№ 841
гр. Плевен, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Станислава Т. Станева
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430104089 по описа за 2024 година
Иск с правно основание иск с правно основание чл.26, ал.1,
предложение трето ЗЗД, вр.чл.19, ал.4, чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
Производството е образувано по подадена искова молба от Л. В. С.,
ЕГН**********, *** в хода на процеса против нов ответник ***, *******, със
седалище и адрес на управление: *** след направен отказ от иска срещу
първоначалния ответник, в която се твърди, че ищцата е сключила с ответното
дружество договор за кредит №***, по силата на който са й предоставени в
собственост заемни средства в размер на 3000, 00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 50%, годишен процент на разходите - 62,82%. Твърди, че
съгласно чл.5 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията в договора, а
именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да
е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са
поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са
Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
1
класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход. Твърди, че в случай на неизпълнение от
страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.5 от договора,
същият дължи неустойка визирана в чл.11 на кредитора в размер на 3305,43
лева, която той следва да престара разсрочено заедно с погасителната вноска,
към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Доверителят ми е усвоил
изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за неустойка.
Твърди, че за да заобиколят материално-правните изисквания,
регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за
бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит
лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на
поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при
неизпълними условия и/ или предоставянето на банкови гаранции. След като
кредитодателите създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения
чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да
удовлетворят, те включиха в договорите за потребителски кредит санкции -
заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за
осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване
на фирми -гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха
допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената
възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване
за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Излага правни съображения за преценката на действителността на
клаузата за неустойка. Твърди, че предвидената неустойка в размер на 3305,43
лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото
тя е близо 100 % от заетата сума в размер на 3000,00 лева, без да зависи от
вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
2
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди, че в
настоящия случай са предвидени следните ограничения, създаващи условия
кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: • за
кредит от 3000,00 лева заемателят се е задължил да осигури поръчителство на
физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най- малко 7 пъти
размерът на минималната работна заплата за страната или сумата от 3920,00
лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на
предоставената в заем сума, • Ограничение в процесния договор за заем е
налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да
поръчителстват- те могат да бъдат само физически, не и юридически лица,
Гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне два пъти
колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от сключен
безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход
е необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от
граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен
директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и
недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД. Твърди,
че така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова
институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове
получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че неустойката е договорена в нарушение на
изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й
обезпечителна функция. Излага съображения, че в добросъвестните
отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди
сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или
частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Счита, че няма
житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на
обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква
едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на
дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу
3
неизпълнението. Счита, че е нормално и логично след като заемодателят
поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата
на някои от тях, той да не отпусне заема. Счита, че неустойката по спорния
договор има санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение
на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице,
което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им
препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели
да създаде предпоставки за начисляването на неустойката. Счита, че по
изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността
извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на
кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва на търговеца
- заемодател и го обогатява неоснователно.
Моли да бъде прогласена нищожността на клаузата от договора за
кредит №***, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 3305,43 лева,
като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално
- правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното
равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10
от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит. Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който оспорва основателността на предявения иск за недействителност
клаузата за неустойка. Излага множество правни и фактически съображения,
за обосноваване действителността на оспорената клауза. Моли исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира направените разноски. Прави възражение за
недължимост на разноските на ищеца по развити съображения. Прави
възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Между страните не е налице спор, че между тях е сключен Договор за
паричен заем с номер кредит №***, по силата на който са й предоставени в
собственост заемни средства в размер на 3000, 00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 50%, годишен процент на разходите - 62,82%. В чл.5 от
4
договора е уговорено, че договорът за заем следва да бъде обезпечен с банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл.9, ал.2 ОУ към
договора, а именно: едно иди две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на
най-малко 7 пъти размерът на минималната работа заплача за страната; в
случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един
от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работа заплата за
страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различие от „Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в чл.5 от договора, същият дължи
неустойка визирана в чл.11 на кредитора в размер на 3305,43 лева, която той е
уговорено да се заплаща разсрочено ведно с погасителната вноска.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
5
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за
потребителски кредит.
Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Липсва спор между
страните, че в договора са посочени индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да
6
върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, представен е погасителен план, в който са отразени размерът, броят,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед
изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, като съобразно приетото в съдебната практика следва да се
изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им
нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
Съдът намира за основателен предявеният иск с правно основание чл.26,
ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП за нищожност на клаузата на
чл.11, ал.2 от договора за такса за неустойка като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна.
В чл. 5 от Договора е посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова
гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на определени от кредитора условия. В чл. 11 страните са
договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 3305,43 лв.
Съдът намира, че клаузата за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за точно изпълнение.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уредената такса/неустойка в Тарифата е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4
7
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
Поради изложеното искът следва да бъде уважен, а съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 240 лв., при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните
размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е.
като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената
на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
8
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 240 лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на РС-Плевен държавна такса върху цената на предявените
искове в размер на 132,22 лв., както и 5 лв. в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист, тъй като ищцата е освободена от заплащане на разноски
9
по делото на основание чл.83, ал.2 ГПК.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, предложение
трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП по иска, предявен от Л. В. С., ЕГН**********, ***
против „***“ ООД, с ЕИК ******* със седалище и адрес на управление в ***
клаузата на чл.11, ал.1 от Договор за потребителски кредит № *** от
21.07.2023г., като противоречаща на добрите нрави и неравноправна.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
„***“ ООД, с ЕИК ******* със седалище и адрес на управление в *** ДА
ПЛАТИ на *** гр. ***, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *******, като
процесуален представител на Л. В. С., сумата от 240,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна
помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК „***“ ООД, с ЕИК ******* със
седалище и адрес на управление в *** ДА ПЛАТИ по сметка на РС-Плевен
сумата от 132,22 лв. за държавна такса, както и 5 лева в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10