Решение по дело №14854/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1521
Дата: 25 февруари 2020 г. (в сила от 25 февруари 2020 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20181100514854
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 ноември 2018 г.

Съдържание на акта

                               

                        

                              Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                            гр.София, 25.02.2020 г.

 

                  В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14854 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

         Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С решение № 458032 от 26.07.2018 год., постановено по гр.дело № 13217/ 2018 г.  по описа на  СРС, ІІІ Г.О., 85 състав, са отхвърлени предявените от „ С.в.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, сграда 2, срещу ЕТ Н.А. ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, искове с правна квалификация чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86  от ЗЗД- за осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество, сумата от 2283,89 лв. с включен ДДС- главница за предоставени ВиК услуги за периода 14.06.2013 г. до 13.07.2017 г., ведно със законната лихва от 26.02.2018 г. до окончателното плащане, както и лихва за забава в размер на 689,39 лв. за периода 23.08.2013 г. до 25.02.2018 г. С решението на съда е осъдена „ С.в.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, сграда 2, да заплати на  ЕТ Н.А. ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, сумата от 600 лева- разноски по делото. С решението на съда е отхвърлена молбата на „ С.в.“ АД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, сграда 2, за присъждане на разноски по делото.

          Срещу решението на СРС, 85 с-в е постъпила въззивна жалба от „ С.в.“ АД, ***, подадена чрез пълномощника адв.Д.С. с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

          Въззиваемата страна- ответник ЕТ „Н.А.“***, чрез пълномощника си адв.Г.Д. оспорва жалбата, по съображения  изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

          Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

          Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.         

           Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.                   

          Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

           Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

           Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

           Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като краен резултат, като настоящия въззивен състав споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените от въззивника- ищец „С.в.„ АД, *** срещу ответника ЕТ„ Н.А.“***, осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2283,89 лв.,/ стойност на доставена питейна вода за периода от   14.06.2013 г. до 13.07.2017 г./ и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 689,39 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 23.08.2013 год. до 25.02.2018 год. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното:

           В настоящия случай, безспорно е обстоятелството, че първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 2283,89 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.02.2018 г./ датата на завеждане на исковата молба в съда/ до окончателното изплащане, и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 689,39 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 23.08.2013 год. до 25.02.2018 год. са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон.

           Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, в тежест на ищеца е да докаже съществуването на договорни отношения между страните за доставката на питейна вода, количеството на доставената питейна вода за процесния период, както и че нейната стойност възлиза на претендираната сума.

 С оглед представените по делото доказателства в случая не може да се приеме за доказано наличието на облигационна връзка между страните. Ищецът се е позовал на общите си условия, като е намерил, че между страните в процеса е налице неформално правоотношение по доставяне на питейна вода. По делото не са представени доказателства обаче, от които да може да се направи извод, че ответното дружество е собственик или ползвател на имота, за който е отреден процесния абонатен номер. За да докаже претенциите си по основание и размер дружеството - ищец е ангажирало 42 броя фактури. Според константната съдебна практика на ВКС /Решение № 218 от 06.01.2017 година по т.дело № 3572/2015 година, ТК, I TO, ВКС, Решение № 252 от 03.01.2013 година по т.дело № 1067/2011 година ТК, II TO, ВКС, Решение № 20 от 25.03.2013 по т.дело № 206/2012 година, ТК, I ТО/ фактурата може да бъде кредитирана,  като доказателство за установяване на договор, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката – вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи като продавач и купувач, време и място на съставянето й, както и когато вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, представляват признание за възникването и изпълнението на правоотношението, по повод на което фактурата е била съставена. Разбирането на обвързващата съдилищата практика допуска едно изключение от този принцип, обективирано в решение № 47 от 08.04.2013 по т.дело № 137/2012 година ТК, II ТО ВКС, съгласно което макар да не е подписана от купувача, издадената фактура може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на отразените в съдържанието й задължения, ако съдържа реквизити за съществените елементи на конкретната сделка.

             В процесния случай недоказано се явява, както обстоятелството дали всяка една от представените четиридесет и два броя фактури е осчетоводена от ищеца и от ответника, така и дали счетоводството на ищеца е водено редовно. От друга страна, нито една от фактурите не съдържа необходимия обем от данни, с оглед на който да може да се приеме, че сделката между страните е доказана както по обем, така и по основание. В подкрепа на така приетия от настоящата инстанция извод е и решение № 67 от 31.07.2015 год. по т.дело № 631/2014 година, ТК, II ТО, ВКС, съгласно което неподписаната от получателя фактура, която не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупко – продажби и справките – декларации по ЗДДС и по която не е ползван данъчен кредит от задължената страна сама по себе си не установява получаване на стоката, нито доказва сключване на договор.

На следващо място при условията на пълно доказване ищецът по предявените осъдителни искове следва да докаже освен правоотношението между страните, но и обстоятелството, че реално е доставил твърдяното количество питейна вода, както и че ответника е ползвал вода за процесния период, което е правопораждащ факт  за  вземането за цена на доставена питейна вода за релевантния период. Такова доказване не е проведено от ищеца чрез ангажираните в настоящето производство доказателства. Това обстоятелство не се установява и чрез съдебно-счетоводната експертиза, която е констатирала само счетоводната отчетност на ищеца относно процесните стопански операции, но не и правнорелевантния факт, че ищцовото дружество е доставило на ответника описаното в процесните фактури количество питейна вода, както и че ответника е ползвал вода за процесния период.

           За установяване на факта по доставяне на питейна вода ищецът е представил копия на 42 броя фактури, издадени от негов представител, в които са обективирани претендираните вземания за доставена питейна вода за процесния период от време. От едностранно подписаните от ищеца фактури не следва извода, че същите установяват извършването на доставка на питейна вода в твърдяното от ищеца количество до имот на ответника. Фактурите не представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват частен свидетелстващ документ по смисъла на чл. 178, ал. 1 ГПК, обективиращ изгодни за техния издател факти. В този смисъл притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че се съдържа удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като негов издател, но не и материална доказателствена сила. Поради тези правни съображения съдът не приема за установени обстоятелствата, удостоверени в този частен свидетелстващ документ.

          В настоящия случай, при прилагане на правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът следва да приеме, че факта на доставяне и на ползване от страна на ответника на питейна вода в недвижим имот, представляващ търговски обект, находящ се в гр.София, ж.к.“ ********,  в претендираните количества и за процесния период, за който не е проведено пълно и главно доказване от страната носеща тежестта за това/ ищеца по делото/, не е осъществен.                          

         С оглед  на изложеното, предявените осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. В тази връзка правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани.           

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По отношение на разноските за въззивното производство.

С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.

           Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

Р     Е    Ш     И     :

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 458032 от 26.07.2018 год., постановено по гр.дело № 13217/ 2018 г.  по описа на  СРС, ІІІ Г.О., 85 състав.

            РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

                                                             

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                                                    

                                                                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

                                                                            

                                                                                       

                                                                                                   2.