№ 5615
гр. София, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506287 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20083594/16.03.2023г., постановено по гр.д. №65155/2020г.
по описа на СРС, 71 състав, е признато за установено по реда на чл.415, ал.1
от ГПК, че М. Н. А. дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата от
340,69 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от м.05.2016г. до м.04.2019г. за топлоснабден имот –
апартамент (без номер), находящ се в гр. София, ул. ****, партер вдясно,
ведно със законна лихва от 13.07.2020г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 68,87 лева за периода от 16.05.2017г. до 11.06.2020г., сумата
16,52 лева – главница, представляваща дължима сума за дялово разпределение
за периода от м.03.2017г. до м.04.2019г., ведно със законна лихва от
13.07.2020г. до изплащане на вземането, като е отхвърлен изцяло искът за
мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 3,51 лева
за периода от 01.05.2017г. до 11.06.2020г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №30189/2020г. на СРС, 71 състав.
Подадена е въззивна жалба от ответницата М. Н. А., чрез пълномощника
адв. Н. И., срещу решението в частта, с която предявените срещу нея искове са
1
уважени. Излагат се оплаквания, че решението е неправилно, постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон, а в мотивите съдът не
обсъдил обстоятелства от съществено значение за делото и не достигнал до
правни изводи, базирани на тези обстоятелства. Поддържа, че ищецът не
установил наличието на облигационна връзка между страните. По делото
останал недоказан фактът , че М. А. е собственик на процесния имот за
процесния период. Оспорва и претенцията за мораторна лихва, като излага
доводи, че по делото не били представени доказателства за датата, на която е
настъпила изискуемостта на вземанията. Счита, че разпоредбата на чл.33 от
общите условия на ищцовото дружество от 2014г. е нищожна. Поддържа също
така, че съгласно общите условия на ищеца от 2016г. е неприложима
разпоредбата на чл.33, ал.4 от ОУ, тъй като издаването на общата фактура за
процесния период е настъпило след изтичане на предвидения в общите
условия 45-дневен срок за плащане, поради което вземанията ставали
изискуеми след покана, каквато нямало данни по делото да е връчена. Излага
доводи, че претенцията за такса за услуга дялово разпределение е
неоснователна, тъй като ищецът не легитимиран да претендира плащането .
Поддържа, че част от вземанията са погасени по давност. Поради изложеното
моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД, чрез пълномощника
юрисконсулт И.М., с който жалбата се оспорва и се прави искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
2
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация
София“ ЕАД срещу М. Н. А. положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от
ГПК по ч.гр.д. №30189/2020г. на СРС, 71 състав.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице
– собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща през исковия период, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
3
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на
имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна
енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден имот.
От приетите писмени доказателства по делото - нотариален акт, портокол за
сключена съдебна спогодба и удостоверение за наследници на Н.Ф.Я., се
установява, че през исковия период процесният топлоснабден имот е бил
съсобствен между ответницата М. Н. А. и В.Н.Я. при равни квоти, като
същите са придобили правото на собственост върху имота на основание
наследствено правоприемство от Н.Ф.Я., починала на 08.06.2015г. Съгласно
разпоредбата на чл.63, ал.1 от Общите условия при смърт на купувач-
физическо лице наследниците или лицето, придобило жилището по силата на
договор за гледане и издръжка или по дарение, са длъжни да уведомят
писмено продавача в срока по чл.14 чрез подаване на заявление до продавача
за промяна на партидата, с приложено копие на удостоверение за наследници
или съответно на акта за собственост, а според ал.2 на същата разпоредба в
случаите по ал.1, продавачът променя партидата на името на наследника или
на един от наследниците, по писмено споразумение между тях, или на името
на лицето, придобило собствеността на жилището по силата на акта. В случая
е представено заявление – декларация от 02.12.2019г. от В.Н.Я. до ищцовото
дружество да му бъде открита партида за доставка на топлинна енергия за
4
процесния имот. Същото обаче е подадено след процесния период, поради
което въззивната инстанция приема, че преди подаване на заявлението, с което
топлопреносното предприятие е уведомено за постигнатото между
наследниците споразумение по смисъла на чл.63, ал.2 от общите условия
партидата за процесния топлоснабден имот да бъде открита на името на един
от тях, който да отговаря за задълженията за доставената топлинна енергия за
имота, съсобствениците на имота отговарят за задълженията за доставената
топлинна енергия за процесния топлоснабден имот, съобразно квотите си в
съсобствеността.
Поради това за процесния период ответницата, която е била собственик
на топлоснабдения имот, има качеството на потребител на топлинна енергия
за имота и дължи заплащане на ½ от дължимите суми за доставената топлинна
енергия за имота.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
5
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане
на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е
възложено на „Нелбо“ ЕАД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за собственика на имота е възникнало задължение по силата на
закона и договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество
количеството подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
Ответницата, чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че е
платила на ищцовото дружество дължимите суми за доставената топлинна
енергия за процесния период, не е ангажирала по делото доказателства за
извършени плащания.
По отношение на иска за установяване дължимост на такса за услугата
дялово разпределение:
По арг. от чл. 139, ал. 2 ЗЕ, дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в
публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Съгласно чл. 139в ЗЕ, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
6
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на
чл. 139б (при Общи условия), в който се уреждат цените за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от
страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това - от
топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово
разпределение – арг. чл. 139, ал. 3, т. 4 ЗЕ. Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1
и 2 от ОУ, приложими за процесния период, потребителите (клиентите)
заплащат на доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за
извършване на услугата дялово разпределение от избрания от тях търговец,
като стойността й се формира от: 1 цена за обслужване на партидата на
клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2 цена за отчитане на
един уред за и броя на уредите в имота на клиента и 3 за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът
на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ
начин на клиентите. Предвид изложеното, ищецът е активно
материалноправно легитимиран по иска за заплащане на услугата дялово
разпределение. Установено е по делото и обстоятелството, че през процесния
период третото лице – помагач е извършвало дялово разпределение на
топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна уредба, като са
издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово разпределение за
абонатен №11896. Предвид изложеното, искът за такса за дялово
разпределение за процесния период е основателен.
Ответницата е направила възражение за изтекла погасителна давност,
което въззивната инстанция приема за основателно. Според становището,
възприето в Тълкувателно решение №3/2011г. ОС на ГК и ТК на ВКС на РБ
вземанията за потребената топлинна енергия са такива за периодични
плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна погасителна
давност, съгласно чл.111, б."в" от ЗЗД. Различният размер на всяка месечна
вноска не променя периодичния характер на вземането за нея, защото то
произтича от повтарящите се еднородни задължения с посочен в общите
условия падеж. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността
започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните
7
задължения давността тече от деня на падежа. В случая според общите
условия месечните суми за топлинна енергия са били дължими в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за
задълженията за месечни вноски, определени по прогнозна консумация на
сградата, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срока
за тяхното заплащане. В случая заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на
13.07.2020г., съответно, вземанията на ищцовото дружество за стойността на
доставената топлинна енергия с настъпил падеж преди 13.07.2017г. са
погасени по давност, т.е. вземанията за доставената топлинна енергия за
периода от м.05.2016г. до м.04.2017г. в размер на 177,19 лева. Погасени по
давност са и вземанията за такса за извършена услуга дялово разпределение за
периода от м.03.2017г. до м.06.2017г. в размер на 4,99 лева, като по отношение
на тези вземания давността тече от момента на възникването им, съгласно
чл.114, ал.2 от ГПК, доколкото в общите условия не е уреден ред и начин на
плащане на тези задължения. Поради изложеното обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта, с която са уважени претенциите за стойност
на доставена топлинна енергия и за извършена услуга дялово разпределение
за посочените периоди и размери, като бъде постановено решение, с което
тези искове да бъдат отхвърлени.
По отношение на иска за обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху вземанията за доставената топлинна енергия:
Относно изискуемостта и забавата на дължимите суми за консумирана
топлинна енергия през процесния период са приложими Общи условия на
"Топлофикация София" ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на
КЕВР. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от ОУ - 2016 г., месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за
топлоснабдяването (по прогнозно количество), се формира въз основа на
определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за
периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а
месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в
която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 73 от Наредбата
(на база реален отчет), се формира въз основа на определеното за него реално
количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача. В ал. 3 на чл. 32 ОУ - 2016 г. е
8
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за
отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и
фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 клиентите
са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45- дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал. 4 на чл. 33
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само
за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Тъй като според събраните доказателства на ответницата е начислявана
топлинна енергия по прогнозен дял, приложим е чл. 32, ал. 3 ОУ. Спрямо
общите фактури по чл. 32, ал. 3 ОУ процесния период, разпоредбата на чл. 33,
ал. 4 ОУ е неприложима, тъй като отчитането на ИРРО, изготвянето на
изравнителните сметки и издаването на общите фактури за този период е
настъпило след предвидения в ОУ- 2016 г. 45-дневен срок за плащане. Общите
фактури за отчетния период са издадени съответно на 31.07.2017г., 31.07.2018
г. и 31.07.2019., а 45-дневният срок е изтекъл на 14.06.2017г., съответно
14.06.2018г. и 14.06.2019г. (45 дни след изтичане на отчетния период, за който
се отнася фактурата, считано от 30.04.2017 г., респ. 30.04.2018г. и
30.04.2019г.). Към този момент обаче по делото е установено, че общата
фактура не е била издадена не е установено и изравнителните сметки да са
били връчени на потребителите и на абонатите и да са били стабилизирани,
тоест да е изтекъл срока за възражения срещу тях и такива да не са подадени.
Точното изпълнение на длъжника е било възможно само при съдействие от
страна на кредитора - измерване на потреблението и разпределяне на
енергията, посочването на дължимата сума за реално потребената сума в
издадена за същото фактура след стабилизирана изравнителна сметка.
Неиздаването на изравнителна сметка и на фактура по нея в срок преди да
изтече срока за плащане от 45 дни след края на съответния отчетен период,
прави невъзможно точното изпълнение на задължението на длъжника да
плати в уговорения в ОУ срок. Така кредиторът е изгубил привилегията по
общите условия за уговорения падеж за плащане на задълженията по
изравнителните сметки. При това положение, с оглед неприложимостта на
цитираните по-горе клаузи на Общите условия, съобразно разпоредбата на чл.
9
84, ал. 2 ЗЗД ответникът изпада в забава след покана, каквато не се твърди,
нито се доказва да е отправена от ищеца до ответника. Поради изложеното
решението се явява неправилно в частта, с която е признато за установено
съществуването на вземане за мораторна лихва в размер на 16,52 лева, и
следва да бъде отменено в тази част, като бъде постановено решение, с което
тази претенция да бъде отхвърлена.
По разноските:
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с
която в полза на ищеца са присъдени разноски за разликата над сумите от
138,38 лева за исковото производство и 30,75 лева за заповедното
производство, съобразно уважената част от исковете.
При този изход на спора, с оглед частичното отхвърляне на жалбата,
право на разноски имат и двете страни.
На въззивника М. Н. А. следва да бъдат присъдени разноски за държавна
такса за въззивното производство, съразмерно с уважената част от жалбата, в
размер на 14,75 лева. В полза на нейният процесуален представител адв. Н. И.
следва да бъде присъдено на основание чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско
възнаграждение за предоставена на ответницата безплатна правна помощ за
въззивното производство, съразмерно с уважената част от жалбата, в размер
на 200 лева, както и в размер на още 177,56 лева за първоинстанционното
производство. Неоснователни са поддържаните от адв. И. доводи, че следва да
му бъде присъдено адвокатско възнаграждение за въззивното производство в
размер на 800 лева за защита по два иска, като се позовава на разпоредбата на
чл.2, ал.5 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В тази връзка следва да се има предвид
практиката на СЕС, според която съдът определя размера на разноските, като
отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е
обвързан нито от уговорения от страната и процесуалния му представител
размер на адвокатското възнаграждение, нито от минималния размер на
адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. Следва да се отбележи
също така, че предявените в настоящото производство искове не предполагат
самостоятелна защита.
Въззиваемата страна е подала единствено бланкетен отговор на
въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в
10
проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което
съдът намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й
се присъждат.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №20083594/16.03.2023г., постановено по гр.д.
№65155/2020г. по описа на СРС, 71 състав, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено по реда на чл.415, ал.1 от ГПК, че М. Н. А. дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 177,19 лева, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2016г. до
м.04.2017г., ведно със законна лихва, считано от 13.07.2020г. до изплащане на
вземането, 4,99 лева, представляваща такса за услуга дялово разпределение за
периода м.03.2017г. до м.06.2017г., ведно със законна лихва, считано от
13.07.2020г. до изплащане на вземането, 68,78 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
16.05.2017г. – 11.06.2020., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 31.08.2020г. по ч.гр.д. №30189/2020г. на СРС, 71
състав, както и в частта, с която е осъдена М. Н. А. да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД разноски за исковото производство за разликата
над сумата от 138,38 лева до пълния присъден размер от 334,75 лева, и
разноски за заповедното производство за разликата над сумата от 30,75 лева
до присъдения размер от 74,39 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, срещу М. Н. А., ЕГН **********, положителни установителни
искове с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД за
установяване дължимостта на следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 31.08.2020г. по ч.гр.д. №30189/2020г. на
СРС, 71 състав: 177,19 лева, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за топлоснабден имот на адрес гр. София, ул. ****, партер
вдясно, апартамент (без номер), аб.№11896, за периода от м.05.2016г. до
м.04.2017г., ведно със законна лихва, считано от 13.07.2020г. до изплащане на
11
вземането, 4,99 лева, представляваща такса за услуга дялово разпределение за
периода м.03.2017г. до м.06.2017г., ведно със законна лихва, считано от
13.07.2020г. до изплащане на вземането, и 68,78 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
16.05.2017г. – 11.06.2020.
ПОТВЪРЖДАВА решение №20083594/16.03.2023г., постановено по
гр.д. №65155/2020г. по описа на СРС, 71 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
М. Н. А., ЕГН **********, разноски за въззивното производство в размер на
14,75 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, да заплати на адв. Н. И. И. адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна помощ на въззивницата – ответник в производството
М. Н. А., както следва: в размер на 200 лева за въззивното производство и в
размер на още 177,56 лева за първоинстанционното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12