че имотът е бил изцяло предоставен на нея от Общинския народен съвет-Сердика, т.е., че купувач по договора за продажба е само тя, въпреки че в писмения договор фигурират и имената на Г.С.Г. и В.С.Г., чието правно естество въззивният съд приема, че е такова за наличието на персонална симулация, се явява преклудирано, тъй като е била релевирано след изтичането на срока писмен отговор на исковата молба – чл. 133 ГПК. Само за пълнота следва да се посочи, че това възражение е и недоказано /не е подкрепено с надлежни доказателства – обратно писмо или начало на писмено доказателство, в който само случай биха били допустими и свидетелски показания – чл. 165, ал. 2 ГПК/. Правата и задълженията по облигационната връзка възникват в резултат на насрещните волеизявления на договарящите, а ако няма уговорено друго /договор в полза на трето лице, скрито упълномощаване, персонална симулация/ именно в тяхната правна сфера възникват и последиците. Вещно-правният ефект на облигацията по договора за покупко-продажба възниква в патримониума на договарящия купувач – в частност на тримата купувачи по процесния договор за продажба. Само по себе си заплащането на цената само от един от купувачите по договор за покупко-продажба на недвижим имот не рефлектира върху вещно-правния му ефект, а би могло да породи единствено облигационни вземания.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

Съгласно разпоредбата на чл. 355 ГПК разноските в делбеното производство се заплащат от страните съобразно стойността на дяловете им, т.е. разноските, направени с оглед нормалното развитие на делбеното производство остават за сметка на страните. По смисъла на посочената норма съделителите заплащат съобразно дяловете си при приключване на делбеното производство онези разноски по призоваване на свидетели, вещи лица, вкл. възнаграждение за последните, както и по извършването на оглед и други съдопроизводствени действия, които са направени по повод признаване и ликвидиране на съществуващата съсобственост, като при липса на оспорване на правата на съделителите и при липса на спор за способа на извършване на делбата, всеки съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство от адвокат. При наличие на спор по правата на съделителите, респ. оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността, ако предявеният иск бъде отхвърлен, респ. ако производството по него бъде прекратено по причина извън поведението на ответника, който е оспорил иска, както и по присъединените искове във втората фаза на производството /искания по сметките/ и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решение, приложение намира разпоредбата на чл. 78 ГПК – виж т. 9 от Постановление № 7 от 28.11.1973 г., Пленум на ВС, в този смисъл и Определение № 4 от 6.01.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 542/2010 г., II г. о., ГК, Определение № 47 от 29.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6919/2014 г., I г. о., ГК, Определение № 45 от 27.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 466/2018 г., I г. о., ГК и Определение № 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1521/2018 г., I г. о., ГК.

В разглеждания случай по делото е бил повдигнат именно такъв спорен въпрос, а именно за съществуването на съсобственост между всички страни по делото, поради което следва да се приложи общото правило на чл. 78 ГПК, съобразно което присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди.

В контекста на изложеното и с оглед изхода от спора въззивният съд приема, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ищеца Г.Г. действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 600 лв. Своевременно направеното от жалбоподателката възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно, тъй като заплатеният от ищеца адвокатски хонорар, който надхвърля с 1/3 предвидения минимален такъв в разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не съответства на ниската фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство се е развило в едно съдебно заседание, като не са събирани доказателства/.

Предвид  изложените съображения, съдът

 

                                                  

                                  Р     Е     Ш     И     :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.05.2019 год., постановено по гр.дело №13189/2018 год. по описа на СРС, ГО, 126 с-в.

ОСЪЖДА В.В.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Г.С.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 600 лв.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                                     

 

                        

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

        

 

2/