№ 2175
гр. София, 28.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Т. Анг. Карабашева
при участието на секретаря М. Т. Методиева
като разгледа докладваното от Т. Анг. Карабашева Въззивно гражданско
дело № 20231100501265 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 13437/24.11.2022 г., постановено по гр.д. № 62394/2021 г.
по описа на СРС, ГО, 175-ти състав, е отхвърлен предявеният от М. Ц. Т.
срещу М. А. П. установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4 930 евро, представляваща дадена в
заем на 30.01.2019 г. сума на ответницата за закупуване на апартамент, ведно
със законната лихва от 05.04.2021 г. до окончателното изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 19040/2021 г. на СРС, 175 състав, като е осъдена да заплати и
сумата от 812.11 лева – разноски.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна
жалба от М. Ц. Т. чрез адв. А. Г. – с пълномощно по делото, в която се
посочват доводи за неправилност и необоснователно на първоинстанционния
съдебен акт. Твърди се, че насрещната страна не оспорва получаването на
сумата и не сочи друго основание, освен заем, за получаване на сумата от 4
930 евро. Релевирани са доказателствени искания да се приемат по делото:
актове за раждане на А.Т.Д. и Т.Д.; експертно решение № 2283-164-
1
15.15.10.2007 г. на УМБАЛ „Св.Анна“ София. Иска се допускане на двама
свидетели – Т.Т.Д. и Ц.Т.Д., които ще установяват обстоятелствата по
сключването на договора за заем от 30.01.2019 г. Моли се за отмяна на
атакувания съдебен акт в цялост.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
ответника, чрез адв. П. с пълномощно по делото, в която се излагат
съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Сочи се, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. По отношение да
релевираните доказателствени искания е изразено становище, че същите не
следва да бъдат уважени. С оглед изложеното се моли за потвърждаване на
първостепенния акт.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Ж въззивен състав,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявене е иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правна квалификация по
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата,
при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е
правилно и законосъобразно по следните съображения:
По делото се твърди, че на 30.01.2019 г. ищцата М. Ц. Т. с ЕГН:
********** предала в брой на ответницата М. А. П. с ЕГН: **********
сумата от 4 930.00 евро по силата на сключен между тях неформален договор
за заем с уговорка за връщането . Сочи се, че сумата била предоставена във
връзка с първа вноска по предварителен договор от 04.12.2019 г. за покупко-
продажба и строителство на недвижим имот – апартамент № 20, находящ се в
кв. „Кръстова вада“ със ЗП от 118 кв.м. и ид.ч. от общите части на сградата –
133.82 кв.м., сключен между „Н.“ ООД и М. П..
В срока по чл. 131 от ГПК ответната страна оспорва предявения иск по
2
основание и по размер. Твърди, че заемно правоотношение не съществува и
фактът на изтегляне на сумата означава единствено извършена банкова
операция, но не и договор за заем.
Приложена по делото е разписка с №ТТ/19030/15909 от 30.01.2019 г. от
ОББ, от която се установява, че от сметката на наредителя М. Ц. Т. е
изтеглена сумата от 4 930.00 евро.
Представен е и предварителен договор за покупко-продажба и
строителство на недвижим имот от 04.02.2019 г., сключен между „Н.“ ООД и
М. П., по силата на който „Н.“ ООД се задължава да изгради и прехвърли
правото на собственост на ответницата на апартамент № 20, находящ се в кв.
„Кръстова вада“ със ЗП от 118 кв.м. и ид.ч. от общите части на сградата –
133.82 кв.м.
По делото е приложена и нотариална покана, отправена от ищцата до
ответницата, с която М. Т. кани М. П. в седмодневен срок от получаване на
поканата да върне сумата от 4 930 евро, получена от М. П. на 11.03.2021 г.
Приети в производството са вносна бележка S05DCPM190300520 от
ПИБ АД от 30.01.2019 г., от която се установява, че сметка с IBAN: ******* с
титуляр М. А. П. е била внесена сумата от 4 930.00 евро с основание за
внасяне „захранване на сметка“, както и отчет по сметка 54FIN******* oт
25.06.2021 г. на ответницата, от който се установява, че ответницата е превела
по сметка с получател „Н.“ ООД на 15.02.2019 г. сума в размер на 20 670.00
лева с основание „първоначална вноска по договор за покупко-продажба на
ап. 20.
Други, относими към предмета на спора, доказателства не са
представени.
За да отхвърли предявеният положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, първоинстанционният съд
е приел, че не са ангажирани в условията на пълно и главно доказване
доказателства досежно обстоятелството, че процесната сума от 4 930.00 евро
е предадена на ответницата с основание договор за заем. В мотивите си СРС е
изтъкнал, че ответницата не е признала факта на получаване на сумата, а
други доказателства по делото, установяващи съществуването на
облигационно правотношение между страните не са наведени, което е довело
и до отхвърляне на претенцията.
3
Настоящата инстанция намира решението за правилно, като споделя
мотивите на първоинстанционния съд, поради което и препраща към тях на
основание чл. 272 от ГПК. Във връзка с оплакванията, изложени във
въззивната жалба, следва да се посочи следното:
Подробно изложените от ищеца оплаквания във въззивната жалба за
това, че съдът не следвало да възприема за първи път направените от
ответника в съдебно заседание твърдения за неполучаване на сумата, са
неоснователни. Сам ищецът в исковата молба е заявила, че предоставила
заемна сума в размер на 4 930 евро в брой, с която на 15.02.2019 г.,
ответникът се разпоредила и превела първа вноска към „Н.“ ООД по
предварителния договор за покупко-продажба и строителство.
Същевременно, ответникът не сочи твърдения дали е получавала сумата от
ищеца или не. Действителният спор между страните касае обстоятелството
дали тези пари са били дадени от М. Т., за да може ответникът да изпълни
към „Н.“ ООД задължението си да внесе първа вноска по предварителния
договор за покупко-продажба и строителство въз основа на сключен устен
договор за заем. Съдът намира, че отношенията между процесните страни по
повод сключен между тях договор за заем, останаха неизяснени в
производство. Това е така, тъй като същественият момент тук е, че ищецът не
е ангажирал никакви доказателства за това, че дори и да се приеме, че е заел
част от задължението на М. П. в полза на „Н.“ ООД, то не е налице и вторият
елемент от фактическия състав на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, а именно – че тази
сума е било уговорено да бъде върната, т. е. че е била предоставена като заем.
Никакви доказателства не са ангажирани за основанието, на което ищецът
твърди, че е заплатил процесната сума в полза на ответницата. От
доказателствения материал по делото не се възпроизвежда никаква
информация по отношение на договорните отношения между тях, както и че
ищецът и ответникът са се договорили част от задължението на ответника да
бъде заплатено от ищеца, която сума обаче следва да ѝ бъде върната.
Във връзка с релевираното възражение за недопускане на свидетелски
показания, настоящият съдебен състав намира следното. В Решение № 82 от
12.05.2015 г. по гр. дело № 5122/2014 на ВКС, III г. о. и Решение № 524 от
28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011 г. на ВКС, ІV г. о. е налице произнасяне
по въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК при
доказване на договор за заем, над определената в закона стойност. В
4
цитираните съдебни актове е прието, че в производството по иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в случай, че предаването на паричната сума е
установено – налице е писмен документ за предаване на сумата, но липсват
дА., на какво основание е направено това, за останалите елементи на договора
няма забрана за установяването им със свидетелски показания. При
наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на
договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания (в
този смисъл са Решение № 283 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 2117/2016 на ВКС,
IV г.о., Решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. дело № 2902/2014 г. на ВКС, III
г.о., Решение от 17.10.2014 г. по гр.д. № 2902/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение
от 23.01.2014 г. по гр. д. № 483/2012 г. на ВКС, І т. о. и Решение от 23.07.2010
г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о.).
В настоящия случай именно предаването на процесната сума не е
установено с писмени документи – платежно нареждане за осъществен
банков превод, разписка и др. Не всяко плащане на суми от едно лице на
друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните
субекти си предават парични суми на различни основания. Същевременно,
ответната страна в отговора по чл. 131 ГПК не е признала факта на
получаване на сумата. Допускането на свидетелски показания и преодоляване
на забраната, регламентирана в чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, би било приложимо
в случаите, когато ищецът цели да докаже искова претенция, произтичаща от
извъндоговорен източник, а такъв иск пред СРС не е предявен, поради което
и възраженията в тази насока се явяват неоснователни. Следва да се посочи,
че в настоящия случай не намира резон изложеното от въззивника, че следва
да бъдат взети предвид разпоредбите на Закона за защита от дискриминация,
тъй като недопускането на свидетелски показания е базирано на аргументи от
процесуално естество, посочени по-горе.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че съдебната практика /така
например Решение № 244 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г., Г. К., ІІІ г.
о. на ВКС/ е в насока, че не съществува законова презумпция, която да
замести доказването на основанието, на което сумата е преведена. Когато
основанието, от което ищецът твърди, че произтичат вземанията му, е
договор за заем, в негова тежест е да установи и двата елемента от
фактическия състав на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, т. е. както предаването на сумата,
5
така и поето от другата страна задължение за връщане на сумата. В
производството по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД ищецът следва да
установи предаването не просто на средства, а на "заемни средства", което
предполага установяване на това им качество. Следователно задължението на
ответника по иска да установи своите възражения за недължимост на сумата,
по същество не освобождава ищеца от задължението да докаже основанието
на иска си.
Последното произтича от общото правило за разпределение на
доказателствената тежест, регламентирано в нормата на чл. 154 ГПК, според
която всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите
искания или възражения. В случая ищецът е този, който твърди, че
вземанията произтичат от сключен неформален договор за заем, поради което
той носи тежестта от доказване на претендираното от него основание за
предаване на сумите на ответника. В хода на процеса същият не е провел
пълно и главно доказване на основанието, на което твърди, че произтича
правото му да иска осъждане на ответника да заплати процесните суми, а
именно – сключен неформален договор за заем. Както у първоинстанционния
съд, така и пред въззивната инстанция не е създадено сигурно убеждение, че
тази сума е била преведена именно вследствие на предварително постигнати
отделни уговорки между страните ответникът да върне получената сума.
Насрещното доказване на ответника, може да бъде и непълно, тъй като
неговата цел е единствено да осуети, да разколебае доказването на ищеца.
Когато ответникът се защитава с твърдения за факти, противоположни на
тези на ищеца, както в случая – че липсва заемно правоотношение, дори и
същият да не успее да ги докаже, това не означава, че ищецът се освобождава
от тежестта главно и пълно да установи всички обстоятелства, от които
произтичат претендираните от него права. При липса на такова проведено
доказване, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск.
Предвид съвпадане на изводите на двете инстанции, решението следва
да бъде изцяло потвърдено.
По отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора въззиваемата страна има право на разноски.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който е
посочено, че уговореното между страните адвокатско възнаграждение за
6
процесуално представителство във въззивната инстанция е в размер от 1 200
лв., заплатено в брой. В съдебно заседание е направено възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от страна на
въззивника, което съдът намира за неоснователно, доколкото размерът на
адвокатското възнаграждение общо от 1 200 лв. не надвишава минимално
определения размер от 1 268 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ, като
предвид фактическата и правна сложност на делото, същото не се явява
прекомерно и следва да се присъди изцяло в претендирания размер в полза на
въззиваемия-ответник.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 13437/24.11.2022 г., постановено
по гр.д. № 62394/2021 г. по описа на СРС, ГО, 175-ти състав.
ОСЪЖДА М. Ц. Т. с ЕГН: ********** да заплати на М. А. П. с ЕГН:
********** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сума в размер от 1 200.00
(хиляда и двеста лева) – разноски за процесуално представителство пред СГС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7