№ /2019 год.
,гр.Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,шестнадесети състав, в публично
заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година
,в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Красимир Кипров при секретаря Елена
Воденичарова и с участието на прокурор С. И. ,като
разгледа докладваното от съдия Кипров адм.дело № 507/2019 год. , по
описа на съда,за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по
реда на чл.203 - чл.207 от АПК. Образувано
е по предявени от К.Т.С. и В.П.П.,*** съединени
искове с правно
основание по чл.1,ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините
за вреди /ЗОДОВ/ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди
в размер на 4604
лв. за всеки от ищците и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000
лв. за всеки един от тях ,причинени в периода от 5.09.2016 г. до 31.12.2018 г. с
отменената като незаконосъобразна заповед № 230/30.08.2016 г. на кмета на район
„Младост” и от незаконосъобразното
бездействие на кмета на община Варна по заявление с рег.№ РД19003157ВН/18.02.2019
г. за настаняване в друго общинско
жилище, представляващи по отношение на имуществените вреди разликата между
дължимия общински наем и платения от ищците за същият период свободен наем по
договор за наем от 5.09.2016г., а по отношение на неимуществените вреди такива изразяващи се в
притеснения,нерви,стрес и неудобство от преместването. В съдебно заседание
предявените искове се поддържат от упълномощения адвокат Г.И.,включително с
представената от него писмена защита с.д. 15356/15.10.2019 г.,съдържаща искане
за заплащане на сторените по делото разноски.
Ответникът
Община Варна,чрез упълномощения юрисконсулт В.В. в съдебно заседание и с
представената писмена защита с.д. 15522/18.10.2019 г. изразява становище за
неоснователност и недоказаност на предявените искове,като претендира отхвърлянето
им като такива и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Представителят
на Варненска окръжна прокуратура дава заключение за неоснователност на исковете
за обезщетение на имуществени вреди, а относно тези за неимуществени вреди за
присъждане на обезщетение по справедливост.
По
предявено от ответника оспорване на истинността на представените от ищците
договор за наем от 5.09.2016 г. и
разписки за плащане на наем по същият договор,приложени на л.31-35 от делото е
открито с определение от 9.04.2019 г. производство за проверка истинността на
тези частни писмени документи.
След преценка на
събраните по делото доказателства,съдът намира за установено от фактическа
страна следното :
С
издадена от директора на Лозаро-Винарски комплекс-Варна заповед № 53/20.04.1990
г. ,на основание чл.5 от З-на за наемните отношения /ЗНО/ ,в качеството си на
служител на ЛВК-Варна ищцата К.Т. П. /С./ е настанена с 5-членното си семейство в
жилищен блок в гр.Варна, ул.”Д.” № **,вх.*. След закриване на предприятието, К.Т.С.
продължава да обитава жилището заедно
със своя пълнолетен син В.П.П., плащанията за което са извършвани към Район „Младост”. Двамата работят в частния
сектор – тя в търговията,а той в строителството. С протокол от 15.02.2016 г. на
комисия назначена със заповед № 2218/27.05.2015 г. на кмета на община Варна е
констатирано,че сградите находящи се на ул.”Д.” № 32а и 32в са негодни за
обитаване,вредни в санитарно хигиенно отношение и са застрашени от самосрутване.
Констатациите са сведени до знанието на К.С. ***/24.08.2016 г. ,с което към същата е
отправена покана за доброволно освобождаване на сградата и предупреждение,че при неизпълнение в 7-дневен
срок от получаване на писмото, ще се пристъпи към принудително изземване по
реда на чл.65 от З-на за общинската собственост. В писмото е посочено,че същото
следва да се счита за уведомление по чл.26,ал.1 от АПК. След получаване на
писмото,С. и П. не освобождават наетото жилище,а предявяват пред ВРС иск за
установяване съществуването на валидно наемно правоотношение с Община Варна,по
който е образувано гр.дело № 10472/2016 г. По причина,че имотът не е освободен
от наемателите е станало невъзможно изпълнението на издадената от кмета на
община Варна заповед № 2471/12.07.2016 г. /л.145-147/ ,с която на основание
чл.195,ал.6 и чл.196,ал.1 и ал.3 от ЗУТ е било наредено премахване на
сградите,намиращи се на ул.”Д.” № 32. Издаването на тази заповед е станало
повод К.С. да регистрира на 18.07.2016 г. настоящ адрес *** – удостоверение на
л.148. Въпросните сгради са актувани като частна общинска собственост с АОС №
8686/15.10.2015 г.,като за тяхното освобождаване от наемателите, кметът на
район „Младост” издава заповед №
230/30.08.2016 г.,с която на основание чл.65,ал.1 и ал.2 от З-на за общинската
собственост /ЗОС/ нарежда изземването ,включително от К.Т. и В.П. на общинския имот,находящ се на ул.”Д.” № **.
След получаването на заповедта,двамата настоящи
ищци освобождават наетото жилище преди определената в нея дата за принудително
изпълнение , а на 9.09.2016 г. подават
до АС- Варна жалба срещу същата
заповед, по която е образувано адм.дело № 2574/2016 г. Делото е присъединено
към образуваното по жалба на другите наематели адм.дело № 2573/2016 г. по описа
на АС-Варна. В хода на съдебното производство К.С. и Вл.П.
предявяват искове за установяване
съществуването на наемно правоотношение по отношение на жилището,предмет
на оспорената заповед № 230/30.08.2016
г., разглеждането на които е отделено в друго производство,по което е образувано адм.дело № 2897/2016 г. по
описа на АС-Варна. Производството по това дело е прекратено с определение № 146/20.01.2017
г. ,оставено в сила с определение № 2421/27.02.2017 г. по адм.дело № 2215/2017
г. по описа на ВАС. С определението е прието ,че исковете са недопустими,тъй
като същият правен спор е бил разрешен с влязло в сила решение от 23.12.2016 г.
по гр.дело № 10472/2016 г. по описа на ВРС,с което исковете на К.С. и Вл.П. са
били отхвърлени като неоснователни. По искане на С. и П. за спиране
предварителното изпълнение на заповед № 230/30.08.2016 г. е образувано в АС-Варна адм.дело № 2538/2016 г. ,по
което е постановено определение от 10.09.2016 г. ,с което искането е отхвърлено
като неоснователно. Определението е отменено с определение № 11676/2.11.2016 г.
по адм.дело № 11187/2016 г. по описа на ВАС, като е постановено спиране на
предварителното изпълнение на заповед № 230/30.08.2016 г. С писмо рег.№ ОСИСД15005733ВН_015ВН_002МЛ/30.11.2016
г. на кмета на район „Младост”
/л.196-197 от приложеното адм.дело № 2573 от 2016г./, с мотив че
сградата е негодна за обитаване,вредна в санитарно-хигиенно отношение и
застрашена от самосрутване е предложено
на К.Т.С. и В.П.П. настаняване в СУПЦ „*********” гр.Варна,което те са отказали. По това време С. и П. обитават
жилището намиращо се на регистрирания от С. настоящ адрес ***, в което двамата
се нанасят след освобождаване на общинското жилище. Жилището се ползва
съвместно от двамата ищци и С.Г.В.,за което по делото е представен договор за
наем от 5.09.2016 г. /л.29-30/, подписан
за наематели от К.Т.С. и В.П.П.,а за наемодател от С.Г.В.. Според чл.4 от договора, наемателите дължат
на наемодателя В. месечен наем в размер на 400 лв. ,или по 200 лв. за всеки от
тях. Във връзка с този договор са съставени разписки за платен наем №1/15.11.2016г., № 2/3.02.2017г., №
3/14.04.2017г., № 4/5.05.2017г., № 5/6.08.2017г., № 6/м.09.2017г.,
№7/7.10.2017г., № 8/8.12.2017г., №9/10.01.с поправена година., № 10/2.03. с поправена
година. , № 11/5.04.2018г., № 12/6.05.2018 г. , №13/7.07.2017 г. , № 14/12.08. с
поправена година, № 15/4.09. с поправена година , № 16/10.10. с поправена
година , 17/2.11. с поправена година, № 18/5.12.2018 г. и № 19/29.12.2018 г. Във
всички разписки С.В. е вписан като
получател на посочената като наем сума, а в някои като броил сумата е посочена К.Т.С.,а в други е посочен В.П.П..
Според показанията на свидетеля С.Г.В.,текста от съдържанието на разписките е
изписан от К.Т.С.,на която той имал доверие, тъй като се познавали от много
години и се намирали в добри приятелски отношения,но подписът за получил сумата бил негов, а подписите
за броил сумата не може да определи
с точност на кого принадлежат - на С. или на П.. В хода на съдебното производство по
адм.дело № 2573/2016 г. е изпълнена
заповед № 2471/12.07.2016 г. на кмета на община Варна – сградата в която се
намирало ползваното от двамата ищци жилище е
премахната. Постановеното по
делото решение № 402/8.03.2017 г.,с което е отхвърлена жалбата на всички
наематели срещу заповед № 230/30.08.2016 г. на кмета на район „Младост” ,сред
които и настоящите ищци, е отменено с
решение № 10753/4.09.2018 г. по адм.дело № 4394/2017 г. по описа на ВАС,
съответно отменена е заповед № 230/30.08.2016 г. След приключване на касационното
производство, от адвокат Г.Х.И. е подадено в качеството му на пълномощник на К.Т.С.
и В.П.П. ***/18.02.2019 г. ,с което е отправено искане да се възстановят
правата на С. и П. по отменената със
съдебно решение заповед № 230/30.08.2016 г. ,като бъдат настанени в общинско
жилище като нуждаещи се,според категоризацията,която са имали към 30.08.2016 г.
По искането няма предприети действия от страна на общинската администрация,като
извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза установява,че ако ищците са
били настанени в равностойно общинско жилище,
всеки от тях би платил за периода от
5.09.2016 г. до 31.12.2018 г.
наем в размер на 825,44 лв.
При
така установените обстоятелства,съдът намира предявените искове за допустими,но
неоснователни.
Според
изложението в исковата молба,посочени са два източника на споменатите в нея
имуществени вреди,първият от
които представлява отменен незаконосъобразен административен акт - заповед № 230/30.08.2016 г. на кмета на район
„Младост”,а вторият представлява незаконосъобразно бездействие на кмета на
община Варна да настани ищците под наем
в друго общинско жилище. В обстоятелствената част на исковата молба ,исканията
във връзка с които се твърди,че е налице незаконосъобразно бездействие са
посочени като заявления от м.ноември 2018 г. и м.януари 2019 г. ,но сред
приложенията към молбата фигурира единствено заявление с рег.№
РД19003157ВН/18.02.2019 г. – л.12. Предвид многобройните разминавания и
допуснати грешки в текста на исковата молба,уточнено е от пълномощника на
ищците,че заявлението за настаняване в друго общинско жилище всъщност е това от
18.02.2019 г. – в този смисъл е направен в първото съдебно заседание доклада на
съда,по който възражение от страна на процесуалния представител на ищците не е
имало. Самите имуществени вреди са идентифицирани в исковата молба като разлика
между размера на платения от ищците свободен наем по договор за наем от
5.09.2016 г. и размера на общинския наем,който те биха платили за периода от
5.09.2016 г. до 31.12.2018 г.,ако не бяха отстранени от общинското жилище
с отменената като незаконосъобразна заповед № 230/30.08.2016 г. на кмета на район
„Младост”. Посоченият в исковата молба източник на неимуществени вреди е само
един и представлява отменен незаконосъобразен адм.акт, а именно заповед
№ 230/30.08.2016г. на кмета на район „Младост” – притесненията,нервите и стреса са
описани като свързани единствено с преместването и наложеното от
заповедта освобождаване на общинското жилище, но не и като такива причинени от липсата на настаняване в друго общинско
жилище.
Незаконосъобразната
заповед № 230/30.08.2016 г. ,действително представлява причина за освобождаване
от двамата ищци на жилището,в което С. е
била настанена със семейството си под наем със заповед № 53/20.04.1990г. на
директора на ЛВК- Варна. Към датата на
заповедта от 30.08.2016 г., същото жилище
е било частна общинска собственост,за
което обстоятелство не е налице спор по делото. Също така няма спор, като същевременно
е установено от показанията на разпитаната свидетелка М.Т.А. ,че към същата дата ищцата С. ***,поради
закриване на предприятието. При тези данни,за да са налице претърпени от ищците
имуществени вреди,горепосочената и свързана със заповед № 230/30.08.2016 г.
причинна връзка не е достатъчна – необходимо е още да е налице задължение за Община Варна към двамата ищци
по валидно съществуващо между тях наемно правоотношение през процесния период
от 5.09.2016 г. до 31.12.2018 г. Според мотивите на решение №10753/4.09.2018 г. по
адм.дело № 4394/2017 г. на ВАС, заповед № 230/30.08.2016 г. е
незаконосъобразна,тъй като не съдържа фактическо основание,което обосновава
посоченото в заповедта правно основание по чл.65,ал.1 от ЗОБС – посочено е,че в
заповедта не са изложени обстоятелства от които да се направи извод,че К.С. и
членовете на нейното семейство ползват имота без основание ; цитираният в
обстоятелствената част на заповедта констативен акт и писмата,с които
наемателите са поканени да освободят имота,тъй като е негоден за ползване,не са
факти,които изключват правото им да ползват общинско жилище. Посочено е още в
мотивите,че жалбоподателите са носители на права по наемно правоотношение,което
не е прекратено на някое от предвидените в Закона за общинската собственост
основания. Мотивите обаче не се ползват със силата на присъдено нещо,нито пък
изложените в тях фактически констатации се ползват със задължителна
доказателствена сила. В тази връзка, обективните
предели на силата на присъдено нещо на решението обхващат само и единствено разрешеният
с него въпрос за законосъобразността на
заповед № 230/30.08.2016г.,т.е. решението не съдържа произнасяне за
съществуването на наемно правоотношение за период от време следващ датата на издаване на отменената заповед. В исковата молба,съществуването на наемно
правоотношение е обосновано чрез възпроизвеждане на становището на касационната
инстанция,изразено в мотивите на съдебно решение № 10753/4.09.2018 г. по
адм.дело № 4394/2017 г. по описа на ВАС, което обаче има предвид само фактите към датата на издаване на заповед
№ 230/30.08.2016 г. Доколкото съществуването на наемното правоотношение и през процесния период от 5.09.2016 г. до
31.12.2018 г. е обусловено от наличието на заповед за прекратяването му,а
издаването на такава нито се твърди,нито се доказва от страна на ответника,то
съдът приема,че такова е съществувало през целия посочен период. Наличните в приобщеното адм.дело № 2573/2016 г. по описа
на АС-Варна данни за адм.дело № 2897/2016г. по описа на АС-Варна /л.214-215/, в
определението по което е цитирано решение от 23.12.2016 г. по гр.дело №
10472/2016г. по описа на ВРС,с което
предявен от двамата ищци с такова основание установителен иск е бил
отхвърлен като неоснователен,не сочат на обратния правен извод – ответникът не
се позовава на това решение и съответно то не е приложено по настоящото дело,а от друга страна е видно,че силата на присъдено нещо по него не касае процесния период. При наличието на валидно
наемно правоотношение и след датата 30.08.2016 г., то действително е съществувало задължение за настаняване на ищците в друго общинско
жилище и без да е налице изрично отправено такова искане, след като обитаваното
от тях е подлежало на премахване по силата на
заповед № 2471/12.07.2016 г. на кмета на община Варна. Задължението за
издаване на настанителна заповед не е изпълнено от кмета на район „Младост”,който в
случая се явява компетентния орган съгласно правомощията дадени му с разпоредбата на чл.13 от Наредбата на Общински съвет-Варна за
установяване на жилищни нужди на гражданите, настаняване и продажба на общински
жилища. Неизпълнението на това задължение представлява незаконосъобразно
бездействие имащо пряка причинно-следствена връзка с описаните в исковата молба
имуществени вреди. Обективното и реално възникване на последните обаче би било налице
само ,ако ищците действително са заплащали през периода от 5.09.2016 г. до
31.12.2018 г. свободен наем в размер
по-висок от този дължим по наемното правоотношение с ответника. Доказателствената тежест за
установяването на такива факти е изцяло
за ищците и тя им е указана от съда в първото съдебно заседание. За
установяване размера на платения през процесния период свободен наем ищците представят писмени
доказателства – договор за наем от 5.09.2016 г. и разписки за платен
наем,приложени на л.29-35 от делото,според които платеният за периода наем е в
размер на 5200 лв. за всеки ищец. С извършената по искане на ищците съдебно-счетоводна
експертиза е
установен наем през периода от 5.09.2016 г. до 31.12.2019 г. за равностойно
общинско жилище в размер на 825,44 лв.
за всеки от тях. Разликата в размер на 4 374,56 лв. би представлява имуществена вреда за всеки ищец, ако сумата
от 5200 лв. е била действително платена от него. Единственото безспорно в
това отношение обстоятелство е датата на освобождаване на общинското жилище –
ответника признава в първото съдебно заседание,че това е датата 5.09.2016 г. С оспорването от страна на ответника на цялото съдържание на договора от 5.09.2016
г. и
на съдържанието на разписките към него
е повдигнат спор,включително такъв за реално извършено през процесния
период плащане от всеки ищец на сумата от 5200 лв. Откритото производство по чл.193
от ГПК за проверка истинността на тези частни писмени документи се отнася
единствено до тяхната формална доказателствена сила по чл.180 от ГПК , т.е. до авторството или автентичността на подписите на посочените в
тях лица. Съобразявайки се с дадените от съда указания за доказателствената тежест по чл.193,ал.3,изр.2
от ГПК ,ищците сочат гласни доказателства за установяване истинността на
подписите – поискан е разпит като свидетел на посоченият в договора наемодател С. Г. В..
В показанията си същият излага сведения не само относно авторството на
подписите,но и относно съдържанието на оспорените документи,което обаче е извън обхвата на проверката по чл.193 от ГПК. Обосновани
съмнения в достоверността на показанията на свидетеля В. в частта им относно авторството на подписите в
договора за наем и авторството на подписа в разписките за получил сумата не са
налице,поради което съдът приема договора за наем за истински документ, а разписките
представляват истински документ в частта им относно подписа на С.Г.В. за
получил сумата - за тях оспорването не е
доказано. Относно авторството на подписа в разписките за броил сумата,ищците не
са се справили със съществуващата за тях доказателствена тежест за установяване
истинността на документите в тази им част – свидетелят В. в отговор на
поставеният от прокурора въпрос дава показания,че не може да каже чий е подписът в разписките за
броил сумата. С оглед последното, оспорването на истинността в тази част на всички разписки е доказано,съответно
те представляват неистински документ в същата част. Недоказаното оспорване на
истинността, съвсем не означава обаче,че съдържанието на документите е вярно – съобразно
разпоредбата на чл.178 от ГПК, същото подлежи на преценка с оглед на всички
обстоятелства по делото. Първото наведено такова от страна на ответника е
относно датата на договора за наем от 5.09.2016 г. – тъй като договорът е със
срок до 30.07.2019 г. или за 33 месеца,т.е. за период по-дълъг от една година и
не е вписан съобразно изискването на чл.4,б.”е” от Правилника за вписванията,
то ответникът твърди,че същият не притежава достоверна дата за трето
лице,каквото се явява той. Възражението на ответника е основателно,тъй като
ищците не са установили достоверна дата по правилото на чл.181 от ГПК. Що се касае до
разписките,няма такава за заплащане на наем за м.09.2016 г.,а съдържанието на
някои от останалите такива е изпълнено с противоречия,а други имат поправки в датата на издаване. Разписките с поправена
година в датата на издаване са посочени по-горе,а противоречия има както следва : разписка №1 се отнася за
м.Х,ХІ и ХІІ.2016 г.,но вместо сумата от 1200 лв. за тези три месеца,в нея е
посочена сума от 800 лв. ; разписка №13 би следвало според поредността на номерацията
да се отнася за м.VІІ.2018 г.,но в нея е посочена дата на издаване 7.07.2017 г.
Дадените в тази връзка показания на
свид.В. са неясни и вътрешно противоречиви. Така,същият веднъж твърди,че
разписка №13 за месец юли не била дублираща,а допълнителна,но след това
заявява,че тя не била достоверна,а
достоверна била разписка №5 за м.07.2017 г. При тези показания,неясно е коя според
свидетеля е разписката за м.07.2018 г. Свидетелят
твърди,че разписка №14 се отнасяла за
2017 г. и била невалидна,тъй като дублирала разписка № 5 за м.август 2017 г. –
неясно е коя според него е разписката за м.август 2018 г. Свидетелят твърди,че разписка № 6 за м.09.2017
г. била невалидна,тъй като дублирала разписка № 15 за месец ІХ.2017г. – неясно
е коя според свидетеля е разписката за месец септември 2018 г. Свидетелят твърди,че разписка № 16 за м.10.2017 г. била невалидна,тъй като
дублирала разписка № 7 за м.Х.2017 г. – неясно е коя според свидетеля е
разписката за м.Х.2018 г. Показанията на свид.В. в частта им за получени от
него и платени от ищците суми по въпросните разписки,съдът намира за
недостоверни – при реално негово участие в подобни икономически отношения,той
би имал необходимата за тях яснота,каквато очевидно отсъства в показанията му -
тези показания на свидетеля,съчетани с
поправките в годината на издаване на разписките водят до невъзможност да се
разбере коя от тях за кой период се отнася. От друга страна поправките сочат,че
разписките не са съставяни по време съвпадащо с посочените в тях периоди,като
най-вероятно всички те са съставени наведнъж и то погрешно,а след
това годината в датата на издаване е била поправена в съответствие с
хронологията на техните номера – иначе не би се допуснало смесване на толкова
отдалечени един от друг във времето периоди от 2017 г. и 2018 г. Значение за верността в съдържанието на разписките имат и
установените чрез показанията на свидетеля В. факти за изписване на текста им
изцяло от ищцата К.С.,както и липсата на достоверни доказателства за твърдяното
от свидетеля заплащане в качеството му на наемодател на
данък върху доход от наем – от съдържанието на представената разписка изход.№
035621901250537/ 14.05.2019 г. е невъзможно да се установи дали тя представлява
относимо към тези обстоятелства доказателство,още повече,че
няма данни за подавани декларации по З-на за данък върху доходите на
физическите лица. Неистинността на положените в разписките подписи за броил
сумата няма значима относителна тежест за доказателствената сила на тези документи,
тъй като предвид показанията на свид.В.,че С. е изпълнила целият им текст,то
най-вероятно тази неистинност се изразява в това,че С. е положила подпис от
името на П.. Съществено според съда е обаче значението на останалите горепосочени
обстоятелствата ,тъй като те са пряко
свързани с верността в съдържанието на разписките в качеството им на частни
писмени документи – същите преценени в съвкупност,включително с установените
чрез показанията на свид.В. факти за изключително близки и приятелски отношения
между него и семейството на ищцата С., сочат на извода,че съдържанието на
разписките е невярно. Този извод налага друг такъв,а именно,че от страна на
ищците не е доказано в условията на съществуващо за тях пълно и главно
доказване,че те са платили през периода от 5.09.2016 г. до 31.12.2018 г. посочената в исковата молба като
свободен наем сума в размер на 5400 лв. за всеки от тях. При недоказано плащане на свободен наем, не е
установено и възникването за двамата ищци на описаните в исковата им молба
имуществени вреди. Отсъствието на този
елемент от състава на отговорността по чл.1,ал.1 от ЗОДОВ прави предявените искове за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди изцяло неоснователни и недоказани,което налага
отхвърлянето им като такива.
Неимуществените
вреди са описани в исковата молба като такива
пряко свързани с преместването,което от своя страна е причинено с
незаконосъобразната заповед №
230/30.08.2016 г.,налагаща освобождаване на общинското жилище. Към посочената в
исковата молба дата на преместване – 5.09.2016 г.,е съществувал стабилен
адм.акт ,а именно заповед № 2471/12.07.2016 г. на кмета на община Варна,която е
нареждала премахване на сградата ,в която се е намирало ползваното от ищците
общинско жилище. Съобразно този факт,законосъобразното развитие на
правоотношенията между ищците и кмета на район „Младост” е предполагало
настаняването им в друго общинско жилище,което също е свързано с преместване –
оставането на ищците в сградата на ул.”Д.” № **
е било обективно
невъзможно,тъй като поради констатациите,че същата е негодна за обитаване и застрашена от
самосрутване,тя е била опасна за живота и здравето на всички нейни
обитатели,включително и за самите ищци. След като в конкретния случай преместването
е било неизбежно,то за да са налице
описаните в исковата молба неимуществени вреди – притеснения,нерви,стрес
и неудобство свързани с преместването в жилището на адрес ж.к.” ****” бл.**,ап.** ,
необходимо е същите да са различни в смисъл увреждащи в по-голяма степен
,например по –интензивни в сравнение с притесненията,нервите ,стреса и
неудобството от преместването в общинско жилище, в който случай би било налице
законосъобразно развитие на правоотношенията
между страните. При съществуващата за ищците доказателствена тежест,такива
данни не са установени от тях. Напротив,доказано е от ответника,че ищцата С. е
с регистриран на 18.07.2016 г. настоящ адрес,съвпадащ с този на който се е
преместила с другия ищец на 5.09.2016 г. Последното сочи,че ищците са били подготвени за
преместването и то не е било изненадващо
за тях,още повече,че с писмото от
24.08.2016 г. те са били поканени
да освободят жилището. При тези обективни данни, ищците сами са си причинили
притесненията,нервите,стреса и неудобството,отказвайки да се съобразят с
поканата от 24.08.2016 г. ,което от своя страна е наложило издаването на
незаконната заповед № 230/30.08.2016 г. за изземване на имота. Изложеното
налага извода,че сочените в исковата
молба неимуществените вреди макар и да са настъпили за ищците според събраните по делото гласни
доказателства,то те не са налице пряка и непосредствена последица от отменената
незаконосъобразна заповед №230/30.08.2016 г. по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Отсъствието на този необходим за отговорността по чл.1ал.1 от ЗОДОВ
елемент,налага отхвърляне на исковете за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди като неоснователни и недоказани.
При този изход от делото,сторените от
ищците разноски следва да останат за тяхна сметка. Заявената от ответника с писмената му защита претенция за заплащане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение е неоснователна. Отговорността за
разноски по чл.10,ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ е специална по отношение уредбата в ГПК,поради което последната е
неприложима. Отговорността на ищеца по чл.10,ал.2 е различна от тази на ответника по
чл.10,ал.3 от ЗОДОВ – за разлика от
втората,първата не включва в понятието разноски по производството възнаграждението
на адвокат или юрисконсулт,поради което такова не се дължи.
Предвид
изложеното,съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни и недоказани предявените от К.Т.С.
ЕГН ********** и В.П.П. ЕГН ********** *** искове
с правно основание по чл.1,ал.1 от ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди в
размер на 4604 лв.
за всеки от ищците и обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв. за
всеки от тях във връзка с отменената като незаконосъобразна заповед №
230/30.08.2016 г. на кмета на район „Младост” и соченото като незаконосъобразно
бездействие на кмета на община Варна по
заявление на ищците с рег.№ РД19003157ВН/18.02.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна претенцията на Община Варна да бъдат осъдени К.Т.С. и В.П.П.
да заплатят разноски за юрисконсултско възнаграждение.
ПРИЗНАВА,че не е доказано оспорването на
истинността на договор за наем от 5.09.2016 г. и на приложените на л.31-35 от
делото разписки № 1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,11,12,13,14,15,16,17,18 и 19 в частта им относно авторството на С.Г.В. в подписите за получил сумата.
ПРИЗНАВА за неистински частни писмени документи
същите разписки в частта им относно авторството на К.Т.С. и В.П.П. в подписите за броил сумата.
Решението подлежи на обжалване и протестиране пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по
делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :