Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 17. 02.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното съдебно заседание на двадесет и седми януари
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1405
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Ч.Е.Б.“ ЕАД , ищец
пред СРС, срещу решение № 293305 от 04.12.2019 г. по гр.д.№ 35571 по описа
за 2018 г., постановено от СРС, Трето ГО, 150-ти състав, с което се отхвърлят предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Ч.Е.Б.“ АД срещу З. К.Т., искове за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца на основание 79, ал.
1 от ЗЗД, вр. с чл. 98а от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сума в размер на 977.94 лева, представляваща незаплатена
сума за електро енергия за периода от 17.08.2016г. до 14.11.2016г. за клиентски
номер ********* и за недвижим имот с адрес в гр.Перник, кв. ******* улица „********, за която сума „Ч.Е.Б.“ АД е
издало фактура № ********** от 17.11.2016
г., след извършена проверка, за която е съставен констативен протокол №
3015010/14.11.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното и заплащане,
и за сумата от 98.61 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 29.11.2016г. до
01.12.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№
9841/2018г. по описа на СРС, 150ти състав.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, както и постановено в нарушение
на материалния закон. Същевременно се сочи, че изводите на СРС, че е налице
право на ищеца да коригира сметката на потребителя при спазване на установените
в ПИКЕЕ-2013 г. ОУ, са правилни. Единственият мотив на СРС за отхвърляне на
претенцията на ищеца – липсата на облигационно отношение, обаче, бил
неправилен. Сочи, че повече от 12 години ответникът З.Т. не бил оспорил липсата
на облигационно отношение между страните и заплащал сумите по издадените
фактури. Позовава се на определение № 627 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр.д.№
137/2013 г., Трето ГО, което било по сходен казус. Обстоятелството, че
ответникът имал качеството на потребител, се потвърждавало от заявление с вх.№
**********/04.04.2018 г., в което ответникът молел да му бъде предоставено
копие от протокол. От съдържанието на това заявление се установявало, че
ответника го е подал в качеството на потребител именно на процесния имот:
гр.Перник, кв.“*******“, ул.“********, клиентски номер *********. Затова и
изводът на СРС в обратния смисъл, бил неправилен. Неправилно СРС бил приел, че
потребител на ел.енергия може да бъде само собственик на електроснабден имот.
Позовава се на т.2 а, т.27 б и т.27 г от ДР на ЗЕ. Освен това съгласно
указанията на КЕВР от 13.09.2017 г. не съществувало задължение лицето да
притежава вещни права върху имота, за да е потребител на енергия.
Облигационната връзка била възникнала при ОУ и не било необходимо подписване на
заявление. Такава била практиката на ВКС във вр.с чл.98 а, ал.4 и чл.98 б, ал.4
ЗЕ. Ответникът бил признал с отговора, че е потребявал ел. енергия преди 2005
г., което означавало, че за процесния имот има сключен договор за доставка на
ел. енергия. Този договор бил безсрочен, а ответника не бил отправял
предизвестие за прекратяването му. Едва с отговора по исковата молба ответникът
направил изявление, че имота е бил продаден. Счита, че това изявление не можело
да има обратно действие. В такива случаи СГС приемал, че промяната в
собствеността не прекратявала договорното правоотношение; затова било необходимо
изявление от купувача до продавача, че вече не се ползва имота, съответно не се
консумира ел.енергия. Ищцовото дружество нямало достъп до системата за
гражданска регистрация, както и не можело да принуждава гражданите да
представят актовете си за собственост. Съгласно чл.13,т.5 от ОУ на ищцовото
дружество ответникът в качеството му на потребител бил длъжен да уведоми
продавача на ел.енергия в 30-дневен срок за всяка промяна свързана със
собствеността. Това задължение било предвидено именно с оглед прекратяването на
договорните правоотношения. В случая ответникът не бил уведомил ищеца за
промяната в собствеността. Разпоредбата на чл.47, т.1 от ОУ на която се позовал
СРС била неприложима за случая.
Иска се от съда да отмени
решението и вместо това да постанови друго, с което искът по чл.422,ал.1 ГПК да
се уважи като основателен и доказан. Претендират се разноски.
С допълнителна молба от
22.01.2021 г./подадена по пощата и постъпила в СГС на 01.02.2021 г./ излага
нови доводи във връзка с това предвиден ли е ред за уведомяване на клиента като
цитира практика на ВКС/.
Ответникът по въззивната жалба, ответник
пред СРС – З.К.Т. е депозирал отговор по
въззивната жалба, в който се излага становище за нейната неоснователност и
правилност на така постановеното съдебно решение. По делото било доказано, че
ответникът бил собственик на процесния имот до 23.11.2005 г. като впоследствие имотът
бил прехвърлен на Л.Д.Д.и М.Д.В., което се установявало от приложения към
отговора по исковата молба нот.акт за покупко-продажба № 116, дело № 323 от
23.11.2005 г. Следователно през процесния период ответникът нямал качеството на
потребител на ел.енергия, защото не бил нито собственик на имота, нито имал
вещно право на ползване. По арг. от чл.47, т.1 ОУ облигационното отношение
между страните по спора било прекратено. Затова и за ответника не възнивало
задължение за заплащане на ел.енергия. Заявлението на което се позовавал ищеца
с дата от 04.04.2018 г. било за предоставяне на информация. Действително и след
2005 г. били извършени плащания на ел.енергия за процесния имот, но липсвали
данни това да е извършено от З.Т.. Затова не можело да се достигне до извода,
който прави въззивника, че ответника е признал, че е потребител на ел.енергия
за процесния имот. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 12.12.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 27.12. 2019
г./по пощата/ в първия работен ден след Коледните празници, следователно същата
е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва не е
уважен, предявения от ищеца, въззивник, иск по реда на чл. 422 ГПК.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Въззивният съд приема, че решението е постановено в допустим процес и
е валидно:
На 28.02.2018 г. е била издадена
от СРС, ГО, 150 с-в по ч.гр.д.№ 9841 по описа за 2018 г. заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК.
Посоченият като длъжник – З.К.Т. е
бил уведомен за така издадената заповед за изпълнение на 04.04.2018 г.
На същата дата /по пощата/ е било
подадено възражение по чл.414 ГПК, с което са оспорени задълженията, а като
основание за това е посочено, че не е собственик на имота за който се търси
плащане на задължение за ел.енергия.
С разпореждане от 25.04.2018 г.
СРС е дал указания на заявителя, че следва в 1-месечен срок да предяви иск за
установяване на вземането. За тези указания заявителят е бил уведомен на 02.05.2018
г.
Исковата молба /ИМ/е била подадена
на 31.05.2018 г., т.е. в срок.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че
от ищеца не се установява първата и основна предпоставка
за дължимост на начислената сума, а именно наличието на облигационно
правоотношение между страните по договор за продажба на електрическа енергия. Това
било така, защото съгласно чл. 94а от ЗЕ, крайният снабдител осигурявал
снабдяването с електрическа енергия на обекти на битови и небитови крайни
клиенти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско
напрежение, в съответната лицензионна територия, когато тези клиенти не се
снабдяват от друг доставчик. Идентична била и дефиницията за краен снабдител
съгласно пар. 1, т. 23, б. „а“ от ДР на ЗЕ, според която енергийно предприятие,
снабдяващо с електрическа енергия обекти на битови и небитови крайни клиенти,
присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско напрежение, в
съответната лицензионна територия, когато тези клиенти не са избрали друг
доставчик. Съгласно чл. 92 ЗЕ страни по сделката с електрическа енергия в този
случай били дружеството краен снабдител електрическа енергия и краен клиент.
Според чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ, по
регулирани от Комисия за енергийно и водно регулиране (преди ДКЕВР) цени се
сключвали сделките между крайните снабдители и битови и небитови крайни клиенти
- за обекти, присъединени към електроразпределителна мрежа на ниво ниско
напрежение, когато тези клиенти не са избрали друг доставчик. Съгласно
разпоредбата на чл. 98а, ал. 1 ЗЕ, крайният снабдител продавал електрическа
енергия при публично известни общи условия, а публикуваните общи условия влизали
в сила за клиентите, които купуват електрическа енергия от крайния снабдител,
без изрично писмено приемане, ако не са договорили различни условия от общите.
При това положение СРС е достигнал до извода, че е налице неформално
правоотношение по договор за продажба на електрическа енергия при общи условия,
което се основава на собственост или ползване на присъединения към електропреносната
мрежа за ниско напрежение обект като се
е арг. с пар. 1, т. 2а и т. 33а от ДР на ЗЕ, както и чл. 4, ал. 2 и ал. 4 от
ОУ, съобразно които потребителят купувал енергията за собствено битово или
небитово потребление за присъединения имот. В подкрепа на този извод се явявал
и чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от ОУ, уреждащ по идентичен начин условията за продажба
на електрическа енергия за битови клиенти и небитови такива, които всякога
предвиждали представяне на документ удостоверяващ правата върху имота.
В случая по делото за
установяване на наличието на облигационно правоотношение между страните било представено
единствено заявление за предоставяне на информация и то от дата 04.04.2018г.,
която съответствала с датата на подаване на възражението по чл. 414 от ГПК по
пощата от ответника. В действителност ответникът се бил подписал в графата
клиент, но това не може да се приеме като еднозначно признание, че ответникът е
клиент на ищцовото дружество за процесния обект, тъй като графата „клиент“ е
включена в самия образец на подаденото заявление за предоставяне на исканата
информация. Същевременно в заявлението не било направено признание от страна на
ответника, че същият е собственик на електроснабдения имот в гр.Перник, кв. ******* улица „********. Не било налице и признание в
подадения отговор на исковата молба, че ответникът е бил собственик на
процесния имот към датата на проверка, напротив той оспорвал това обстоятелство
изрично, като признавал единствено, че е притежавал право на собственост до
2005г. В тежест на ищцовото дружество било да докаже наличието на облигационно
отношение, поради което ирелевантно било дали описания в представения от
ответника нотариален акт, имот, е идентичен с този, за който е начислена
процесната сума от 977.94 лева. Софийски районен съд е приел, че наличието на
облигационно отношение не се обосновава с твърденията за извършени плащания от
ответника за период след 2005г. От представената от ищеца справка за начислени
задължения и извършени плащания се установявало в действителност, че и след
2005г. са извършени плащания на портебена ел. енергия в имота в гр.Перник, кв. ******* улица „********, но не били ангажирани
доказателства, че именно З.Т. е извършвал тези плащания, за да може да се
приеме, че е налице признание от негова страна на качеството му потребител. Не
доказвало наличието на облигационна връзка между страните и констатацията на
вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза за това, че в
клиентската информационна система на ищцовото
дружество са налични данни за съществуване на договор, доколкото отбелязването
в системата на ищеца било извършено едностранно от него. СРС не е споделил доводите
на ищеца относно въпроса дали е бил прекратен договора за продажба на ел
енергия между ищеца и ответника след настъпване на твърдяното от Т. прехвърляне
на правото на собственост, предвид обстоятелството, че Т. не е уведомил ищеца
за извършеното прехвърляне на собственост.
В чл. 47, т. 1 от Общите условия било
предвидено, че продавачът прекратява продажбата на ел.енергия на конкретния
потребител, когато потребителят престане д отговаря на условията да бъде
потребител или изтече срокът, за който собственикът или титулярът на вещното
право на ползване на имота, е дал съгласие. При това положение правоотношението
между страните се прекратявало веднага след като дадено лице престане да
отговаря на условията да бъде потребител, а това било посочено в чл. 4, ал.2 от
Общите условия, а именно, че потребител е лице, което е собственик или вещен
ползвател на имота. Затова следвало да се приеме, че щом престане да бъде
собственик на имота едно лице престава да отговаря и на условията да бъде
потребител, поради което по силата на изрично предвиденото в чл. 47, т. 1 от
Общите условия на ищеца, за това лице се прекратява и осъществяването на
продажбата на ел. енергия, т.е прекратява се и правоотношението между него и
ищцовото дружество.
След като ищецът не бил доказал
при условието на пълно и главно доказване наличието на облигационно отношение
към процесната дата между него и ответника и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, СРС е
достигнал до извода, че ответникът З.Т. не е материално-правно легитимиран да
отговаря по претенцията на ищеца за заплащане на корекционната сума и
предявеният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен.
С оглед неоснователността на
претенциите за дължимост на главници, като неоснователни са отхвърлени и
исковете по чл. 86, ал. 1от ЗЗД за акцесорните претенции за обезщетение за
забава.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното от фактическа и правна
страна на спора:
Ищецът е предявил иск за установяване дължимост на сума за
доставена ел.енергия в размер на 977,94 лв., представляваща незаплатена сума за
електро енергия за периода от 17.08.2016г. до 14.11.2016г. за клиентски номер *********
и за недвижим имот с адрес в гр.Перник, кв. ******* улица „********, за която сума „Ч.Е.Б.“ АД е
издало фактура № ********** от 17.11.2016
г., след извършена проверка, за която е съставен констативен протокол №
3015010/14.11.2016 г.
В обстоятелствената част на
исковата молба се твърди, че ответника З.Т. е потребител на доставената от
ищцовото дружество ел.енергия за процесния период. Облигационната връзка между
страните по спора била възникнала при ОУ, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-059
от 07.11.2007 г., в сила от
26.11.2007 г., изменени и допълнени с решение № ОУ-03 от 26.04.2010 г. на ДКЕВР
/сега КЕВР/.
Спорно по
делото е единствено обстоятелството дали съществува облигационно отношение
между страните по спора и от тук дължи ли ответника, въззиваем пред настоящата
инстанция, претендираните от ищеца за установяване, вземания.
Противно на твърдяното от ищеца,
още с възражението по чл.414 ГПК от длъжника в заповедното производство,
ответник по иска по чл.422 ГПК, е оспорено наличието на такова облигационно
отношение. Това възражение ответникът е поддържал и в отговора по исковата
молба, с който е представен и нот.акт № 116, дело № 323 от 23.11.2005 г. Видно от последния, ответникът се е разпоредил с
имота чрез покупко-продажба и това е станало преди влизането в сила на ОУ на
дружеството на които се позовава ищцовото дружество.
Противно на твърдяното от
въззивника, заявлението, представено в хода на исковото производство и с дата
на подаване 04.04.2018 г. не представлява волеизявление за встъпване в
облигационно отношение с ищеца, нито представлява признание на такова. Това
заявление има характер на заявление по ЗДОИ. Факт е, че това заявление е
подадено на датата на която е била връчена на длъжника заповедта за изпълнение
на парично задължение по реда на чл.410 ГПК. С това заявление Т. е поискал да
му бъде издаден препис от протокола за констатирани нередности при отчитане на
потребената ел.енергия. И това е напълно логично, тъй като видно от съдържащите
се по делото /пред СРС/ данни ответника не е бил уведомен нито за извършваната
проверка, нито за съставения констативен протокол, нито за предложението за
корекция, виж л.36-42 по исковото производство/.
С доклада си по чл.140 ГПК,
обективиран в определение № 208576 от 03.09.2019 г. СРС е разпределил
доказателствената тежест между страните като изрично е указал на ищеца: „че не
сочи доказателства за наличието на облигационно отношение между него и
ответника през исковия период“.
Въззивната инстанция споделя
изводите на СРС, че ищецът не е доказал наличие на облигационно отношение между
страните по спора за периода от 17.08.2016г. до 14.11.2016 г.:
Правилно Софийски районен съд е
приел, че наличието на облигационно отношение не се обосновава с твърденията за
извършени плащания от ответника за период след 2005 г. , тъй като липсват данни
тези плащания да са извършени именно от ответника З.Т., за да може да се
приеме, че е налице признание от негова страна на качеството му потребител.
Не доказва наличието на облигационна връзка между
страните и констатацията на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната
експертиза за това, че в клиентската информационна система на ищцовото дружество са налични данни за
съществуване на договор. Отбелязването в системата на ищеца е извършено
едностранно и то по информацията преди ищцовото дружество да придобие правата
по лицензията, което не се спори, че е станало през 2007 г., виж отговора на
вещото лице-счетоводител на въпрос № 1.
Дори да приемем, че по отношение
на процесното правоотношение са приложими ОУ, в сила от 2007 г., то това кое
лице е потребител е дадена легална дефиниция в чл.4, ал.2 от ОУ на дружеството,
а именно, че потребител е лице, което е собственик или вещен ползвател на
имота.
Указанията на КЕВР от 13.09.2017
г. на които се позовава въззивника може да са задължителни за него, но съда
постановява съдебните си актове въз основа на закона.
Неоснователен е довода на въззивника,
че разпоредбата на чл.47, т.1 от ОУ на която се позовал СРС била неприложима за
случая. Същата разпоредба урежда последиците от отпадане качеството на едно
лице като потребител.
При това положение въззивната
инстанция намира за правилен извода на СРС, че ищецът не е доказал при
условието на пълно и главно доказване наличието на облигационно отношение за
периода от 17.08.2016г. до 14.11.2016 г. между него и ответника Т. и
предявеният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД правилно е отхвърлен.
С оглед неоснователността на
претенциите за дължимост на главницата, акцесорният иск по чл.422 ГПК вр. с чл.
86, ал. 1от ЗЗД за лихва за забава, също правилно е приет за неоснователен.
Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на
въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата претендира разноски
и такива са сторени в размер на 350 лв.
По направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК:
Съдът намира, че възражението е
основателно като се съобразява с ниския материален интерес, както и липсата на
фактическа и правна сложност на въззивното производство. Затова намира, че на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за процесуално представителство в размер на 300 лв.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 293305 от
04.12.2019 г. по гр.д.№ 35571 по описа за 2018 г., постановено от СРС, Трето
ГО, 150-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК*******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на З.К.Т., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв. В.Ф., сумата в размер на 300 лв., представляваща
разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.