Р Е Ш Е Н И Е № 601
гр. Сливен, 29.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХI-ти граждански състав, в открито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВА КОДЖАБАШЕВА
при секретаря АНДРЕАНА СТАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 6439 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по искова молба на Б.А.И., ЕГН: **********, с адрес ***, против ГД „Пожарна
безопасност и защита на населението“ към МВР - гр. София, ул. „Пиротска“ № 171 А,
с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 229, ал. 1, т. 9, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ от ЗМВР от 1997 г.
и чл. 212, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР от 2006
г. за признаване за установено правото на ищеца на платен допълнителен годишен отпуск
поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие, в периода от 01.01.2003
г. до 30.06.2014 г., както следва - по 4 дни допълнителен платен годишен отпуск
за положени от ищеца 32 часа извънреден труд над 50 часа за всяко от тримесечията
на процесния период или общо 184 дни.
Ищецът твърди, че се намира в служебно правоотношение с ответника, като през
процесния период е изпълнявал служебните си задължения на 24-часови смени, които
са имали непрекъснат характер с оглед естеството на противопожарната и спасителна
дейност и обстоятелството, че е следвало да се поддържа постоянна оперативна готовност
за отзоваване в рамките на 45 секунди при наличие на сигнал за пожар, бедствие,
авария или катастрофа. Работните смени са изпълнявани по утвърден от Началника на
РСПБ - гр. Сливен месечен график, като работното му време се е изчислявало сумирано
за тримесечен отчетен период. За всяко тримесечие се сумирали изработените от ищеца
часове и ако надвишавали нормата работно време за съответния отчетен период часовете
над установеното време съставлявали извънреден труд за работника, който съгласно
действащия за процесния период ЗМВР следвало да се компенсира с допълнително възнаграждение
за извънреден труд за часовете до 50 часа на отчетния период и с допълнителен платен
отпуск за извънреден труд за часовете над 50 часа за всяко тримесечие, в размер
до 12 дни за календарна година. През процесния период работодателят не изчислявал
правилно изработените от ищеца часове и по този начин извънредният му труд не бил
отчетен и компенсиран. Ответникът не отчитал пълната продължителност на положения
от ищеца труд по време на работните му смени, тъй като не включвал към работното
му време, времето, което ищецът ползвал за хранене, не отчитал времето за приемане,
инструктаж, сдаване и освобождаване от дежурство, които безспорно съставлявали действия
при изпълнение на служебните задължения по см. на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР, както
и не отчитал положения от ищеца нощен труд и не превръщал нощните часове в дневни
такива, каквото задължение имала при сумарното
изчисляване на работното време.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който излага становище за недопустимост на предявените искове, тъй като е изтекла 3-годишна погасителна давност за предявяването им, а и поради това, че към момента служебното правоотношение на ищеца с ответника не е прекратено. Евентуално се твърди неоснователност на предявените искове, тъй като времето за хранене на ищеца влиза в отработеното време и му е заплатено, а времето за приемане и предаване на дежурство и инструктаж е било изрично уредено с Наредба Iз-2101 от 2006 г. и Указания за прилагане на Инструкция Iз-2453 от 2012 г., а с Наредба Iз-1941 от 25.07.2011 г. фиксираното време за приемане и сдаване на дежурството е било премахнато и служителите не са принуждавани да идват по-рано или да отстъпват по-късно от дежурството. Твърди се, че през процесния период от време ищецът не е полагал извънреден труд над 50 часа за всяко от тримесечията, а положеният извънреден труд до 50 часа е бил заплатен от ответника. Оспорва се и преобразуването на положения от ищеца труд в нощните часове в дневни такива при твърдяното от ищеца съотношение 7/8 и се твърди, че не следва да се извършва такова приравняване.
В съдебно заседание ищецът чрез своя пълномощник
- адвокат поддържа предявения иск и моли съда да го уважи.
Ответната ГД „ПБЗН“ оспорва иска като
неоснователен и недоказан.
От събраните по делото доказателства, съдът
прие за установено от фактическа страна
следното:
Безспорни между страните са обстоятелствата, че ищецът е служител на ответната Дирекция както през исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., така и към момента на подаване на исковата молба.
От приетото заключение на допуснатата съдебно-икономическа експертиза, за изготвянето на което вещото лице е взело предвид събраните писмени доказателства по делото, както и показанията на разпитаните свидетели Петров и Лалов, по безспорен начин се установява, че през исковия период ищецът е положил общо 6070,636 часа извънреден труд, от които са изплатени 269,46 часа. От остатъка от извънредния труд от 5801,176 часа, 1965,134 часа трябва да се компенсират с парично възнаграждение, а 756,838 часа с допълнителен отпуск, тъй като максимално допустимото компенсиране е до 96 часа или 12 дни на година, като остава изработен извънреден труд от ищеца от 3079,204 часа над максимално допустимата норма, която подлежи на компенсация.
Исковата
молба е депозирана на 20.11.2018 г.
Въз основа на установеното от фактическа
страна и като взе предвид становищата на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Предявеният установителен иск е с правни
квалификации по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 229, ал. 1, т. 9, вр. чл.
212, ал. 5, т. 2, предл. второ от ЗМВР от 1997 г., съответно чл. 212, ал. 1, т.
3, във вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР от 2006 г. и е процесуално допустим, съгласно последователната практика на ВКС на РБ. Правният интерес на
ищеца се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на
предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с
допълнителен отпуск за положен извънреден труд, което право се
оспорва от ответната страна.
Възражението на ответника, релевирано в
отговора на исковата молба, за изтекла тригодишна погасителна давност по
отношение на предявения иск касае не допустимостта, а неговата основателност,
поради което и съдът намира, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен,
тъй като правото на ищеца на ползване на допълнителен платен годишен отпуск е погасено
по давност по отношение на целия исков период.
През исковия период отношенията между страните се уреждат от ЗМВР от 1997 г., в сила до 12.07.2006 г. и ЗМВР от 2006 г., в сила до 27.06.2014 г. Съгласно аналогичните разпоредби на чл. 229, ал. 1, т. 9 ЗМВР от 1997 г. и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни на година за положен извънреден труд над 50 часа за отчетен период. И в двата закона съществува ограничението отпуските да бъдат компенсирани с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение. Тъй като в случая се касае за държавни служители, то за неуредените въпроси следва да бъде прилаган Законът за държавния служител. В редакцията на ЗДСл от обнародването му през 1999 г. до изменението обн. ДВ, бр. 58 от 2010 г., в сила от 30.07.2010 г., разпоредбата на чл. 59, ал. 4 ЗДСл е гласяла, че неизползваният размер на платения годишен отпуск може да се ползва от държавния служител до прекратяване на служебното му правоотношение. В редакцията му след изменението обн. ДВ, бр. 58 от 2010 г., в сила от 30.07.2010 г., съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗДСл правото на държавния служител на платен годишен отпуск се погасява след изтичане на две години от края на годината, за която се полага този отпуск. Когато платеният годишен отпуск е отложен при условията и по реда на ал. 2, правото на държавния служител на платен годишен отпуск се погасява след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му. Аналогична е и разпоредбата на чл. 59а ЗДСл, в редакцията след изменението на закона, обн. ДВ, бр. 18 от 2011 г., в сила от 01.03.2011 г., която гласи, че когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност.
С оглед разпоредбите на чл. 59, ал. 5, съответно на чл. 59а
ЗДСл, правото на ползване по отношение неизползваните дни допълнителен платен
отпуск, на които ищецът е имал право от 2010 г., е погасено с изтичането на две
години, като за допълнителния платен отпуск през 2014 г., тази давност е
изтекла в края на 2016 г., почти две години преди датата на подаване на
исковата молба 20.11.2018 г.
Безспорно е, с оглед цитираните по-горе редакции на
приложимите разпоредби, че ищецът е имал право на допълнителен платен отпуск за
периода от 2003 г. до 2009 г. По делото не са представени доказателства, от
които да е видно, че ищецът е направил искане да му бъде разрешено ползването
на допълнителен отпуск и това да му е било отказано през посочения период от
2003 до 2009 г. Представено в съдебно заседание е единствено заявление за
ползването му с дата 02.04.2019 г., последваща датата на подаване на исковата
молба.
Специалните закони и подзаконовите нормативни
актове уреждат реда, по който служителят има правото да иска ползването на
полагащия му се допълнителен платен отпуск. След изтичането на всяка от
посочените години от 2003 г. до 2009 г., ищецът е можел, след като спази
съответната процедура, да поиска от работодателя да му бъде разрешено
ползването на допълнителния платен отпуск. Безспорно е, че погасителната
давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира да е
възникнало. След отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с
почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно
изявление, ако в определен срок тя не бъде извършена от
работодателя. Потестативното право на работника да извърши
компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е
длъжен да я извърши. Това потестативно право се погасява с тригодишна
давност, а ако трудовото правоотношение е било прекратено, на мястото
на потестативното право на служителя, което вече не може да бъде
упражнено, възниква вземане за парично обезщетение. Така в случая ищецът е
следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003 г. до края на
2006 г., за 2004 г. до края на 2007 г., за 2005 г. до края на 2008 г., за 2006
г. до края на 2009 г., за 2007 г. до края на 2010 г., за 2008 г. до края
на 2011 г. и за 2009 г. до края на 2012 г.
Искът е предявен на 20.11.2018 година, като
ответната Дирекция своевременно е направила възражението за погасяване по
давност, което се явява изцяло основателно.
При този изход на процеса, на основание чл. 78, ал. 3, вр.
ал. 8 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати направените от ответника разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.А.И., ЕГН: **********, с адрес ***, против Главна дирекция
„Пожарна безопасност и защита
на населението“ към МВР, с адрес гр. София, ул. „Пиротска“ № 171 А иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
229, ал. 1, т. 9, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ от ЗМВР от 1997 г. и
чл. 212, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 от ЗМВР от 2006
г. за признаване за установено правото на ищеца на платен допълнителен годишен
отпуск поради положен извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие, в
периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., както следва - по 4 дни допълнителен
платен годишен отпуск за положени от ищеца 32 часа извънреден труд над 50 часа за
всяко от тримесечията на процесния период или общо 184 дни, като НЕОСНОВАТЕЛЕН,
поради погасяване на правото на ползване по давност.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК Б.А.И., ЕГН: **********, с
адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на Главна дирекция „Пожарна
безопасност и защита на населението“ към МВР, с адрес гр. София, ул. „Пиротска“
№ 171 А сумата от 100 /сто/ лева, представляваща направени по делото
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Сливен в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: