№ 3328
гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20231100504859 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №4859/2023 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „П.К.Б. ” ЕООД
ЕИК **** гр.София срещу решение №20080959 от 26.02.2023 г постановено по гр.д.
№15393/21 г на СРС , 164 състав , с което въззивникът е осъден да заплати на основание
чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД на „Т.К.“ ООД ЕИК **** гр.София сумата от 560,20 лева – платени при
начална липса на основание сума от С.Т.Б. в периода 01.12.2015 г – 29.01.2020 г въз основа
на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за
потребителски кредит №30199222346 от 25.05.2017 г , което вземане е цедирано на „Т.К.“
ООД с договор за вземания от финансови институции от 29.01.2020 г ; ведно със законната
лихва от 01.12.2020 г до окончателното заплащане на сумата ; както и сумата от 745 лева
разноски пред СРС .
Жалбоподателят излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС .
Исковата молба е оставяна без движение и ищецът не е отстранил нередовностите и е
поддържал противоречиви твърдения . Незаконосъобразно СРС е допуснал изменение на
основанието на иска въз основа на молба на ищеца в първото о.с.з – предявен е изцяло нов
иск . Промяната на фактическите твърдения предполага и промяна на петитума . Решението
е постановено по непредявен иск , недопустимо е и трябва да се обезсили . Исковата молба е
останала нередовна и е следвало да се върне , а искането за изменение на размера на иска
съдържа и изменение на основанието му. Съдът може да се произнесе по нищожна
1
неравноправна клауза само ако искът е за връщане на сума има това основание т.е. в случая
има произнасяне плюс петитум . Ищецът не се е позовал на надвишен максимално допустим
ГПР . Ищецът не е придобил евентуално вземане на С.Б. – договорът за вземания от
финансови институции е нищожен и въззивникът може да се позове на тази нищожност .
Договорът за вземания от финансови институции съдържа нищожни неравноправни клаузи .
Получаването на уведомление за цесията или на покана за доброволно изпълнение няма
отношение към действителността на цесията . Не е получено от въззивника уведомление за
цесията , а цесионерът няма право да извършва уведомление за цесията освен след
упълномощаване от цедента . В случая право да извърши уведомление за цесията
евентуално има ищецът , но не и адв.Д. . Цедентът не е потвърдил писмено на цесионера
прехвърлянето на вземането . Не може да се прехвърли с договор за цесия – както в случая –
неопределено и неиндивидуализирано вземане /неясна съвкупност от вземания /. Налице са
противоречиви клаузи на чл.3 и чл.4 от договора за вземания от финансови институции
относно заплащане от ищеца на С.Б. на цедираните евентуалните вземания от ответника .
Плащанията в полза на цедента зависят изцяло от волята на цесионера и не е ясно дали
договорът ще се окаже възмезден или безвъзмезден . Налице е нищожност на договора за
вземания от финансови институции по чл.26 ал.2 ЗЗД /липса на съгласие/ , чл.26 ал.1 ЗЗД
/противоречие с добрите нрави, защото няма право да събира вземането си/ и по чл.143 ал.2
т.3, 5, 6, т.15, т.19 и т.20 ЗЗП /неравноправни клаузи/ . Договорът за цесия е нищожен поради
противоречие със закона , защото ищецът не е вписан в регистъра на финансовите
институции по чл.3а ЗКИ. От страна на ищеца договорът за цесия е подписан от лице без
представителна власт . Договорът за цесия не прехвърля вземания от въззивника , защото не
е доказано , че именно С.Б. е отбелязал в приложението , че прехвърля вземания от
въззивника и по отношение на това възражение не е извършено оттегляне . Ищецът е
търговец и не може да се позовава на нищожни неравноправни клаузи в потребителски
договор . По делото не е доказано С.Б. да е платил сумата от 560,20 лева въз основа на
нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за
потребителски кредит №30199222346 от 25.05.2017 г , като този факт не се установява от
ССЕ . Плащането е извършено от трето лице и евентуално то може да иска връщане на
сумата , включително и по чл.56 ЗЗД . Самите клаузи на споразумение за допълнителен
пакет услуги са действителни и липсва противоречие с чл.10а ал.2 ЗПК , защото пакета
услуги не е услуга по усвояване или управление на кредита . Услугите са
индивидуализирани, дължат се безусловно от въззивника по споразумението и за тях има
уговорено ясно възнаграждение от потребителя т.е. липсва противоречие с чл.143 ал.2 т.3 и
т.15 ЗЗП . Клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не е неравноправна
защото съгласно чл.145 ал.2 ЗЗД е включена в основния предмет на договора , а клаузите са
ясни и разбираеми . Правилата за предоставяне на услугите не са тежки и тромави , а
потребителят е имал право да използва , използвал е услугите и не е възразил по тях .
Допустимо е да се уговаря ГПР до 5 /пет/ пъти размера на законната лихва – чл.19 ал.4 ЗПК
и не е актуална практика , че лихва повече от 3 /три пъти/ размера на законната лихва е
нищожна поради противоречие с добрите нрави . Възнаграждението за пакета допълнителни
2
услуги не трябва да се включва в ГПР , а и такова основание ищецът не е релевирал .
Възможността за предоставяне на допълнителни услуги срещу заплащане е предвидена в
чл.10а ал.1 ЗПК и в случая не е нарушен чл.19 ал.4 ЗПК .
Възззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба. По иск
за неоснователно обогатяване ищецът заявява само че даденото е без основание , поради
което първоначалната искова молба не е нередовна . Впоследствие с две уточнителни молби
и в първото о.с.з искът е уточнен . Липсва годно правно основание ответникът да задържи
процесната сума . Чрез така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ ответникът
прави опит да заобиколи чл.19 ал.4 ЗПК . Договорът за цесия е валиден , като прехвърленото
вземане е определяемо , а и длъжникът няма право да оспори действителността на цесията .
Изменението на размера на иска не е изменение на петитума на иска . Ответникът не е
оспорил уведомлението за цесията нито в отговора на исковата молба , нито в
производството пред СРС . Отделно уведомлението за цесията е представено и като
приложение към исковата молба и отново е връчено на ответника . Ищецът като цесионер е
упълномощен с надлежно пълномощно от цедента да съобщи цесията на длъжника .
Потвърждение от цедента за цесията не е елемент от фактическия й състав . Цената на
прехвърлените вземания е определена в процент от размера на вземането , което е
допустимо , както и плащането е под условия от събиране на вземането и от
платежоспособността на длъжника /чл.100 ЗЗД / . Ищецът не е финансова институция и
дейността му не попада под изискванията на чл.2 ал.2 т.12 ЗКИ . Дори да има действия без
представителна власт при подписване на договора за цесия от ищеца , то е приложим чл.301
ТЗ . В цесията ясно е посочен кой е съответния длъжник . Договорът за цесия е извън
приложното поле на ЗЗП , защото не се предоставят стоки или услуги . От друга страна
липсват неравноправни клаузи в договора за цесия и същият не е нищожен . Вземането във
връзка с така наречените „такси по пакет допълнителни услуги“ е във връзка с договора за
потребителски кредит , защото не може да съществува самостоятелно . Потребителят е
прехвърлил на ищеца всичките си вземания от ответника . ССЕ установява плащания от
потребителя по договора за кредит като няма данни тези плащания да са извършени от трето
лице . „Таксите по пакет допълнителни услуги“ са свързани с усвояването и управлението на
кредита и са нищожни на основание чл.10а ал.2 ЗПК . Отделните „допълнителни услуги“ не
са разграничени и нямат отделни цени , което е в противоречие с чл.10а ал.4 ЗПК . Цената на
„допълнителните услуги“ е несъразмерно висока според предлаганите „услуги“ , а целта е
получаване на допълнителни облаги от ответника във вреда на потребителите . Налице са
противоречия с добрите нрави / чл.26 ал.1 ЗЗД/ и с чл.143 ал.2 т.3 и т.15 ЗЗП . Таксите за
извънсъдебно събиране на дълга противоречат на чл.10а ал.2 ЗПК и чл.33 ал.1 ЗПК .
Уговорената възнаградителна лихва повече от 3 /три/ пъти размера на законната лихва
противоречи на добрите нрави . Възнаграждението по пакета допълнителни услуги
правилно е включено от СРС в ГПР , след което е констатирано противоречие с чл.19 ал.4
ЗПК . Ответникът извършва заблуждаваща търговска практика по чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 ЗЗП .
Давността за процесното вземане е 5-годишна и не е изтекла .
3
Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на жалбоподателя на
13.03.2023 г и е обжалвано в срок на 27.03.2023 г .
Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС .
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
В мотивите на СРС , към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК ,
подробно е възпроизведена фактическата обстановка по отношенията между страните . Във
връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС ,
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост . Относно
неправилност на решението е ограничен само до изложените във въззивната жалба изрични
доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно
решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
За да уважи иска СРС е приел , че по предявения иск в доказателствена тежест на ищеца е
да докаже плащане на сумата , а на ответника – основание за това „имуществено
разместване“ . Според ССЕ в периода 01.12.2015 г – 29.01.2020 г в счетоводството на
ответника са отразени плащания по договор за потребителски кредит /ДПК/ от 25.05.2017
г между С.Б. и ответника в размер на 3744,30 лева . С тази сума / с която кредитът е изцяло
погасен/ са погасени 2800 лева главница , 371,61 лева възнаградителна лихва и 560,20 лева
за пакет допълнителни услуги /ПДУ/ . Процесният ДПК е с годишна лихва от 41,17 % и
ГПР от 49,89 % . Според ССЕ ако възнаграждението за ПДУ се включи при изчисляване на
ГПР , то ГПР ще е в размер на 159,19 % .
Според СРС ищецът е придобил процесното вземане от ответника с договор за вземания от
финансови институцииот 29.01.2020 г . Този договор е с надлежен предмет и е налице
съгласие между страните за прехвърляне на вземанията . Ответникът е оттеглил оспорването
си на истинността на договора за цесия . Вземанията за неоснователно обогатяване са
изрично посочени в т.9 от договора за цесия . Недопустимо е възражението на ответника
/длъжник по цесията и трето лице за договора за цесия / , че договорът за цесия е нищожен .
Според СРС неоснователно е твърдението на ищеца , че ДПК е недействителен по чл.22
ЗПК във вр.чл.11 ал.1 т.10 ЗПК , тъй като в него не е посочен правилно ГПР . Действително
ГПР е посочен без в него да е включено възнаграждението за ПДУ , но от това следва
нищожност на договорната клауза касаеща ГПР , а не недействителност на целия договор по
чл.22 ЗПК . В случая ГЛП от 41,17 % годишно противоречи на добрите нрави , но ищецът не
е претендирал връщане на платената възнаградителна лихва . Възнаграждението за ПДУ
противоречи на чл.10а ал.2 ЗПК , според който кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия свързани с усвояване и управление на кредита . Не става
ясно какво е съдържанието на избрания пакет „Бонус“ и изглежда , че изборът на
потребителя е „проформа“ . Няма данни потребителят да е ползвал услугите от ПДУ и те да
имат някакво значение за него .
Според СРС клаузите касаещи ПДУ са неравноправни и нищожни . Отлагането на плащане
4
на вноски или намаляването им зависи в крайна сметка от одобрението на кредитора – едва
след подписване на допълнително писмено споразумение . Излиза , че потребителят дължи
предварително възнаграждение за услуги , които може и да не му бъдат предоставени ,
предвид и тежките и тромави правила за ползването им . Налице е противоречие с чл.143
ал.2 т.3 и т.15 ЗЗП , като няма данни клаузите за ПДУ да са индивидуално уговорени .
Според СРС платеното възнаграждение за ПДУ се основава на нищожни клаузи ,
недължимо е и подлежи на връщане от ответника . Неоснователно е и възражението за
погасителна давност , поради което искът трябва да се уважи .
Решението на СРС е валидно , допустимо и правилно при следните уточнения и изрични
мотиви по доводите във въззивната жалба .
При служебна проверка не се установяват основания за нищожност на обжалваното решение
.
Решението на СРС е допустимо . Следва да се отбележи , че първоначалната искова молба
не е била нередовна и не е следвало да бъде оставяне без движение с указания да се
извършват уточнения на основанието на иска . Въпреки това ищецът е уточнил/изменил
иска си по основание като при това е съобразил и защитната теза на ответника , който не е
признал за наличие на договорни отношения с потребителя С.Б. в отговора на исковата
молба. Вместо да ангажира защитни тези и доказателства по съществото на спора
ответникът преобладаващо релевира , включително и пред настоящия съд , правни доводи
срещу материално-правната легитимация на ищеца .
Съдът следи служебно за нищожни неравноправни клаузи в договор с потребител , а и в
случая ищецът се е позовал изрично на такива водещи до плащания на парични суми без
основание в полза на ответника . Не е необходимо ищецът да се позове изрично на
надвишен максимално допустим ГПР . Нормите на ЗПК имат защитен характер за
потребителите и съдът е длъжен да ги прилага служебно , както и тези на потребителската
защита по ЗЗП . Отделно още с уточнението от 21.03.2022 г ищецът е оспорил дължимостта
на клаузите за възнаграждение по ПДУ и изрично се е позовал на нищожност следваща от
изброени разпоредби на ЗЗД , ЗЗП и ЗПК .
Цесията с Договор за вземания от финансови институции от 29.01.2020 г от С.Б. в полза на
ищеца е действителна . Същата по т.9 от Договора има за предмет съществуващи
определяеми вземания от неоснователно обогатяване , а възнаграждението е в процент от
размера на вземанията . Не се констатира в договора да са налице неравноправни клаузи или
същият да е нищожен на друго основание . Извън предмета на настоящото дело е да се
изследва бъдещото плащане от ищеца в полза на потребителя-продавач по цесията .
Доводът , че въззивникът не е получил уведомление за цесията е преклудиран . Отделно
ищецът е представил уведомление за цесията и като приложение към исковата молба .
Цесионерът е изрично упълномощен да извърши уведомление за цесията с пълномощно на
л.18 от делото пред СРС . Адв.Д. е пълномощник на ищеца с пълна представителна власт
според общо пълномощно на л.15 от делото като действията му не са оспорени и безспорно
5
са потвърдени от ищеца . Потвърждаване на цесията от цедента не е елемент от фактическия
състав на цесията и не е необходимо да се представят доказателства в тази насока.
Без значение е дали ищецът е вписан в регистъра на финансовите институции по чл.3а ЗКИ
във вр. чл.2 ал.2 т.12 ЗКИ . От една страна чл.2 ал.2 т.12 ЗКИ има предвид придобиване на
вземания от страна кредитор /банка/ по отношение на клиенти на банката , а не
придобиване на вземания на клиентите по отношение на банката /кредитора/ . От друга
страна установения в чл.3а ЗКИ е регистрационен , а не лицензионен . Лицензионният
режим , например за банките , е коренно различен от този за вписване като финансова
институция , който е много по-облекчен и е регистрационен . ЗКИ и Наредба №26 от
23.04.2009 г са допускали и допускат един търговец да извършва – по занятие и значителен
обем - някои дейности от тези на финансовите институции без да е вписан в съответния
регистър на БНБ . От това следва , че санкцията за нарушаване на процесния
регистрационен режим е само в областта на административното право , а не и по отношение
на валидността на сключените сделки . В противен случай би се стигнало до абсурдния
резултат дори при несъществено превишаване на процентния дял на финансовите услуги в
дейността/оборота на дружеството , всичките му сделки да се окажат нищожни . Целта и
смисълът на закона е точно обратната – БНБ и всички заинтересовани лица да са в
известност за лицата , които реално функционират като финансови институции . Тези за
които тази дейност е спомагателна/несъществена трябва да бъдат заличавани дори служебно
от БНБ. Ако законът целеше пълна забрана за определени сделки от лица , които не са
вписани като финансови институции , в него щеше да е уреден лицензионен режим и
пълна забрана на нелицензирани лица да сключват подобни сделки , но процесната уредба
не е такава . Така според решение №171 от 24.07.2017 г по гр.д. № 3733/2016 г, ГК , ІV ГО
на ВКС , решение №540 от 20.12.2011 г по гр.д. №110/2011 г, ГК , ІV ГО на ВКС и решение
№192 от 13.12.2017 г по гр.д. № 4439/2016 г, ГК , ІV ГО на ВКС неспазването на
лицензионен /разрешителен/ режим наистина води до нищожност на съответната сделка .
При неспазен регистрационен режим съответните сделки не са нищожни – решение №210 от
03.04.2012 г по т.д. № 1051/2010 г, ТК , ІІ ТО на ВКС .
Евентуално подписване на договора за цесия от лице без представителна власт безспорно е
потвърдено по чл.301 ТЗ , тъй като ищецът се позовава на цесията и на последиците от
нейното действие пред две съдебни инстанции . Въззивникът е оттеглил пред СРС
оспорванията си по отношение на истинността на документите удостоверяващи
прехвърлянето на вземането , поради което доводи в тази насока са преклудирани и не могат
да се разглеждат от настоящия съд .
Ищецът е цесионер и може да претендира последиците от наличието на нищожни
неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит /заем/ с потребителя С.Б. . Това е
част от фактическия състав и от правното основание , за да възникне придобитото от него
вземане .
С изслушаната пред СРС ССЕ е доказано , че С.Б. е платил сумата от 560,20 лева по
споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит
6
№30199222346 от 25.05.2017 г , като този факт не се установява от ССЕ . Твърденията на
въззивника , че плащането е извършено от трето лице не са релевирани своевременно пред
СРС , а от друга страна са напълно произволни и недоказани . Въззивникът е следвало да
представи писмени доказателства в тази насока или да поиска допускане на допълнителна
ССЕ пред първоинстанционния съд .
Законосъобразно СРС е приел , че съществена част от т.нар.ПДУ е в противоречие с чл.10а
ал.2 ЗПК , според който кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Със сигурност такава част от ПДУ
са „приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит“ и „улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства“. Другата част от ПДУ /която
хипотетично би могло да има някаква полза за потребителя/ - отлагане и намаляване на
погасителни вноски и смяна на дата на падеж – на практика не се предоставят на
потребителя . Според чл.15.2.3 от ОУ на ответника отлагане на вноски може да стане само с
отделно допълнително споразумение . Трябва да се споделят водещите мотиви на СРС , че
потребителят дължи предварително възнаграждение за „услуги“ , които е напълно възможно
да не му бъдат предоставени . Безспорно е налице противоречие с чл.143 ал.2 т.3 , т.15 и
т.19 ЗЗП – клаузите за ПДУ поставят изпълнението на задълженията на ответника -търговец
в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; налагат на
потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако ответникът-търговец не изпълни
своите ;както и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Клаузите са неравноправни и нищожни и процесната сума е
платена въз основа на тях подлежи на връщане от ответника на ищеца-цесионер .
В този контекст правилно въззиваемата страна посочва , че въобще не става въпрос за
предоставяне на „допълнителни услуги“ , а е налице скрито начисляване на допълнителна
по размер и незаконна възнаградителна лихва . Видно от ССЕ ако възнаграждението за
ПДУ се включи при изчисляване на ГПР , то ГПР ще е в размер на 159,19 % . Безспорно е
нарушен чл.19 ал.4 ЗПК и сумата платена за ПДУ подлежи на връщане от ответника на
ищеца цесионер .
Налага се изводът , че като е уважил иска СРС е постановил законосъобразно решение ,
което трябва да бъде потвърдено . С оглед изхода на делото в тежест на въззивника са
разноските на въззиваемата страна за адвокатско възнаграждение .
Поради материален интерес под 5000 лева на основание чл.280 ал.3 т.1 ГПК настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20080959 от 26.02.2023 г постановено по гр.д.№15393/21 г на
СРС , 164 състав .
7
ОСЪЖДА „П.К.Б. ” ЕООД ЕИК **** гр.София да заплати на „Т.К.“ ООД ЕИК ****
гр.София сумата от 400 лева разноски пред СГС .
Решението не подлежи на обжалване .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8