Решение по дело №211/2024 на Административен съд - Сливен

Производството е образувано по жалба от Г. П. П., [ЕГН] срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0804-000104/09.04.2024 г. по чл. 171 т. 1 б. „б” от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), издадена от Младши автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Сливен, с която по отношение на жалбоподателя е разпоредено временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. Оспорването намира правното си основание в разпоредбата на чл. 172 ал. 5 от Закона за движението по пътищата, като образуваното производство се движи по реда на чл. 145 и сл. от АПК.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на административния акт, поради необоснованост. Твърди се, че в Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози е предвидено, че при наличие на външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС за употребата на наркотични вещества или техни аналози, следва да се извършва проверка с тест. В процесния случай обаче не били представени доказателства, че са налице предпоставките на чл. 5 ал. 1 от цитираната Наредба, която уреждала хипотезите, при които спрямо водач на МПС може да бъде извършвана проверка с тест за употреба на наркотични вещества или да се изпрати на медицинско изследване, а именно: при наличие на външни признаци, поведение или реакции на водачите на МПС за употребата на наркотични вещества или техни аналози. Счита, че дори в хипотезата по чл. 3а т. 1 от Наредбата - при отказ за тестване за употреба на наркотици, следвало да се удостовери по несъмнен начин, че водачът е управлявал МПС след употребата на алкохол с протокола – Приложение № 2 към чл. 5 от цитирания нормативен акт, а такъв не бил представен. Заявява още, че оспорената заповед е издадена при липса на фактическо основание в поведението и реакциите на водача или на други външни признаци, налагащи тестване или изпращане за химико – токсикологично лабораторно изследване. Отказът, макар и релевантен, не променял този извод. Извършването на проверка при липса на такива признаци нямало фактическо основание, а наложеното наказание при тази ситуация следвало да се счита за незаконосъобразно. На П. бил връчен талон за изследване, чийто номер бил различен от този, посочен в оспорената заповед, а един от стикерите към талона изцяло липсвал. Моли съда да постанови отмяна на атакуваната административна заповед, с претенция за присъждане на разноски в производството.

В с.з. оспорващата Г. П., редовно и своевременно призована, не се явява. Представлява се от надлежно упълномощен адв. Д. Й. от АК – Я., който поддържа жалбата и моли съда да я уважи на посочените в същата отменителни основания. Допълва още, че на П. не е връчен протокола – Приложение № 2 към Наредбата, което съставлявало съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Извършването на проверка при липса на посочените в Наредбата признаци водело до постановяване на акт без наличието на фактическо основание за това. Анализира съдържанието на издаденото наказателно постановление, с което е ангажирана административнонаказателната отговорност на П., а разминаването в номерата на издадения талон за медицинско изследване и автомобила допълнително затруднявал оспорващата да организира своята защита. Моли съда да приема заповедта за незаконосъобразна и отмени същата като такава, като претендира разноски по делото.

В с.з. административният орган М. а. в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Сливен Г. Ц. Г., редовно и своевременно призован, не се явява. В писмено становище заявява неоснователност на жалбата и моли съда да я отхвърли, в която насока излага подробни съображения.

Въз основа на всички събрани по делото доказателства, съдът прие за установена следната фактическа обстановка:

На 09.04.2024 г. в 20.24 ч. в гр. Сливен до кв. „Речица“ полицейски служители към Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Сливен спрели за проверка лек автомобил Опел Астра с рег. № [рег. номер], управляван от Г. П. П.. При покана към същата за извършване на тест за употреба на наркотични и/или упойващи вещества с техническо средство, П. отказала. Цитираният отказ на П. да бъде тествана за употреба на наркотични вещества или техни аналози бил квалифициран като административно нарушение по чл. 174 ал. 3 предл. второ от ЗДвП в съставен АУАН сер. GA, № 1211860/09.04.2024 г. На П. бил издаден и талон за медицинско изследване, но тя не извършила такова. На същата дата срещу П. било издадено и Наказателно постановление № 24-0804-003726/10.05.2024 г. с наложено административно наказание „глоба“ за установеното и описано в акта нарушение.

На 09.04.2024 г. Младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР - Сливен издал Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0804-000104 по чл. 171 т. 1 б. „б” от ЗДвП, с която разпоредил по отношение на Г. П. П. временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. Заповедта била връчена на П. на същата дата. Жалбата срещу акта е депозирана пред настоящия съд на 22.04.2024 г.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните в хода на съдебното дирене годни, относими и допустими доказателствени средства, включително приложените към административната преписка писмени доказателства, които не бяха оспорени от страните по предвидения в закона ред.

Въз основа на така изградената фактическа обстановка, съдът формира следните изводи от правно естество:

Оспорването е направено от легитимирано лице – при наличие на правен интерес от това производство, в рамките на законоустановения 14 – дневен срок, срещу административен акт, който подлежи на съдебен контрол и пред родово и местно компетентна съдебна инстанция, поради което е допустимо.

Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Съображенията на съда в тази насока са следните:

След като е сезиран с оспорване, при служебния и цялостен контрол върху законосъобразността на обжалвания административен акт, съгласно нормата на чл. 168 ал. 1 от АПК, съдът провери изначално неговата валидност. Това се налага поради принципа на служебното начало в административния процес, въведен с нормата на чл. 9 от АПК.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на неговите правомощия, в съответната писмена форма и съдържа изискуемите реквизити, което го прави валиден. Съгласно чл. 172 ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Оспорената заповед е издадена от Младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Сливен, действащ при спазване на териториалните предели на правомощията си и в рамките на предоставената му със Заповед № 343з-1516/05.06.2023 г. на Директора на ОД на МВР – Сливен материална компетентност. Като издадена от териториално и персонално компетентен орган и в предписаната от закона писмена и предметна форма и съдържание, съдът приема атакуваната заповед като валиден акт. Освен като валидна, при преценка и анализ на събраните по делото писмени доказателства, приобщени като неоспорени от страните, обжалваната заповед се преценява от настоящата съдебна инстанция и като издадена при спазване на съществените административнопроизводствени правила и съответна на относимите материалноправни норми, при следните съображения:

Оспорената заповед е издадена с правно основание чл. 171 т. 1 б. „б“ от Закона за движението по пътищата. Разпоредбата на чл. 171 от ЗДвП изброява изчерпателно случаите, при които за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки. Процесната такава е от категорията на превантивните административни мерки, чието предназначение е предотвратяване на противоправно деяние, респ. закононарушение и неговите вредни последици. Визираната в чл. 171 т. 1 б. „б“ мярка на административна принуда е временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване за срок до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от 18 месеца. В настоящия случай от компетентни длъжностни лица при ОД на МВР Сливен е съставен по реда на чл. 189 ал. 1 от ЗДвП Акт за установяване на административно нарушение, съгласно който Г. П. П., при управление на моторно превозно средство и извършена проверка от контролните органи, е отказала да й бъде извършена проверка с тест за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози. Съставеният акт за административно нарушение, съобразно чл. 189 ал. 2 ЗДвП има обвързваща доказателствена сила. По своята правна същност този акт е официален документ, издаден от надлежен орган в предписаната от закона форма, чрез който се констатира едно фактическо положение, което разкрива признаците на административно нарушение. Като такъв, той доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление, са се осъществили така, както е установено в документа. Материалната доказателствена сила на акта за установяване на административно нарушение представлява фактически оборима презумпция за истинност. Именно поради това тежестта да обори презумпцията е на адресата на акта. Ако адресатът на акта не стори това, съдът е длъжен, с оглед на обвързващата го материална доказателствена сила на акта за установяване на административно нарушение да приеме, че същото е извършено по сочения в акта начин. (Решение № 10583 от 16.08.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7811/2017 г., VII о., Решение № 9096 от 4.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 13837/2017 г., VII о.).

Съдът не споделя изложения в жалбата отменителен довод, че водач на МПС може да бъде подложен на проверка за употреба на наркотични вещества само при наличието на предпоставки по чл. 5 ал. 1 от Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. На първо място, компетентните контролни органи от системата на МВР са нормативно овластени да извършват проверки за спазване на правилата за безопасност на движението по пътищата, като тази дейност, влизаща в кръга на техните служебни правомощия обхваща и целите по превенция на нарушенията, уредени от законодателя в ЗДвП и относимите подзаконови актове. Компетентността на тези органи е регламентирана изрично в нормата на чл. 165 ал. 2 от Закона за движението по пътищата, като в нея са уредени както общи правомощия по спиране и проверка на пътни превозни средства с цел превенция на нарушенията, така и конкретни такива, като в контекста на процесния случай такава е разпоредбата на т. 9, според която, при изпълнение на функциите си по този закон службите за контрол не допускат управлението на моторно превозно средство от водач, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол и/или с тест за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози, или не изпълни предписанието за изследване с доказателствен анализатор, показващ концентрацията на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух и отчитащ съдържанието на алкохол в горните дихателни пътища, или за медицинско изследване и вземане на биологични проби за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му и/или за употребата на наркотични вещества или техни аналози; в случай че при осъществяването на контрол с техническо средство или тест е установена концентрация на алкохол над 1,2 на хиляда и/или употреба на наркотични вещества или техни аналози, длъжностното лице от службата за контрол съпровожда лицето до мястото за извършване на медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо изследване. Извършването на проверка за управление на МПС след употреба на наркотични или упойващи вещества попада в служебните правомощия на конкретно овластени за това служители на МВР, като тази дейност попада в целите на общата законодателна превенция по отношение на административните противоправни деяния в нормираната от ЗДвП сфера на обществените отношения. Предвид това и при установяване на такива нарушения в чл. 171 от ЗДвП законодателят в две хипотези (за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения) е предвидил прилагане на принудителни административни мерки от двете правни категории – превантивни и преустановителни. Т.е. за прилагане на превантивна принудителна административна мярка не е необходимо да са установени с нормативен акт задължителни фактически предпоставки, доколкото превенцията на закононарушенията е в обхвата на извършваната по закон контролна дейност от оправомощените служби в структурите на МВР по осигуряване безопасността на движението по пътищата. Настоящият съдебен състав не споделя тълкуването на оспорващата страна на посочените в жалбата норми от Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. В процесния случай този нормативен акт е неприложим, доколкото на оспорващата П. въобще не е извършена проверка за употреба на наркотични вещества, поради отказ за това. Съобразно съдържанието на чл. 1 от Наредбата, същата регламентира реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата от водачите на наркотични вещества или техни аналози. Наредба № 1/2017 г., като нормативен акт по чл. 7 ал. 2 от Закона за нормативните актове, е издадена по прилагането на чл. 174 ал. 4 от ЗДвП и нормира практическите и формални правила по извършването на проверката, поради което и съдържащите се в нея разпоредби са неприложими към случаите на отказ на водач на пътно превозно средство. За пълнота следва да се отбележи, че цитираният от оспорващата страна чл. 5 ал. 1 от Наредбата съставлява логическа и граматическа правна конструкция със смисъл, различен от въведения в жалбата такъв. Нормата съдържа императивни правила за поведение, субект на които са контролните органи и за които възниква императивно условие за извършване на определени действия при наличието на установени и констатирани външни признаци на водача на МПС. Противно на изложеното в жалбата, тази разпоредба не задължава органите да предприемат проверка единствено в случаите, когато са налице посочените признаци на поведение, а при всички такива констатирани субективни белези. Иначе казано, извършването на тест за употреба на наркотични вещества или техни аналози е задължително при наличие на посочените в Наредбата външни белези, но е допустимо и при всички останали случаи на извършена проверка от контролните органи, при която те реализират вменените им контролни правомощия по осигуряване безопасността на движението по пътищата.

На следващо място съдът не споделя и довода на жалбоподателя П., че липсата на представен протокол – Приложение № 2 към Наредбата съставлява съществено процесуално нарушение. Такъв протокол се съставя в хипотезата на чл. 5 ал. 2 от Наредба № 1/19.07.2017 г., съгласно която норма, резултатът от проверката за употребата на наркотични вещества или техни аналози с тест се попълва в протокол за извършване на проверка за употребата на наркотични вещества или техни аналози, изготвен в три екземпляра по образец съгласно приложение № 2, като първият екземпляр остава за органа, извършил проверката, вторият се прилага към талона за изследване, а третият се предоставя на водача. И тази разпоредба, предвид нейното съдържание, е неприложима в разглеждания случай, доколкото задължава контролния орган да състави и попълни конкретни данни в такъв протокол само при извършена надлежна проверка с техническо средство, а такава на П. не е извършена, поради заявен отказ от нейна страна.

Неоснователно е и изразеното от оспорващата страна съображение, че оспорената заповед е постановена при липса на фактическо основание в поведението и реакциите на П. като водач на превозно средство. Противно на това твърдение, атакуваният акт е издаден при наличието на фактическо основание, изпълващо състава на приложената правна разпоредба на чл. 171 т. 1 б. „б“ от ЗДвП – отказ на водача да бъде проверена с техническо средство или с тест или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване. Сам по себе си отказ от категорията на процесния е прогласен от законодателя като административно противоправно деяние и съставлява фактическата предпоставка за прилагане на превантивна принудителна административна мярка, обективирана като „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС“, което има своята нарочна нормативна регламентация в посочената по – горе разпоредба на ЗДвП.

Както бе посочено по – горе, съгласно чл. 189 ал. 2 от ЗДвП, редовно съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на противното, а в процесния случай оспорващата страна не е ангажирала годни доказателствени средства, с които да обори констатацията в процесния АУАН досежно установената в същия фактическа обстановка. Съобразно посочената в АУАН правна квалификация на деянието - чл. 174 ал. 3 от ЗДвП, водач на моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол в кръвта и/или с тест за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози или не изпълни предписанието за изследване с доказателствен анализатор или за медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо лабораторно изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му, и/или химико-токсикологично лабораторно изследване за установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина за срок от две години и глоба 2000 лв. В процесния случай отказът на водача П. да бъде тествана за употреба на наркотични вещества е установен по надлежния ред, не е оборен с годни доказателствени средства, а и не се отрича от привлеченото към административнонаказателна отговорност лице. По силата на цитираната разпоредба, управлението на пътно превозно средство и заявен от водача при извършена проверка отказ да бъде проверен за употреба на наркотични вещества е прогласен от законодателя за противоправно деяние, за което се следва и съответната углавна юридическа отговорност. В случая установеното виновно неизпълнение на императивно вменено нормативно задължение води като логична последица и до негативни за извършителя санкции, в т.ч. и административни такива. Както се отбеляза по – горе, целта на принудителните административни мерки е преустановяване и предотвратяване на административни нарушения, а приложената в случая от административния орган норма на чл. 171 т. 1 б. „б“ от ЗДвП е пряко обвързана с допуснатото и извършено от Г. П., установено по надлежния ред и доказано по безспорен начин нарушение на закона. Изложените от издателя на процесната заповед мотиви се подкрепят от събраните доказателства. В настоящия случай с управлението на автомобил и заявен отказ за извършване на тестова проверка за употреба на наркотични вещества или техни аналози, оспорващата П. е допуснала отклонение от нормативно предписаното поведение на водач на превозно средство, въведен от законодателя в ЗДвП и това се доказва със съставения АУАН, чиято доказателствена сила не е оборена в хода на настоящото съдебно производство. Неотносимо към процесния случай е заявеното от процесуалния представител на оспорващата страна твърдение за некоректност в съдържанието на издаденото по повод нарушението наказателно постановление, а съдът не споделя и твърдението за незаконосъобразност на оспорената заповед, изразяващо се в изписване в АУАН на автомобила на две различни места като марка „Пежо“ и марка „Опел“. На първо място, очевидно се касае за допусната техническа грешка, доколкото регистрационният номер на превозното средство е идентичен при двете изписвания и съставлява надлежна идентификация на автомобила и второ, в заповедта, чиято законосъобразност е предмет на контрол в настоящото съдебно производство тези данни са коректно посочени.

В процесния случай достатъчно за съставомерността на деянието е безспорното установяване на управление на пътно превозно средство и обективиран чрез волеизявление отказ за извършване на проверка (тест) със специализирано техническо средство. Видно от доказателствата, които съдът кредитира като безспорни, и двете обстоятелства са установени и доказани по несъмнен начин, поради което съдът приема, че нарушението е извършено, а сочените от оспорващата страна пороци на заповедта не са налице.

По изложените съображения настоящата съдебна инстанция приема, че Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0804-000104/09.04.2024 г., издадена по чл. 171 т. 1 б. „б” от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) от Младши автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Сливен, с която е разпоредено временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца е материално и процесуално законосъобразна и съответна на целта на закона. Жалбата срещу нея, като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.

 

При горния изход на делото, неоснователна се явява претенцията на оспорващата страна за присъждане на разноски в производството.

 

Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Г. П. П., [ЕГН] срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 24-0804-000104/09.04.2024 г. по чл. 171 т. 1 б. „б” от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), издадена от Младши автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР Сливен, с която по отношение на жалбоподателя е разпоредено временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.