Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 26.02.2018
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б с-в, в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Светлана
А.
при секретаря Д.Иванова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№7995 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 14.07.2015 год.,
постановено по гр.дело №49117/2012 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, поправено
с решение от 21.12.2015 год. и решение от 30.01.2017 год., е признато за
установено по предявените от К.И.С. срещу „Ю.Б.“ АД искове с правно основание
чл. 143, т. 3, 10 и 12 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ вр. с чл. 26,
ал. 1 ЗЗД, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал.
1 и чл. 22, ал. 1 от договор за потребителски кредит №HL
35735 от 04.04.2008 год. са нищожни и „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на К.И.С. по
искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 785.28 щвейцарски
франкове, представляваща недължимо платени суми за анюитетни вноски за периода
от 04.04.2008 год. до 18.10.2012 год., сумата от 1.29 щвейцарски франкове, представляваща платена в повече сума за такси
за управление и сумата от 6 414.73 щвейцарски франкове, представляваща
надплатена сума, получаваща се при превалутиране от щвейцарски франкове в евро
на отпуснатия кредит, при погасяване в евро при условията на процесния договор,
ведно със законната лихва върху горепосочените суми, считано от датата на
подаване на исковата молба – 18.10.2012 год. до окончателното им изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер
на 4 410.05 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „Ю.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че оспорените клаузи от процесния договор са
нищожни, както и че исковете за нищожност са неоценяеми. СРС не бил обсъдил
представените допълнителни споразумения от 09.03.2009 год. и 20.03.2010 год.,
като с последното били признати задължения в общ размер на 167 021.24
щвейцарски франкове, подборно описани по пера. Тези споразумения представлявали
потвърждение /признание/ от страна на ищеца на всички настъпили промени в
кредитното правоотношение. Неправилно СРС бил приел, че процесните клаузи не са
индивидуално уговорени. Ищецът не бил изразявал каквото и да било
становище по отношение на тези клаузи, не
правил възражения или искания за промяна. Процесният договор бил сключен по
негова молба в израз на установената и защитена от правото и закона свобода на
договарянето и не били налице основания да се приеме, че при сключването му
тази свобода е била ограничена и/или нарушена. Договорът не препращал към общи
условия или вътрешни правила на банката. Ищецът бил подписал не само договора,
но и прилежащите документи – погасителен план, допълнителни споразумения, молби
и др. Следователно клаузите били индивидуално уговорени. Клаузата на чл. 3, ал.
1 от договора не се отнасяла до формирането на базовия лихвен процент /БЛП/.
Същата била ясна и категорична и по отношение на същата не били налице
хипотезите на чл. 143 ЗЗП, както и тези на чл. 26 ЗЗД. Тази клауза представлявала
част от същественото съдържание на договорното правоотношение, тъй като
уреждала размера на лихвения процент към момента на сключването на договора за
кредит, към който момент следвало да бъде осъществена и преценката за
нищожност. Приемайки, че тази клауза е нищожна, първоинстанционният съд
недопустимо променял правната същност и предмета на договора, както и волята на
страните – така договорът се превръщал в такъв за безлихвен паричен заем. А
същевременно не били налице предпоставките по чл. 299 ТЗ, чл. 300 ТЗ и чл. 307 ТЗ. Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва
по договора за кредит било съществен елемент на този вид търговска сделка
съгласно чл. 430, ал. 2 ТЗ. В клаузата били посочени ясно и двата компонента,
които участвали при формирането на размера на възнаградителната лихва: единият
бил константна величина – договорна надбавка от 1.65 пункта, а другият – БЛП,
който към момента на сключването на договора бил с ясно определен размер от 4.5
%. Неправилно СРС бил счел за нищожни клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3
от процесния договор – те се отнасяли до последиците от промените, настъпили в
един от компонентите на договорната лихва, а именно БЛП. А изр. 2 от ал. 5 на
чл. 3 от договора била клауза изцяло в полза на кредитополучателя. Освен това
тези клаузи имали декларативен характер. Периодичното актуализиране на БЛП от
страна на банката отчитало промените в лихвения индекс, така и промените в
цените на кредитните пазари, респ. промените в рисковите условия. Без правно
значение за спора било в какъв размер бил променян /увеличаван или намаляван/
БЛП, тъй като той бил уговорен като променлива компонента от годишния лихвен
процент. Логичното тълкуване на чл. 58, ал. 2 ЗКИ включвало съобразяване с
промените на пазара, което в частност било договорено между страните чрез
включването на БЛП с променлива стойност. Безспорно било, че страните били
постигнали съгласие за възможност за промяна на лихвата – както в посока на увеличаване,
така и в посока на намаляване, в зависимост от промяната на БЛП. В договора
била предвидена възможност по всяко време кредитополучателят да се откаже от
него като върне предсрочно цялата сума на кредита и да отпадне лихвата за
остатъка от време до пълния срок на договора. Кредитополучателят имал право да
погаси изцяло или частично предоставения кредит въз основа на писмена молба до
банката и след изпълнение на условията на чл. 8 и 9 от договора. Приложимият
БЛП се формирал по конкретна методология, която включвала определени компоненти,
чиито стойности не можело да се определят едностранно от банката и именно
поради това БЛП не подлежал на индивидуално договаряне за всички клиенти на
банката. Кредитополучателят сам бил избрал на каква база да се определи
годишния лихвен процент, както и в каква валута да бъде отпуснат кредита и в
какъв размер. Недопустимо било
приравняването на договорната лихва и приложимия БЛП, като компонент от нея. Промените
в БЛП по кредите в швейцарски франкове не се определяли от субективното
моментно желание на банката, а от действащите и променящи се финансови и
икономически параметри съгласно методологията на банката. Неправилно СРС бил
приел, че клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора е нищожна. Същата имала
декларативен характер и не се отнасяла до начина на формиране на годишната
лихва и/или някой от нейните компоненти. Клаузата на чл. 22 от договора също
имала декларативен характер. Допустимо било страните да уговорят, че
задължението към банката ще бъде изпълнено чрез предоставяне на парични
средства в друга валута, различна от уговорената. Такова изпълнение било
допустимо по силата на т. 2 и 3 от Тълкувателно решение № 2/1997 год. по
тълк.дело № 2/1997 год. на ВКС. Промяната на валутните курсове била извън
контрола на страните по сделката. Валутният риск бил изрично посочен като
известен на ищеца в посочената клауза и той бил наясно какъв договор сключва.
Тази клауза не бела неравноправна, тъй като кредитополучателят се бил задължил
да връща кредита в швейцарски франкове по време на действието на договора, който
бил с продължителен период на действие, през който било възможно да настъпят
промени във валутния курс, които да повишат или намалят размера на вноските. С
тази клауза не възниквало задължение за някоя от страните или пък на право,
което да съществува за някоя от тях. На ищеца били разяснени последиците от
превалутиране на кредита. След като той се бил задължил да връща кредита в
щвейцарски франкове, то в негова тежест била загубата ако курсът се бил
променил така, че да разходва повече средства, за да набави тази валута, като
съответно за него били ползите ако курсът се бил променил така, че да са му
необходими по-малко средства за снабдяване с валутата. Клаузата уреждала и
последиците от бъдещите отношения между страните – по евентуалното изменение на
договора чрез неговото опревалутиране. В договора нямало задължение
кредитополучателят да купува валутата от банката, като видът на валутата бил
уговорен индивидуално от страните. Неправилно първоинстанционният съд бил
уважил предявените осъдителни искове. Не били обсъдени заключенията на вещите
лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно-счетоводните
експертизи. Кредитът бил усвоен в размер на 97 405 щвейцарски франкове,
като вещото лице било констатирало, че компонентите на приложимия БЛП са
обективни и независещи от волята на банката. Установено било също така, че към
датата на сключване на процесния договор БЛП за кредити в швейцарски франкове
бил най-нисък и в този смисъл кредитите, обвързани с тази валута, били най-изгодни
за кредитополучателите. Именно поради това ищецът бил избрал такъв договор. Само
по себе си уговарянето на изплащането на кредит в швейцарски франкове не било
неравноправна клауза. Неравноправността на клауза се определяла не с оглед
крайния резултат от договора, а с оглед на това дали осигурява равенство на
правата и задълженията на страните по него. Нито една от хипотезите на чл. 143
ЗЗП не предвиждала забрана за сключване на договори с елемент на валутен риск. Такива
договори били действителни, а отпускането на кредит във валута, различна от
лева, била нормална търговска практика, при която кредитната институция
намалявала валутния риск чрез отпускане на кредит във валута, който към момента
на договаряне и сключване на договора била по-стабилна от местната валута /в
случая лева/. Без правно значение било обстоятелството, че договорения кредит в
швейцарски франкове бил превалутиран впоследствие в равностойността на евро по
сметка на кредитополучателя съгласно чл. 2, ал. 3 от договора, тъй като
превалутирането било техническа операция и не можело да доведе до
неравноправност на клаузи в договора. Клаузата на чл. 22 от договора имала
разяснителен характер и по никакъв начин не ограничава и/или нарушавала правата
му. Тя била израз на добросъвестността в поведението на банката и на желанието
й да разясни на другата страна възможността от валутен риск и последиците от
това. СРС не бил отчел, че всъщност размера на задължението не се променял
вследствие настъпилите промени във валутните курсове – дължимата сума била една
и съща, изразена в швейцарски франкове. Съдът нямал правомощието да наложи на
страните по договора за кредит друга валута, различна от тази, която те били
избрали и договорили. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че в случая
е приложима общата петгодишната погасителна давност, вместо специалната
тригодишна давност. Претендираните надплатени суми представлявали периодично
задължение за заплащане на лихва, което било изискуемо ежемесечно, поради което
и връщането им при начална липса на основание също било периодично изискуемо, с
извършване на плащането. Поради изложеното нямало основание и за присъждането
на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата К.И.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу
решението на СРС от 30.01.2017 год., постановено по реда на чл. 247 ГПК, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника „Ю.Б.“ АД. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно.
Ответникът
по жалбата К.И.С. счита, че решението на СРС, с което е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка, следва да бъде потвърдено като правилно.
Срещу
определението по горепосоченото дело от 14.06.2016 год., с което е оставено без
уважение искането по чл. 248 ГПК на ответника „Ю.Б.“ АД за изменение на
решението в частта му за разноските, е подадена в законоустановения срок частна
жалба от посочената страна. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният
съдебен акт е немотивиран, като било неясно защо възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК било счетено за неоснователно. Липсвала методология и не била посочена
формулата, по които СРС бил преценил и определил, че искането за прогласяване
на нищожност на договорните клаузи следва да бъде разгледано като отделни искове
и съответно се дължи посочения в определението адвокатски хонорар. Не било
обсъдено дали се касае за типично обективно съединяване на искове или не, както
и дали процесните клаузи, чиято нищожност се претендира са в тясна връзка една
с друга и се отнасят към общ материален интерес или към отделни такива.
Ответната
страна К.И.С. счита, че частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
По въззивната жалба срещу
основното решение:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД вр. с чл. 146
вр. с чл. 143 ЗЗП и с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се добави и следното:
По
отношение на фактическата обстановка:
Безспорно
е по делото, че на 04.04.2008 год. бил сключен договор №HL 35735 между
„Ю.Б.“ АД /с предишно наименование „Ю.Б.И.Е.Д.Б.“ АД/, от една страна и К.И.С.,
от друга страна, като кредитополучател, по силата на който банката предоставила
на ищеца потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове, в размер
на равностойността в швейцарски франкове на 100 000 евро, по курс „купува“
за щвейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, като за
деня на усвояване на кредита, за приложимия към същата дата търговски курс
„купува“ за швейцарски франк на банката, както и а конкретно определения
съобразно него размер на кредита в швейцарски франкове, страните подписвали приложение
№1 /неразделна част от договора/, а кредитополучателят се задължил да върне
кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 300 месеца, на месечни вноски,
включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план
/приложение №2 – което не е представено по делото/, дължими до 16-то число на
месеца, като годишната лихва се формирала като сбор от БЛП за жилищни кредити в
щвейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата,
плюс договорна надбавка от 1.65 пункта, като към момента на сключване на
договора БЛП на банката бил в размер на 4.5 %
– чл. 3, ал. 1. Действащият БЛП
на банката за жилищни кредити не подлежал на договаряне и промените в него
ставали незабавно задължителни за страните, като банката уведомявала
кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, на която
той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони;
договорените в договора надбавки не се променяли – чл. 3, ал. 5. В случай, че
по време на действие на договора банката била променила БЛП за жилищни кредити,
размерът на погасителните вноски се променял автоматично, в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора давал своето
неотменимо и безусловно съгласие – чл. 6, ал. 3. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
договора, разрешеният кредит се усвоявал по блокирана сметка в швейцарски
франкове на кредитополучателя и се ползвал от него при условията на ал. 3 и 4 –
усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутирал
служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за съответната
валута в деня на усвояването /кредитополучателят давал своето безусловно и
неотменимо съгласие и оправомощавал банката служебно да извършва тези действия/,
като за превалутирането кредитополучателят не дължал на банката определените
съгласно Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката
прилага при операциите си, такси и комисионни.Според клаузата на чл. 6, ал. 2
от договора, погасяването на кредита се извършвало във валутата, в която същият
е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж
на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не бил
осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1,
но имал средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на
кредита можело да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева
или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по
курс „продава“ на банката за швейцарски франк към лева/евро, за което
кредитополучателят давал своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощавал банката. Кредитополучателят
заплащал на банката следните такси: 1/ такса за управление – 1.5 % върху
размера на разрешения кредит еднократно, платима при първото усвояване на
кредита; 2/ в началото на всяка следваща година, считано от откриване на
заемната сметка по кредита – годишна такса за управление в размер на 0.3 %
върху размера на непогасената главница към същата дата и 3/ административна
такса от 40 лв. – еднократно дължима при подаване на документите за кредит –
чл. 4 от договора, а съгласно чл. 12 от договора, банката запазвала правото си
по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите,
таксите и комисионните, които прилагала при операциите си, както и приложимите
лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като измененията в Тарифата
и/или приложимите лихви влизали в сила в деня на приемането им от компетентните
банкови органи и били задължителни за страните по договора. Страните постигнали
съгласие, че кредитополучателят може да изплати дълга си предсрочно – изцяло
или частично, въз основа на писмена молба до банката, като при частично или
пълно предсрочно погасяване на кредита дължал такса в размер на 4 % върху
размера на предсрочно погасената главница, която се удържала в момента на
погасяването – чл. 8 от договора. Съгласно чл. 20 от договора,
кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения
му кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, като за услугата се
съгласявал да заплати съответната комисионна, съгласно действащата към датата
на превалутирането Тарифа на банката, като се съгласявал в тези случаи банката
да превалутира кредита в евро/лева по обявения курс „купува“ на банката за
швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по
отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по
реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита. Дефиниция на
понятието „превалутиране“ е дадено в чл. 21 от договора, като то се определя
като промяна на валутата, в която се изчислява стойността на задължението, при
което трябва да се приложи съответния лихвен процент, приложим за новата валута
на кредита при изчисляване на лихвата по същия. Кредотополучателят декларирал,
че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката
курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и
превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в
случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски
по кредита, изразени в евро/лева, като напълно приема да носи за своя сметка
риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички
вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната във валутните
курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит – чл. 22, ал. 1.
За обезпечаване изпълнението на задълженията
по горепосочения договор ищецът учредил в полза на банката договорна ипотека
върху недвижим имот – видно от нотариален акт №123, т.ІІ, рег.№2740, дело №287/2008
год. на нотариус Ивайло Иванов, с рег.№384 на НК.
В първоинстанционното производство е допуснато изслушването на първоначална
съдебно-счетоводна експертиза, както и на повторна и допълнителна съдебно-счетоводни
експертизи. Констатациите на вещите лица не са противоречиви, а взаимно се
допълват, поради което въззивния съд кредитира всички заключения при преценката
им по реда на чл. 202 ГПК и въз основа на тях приема за установено, че надплатените
от ищеца суми над първоначално договорената месечна анюитетна вноска за периода
от 04.04.2008 год. до 18.10.2012 год. възлизали на 1 785.28 щвейцарски
франкове – вноските били увеличени в резултат на увеличаване на прилагания
лихвен процент по кредита, считано от дължимата вноска към 16.07.2008 год. –
6.65 % и считано от вноската с падеж 16.11.2008 год. – 7.65 %. Надплатената
сума за годишна такса за управление на кредита за горепосочения период била в
размер на 1.29 швейцарски франкове /с оглед прилагане на новия погасителен план
на банката/. Според представената на вещото лице от ответника Методология за
определяне на БЛП, последният се определял като сбор от следните компоненти:
трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се
формирала от разходите, които банката правела при привличане на паричен ресурс,
в т.ч.: пазарните /бенчмаркови/ лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор; рискова
премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директни
нелихвени разходи на банката по привличания паричен ресурс – минимални
задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в банките и др.
Буферната надбавка включвала оценката под формата на лихвена премия на нивото
на риска при най-кредитоспособните клиенти и абсорбирала временните пазарни
сътресения в лихвените нива в размер до 0.50 % /на годишна база/. Основание за
актуализация на БЛП била промяната на един или повече от изброените компоненти.
В частност за определяне на БЛП за процесния кредит имал отношение само Либор,
но в методологията не било посочено с каква срочност следва да е използвания
Либор. За рисковата премия бил използван кредитния риск за страната, като били
използвани стойностите на 5-годишния кредитен суап за България и Гърция – застраховките
срещу фалит на България, който бил извънборсов показател. Вещото лице по
първоначалната съдебно-счетоводна експертиза е посочило средномесечните
стойности на 3-месечния Либор за швейцарски франкове за периода от м.март 2008
год. до м.март 2013 год., както и стойностите на борсовия суап за 2008 год. и 2012
год., като е посочило, че според кумулативното изменение на стойностите на
двата фактора през процесния период е имало основание и за намаляване на
лихвения процент след м.март 2009 год. Според вещото лице по повторната
съдебно-счетоводна експертиза количественият мерител 5-годишен кредитен суап за
Гърция представлява мерител за кредитен риск от фалит на банки/получаващи
външно финансиране, функциониращи и извършващи дейността си в Гърция, като
стойностите на този мерител се определят въз основа на икономическите
показатели на Гърция, т.е. същите не би следвало да относими за факти, които
функционират в страни, различни от Гърция. Методологията за определяне на БЛП
на банката не била формализирана, т.е. нямало посочена точно определена формула
за изчисляване и конкретни данни, които да се ползват за това – данни за
относителните тегла на отделните компоненти. БЛП за жилищни кредити в
швейцарски франкове бил увеличен през процесния период два пъти: считано от
07.07.2008 год. – увеличен от 4.50 % на 5 % и считано от 10.10.2008 год. –
увеличен от 5 % на 7.20 %. Вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводна
експертиза е посочило в табличен вид курсовете на швейцарския франк към еврото,
както и на лева към швейцарския франк, към падежите на вноски за периода от
04.04.2008 год. до 18.10.2012 год. Разликата между платените суми, преизчислени
в евро по текущ курс към датата на вноските и вноските, преизчислени по курса
на швейцарския франк към еврото към момента на отпускане на кредита възлизала
на 5 313.28 евро. Установено е също така, че кредитът бил усвоен на
16.04.2008 год., като към тази дата бил приложен курс купува на швейцарския
франк на банката към еврото 1.62669, като определения съгласно този курс размер
на предоставения и усвоен от ищеца кредитен лимит в швейцарски франкове бил в
размер на 162 669 швейцарски франка.
По отношение на правните изводи:
Според ищеца, ответната банка е
получила без основание сумата от 1 785.28 щвейцарски франкове и сумата от
1.29 швейцарски франкове, представляващи съответно разлика между първоначално
уговорения размер на месечните погасителни анюитетни вноски и заплатените от
ищеца месечни вноски за периода от 04.04.2008 год. до 18.10.2012 год. и платена
в повече сума за такси за управление за същия период, тъй като за „Ю.Б.“ АД не
е възникнало правото едностранно да увеличава договорения лихвен процент /което
право не почивало на заложени ясни и обективни критерии и не можело да бъде
контролирано, а същевременно ищецът не можел да се откаже от договора, ако
банката увеличи договорения лихвен процент/, както и сумата от 6 414.73
щвейцарски франкове, представляваща надплатена сума поради валутна разлика,
получена при превалутиране на сумата по кредита и към момента на усвояването му
между щвейцарски франкове и евро за периода от 04.04.2008 год. до 18.10.2012
год. /тъй като банката му била възложила изцяло риска от промените на валутните
курсове и му прехвърлила способността да разбира и предвижда икономическото
състояние на пазара/, поради нищожност поради неравнопоставеност на клаузите на
чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и съответно на клаузата
на чл. 22, ал. 1 от сключения между страните договор за потребителски кредит №HL 35735 от 04.04.2008 год., която нищожност претендира да
бъде прогласена. На практика ищецът се позовава
на изначална липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав
на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това
основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност,
но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Ищецът обосновава тезата си за
нищожност на процесните клаузи на разпоредбите на чл. 143, ал. 1, т. 3, 10 и 12
ЗЗП. Освен че дадената от страна квалификация на спорното право не обвързва
съда, следва да се посочи, че в разглеждания случай въззивният съд дължи
служебна проверка на валидността на клаузите, тъй като се касае за императивни
материалноправни разпоредби, които трябва да бъдат приложени, като при
необходимост да промени, в зависимост от установените факти, квалификацията на
правното основание, изложено, за да се установи невалидността на тези клаузи –
виж т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело №
1/2013 год., ОСГТК, Решение на СЕС по дело С-243/08, Решение на СЕС по дело
С-488/11, Решение на СЕС по дело С-397/11 /т. 1/.
В разглеждания случай е установено
по делото, а
и не се спори, че между страните е бил сключен договор
за банков кредит, чиято регламентация
се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Същият
е формален – закона е предвидена писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ/, която в случая е спазена. За
банката – кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична
сума, като срещу това задължение кредитополучателите имат няколко насрещни задължения, а именно: да върнат главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита; да използват кредита по предназначение; да дадат на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да дадат обезпечение.
Доказано е също така, че надплатената
от ищеца възнаградителна лихва през процесния период от увеличението на
годишния лихвен процент /над 6.15 %/ възлиза на 1 785.28 швейцарски
франкове, надплатените от него годишни такси за управление на кредита през
процесния период – 1.29 швейцарски франкове, а разликата между платените суми,
преизчислени в евро по текущ курс към датите на падежите на месечните
погасителни вноски и вноските, преизчислени по курса на швейцарския франк към
еврото към момента на отпускане на кредита е в размер на 5 313.28 евро, които
не се спори, че се равняват на 6 414.73 швейцарски франкове /съответно на 10 391.87
лв./.
Първият
спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан
с валидността на оспорените клаузи.
В тази
връзка, на първо място, настоящият
съдебен състав приема, че кредитополучателят К.И.С. е физическо лице, на което
по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Клаузите на чл. 3, ал. 1 /употребеният израз „валиден за съответния период
на начисляване на лихвата“ сочи, че годишната лихва от 6.15 % е първоначална,
като същата може да е различна за следващ период на олихвяване – чл. 20 ЗЗД/, чл.
3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от процесния договор се отнасят до изменението на размера на годишната лихва, а
клаузата на чл. 12, ал. 1 – до изменението на размера на таксите, които банката
прилага при операциите си. Въззивният съд счита, че същите, както и клаузата на
чл. 22, ал. 1 от договора /чиято валидност ще бъде разгледана по-нататък в
решението/ не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2
ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори
за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват
данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното
им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното
съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед
правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл кредитополучателят може да се
ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят /потребителят/ е
в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както от гледна
точка на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност –
положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от
банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им. Клаузите на
договорите за банкови /ипотечни/ кредити не следва да
нарушават основни принципи, в т.ч. и този на равнопоставеност, на който се
основават отношенията между банката и потребителя, както и императивни
разпоредби на закона.
Законът за кредитните институции
/ЗКИ/, при действието на който е
сключен процесния договор, въвежда редица задължения на
кредитните институции в процеса на отпускане на банкови кредити с оглед защита
правата и задълженията на длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на кредити банката задължително
предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите условия по
кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита /такси,
комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит/ и за
обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят;
лихвения процент, изразен като като годишен лихвен процент, метода за
изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата
до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения, свързани с
разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че при осъществяване на
банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на добрия търговец,
за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на интересите на
клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен
начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери приложение
императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при съмнение
относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
В задължителното за националните
юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело
С-472/10, е прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на
чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза,
съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга
разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да
посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка
посочената юрисдикция трябва по-специално да проведи дали, предвид съдържащите
се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид
националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли
да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на
промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и
разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят
договора”. Всяко „основателно съображение” по смисъла на горепосоченото решение
представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните
по договора, което е било уговорено или установено преди сключване на
потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената на
стоката или услугата.
В частност в процесния договор за
кредит не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която
банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на
задължението, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните правила на банката,
изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ /приложимият за спора закон, тъй като
Закона за потребителския кредит – в редакцията му преди изменението – ДВ, бр.
59/2016 год. и Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители – обн.,
ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 год., които дават специална закрила на потребителите
на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота при предоставяне
на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на преддоговорна
информация, са приети след сключването на процесния договор за кредит/. Следователно
клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора, които
въвеждат правото на кредитора едностранно да променя размера на
възнаградителната лихва /чрез изменение на БЛП – един от нейните компоненти/ –
цената на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит, са
неравноправни. В договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които
БЛП ще бъде променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на
лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които
принципно биха били основание за промяната – в този смисъл Решение № 205 от 07.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т. о., ТК. Ответникът нито твърди, нито доказва, че на
кредитополучателя са били оповестени и предоставени „правила“, по които ще се
определи или е определен конкретният размер на увеличението, а
доказателствената тежест в тази насока е била негова. Неясно, непрозрачно и без
установен метод и стандарт банката, променяйки БЛП, е променила годишния лихвен
процент на лихвата по конкретния кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 – неравноправна е тази клауза,
която предвижда цената да се определя при получаването
на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите,
установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице
фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1/ доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата
страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в
7-дневен срок и 2/ другата страна по договора да има право незабавно да го прекрати. И това е така, доколкото втората от посочените предпоставки не е уговорена – в
процесния договор липсва клауза, която предоставя
такава възможност на потребителя. Извод в друг смисъл не
произтича и от клаузите на чл. 8 и 9 от договора. Последните не установяват правото на потребителя да прекрати договора в хипотеза на
едностранно увеличение на възнаградителната лихва. Същите предвиждат единствено
възможност за кредитополучателя да изплати предсрочно дълга по кредита – изцяло
или частично /а е несъмнено, че едностранното
прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване не е равнозначно на прекратяване
поради предсрочното му изпълнение/. На следващо място, правото на потребителя едностранно да прекрати
договора съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП налага прекратяването на договорната връзка да
може да се упражни свободно, т.е. без за потребителя да се пораждат насрещни
неблагоприятни последици, като заплащане на допълнителни такси, лихви, комисионни и т.н., каквато именно такса е предвидена в чл. 8, ал. 2 от
договора – 4 % върху размера на предсрочно погасената главница.
На следващо място СГС приема, че не
е налице и фактическият състав на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП –
сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято
цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с
размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
търговеца или доставчика на финансови услуги /въздействие на свободния пазар
и/или държавен регулатор/. За преценката дали е налице горепосоченото изключение
от правилото за неравноправност на клаузи е необходимо методът за индексиране и
промяна на цените да е описан по ясен и недвусмислен начин и потребителят да е
получил достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
променя цената. Не е достатъчно за приложението на изключението по чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП посочването в спорната договорна клауза на обективните
обстоятелства, независещи и извън контрола на банката, които могат да доведат
до промяна на размера на лихвения процент по кредита, а следва да са отнапред
установени и методиката и математическият алгоритъм за начина на формиране на
изменението, и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата с
конкретния размер на изменението на пазарния индекс, за да се предотврати
възможността търговецът да изменя произволно размера на лихвата по кредита без
да се съобрази с конкретното променено ниво на лихвения процент на финансовия
пазар – в този смисъл Решение № 77 от 22.04.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК и Решение № 424 от 02.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1899/2015 г., IV
г. о., ГК.
С оглед въведеното в чл. 58, ал. 1,
т. 2 ЗКИ изискване, конкретната формула за определяне на възнаградителната
лихва – методиката за изчисляване на лихвата, съответно базовия лихвен процент,
е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка и като такъв, изключва
възможността да бъде едностранно променян от кредитора след сключването на
договора, независимо дали лихвеният процент е фиксиран или променлив. Когато на
потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как
банката може едностранно да променя цената на доставената финансова услуга,
както и когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не
е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е
приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП – виж Решение № 95 от
13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015 г., ІІ т. о., ТК. Когато кредиторът се
позовава на обективни фактори, които са извън волята и контрола му /колебания
на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/,
тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не
може да е постановено под негов контрол, защото отнема характеристиката им на
независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената /лихвата/, а не субективната власт на търговеца или
доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне
запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че
ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по слабата, потребителят,
чиито права са предмет на закрила. Изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е
въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца,
т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е
предпоставка за приложното поле на изключващата неравнопоставеността норма на
чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, който извод следва както от целта на закона, така и
от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП –
при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на
добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цената да е описан подробно и
ясно в договора“. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и
разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде
променяна е законово задължение на банката, произтичащо от текста на чл. 147,
ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както
точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения
размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била
дължимата от него месечна вноска.
Правото на информация за цената на услугата е основно право на
потребителя /чл. 1 от ЗЗП/, респ. задължение на добросъвестния търговец е да
даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя избор /чл. 4
от закона/. Ако предпоставката – добросъвестност на търговеца /предлагащ на
потребител договор с клауза за изменение на цената, респ. лихвата/,
обективирана в ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за
промяна на цената, не е налице /както е в частност/, същият не може да се
ползва от изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП – виж Решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 154/2016 г., I т.
о., ТК.
Следователно банката е обезпечила за
себе си правото произволно да изменя БЛП, която го увеличава със ставка, която
тя счете за целесъобразна /право на автономна преценка/, за постигане на своите
стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба. По този начин е
накърнен принципът на добросъвестност и е създадено значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на
последния, тъй като при неизвестни
/респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени
на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен
договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на
изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната
на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече че ако не
иска да приеме тази промяна той не би могъл да прекрати договора. Добросъвестната търговска
практика представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение,
които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават
добрите нрави. Индиция за недобросъвестна търговска практика на ответната банка
представлява обстоятелството, че през процесния период банката на два пъти едностранно е
увеличавала БЛП, като е установено от
кредитираните заключения на вещите лица, че през процесния период е имало
основание за намаляване на лихвения процент, както и че банката е прилагала
мерител – 5-годишен суоп за Гърция, чиито стойности се определят въз основа на
икономическите показатели за Гърция, които не би следвало да са относими за
банки функциониращи в страни, различни от Гърция.
Следователно
обезпечаването на възможността банката едностранно да измени размера на
възнаградителната лихва – цената на кредита, която е съществен елемент от
договора за кредит, при неустановени в договора за кредит конкретни обективни
показатели, както и на възможността по всяко време на действието на договора
едностранно да определи по свое усмотрение размера на различните банкови такси, заплащани за
използване на предоставения финансов ресурс, при положение, че потребителят на тази банкова
услуга няма възможност да се откаже безусловно от договора /без да дължи т.
нар. такса, която по своето естество представлява компенсаторна неустойка за
неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на договора – при
предсрочно погасяване на кредита – арг. чл. 70, ал. 2 ЗЗД/, поставя ищеца в
неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което
следва да се приеме, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и
чл. 12, ал. 1 от процесния договор са
неравноправни, поради което и нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, за каквито и
законосъобразно са били прогласени от първоинстанционния съд.
На следващо място въззивният съд
приема, че оспорената клауза на чл. 22, ал. 1, преценена с оглед естеството,
общата структура и останалите клаузи на процесния договор /в т.ч. останалите
оспорени от ищеца клаузи, както и чл. 6, ал. 2/, както и на правния и
фактически контекст, в който тя се вписва, попада в обхвата на понятието
„основен предмет на договора“ по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Директива
93/13, а няма само декларативен характер, както счита жалбоподателят –
основните престации по договора за кредит са свързани с парична сума, която
трябва да се определи в уговорената за предоставяне и възстановяване валута
/виж т. 59 от Решение на СЕС по дело С-26/13/.
В клаузите на чл. 2, ал. 1 – ал. 3 и
чл. 6, ал 2 от договора е посочен механизъм на двойно превалутиране. Валутата
на получения от ищеца кредит е евро, като не е посочено каква точно е
равностойността във швейцарски франкове на 100 000 евро. Неясната
равностойност в швейцарски франкове на 100 000 евро е била преведена по
блокирана сметка, открита на името на ищеца /чл. 2, ал. 1 от договора/, но той
не е усвоил кредита от тази сметка, а от друга и то в евро, открита на негово
име съгласно чл. 2, ал. 3 от договора – по който банката е превела
превалутираната служебно сума по кредита по курса си швейцарски франк/евро към
деня на отпускане на кредита в евро /виж и искане за усвояване на суми по
кредит на л. 171 от първоинстанционното дело и молба на л. 178 от
първоинстанционното дело, както и т. 16 и 17 от заключението по първоначалната
съдебно-счетоводна експертиза/. Условие за използването на посочената като
предоставена в швейцарски франкове сума е задължителното й служебно
превалутиране в евро. От друга страна при внасяне на погасителните вноски във
валута, различна от швейцарски франкове, също е договорено служебно превалутиране
по кръстосани курсове /в договора е предвидена възможност за погасяване в лева
или евро – чл. 6, ал. 2/. Същевременно по отношение на валутните курсове липсва
каквото и да било съглашение между страните.
Задължението на кредитополучателя е
да връща кредита си на месечни погасителни вноски в швейцарски франкове, а
същевременно е установено въз основа на заключението на първоначалната
съдебно-счетоводна експертиза, че курсът на швейцарски франк/евро, лев се е
покачил. Реално ищецът е погасявал кредита на вноски, извършвани в швейцарски
франкове и вноски в швейцарски франкове в резултат на покупката им в левове /т
19 от заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза/. Курсът на левовата
равностойност на дължимата в швейцарски франкове месечна вноска, е бил
определян от банката към деня на съответното плащане, след служебно
превалутиране по неин курс „продава“, който както вече бе посочено е неизвестен
за кредитополучателя. Доколкото е установено, че този курс се е покачвал, то за
една и съща по размер вноска в швейцарски франкове кредитополучателят е внасял през
исковия период по-голяма сума в лева, респ. правил е по-големи разходи, за да
погасява месечните вноски в уговорената валута, като едновременно с това е заплащал
възнаградителна лихва в едностранно увеличения от банката размер /поради
промяна на БЛП в швейцарски франк/.
В задължителното за националните
юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-186/16,
е прието, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в
смисъл, че изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем
език предполага, че при договорите за кредите финансовите институции трябва да
представят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с
това посочено изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да
бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се
разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но
и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител,
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не
само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната
валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите
икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения.
Необходимата за това проверка следва да се извърши от националния съд. Член 3,
параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за
неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо
момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този
момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение.
Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на
евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с
оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната
компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая на банката,
относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута. В т. 49 от посоченото решение, е
прието също така, че по отношение на кредитите в чуждестранна валута
финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна
информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху
вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата
членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя,
както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент, а в т. 50 – че
банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове
и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута,
по-специално, когато потребителят-кредитополучателят не получава доходите си в
тази валута.
В
контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че в частност
потребителят /ищецът/ е поел съществен риск, без да е бил уведомен от банката
за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на неговото задължение, като му позволят
включително и да изчисли общите разходи по кредита /последните по принцип
подлежат на предварително оповестяване съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ/.
Следователно равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя
е било значително нарушено във вреда на последния, което съгласно разпоредбата
на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузата /клаузите/, която го
позволява, поради следните съображения /с което съдията-докладчик отстъпва от
тезата, застъпена в Решение от 16.03.2015 год., постановено по гр.дело
№9907/2013 год. по описа на СГС, ГО, ІІ-В с-в, приложено на л. 421 – 424 от
първоинстанционното дело/:
Уговарянето на превалутиране при
усвояването и внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от потребителя,
че пазарният продукт, който му се предлага – договор за кредит в швейцарски
франкове, е по-изгоден. Швейцарският франк е една от основните световни валути,
устойчива на глобални сътресения и инфлация, поради което избирайки кредит в
тази валута и механизма на превалутирането потребителят, който цели да получи
кредит в евро на изгодна цена, остава с убеждението, че по този начин ще му
бъдат гарантирани нисък лихвен процент и съответно ниски разходи по кредита.
Същевременно банката неслучайно избира да предостави кредит в евро с изискване
задълженията да се изплатят в швейцарски франкове, доколкото предвид ресурса и
капацитета, с които разполага като професионалист в областта /дългогодишна
информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен план на
котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания, за да прогнозират
мащабите на валутния риск/, има основание и задължение да предполага промяна в
тенденциите на валутния пазар, в т.ч., че през криза цената на тази валута ще
се покачва, като едновременно с това установява за себе си в договора гаранции
и предпазни клаузи, изключващи възможността да понесе евентуални неблагоприятни
последици от промени в курса на швейцарския франк – задължението на банката е
на фиксирана стойност в евро и не се влияе от курса на швейцарския франк – чл.
1, ал. 2 от договора, превалутирането е по търговския курс на банката, а не по
официален курс или при прилагане на други обективни критерии и нещо повече
установено е правото й на автоматична промяна на годишния лихвен процент при
увеличаване на БЛП /зависим от курса на швейцарския франк/, без да е уговорена
реципрочна промяна при намаляването му, като въззивният съд съобразява и това,
че сделката с валутен риск по дефиниция е рискова и спекулативна и създава
предпоставка за облагодетелстване на търговеца за сметка на потребителя. А и в
разглеждания случай видно от клаузите на процесния договор, за
кредитополучателя не е предвидена възможност да се освободи от тежестта на
задължението за превалутиране, респ. поемането на валутния риск с равностойна
отстъпка, тъй като, с оглед установеното от вещите лица по кредитираните
съдебно-счетоводни експертизи, по-ниската лихва не би могла да компенсира
съществуващ още към сключването на договора валутен риск, а и същата би се
загубила при отказ от валутата, в която е уговорен кредита /чл. 12, ал. 1 и чл.
20, ал. 1 и 2/.
Въведената с горепосочената
Директива система на защита на потребителя, като по-слаба страна, предполага
разширително тълкуване на изискването за прозрачност на договорните клаузи,
което означава, че в договора задължително трябва да бъде изложен точния
механизъм за конвертиране на чуждестранната валута, посочен в съответната
клауза, както и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в
другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, така че потребителят да може
да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици. Освен това, с оглед особеностите на метода на
конвертиране на чуждестранната валута, следва да бъде определено дали с оглед
всички елементи на релевираните факти, включително публичността на
информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договор за
кредит, средният потребител, относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, е могъл не само да установи съществуването на
разлика, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни книжа между обменния
курс продава и обменния курс купува на чуждестранна валута, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици за него от прилагането на обменния
курс продава при изчисляването на погасителните вноски, които той в крайна
сметка ще дължи, и следователно общата себестойност на сключения заем/кредит /Решение на СЕС по дело С-26/13 и Решение на
СЕС по дело С-96/14/.
Следователно, за да постъпи
справедливо с клиента си с оглед договарянето на превалутиране на поискан
кредит във валута, различна от търсената от кредитополучателя само за целите на
прилагане на съответния валутен курс, в момент на исторически ниски нива на
швейцарския франк и тенденции за устойчиво повишаване на курса му, които ще
продължат, банката е следвало да му поясни, че избрания от него кредитен
продукт е изгоден не по принцип, а само докато курсът на швейцарския франк не
се променя, но без кредитополучателят да има контрол над него и съответно
предпочетеното кредитиране в тази валута е високо рисково за лице, което
получава доходите си в друга валута /по необходимост понасящо курсова разлика
от превалутиране към непривлекателна за останалите участници в пазара
нисколихвена валута/, в т.ч. да обяви ясно и прозрачно конкретният размер на
кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят курса, по който ще се
извършва превалутирането /“продава“ и „купува“ за съответните валути/, размерът
на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове – валута на задължението
на кредитополучателя, икономическите причини да се промени договорената и
предоставена сума на друга такава в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва
да заплати кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. В
тази насока следва да се отбележи също така че добросъвестността и обичайната
банкова практика изискват преди сключване на договор за кредит и двете страни
да съобразят дали доходите на кредитополучателя са достатъчни да изплаща
кредита и да посреща финансовите си нужди.
Макар клаузата на чл. 22, ал. 1 от
процесния договор да е разбираема от формална и граматическа гледна точка,
същата не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от
възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита, поради
курсови разлики, а обективира единствено формалната декларация на кредитополучателя,
че е запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към
евро/лева и превалутирането да доведат до повишаване на размера на
погасителните вноски по кредита,
изразени в евро/лева и съгласието му да понесе риска от колебанията на валутния
пазар и всички вреди /включително пропуснати ползи/. Данни за предоставянето на
подробна информация на ищеца за горепосочените обстоятелства от страна на
банката, чиято е била доказателствената тежест /в т.ч. и чрез процесния
договор/, не са ангажирани по делото.
От друга страна не би могло
основателно да се очаква, че ищецът би сключил договора за кредит в швейцарски
франкове, за да купи имот в България, ако е бил запознат с възможността за
устойчиво нарастване на задължението му вследствие на кръстосаното
превалутиране евро-лев-франк и то по начин, че кредитът да поскъпне с процент,
който надвишава процента на лихвите по стандартните кредити в лева или евро
/виж Решение на СЕС по дело С-415/11/.
Следователно предоставянето на
рекламиран като изгоден за потребителя /ищеца/ валутен кредит по начин, който изключва ясното
осъзнаване на валутния риск и отражението му върху общата стойност на сключения
договор ограничава съществено неподготвения професионално и относително
осведомен и обичайно наблюдателен потребител да прецени последиците от избора
на швейцарския франк като валута на кредитирането и в този смисъл нарушава
изискването за добросъвестност съобразно общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП.
Въззивният съд приема, че клаузите
за превалутиране, в т.ч. и клаузата на чл. 22, ал. 1 от процесния договор, с
която във вреда на потребителя е прехвърлен валутния риск, водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка по
смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 19 ЗЗП, поради което се явяват нищожни – чл. 146,
ал. 1 ЗЗП. Съдържанието на тези клаузи не може да бъде подведено към конкретно
описаните фактически състави в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, но изброяването не
е изчерпателно и законът позволява на съда да квалифицира като неравноправно
договорено всяко съдържание, включено в договор, съставен от една от страните
без индивидуално обсъждане, което причинява дисбаланс в правата и задълженията.
Изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП не намира приложение в случая, тъй
като се отнася до рисковото финансиране – там сделката има изцяло спекулативен
характер и се преследва печалба, като рисковете се поемат от инвеститора, което
несъмнено е услуга, която е различна от сключения между страните потребителски
договор. А и само за пълнота трябва да се посочи, че за да се прецени дали
клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва
да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, на което изискване клаузите
за превалутиране, в т.ч. клаузата на чл. 22, ал. 1 от процесния договор, не отговарят.
Необходимо е да бъде посочено също
така, че въпреки принципното положение, че съдът следва да се въздържа от
изменение на неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /Решение на СЕС по
дело С-618/10/, в случаите, когато отричането на валидността на неравноправна
клауза /клаузи/ би довело до невъзможност за изпълнение на договора,
националният съд следва да може да замести въпросната неприложима
клауза/клаузи/ с друга диспозитивна уредба от националното право, така че да
бъде възстановено равновесието между правата и задълженията на страните при
съхраняване на действието на договора като цяло. Доколкото в разглеждания
случай отричането на действието на целия процесен договор би било
по-неблагоприятно за потребителя /ищеца/, тъй като той би изгубил възможността
да връща разсрочено кредита, а при липса на достатъчно спестявания би бил
заплашен от загуба на ипотекирания имот, ако банката отправи веднага искане за
реституция на даденото по договора. А и съхраняването на срочния договор без
валутен риск и без възможност за увеличаване на размера на годишната лихва,
респ. таксите по кредита, съответства на предвиденото право на съда да тълкува
съмнителните клаузи по благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП,
във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на
стоката и услугата – чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
В частност основният предмет на
кредитиране е съхранен в съдържанието на процесния договор, без счетените за
неравноправни клаузи от него, доколкото са ясни общият размер на главницата,
ползвана от кредитополучателя – 100 000 евро, крайният срок на ползване и
първоначално уговорения размер на възнаградителната лихва – 6.15 %.
При това
положение и при съобразяване на заключението по първоначалната съдебно-счетоводна
експертиза настоящият съдебен състав счита, че съответно сумата от 1 785.28
щвейцарски франкове, представляващи разлика между първоначално уговорения
размер на месечните погасителни анюитетни вноски и заплатените от ищеца месечни
вноски за периода от 04.04.2008 год. до 18.10.2012 год., сумата от 1.29
швейцарски франкове, представляваща платена в повече сума за такси за
управление за същия период и сумата от 6 414.73 щвейцарски франкове,
представляваща надплатена сума поради валутна разлика, получена при
превалутиране на сумата по кредита и към момента на усвояването му между
щвейцарски франкове и евро за периода от 04.04.2008 год. до 18.10.2012 год., се
явяват платени при начална липса на
основание, до които и размери релевираните осъдителни претенции по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се явяват основателни и следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както
е приел и първоинстанционния съд.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г.,
Пленум на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност
по чл. 110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита
жалбоподателят. При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
не е налице при самото извършване на престацията, поради което давностният срок
започва да тече от момента на нейното. В настоящия случай от датите на
заплащане от ищеца на всяка една от месечните вноски /включващи и
възнаградителната лихва/, както и на годишните такси за управление, отнасящи се
за процесния период /първото плащане е осъществено на 16.05.2008 год. – видно
от заключението на вещото лице по първоначалната съдебно-счетоводната
експертиза/ до датата на подаване на
исковата молба – 18.10.2012 год. не е изтекъл петгодишният давностен срок по
чл. 110 ЗЗД, поради което предявената претенция не е погасена по давност, както
е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а основното решение на СРС – потвърдено, като
правилно.
По въззивната жалба срещу решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК:
Поправянето на очевидна фактическа
грешка може да стане по почин на съда или на която и да било от страните без
ограничения във времето. За да е налице очевидна фактическа грешка в решението,
която може да се поправи по реда на чл. 247 ГПК, следва да се констатира
несъответствие между формираната
истинска воля на съда в мотивите на решението и нейното външно изразяване в
писмения текст на решението. Такава грешка представлява например пропускането
да се отрази в решението становището на съда, което личи ясно от мотивите на
постановения акт, погрешно посочване на имената на страните, на размера на
присъдената сума /суми/, погрешни пресмятания на суми и пр.
В разглеждания случая въззивният съд
приема, че е налице констатираната служебно очевидна фактическа грешка, тъй
като изразената в мотивите на първоинстанционното решение истинска воля на съда
– а именно, че първият осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е основателен до
размера, установен с първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, а именно 1 785.28
швейцарски франкове, не съответства на отразеното в диспозитива, поради което
законосъобразно СРС е счел, че са налице предпоставките по чл. 247 ГПК за
извършване на поправка. Допълнителен довод в подкрепа на това разбиране е и
обстоятелството, че в разглеждания случай не се касае до грешка в изводите на
съда, в неговата решаваща дейност, която по правило се отстранява по реда на
обжалването /т.е., допуснатата поправка на така констатираната грешка не
представлява изменяне или отмяна на формираната воля на съда/.
Следва да бъде посочено, че
ответникът не би могъл по реда на обжалването на решението за поправка до
постигне отмяна на основното решение на СРС от 14.07.2015 год., в частта му, в
която горепосочената претенция е уважена. И това е така, тъй като въззивната
инстанция разполага със същите правомощия, както и първата инстанция – тя не
може да повод жалба срещу решението за поправка да изменя или отменя основното
решение.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС, постановено в производството по
чл. 247 ГПК – потвърдено, като правилно.
По частната жалба срещу определението от 14.06.2016 год., постановено по
реда на чл. 248, ал. 1 ГПК:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в
тежест на ответника са били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените от ищеца разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 3 000
лв.
С обжалваното определение е оставено
без уважение искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК /което е допустимо,
тъй като е своевременно направено – във въззивната жалба/ за изменение на
първоинстанционното решение в частта за присъдените в полза на ищеца разноски
за възнаграждение за един адвокат, като СРС е приел, че техният размер не е
прекомерен с оглед броя и вида на предявените искове, както и предвид
фактическата и правна сложност на спора.
Определението е правилно, като на
основание чл. 278, ал. 4 вр. с чл. 272
ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите в частната жалба е необходимо да се добави и
следното:
По отговорността за разноските съдът
не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В
разглеждания случай ищецът е предявил своевременно искане за присъждане на
разноски за възнаграждение за един адвокат – същото е направено още в исковата
молба и е поддържано в последното заседание в първоинстанционното производство,
като още преди провеждането на последното е представен договор за правна защита
и съдействие от 13.09.2012 год. /с характер на разписка/, от който е видно, че
е бил уговорен и заплатен в брой от К.И.С. адвокатски хонорар в размер на 3 000
лв. /виж Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год.,
ОСГТК/.
От своя страна ответникът е
релевирал своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК по
отношение на претендираните от ищеца разноски за възнаграждение за един адвокат
/още в писмения отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК/. Според
задължителните разяснения, дадени с т. 3 на ТР №6/2012 год. на ОСГТК на ВКС,
при намаляване на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение поради
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото
в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото
са предявени претенции за нищожност на пет договорни клаузи и три осъдителни
претенции за неоснователно обогатяване, които са счетени за основателни от СРС.
Въззивният съд приема, че при този изход на спора първоинстанционният съд е извършил
компенсирането на разноските за ищеца за адвокатско възнаграждение при правилно
приложение на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, като е изложил подробни мотиви за
механизма за тяхното разпределяне за всеки един от исковете и за съответствието
им с фактическата и правната сложност на делото.
Исковете
за прогласяване на нищожност на клаузи от процесния договор за кредит, като
неравноправни, са неоценяеми, доколкото с тях не се отрича наличието на
действително правно основание на престацията, а единствено реда и начина на
определяне на вземането, или други уреждащи правоотношението елементи.
Законът
предвижда компенсиране на заплатените от ищеца такси и разноски в една обща
разпоредба. Адвокатското възнаграждение е част от съдебните разноски и то също
подлежи на преразпределяне съразмерно с уважената част от иска /исковете/.
Обстоятелството, че адвокатският хонорар е договорен общо, а не за всеки иск
поотделно е без значение за компенсиране на съдебните разноски. Размерът на
възнаграждението за оказваната адвокатска правна помощ се определя по свободно
договаряне въз основа на писмен договор, при отчитане на ограничението в чл. 1
от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /приложима редакция към момента на сключване на процесния
договор за правна защита и съдействие – доп., бр. 43 от 08.06.2010 год./. В
посочената наредба адвокатските възнаграждения са диференцирани съобразно вида
на исковете по гражданските дела, а по дела с определен интерес е от значение
размерът на този интерес /сборът от цената на исковете/, като от процесуалният
представител на страната зависи какъв подход ще приложи при договаряне на
адвокатското си възнаграждение.
В
разглеждания случай намират приложение правилата на чл. 7, ал. 1, т. 4 и чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредбата /в горепосочената редакция/, като минималното
възнаграждение по всеки един от неоценяемите искове е в размер на 150 лв., а по
оценяемите искове – 715.72 лв., или общо 1 465.71 лв. Същевременно
производството по делото представлява фактическа сложност над средната, тъй
като се касае за защита, наложила събиране на специфични счетоводни експертизи
и участие в шест съдебни заседания, както и завишена сложност по приложимото
право /тълкуване на СЕС и наличие на противоречива незадължителна съдебна
практика/. В този смисъл адвокатският хонорар макар да надхвърля минимума и да достига
двукратния му размер не би следвало да се редуцира.
Ето защо
развитите от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба
следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата /ищеца/
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 800 лв., който при съобразяване на изложеното вече
по-горе във връзка с частната жалба на „Ю.Б.“ АД по отношение на вида и броя на
предявените искове и с оглед разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 4 и чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /приложима редакция към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие от 12.06.2017 год. – изм. и доп., бр. 84 от
25.10.2016 год., изм. с Решение № 9273 на ВАС от 27.07.2016 год. – бр. 41 от
23.05.2017 год., в сила от 23.05.2017 год./, е по-нисък от минимално
предвидения такъв. В този смисъл своевременно направеното от жалбоподателя
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.07.2015 год., постановено по гр.дело
№49117/2012 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, поправено с решение от
21.12.2015 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.01.2017
год., постановено по реда на чл. 247 ГПК по гр.дело №49117/2012 год. по описа
на СРС, ГО, 120 с-в.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната
жалба на „Ю.Б.“
АД срещу определението от 14.06.2016 год., постановено по гр.дело №49117/2012
год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в, с което е оставено без уважение искането на
частния жалбоподател за изменение на постановеното по посоченото дело решение в
частта му за разноските.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.И.С. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 800 лв.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/