Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 20.11.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, І Гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и пети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов гр. дело № 14156 по описа за 2018г.
на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по реда на Част трета, Глава Тридесет и втора „Производство по търговски
спорове” от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Предявен е
иск с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл.538, ал.1 от Търговския закон ТЗ),
вр. с чл.470 от ТЗ.
Ищецът Е.И.И.,
чрез представителя си по пълномощие – адв. Х. В. Н. от САК, твърди в исковата
си молба, че на 17.11.2016г. е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК, като е предявил претенции
срещу ответника Д.В.А., за заплащане на сумата от 22 660 евро, дължима на
падежа 01.12.2014 г., съгласно запис на заповед от 01.11.2014г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението по чл.
417 от ГПК до окончателното плащане. Поддържа, че Софийският районен съд,
Гражданско отделение, 61 състав е уважил искането на заявителя по гр. д. № 65889/2016г.
и му е издал заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ответника.
Последният подал възражение срещу заповедта, с оглед на което съдът е указал на
ищеца да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе
дължимата държавна такса.
Твърди, че
искът за установяване на вземането има следните основания: На 01.11.2014г.
длъжникът Д.В.А. е издал на А.С.А.запис на заповед за 22 660 евро, платими на
падежа 01.12.2014г. На падежа 01.12.2014г. на длъжника е бил предявен за
изплащане записа на заповед и същият е бил поканен доброволно да заплати
задължението си, но ответникът не е изплатил сумата. Подържа, че по-късно
всички права по записа на заповед са прехвърлени чрез джиро на ищеца Е.И.И..
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на Д.В.А., че същият дължи на Е.И.И. сумата от 22 660 (двадесет и две хиляди
шестстотин и шестдесет) евро, представляваща менителнично задължение по запис
на заповед, издаден на 01.11.2014г. в гр. София, платим на 01.12.2014г., ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяването на заявлението по чл.
417 от ГПК - 17.11.2016г. до окончателното изплащане на сумата, за което е издадена заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист по гр. дело № 65889/2016 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), ГО, 61 състав. Претендира разноски.
В открито
съдебно заседание ищецът, чрез пълномощника си, поддържа исковата молба и пледира
за уважаването на иска, като основателен и доказан. Представя списък по чл. 80
от ГПК.
В срока по
чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, както и
допълнителен отговор в срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК. Оспорва иска като
недопустим и неоснователен. Поддържа, че вземането по записа на заповед не е
валидно прехвърлено на ищеца, поради което възразява, че липсва активната
процесуална легитимация. Ответникът прави евентуално възражение за погасяването
на вземането по давност, на основание чл.531 от ТЗ.
В открито
съдебно заседание ответникът, чрез представителя си по пълномощие – адв. Ч.Н.Д.
от АК – гр.Шумен, оспорва иска. Поддържа отговорите на исковата молба. Не сочи доказателства.
В хода на устните състезания пледира за отхвърляне на иска по съображенията,
изложени в отговорите на исковата молба. Претендира разноски и представя списък
на разноските.
Софийският
градски съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на
страните, прие за установено от фактическа страна следното:
Не се спори
между страните, а и от приложеното гр. дело № 65889/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 61 състав се установи, че със заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК, вх. № 3077070/17.11.2016г. на СРС, Е.И.И. е
поискал да бъде издадена заповед за изпълнение срещу Д.В.А., като претендира от
длъжника сумата 22 660 (двадесет и две хиляди шестстотин и шестдесет) евро,
заедно със законната лихва върху тази сума от 02.12.2014 г. до окончателното й
изплащане. Образувано е ч.гр.д. № 65889/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав по
което за посочената сума, както и за разноските по заповедното производство, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК от 13.12.2016г., връчена на длъжника чрез ЧСИ М.П.на 14.06.2018г.
(лист 25 от делото на СРС). В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът е подал
възражение от 26.06.2018г., в което е посочено, че не дължи изпълнение за
вземането по издадената заповед за изпълнение. Заявителят е уведомен за
оспорването и възможността да предяви установителен иск на 27.09.2018г. В изпълнение
указанията на съда заявителят е депозирана искова молба вх. № 138129/24.10.2018г.
по описа на СГС, като е образувано настоящото гр. д. № 14156/2018г. на СГС, І
ГО, 26 състав. Предмета на делото е предявен установителен иск от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК въз основа на документ, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 от ГПК.
По гр. дело №
65889/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав е представен в оригинал записа на
заповед от 01.11.2014г. (лист 8 от цитираното дело на СРС).
При така
установеното от фактическа страна, съдът намира предявеният установителен иск
за допустим и основателен.
По правилото
на чл. 154, ал. 1 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава
твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното,
съответно отричаното право. В изпълнение нормата на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК
съдът е дал ясни и точни указания (с определението по чл. 140 от ГПК от 03.09.2019
г. - лист 49 от делото), че в тежест на ищцовата страна е да докаже активната
си легитимация по иска, която се определя от качеството му на заявител в
образувано заповедно производство, приключило с издаването на заповед за
изпълнение или заповед за незабавно изпълнение; кога е подадено заявлението,
кога е връчена ЗИ (ЗНИ) на ответника и по какъв ред; подадено ли е възражение
от длъжника по чл.415, ал.1 от ГПК и спазен ли е законовият срок за подаването
му, както изтекъл ли е този срок към момента на предявяване на иска; на какво
основание е възникнало и съществува ли вземането му за исковата сума/суми и
действителността на записа на заповед и джирото. В тежест на ответната страна e
да докаже фактите и обстоятелствата, които твърди в отговора си на исковата
молба и на които основава своите възражения.
Видът на
търсената защита, както и изложените фактически обстоятелства от ищеца, сочат
на приложимост на установения в нормата на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,
ал.1 от ГПК процесуален ред. Целта на ищеца е да се установи със сила на
пресъдено нещо спрямо ответника съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.417, т.10 (предишна т. 9) от ГПК.
Записът на
заповед съставлява абстрактна, формална, едностранна сделка, за която законът
допуска да поражда права. За да породи правно действие записът на заповед,
следва да се установи, че представената и приета като доказателство по делото
ценна книга е съобразена с реквизитите, установени в нормата на чл.535 от ТЗ.
От
представената в оригинал по гр. дело № 65889/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61
състав ценна книга (лист 8 от делото на СРС) се установява, че съдържа
наименованието „запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на
същата. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 22
660 (двадесет и две хиляди шестстотин и шестдесет) евро, която сума е изписана
еднозначно с цифри и буквено. Падежът на записа на заповед е уговорен,
съобразно нормата на чл. 537 от ТЗ, вр. чл. 486, ал.1, т.4 от ТЗ – на определен
ден - 01.12.2014 г. В записа на заповед като място на издаване е определен гр.
София. Посочено е и място на плащане: гр. София, ул. „******. До името на
издателя е посочен адрес: гр. София, ж.к. „******. На основание презумпцията на
чл.536, ал.4 от ТЗ следва, че записът на заповед е издаден в мястото, посочено
до името на издателя – в гр. София. Менителничният ефект е издаден на 01.11.2014
г. и е положен подпис от издателя Д.В.А.. След като се установи, че
представеният запис на заповед съдържа всички изискуеми от закона реквизити
(изброени в чл. 535, т. 1 – т. 7 от ТЗ), то следва, че същият е действителен и редовен
от външна страна документ, респ. поражда задължение за заплащане на посочената
в него парична сума. Установява се също, че е настъпил и договорения от
страните падеж - 01.12.2014 г., т.е. вземането е изискуемо и ответникът Д.В.А. дължи
плащането на сумата от 22 660 (двадесет и две хиляди шестстотин и шестдесет)
евро.
На гърба на
ценната книга е обективирано джиро, с което А.С.А.безусловно е прехвърлил
всички права по този запис на заповед на ищеца по настоящото производство Е.И.И..
Джирото е подписано от А.С.А.без да е посочена дата.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т.17 на Тълкувателно решение (ТР) № 4 от
18.06.2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК, предметът на делото по иска,
предявен по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, се определя от правното твърдение на
ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за
което е издадена заповедта за изпълнение. Вземането по запис на заповед
произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на
документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо
оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника - издател по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед.
От приетите и
неоспорени от страните доказателства се установи, че ищецът е предявил вземането
си, което се основава на редовен от външна страна запис на заповед с настъпил
падеж на паричното вземане, което вземане му е било прехвърлено с джиро, а
образуваното заповедно производство по гр. дело № 65889/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 61 състав е по заявление на ищеца, като е приключило с издаването на заповед
за незабавно изпълнение. Установи се, че длъжникът в срок е подал възражение
срещу издадената заповед, а в срока по по чл.415, ал.4 от ГПК и ищецът е предявил
установителния иск за вземането по записа на заповед.
Ответникът
своевременно е оспорил активната легитимация на ищеца. Оспорва вземането по
ценната книга да е прехвърлено с джиро, нито да са изпълнени предпоставките на
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
Неоснователно
е възражението на ответника, че не са изпълнени предпоставките на чл. 99, ал. 4
от ЗЗД. Допустимо е правата по запис на заповед да бъдат прехвърлени чрез цесия
при спазване на изискванията на чл. 99 от ЗЗД и предаване на ценната книга или
с джиро съгласно чл. 466 и сл. от ТЗ (в този смисъл е и цитираното в
допълнителната искова молба съдебно решение № 218 от 01.03.2013 г. по т. д. №
1008/2011 г. на ВКС, II т. о., ТК), които правни съображения в мотивите, се
споделят и от настоящия състав. Двата режима за прехвърляне на правата по
менителничните ефекти (менителница и запис на заповед) - гражданскоправен и
търговскоправен, се различават и намират правната си уредба съответно в ЗЗД и
ТЗ.
Настоящият
съдебен състав приема, че видно от представеното и неоспорено от страните
писмено доказателство – запис на заповед от 01.11.2014г. с отразено върху гърба
джиро, са спазени изискванията на чл. 468, ал. 1 от ТЗ относно формата на
прехвърлянето. Според тази норма джирото трябва да бъде написано върху
менителницата или върху прикрепен към нея лист (алонж). То трябва да се подпише
от джиранта. В случая джирото е обективирано на гърба (обратната страна) на
ценната книга, както и е подписано от джиранта А.С.А.. В този смисъл съдът счита,
че възраженията относно липсата на активна процесуалноправна легитимация на
ищеца да предявява иска и недопустимостта на производството са неоснователни, а
възраженията относно действието на джирото следва да се разгледа при
произнасяне по съществото на спора.
С разпоредбите
на чл. 316, ал. 1 и чл. 466, ал. 1 от ТЗ е уреден специалният търговскоправен
способ за прехвърляне на правата на ценни книги на заповед, съответно
прехвърляне на правата по записа на заповед. Съгласно чл. 466, ал. 1 от ТЗ
„всяка менителница, дори когато не е издадена изрично на заповед, може да се
прехвърля чрез джиро“. Цитираната правна норма, която намира приложение и по
отношение на записа на заповед на основание препращащата разпоредба на чл. 537 от ТЗ, регламентира една възможност за прехвърляне на менителничния ефект, но не
изключва и не забранява прехвърлянето на правата по менителничните ефекти, в
частност по записа на заповед, чрез гражданскоправните способи, един от които е
цесията. Разликите при двата способа (джирото и цесията) се изразяват във
формата и елементите на волеизявлението на кредитора по менителничния ефект,
обема на прехвърлените права, последиците и различното им действие.
В случая
ищецът се легитимира като кредитор на ответника въз основа на редовна от външна
страна ценна книга на заповед, с настъпил падеж на паричното вземане, което
вземане му е прехвърлено с джиро, а не с цесия. Джирото (индосаментът) е
специален менителничноправен способ за заместване на носителя на инкорпорирано
в ценна книга на заповед субективно право на вземане и представлява писмено
волеизявление на кредитора по менителничния ефект (поемателя, респ. неговия
правоприемник) - джирант да бъде заменен в правата по ценната книга с друго
лице - джиратар, т. е. волеизявлението е насочено към придобиване на правата, които произтичат от документа,
от джиратаря. Джирото е едностранна, абстрактна, формална сделка и с него се
прехвърлят правата по менителничния ефект такива,
каквито са отразени в документа. На приносителя на менителничния ефект (джиратаря)
издателят на записа на заповед може да противопостави освен абсолютните си
възражения срещу ефекта, така и възраженията, които са основани на личните му
отношения с поемателя (джиранта), но само ако приносителят (джиратарят) е бил
недобросъвестен към момента на придобиване на менителничния документ.
Цесията е
единственият начин за прехвърляне на материализираното в менителничния ефект
субективно право, но само когато ценната книга е издадена със забрана за
джиросване, т.е. когато е изписан текст „не на заповед“ или друг равнозначен
израз, т. е. при поставена ректа - клауза (арг. от чл. 466, ал. 2, във връзка с
чл. 537 от ТЗ). Дори и да се джироса менителничен ефект, съдържащ думите „не на
заповед“ или друг равнозначен израз, се приема, че правата по него са
прехвърлени чрез цесия. Джиратар, придобил менителничен ефект, в който е
забранено индосирането поради ректа - клауза, се счита, че е цесионер на
вземането и на него могат да му се противопоставят всички възражения, които
могат да се направят на неговия джирант, който в този случай има качеството на
цедент. В процесния казус тази хипотеза е неприложима, тъй като записът на
заповед от 01.11.2014г. не съдържа забрана за джиросване.
Съдът приема,
че с обективираното джиро е извършено валидно прехвърляне на паричното вземане
по ценната книга от джиранта А.С.А.в полза на джиратаря и ищец по настоящото
производство Е.И.И., като последният е придобил правата според ценната книга.
Действително джирото не е датирано, но в този случай намира приложение нормата
на чл. 474, ал. 1, изр. 1 от ТЗ, с която норма е прието, че джиро, направено
след падежа, има същото действие,
както джиро, направено преди това. Доколкото записът на заповед от 01.11.2014г.
е издаден „без протест“, то следва, че е неприложима хипотезата на чл. 474, ал.
1, изр. 2 и презумпцията на ал. 2 от ТЗ.
По отношение
действието на записа на заповед от 01.11.2014г. съдът изцяло споделя практиката
на ВКС, обективирана в решение № 94 от 09.07.2009 г. по т. д. № 806/2008 г. на
ВКС, II т. о., ТК. Според това решение на ВКС при осъществяване на обективните
и субективни елементи от фактическия състав на джирото като правен акт, като
формално едностранно волеизявление на кредитора по ефекта, следва да се
съобразят правата, които е придобил джиратаря, а това са правата според ценната книга, а не правата, които е имал
джиранта, както и непротивопоставимостта на личните възражения на издателя на
записа на заповед по отношение добросъвестния приносител на ценната книга,
който се е снабдил с изпълнителен лист за вземането по нея.
Следва, че джиратарят
и ищец по настоящото производство Е.И.И., с представената в производството по гр.
дело № 65889/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав ценна книга - запис на
заповед от 01.11.2014г., се легитимира като кредитор на паричното вземане срещу
издателя на записа на заповед – ответника Д.В.А., обективирано в тази ценна
книга, което вземане валидно му е било прехвърлено от джиранта А.С.А.. Следва,
че предявеният иск е доказан по своето основание.
Неоснователно
е и възражението на ответника за погасяването на вземането по давност, на
основание чл.531 от ТЗ.
Нормата на
чл. 531, ал. 1 от ТЗ постановява, че исковете по менителницата срещу платеца се
погасяват с тригодишна давност от падежа. Тази норма е приложима и по отношение
давностния срок за погасяване на вземането по запис на заповед, съгласно
нормата на чл. 537 от ТЗ. В случая, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК иска срещу
издателя на записа на заповед –
ответника Д.В.А., следва да се счита предявен на 17.11.2016г. – датата на подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Към тази дата не е изтекъл
тригодишният срок от падежа на вземането по ценната книга, който се установи,
че е настъпил на 01.12.2014г. Тригодишната давност би изтекла на 01.12.2017г.,
но е била прекъсната на 17.11.2016г. с предявяването на иска – арг. от чл. 116,
б. „б“ от ЗЗД. Краткият давностен срок по чл. 531, ал. 2 от ТЗ е неприложим,
тъй като записът на заповед от 01.11.2014г. не съдържа уговорка „без разноски“.
Неприложима е и хипотезата на чл. 531, ал. 3 от ГПК, доколкото ищецът не е джирант
по тази ценна книга.
Следователно предявеният установителен
иск е основателен, доказан по размер и като такъв съдът го уважава изцяло.
По разноските.
На основание чл. 81 от ГПК съдът дължи произнасяне по
искането за разноски.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК
следва да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сторените по делото
разноски - за заповедното и исковото производство, които са за държавна такса по
886.38 лв. за двете производства и реално заплатен адвокатски хонорар за един
адвокат в заповедното производство в размер на 1400 лева (съгласно представен
договор служещ за разписка на плащането – лист 9 от делото на СРС), както и в
размер на 1850 лева – в исковото производство (лист 6 от делото), съгласно
представен от ищеца списък по чл. 80 от ГПК (лист 54 от делото). Съдът приема,
че разноските за адвокатско възнаграждение реално са направени от ищеца, тъй
като и в двата договора изрично е отразено, че възнаграждението е изплатено в
брой и договора служи за разписка за получаването на сумата (в какъвто смисъл е
и приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. №
6/2012 г. на ВКС, ОСГТК).
Така мотивиран, Софийски градски съд,
І ГО, 26 състав
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е.И.И., ЕГН **********, с адрес: *** против Д.В.А., ЕГН **********, с адрес: *** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 538, ал.1, вр. с чл.470 от Търговския закон, че Д.В.А., ЕГН ********** дължи на Е.И.И., ЕГН ********** сумата от 22 660 (двадесет и две хиляди шестстотин и шестдесет) евро, представляваща прехвърлено му с джиро менителнично задължение по запис на заповед, издаден на 01.11.2004 г. с падеж 01.12.2014 г., заедно със законната лихва върху тази сума от 17.11.2016 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, по гражданско дело № 65889/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 61-ви състав.
ОСЪЖДА Д.В.А., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Е.И.И., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 2 286.38 (две хиляди двеста осемдесет и шест лева тридесет и осем стотинки) лева, представляваща съдебни разноски по гражданско дело № 65889/2016 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 61-ви състав.
ОСЪЖДА Д.В.А., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Е.И.И., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 2 736.38 (две хиляди седемстотин тридесет и шест лева тридесет и осем стотинки) лева – разноски по гр. дело № 14156/2018г. по описа на Софийския градски съд, І Гражданско отделение, 26 състав.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: