Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 02.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 04.12.2019г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Боряна Гащарова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 512 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 71/13.05.2019г., постановено по гр.дело № 431 по описа РС- гр. Своге за 2018 г., „М.Б.П.” ЕООД с ЕИК ********* е осъдено да
заплати на Д.М.М. с ЕГН ********** сумата 12 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди
(разходи за лекарства и медикаменти за лечение и профилактика на уврежданията)
за периода от 23.12.2017г. до 17.07.2018г., във връзка с претърпяна на
23.12.2017г. трудова злополука, заедно със законната лихва върху посочената
сума, считано от 23.12.2017г. до
окончателното й изплащане, както и сумата 900 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди
(болки, страдания и битови неудобства), във връзка с претърпяна на 23.12.2017г.
трудова злополука, заедно със законната лихва върху посочената сума, считано
от 23.12.2017г. до
окончателното й изплащане, а
предявените от М. искове по чл. 200 от КТ за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди са били
отхвърлени за разликите над горните суми до пълните им предявени размери
съответно от 1200 лв. и 8000 лв.
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивни
жалби и на двете страни в производството.
Жалбоподателката Д.М. обжалва горното решение в отхвърлителната му част. Счита, че в тази част решението е
неправилно, противоречи на материалния закон и е необосновано. Оспорва извода
на първоинстанционния съд, че сумата 900 лв. е
справедливо обезщетение за претърпените от нея болки и страдания. Намира, че
неправилно и незаконосъобразно е отхвърлена претенцията й за обезщетяване на
имуществени вреди. Изразява несъгласие с размера на присъдените разноски. Моли
съда да отмени решението в обжалваните му части и да постанови друго, с което
изцяло уважава предявените искове.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от „М.Б.П.” ЕООД, което дружество оспорва жалбата. Счита същата за
неоснователна и бланкетна. Оспорва решаващия извод
на първоинстанционния съд, че М. е претърпяла трудова
злополука на 23.12.2017г. Намира, че той се опровергава от доказаното й
агресивно поведение на работното място. Изтъква, че няма очевидци на процесната злополука, а лицата, оказали първа помощ на ищцата
(разпитани като свидетели) изразили съмнение в описания от нея механизъм на
настъпване на злополуката. Счита, че М. е нарушила трудовата дисциплина като е
напуснала работното си място. Същата била инструктирана по въпросите за
безопасността. Въззиваемият се позовава на становище,
съгласно което стълбата, на която М. твърди, че е настъпила трудовата
злополука, е максимално обезопасена. Поддържа, че не била установена реална
травма на глезена на жалбоподателката, а показанията
на доведените от нея свидетели са противоречиви и неверни. Прави изводи въз
основа на поведението й след инцидента. Навежда доводи във връзка с
установеното друго (по- тежко) заболяване на ищцата в същата област на тялото,
което няма връзка с твърдяната травма. Намира, че всички претендирани
в настоящото производство вреди са причинени именно от това заболяване. Сочи,
че на жалбоподателката било изплатено обезщетение от
застраховател, с когото работодателят е сключил договор за групова застраховка
на работниците и служителите. Настоява, че М. е съпричинила
вредоносния резултат, проявявайки груба небрежност и нарушавайки чл. 33 от
ЗЗБУТ. Позовава се на протокола на комисията, извършила разследването на процесната злополука. Моли съда да остави жалбата без
уважение.
Жалбоподателят
„М.Б.П.” ЕООД
обжалва първоинстанционното решение в частта
му, с която са уважени предявените искове. Счита, че в тази част решението е
неправилно и необосновано. Излага съображения, идентични по съдържание и почти
напълно съвпадащи по форма и формулировка със съдържащите се в писмения отговор
на въззивната жалба на М.. Подчертава високата степен
на обезопасеност на стълбата, на която е настъпил
инцидента. Подчертава, че в случая не са налице елементите от фактическия
състав на трудова злополука. Доразвива изложените в отговора съображения
относно изплатено застрахователно обезщетение на ищцата във връзка с
претърпяната злополука. Твърди, че е поискал от застрахователя издаване на
нарочно удостоверение за това обстоятелство. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателката- ищца не се явява и не се
представлява. От процесуалния й представител е постъпила писмена защита, с
която поддържа подадената от нея въззивна жалба и
оспорва въззивната жалба на „М.Б.П.”
ЕООД. Възпроизвежда вече изложените съображения за необосновано занижаване на
обезщетението и неправилно изчисляване на разноските. Описва фактическата
обстановка по делото, която счита за установена въз основа на събраните
доказателства. Споделя извода на районния съд за наличие на кумулативно
изискуемите предпоставки по чл. 200 от КТ. Счита, че претърпените от нея болки
и страдания налагат обезщетение в по- висок размер. Оспорва довода на
ответника, че е съпричинила вредоносния резултат,
проявявайки груба небрежност. Разсъждава върху същността на този правен
институт. Моли съда да уважи въззивната й жалба и да
остави без уважение въззивната жалба на насрещната
страна.
В открито съдебно заседание пред въззивния
съд жалбоподателят- ответник се представлява от адв. А.,
която оспорва
жалбата на насрещната страна и поддържа
подадения срещу нея отговор, както и собствената си въззивна
жалба. Представя писмени доказателства. Поддържа твърдението си за липса на претърпяна от
ищцата трудова злополука и
счита, че по
делото няма нито едно доказателство, установяващо такава. Изтъква, че
приложените към исковата молба доказателства касаят друго, автоимунно,
заболяване на ищцата, като няма връзка между него и твърдяната травма. Твърди,
че е оспорил пред НОИ разпореждането, с което злополуката е призната за
трудова. Счита, че първоинстанционният съд е
игнорирал факти и обстоятелства по делото, сред които са показанията на прекия
ръководител на М., че малко преди инцидента самата тя е предизвикала конфликт и
е проявила агресия към своя колежка. Подчертава, че инцидентът е настъпил на
стълба с 2-3 стъпала, която е обезопасена. Позовава се на показанията на
доведените от него свидетелки в частите им, с които същите изразяват мнение, че,
слизайки надолу, не може да се падне така, както са намерили ищцата. Оспорва
съществуването на твърдяната от М. травма. Счита, че има противоречие между
показанията на доведените от жалбоподателката свидетели.
Прави извод, че на 23.12.2017 г. тя не е претърпяла трудова злополука. Моли
съда да постанови решение, с което отменя обжалваното решение в частта му, в
която частично са уважени исковете, като постанови друго такова, с което отхвърля
изцяло предявените искове и оставя без уважение жалбата на насрещната страна. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Депозира писмена защита, която
почти дословно възпроизвежда собствената му въззивна
жалба и отговора му на въззивната жалба на насрещната
страна.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното
производство доказателства, е описана точно и изчерпателно в обжалваното
решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен
акт.
В производството пред въззивната
инстанция е прието като писмено доказателство заверено копие от полица за
групова „Злополука и заболяване“ № 0121170126900059 на „Д.З.“ АД, ведно с
приложение № 1.1 и приложение № 2 към нея. От последните се установява, че
застрахователното покритие обхваща както вреди от смърт, трайна
неработоспособност и временна неработоспособност вследствие на злополука и общо
заболяване, така и вреди от смърт, трайна неработоспособност и временна неработоспособност
вследствие на трудова злополука.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В конкретния случай, обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо
формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по
действително предявените такива.
ІІІ. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените от Свогенския районен
съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на съдържащите се в жалбите
доводи, съдът намира следното:
1. По въззивната жалба на
„М.Б.П.” ЕООД.
1.1.
Неоснователно този
жалбоподател счита, че в случая не е налице трудова злополука. Точно обратното
се установява от Разпореждане № 22021/28.05.2018г. на НОИ, ТП- София град (л. 4
от първоинстанционното дело), с което злополуката на М.
от 23.12.2017г. е призната за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО. Противно на
заявеното от процесуалния представител на „М.Б.П.” ЕООД в хода на устните състезания пред въззивната инстанция, по делото не се установява,
работодателят да е оспорил
пред НОИ това разпореждане по надлежния ред (чл. 117, ал. 1, буква „г“ от КСО).
Също така неоснователно работодателят заявява, че в настоящото производство
оспорва разпореждането като документ: според настоящия съдебен състав,
оспорване на съдържанието на документ по реда на чл. 193 от ГПК е допустимо
освен за частни документи, само за официални удостоверителни (констативни) такива,
докато процесното разпореждане е официален
разпоредителен (диспозитивен) документ и като такъв
не подлежи на контрол за вярност на съдържанието му по реда на ГПК. Поради това
съдът намира, че разпореждането на НОИ надлежно удостоверява трудовия характер
на процесната злополука.
Във
връзка с горното, съдът намира за неоснователни, респ. неотносими
към предмета на спора, изтъкнатите от жалбоподателя основания в подкрепа на
оспорването му на трудовата злополука, както следва:
Изложените
съображения за системно нарушаване на трудовата дисциплина, конфликтен характер
и агресивно поведение на ищцата, действително, се доказват от събраните по
делото доказателства, но те са напълно ирелевантни за
преценката, дали конкретната злополука е трудова или не (т. І.1 от въззивната жалба).
Също
такива са и съображенията по т. І.3, т. І.5 и т. І.6 от въззивната
жалба, касаещи нарушение на трудовата дисциплина от страна на пострадалата,
поведението й след инцидента и показанията на доведените от нея свидетели
относно състоянието й след този момент и претърпените от нея болки и страдания,
поради което съдът не ги обсъжда.
Обективно
верен е доводът на жалбоподателя по т. І.2 от въззивната
жалба, че няма преки очевидци на злополуката. Този факт, обаче, не изключва
възможността, нейното настъпване да бъде установено от показанията на свидетелите, оказали първа
помощ на ищцата, както и от заключението по СМЕ. Във връзка с това, съдът
намира за неоснователни изводите, които работодателят прави от показанията на
св. П. И. и св. Е. И., че било невъзможно, респ. съмнително, злополуката да
настъпи по начина, описан от ищцата. Свидетелските показания са способ за
установяване само на факти, а техен предмет не могат да бъдат оценки и умозаключения на свидетелите, нито въпроси, предполагащи
специални знания. Поради това в случая не следва да се ценят мненията на
свидетелите относно възможността или невъзможността за настъпване на
злополуката по посочения начин и на посоченото място.
Също
обективно верни, но неподкрепящи изводите на жалбоподателя, са доводите, че
свидетелите не били констатирали поражения по десния глезен на ищцата, както и
че нямало нито един медицински документ, установяващ вида и тежестта на
травмата (т. І.4 и т. І.7 от въззивната жалба). По
този въпрос следва да се има предвид, че в случая става въпрос за закрита
травма, т.е. такава, която не се афишира с външни признаци, обективно възпринимаеми от неспециалист. Освен това, независимо от
липсата на медицинска документация, в.л. С. е дало заключение за обективно
наличие на навяхване, чийто възможен механизъм е „усукваща травма в областта на
дясната глезенна става“ (т. 1 и 2 от заключението по
въпросите, поставени в исковата молба – л. 89 от първоинстанционното
дело).
Неоснователни
са изводите, които жалбоподателят прави от наличието на съпътстващо заболяване
на ищцата в същата област. Наличието на такова заболяване не изключва
възможността от настъпване на процесната травма,
независимо от установената от в.л. липса на връзка между тях. При това следва
да се има предвид, че в мотивите на обжалваното решение първоинстанционният
съд изрично е разграничил двете увреждания и е присъдил обезщетение само за
това, което съставлява трудова злополука.
На
последно място, жалбоподателят черпи аргументи от факта, че ищцата е подала
декларация за трудовата злополука четири месеца след твърдения инцидент и е
приложила към нея документи за другото си заболяване. Това, наистина,
свидетелства за недобросъвестност от нейна страна, но не е повлияло върху
релевантните за настоящия правен спор обстоятелства, тъй като:
-
Разпореждане №
22021/28.05.2018г. на НОИ, ТП- София град, е обосновано само с обстоятелства и
документи, свързани с инцидента на 23.12.2017г.;
-
Вещото лице Кирил С. е
посочил наличие на две увреждания на ищцата, които (вкл. в открито съдебно
заседание) счита за независими едно от друго;
-
Първоинстанционният съд е мотивирал
решението си като също изрично е разграничил двете увреждания и е взел предвид
само това от тях, което съставлява трудова злополука (т. 2 от правните изводи
на обжалваното решение).
1.2.
Неоснователно в т. ІІ от въззивната
жалба жалбоподателят оспорва отказа на първоинстанционния
съд да кредитира приложеното удостоверение от застраховател (погрешно посочен
като ЗК „У.Ж.“ АД) за изплащане на обезщетение на ищцата. Правилно съдът е
преценил, че това удостоверение не установява изплащане на застрахователно
обезщетение за процесната трудова злополука, тъй като
първото посочено в него обезщетение предхожда настъпването й, а второто обезщетение
е за нетрудова злополука, като датата на изплащането му и продължителността на
временната загуба на работоспособност от 91 дни дават основание за извод, че то
касае не инцидента от 23.12.2017г, а съпътстващото туморно заболяване на
ищцата, наложило оперативно лечение.
Не
обосновава обратен извод приетото във въззивното
производство писмено доказателство - заверено копие от полица за групова
„Злополука и заболяване“ № 0121170126900059 на „Д.З.“ АД, ведно с приложение №
1.1 и приложение № 2 към нея. Точно обратното: от тези документи се установява,
че застрахователното покритие обхваща както вреди от смърт, трайна
неработоспособност и временна неработоспособност вследствие на злополука и общо
заболяване (приложение № 1.1), така и вреди от смърт, трайна неработоспособност
и временна неработоспособност вследствие на трудова злополука (приложение № 2).
Поради това фактът, че представеното пред СвРС
удостоверение изрично препраща към
приложение № 1.1 към застрахователната полица, категорично изключва връзка
между това обезщетение и някаква трудова злополука, вкл. процесната.
1.3.
Неоснователно жалбоподателят оспорва извода на
СвРС за липса на съпричиняване
на вредоносния резултат поради груба небрежност от страна на ищцата, като твърди,
че същата е допуснала нарушение на чл. 33 от ЗЗБУТ (т. ІІІ от въззивната жалба). Наистина, цитираната разпоредба
задължава всеки работещ да се грижи за здравето и безопасността си, както и за
здравето и безопасността на другите лица, пряко засегнати от неговата дейност,
в съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя инструкции. От
друга страна, обаче, съгласно правната теория (Мръчков
В., Средкова Кр., Василев
Ат., „Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”,
10-то издание, стр. 648 - 649), „… не всяко нарушаване на правилата за
безопасност на труда обосновава приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ, а само
подчертаното субективно отношение на пострадалия“, което може да се квалифицира
като груба небрежност. В цитирания източник е анализирана същността на този
правен институт и е направен извод, че небрежността е груба тогава, когато
работникът (служителят) не е положил грижата, която и най- небрежният би
положил в съответната ситуация, както и че тя съответства на самонадеяността в наказателноправен смисъл. Това означава, че с груба
небрежност действа този, който е предвиждал настъпването на неблагоприятния
резултат, но лекомислено се е надявал, че ще успее да предотврати неговото
настъпване, респ. че той въобще няма да настъпи.
В
настоящия случай тези предпоставки не са налице. По делото не се твърди и не се
доказва специфично субективно отношение на М., което да окачестви поведението й
като по- небрежно от това на най- небрежния човек при същите условия. Наистина,
въз основа на цитирания от жалбоподателя протокол № 5103-22-4/09.05.2018г. на
ТД на НОИ София област, може да се предполага, че падането й по обезопасена
стълба се дължи на сериозно невнимание от нейна страна и небрежно отношение към
собственото й здраве, но това далеч не е достатъчно да обуслови извод за груба
небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ.
С
оглед гореизложеното, съдът намира жалбата на „М.Б.П.” ЕООД за
неоснователна.
2. По въззивната жалба на
Д.М..
В частта, касаеща обезщетението за имуществени вреди, жалбата е бланкетна и не съдържа конкретни основания за претендираната с нея незаконосъобразност на обжалваното
съдебно решение. Поради това и доколкото не се открива нарушение на императивни
материалноправни норми, регулиращи съответната
материя, с оглед т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК, и на основание разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд
не е длъжен служебно да издирва и обсъжда такива основания.
В частта, касаеща разноските в първоинстанционното
производство, жалбата има характер на молба по чл. 248 от ГПК, поради което
компетентен да се произнесе по нея в тази й част е Свогенският районен съд.
В останалата част, единственото
съдържащо се в жалбата оплакване може да бъде отнесено към приложението на
разпоредбата на чл.
52 от ЗЗД при определяне справедливия размер на обезщетението за
неимуществени вреди. Настоящият съдебен състав намира тази част от жалбата за
неоснователна. Предмет на отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ са
само вреди, претърпени от негов работник или служител в резултат от трудова
злополука. В случая, доказателствата по делото установяват, че, в по- голямата
си част, болките и страданията на ищцата са претърпени от съпътстващото й
автоимунно (туморно) заболяване, което е наложило и оперативна интервенция и
продължителен възстановителен период, но за него работодателят не следва да
отговаря.
Поради
това и с оглед критериите, утвърдени с т. 11 от Постановление № 4 от
23.XII.1968 г., Пленум на ВС, съдът намира, че размерът на обезщетението е
правилно определен. В случая процесното увреждане в
резултат от трудова злополука може да се квалифицира като леко, доколкото не се
установява наличие на открита рана, нито оток на мястото на травмата. Освен
това, не се твърди и не се доказва осакатяване или загрозяване в резултат от
нея, а, съгласно заключението по СМЕ, няма данни дори за временна имобилизация на увредения крайник. На последно място, в
открито съдебно заседание на 12.04.2019г., в.л. С. изрично е изключило
възможността, процесната травма да е предизвикала
допълнителното влошаване на здравето на М. чрез поява на туморната формация,
която е била оперирана впоследствие.
С
оглед гореизложеното, съдът намира жалбата на Д.М. за неоснователна.
По тези съображения първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно във всички
обжалвани части.
ІV. По разноските
С оглед отхвърлянето на двете въззивни
жалби и потвърждаването на първоинстанционното
решение в обжалваните и от двете страни части, в полза на никоя от тях не
следва да се присъждат разноски във въззивното
производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 71/13.05.2019г.,
постановено по гр.дело № 431 по описа РС- гр.
Своге за 2018 г., с което „М.Б.П.” ЕООД с ЕИК ********* е осъдено да
заплати на Д.М.М. с ЕГН ********** сумата 12 лева, представляваща обезщетение
за имуществени вреди (разходи за лекарства и медикаменти за лечение и
профилактика на уврежданията) за периода от 23.12.2017г. до 17.07.2018г., във
връзка с претърпяна на 23.12.2017г. трудова злополука, заедно със законната
лихва върху посочената сума, считано от 23.12.2017г. до окончателното й изплащане, както и сумата 900 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди (болки, страдания и битови неудобства), във
връзка с претърпяна на 23.12.2017г. трудова злополука, заедно със законната
лихва върху посочената сума, считано от 23.12.2017г. до окончателното й изплащане, а предявените
от М. искове по чл. 200 от КТ за присъждане на обезщетения за имуществени и
неимуществени вреди са били отхвърлени за разликите над горните суми до пълните
им предявени размери съответно от 1200 лв. и 8000 лв.
ВРЪЩА делото на Свогенския районен съд за произнасяне по съдържащото се
във въззивната жалба на Д.М. искане по чл. 248 от ГПК
за изменение размера на присъдените разноски.
Решението може да се
обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.