О П Р Е Д Е Л
Е Н И Е
София, 31.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І
ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 3-ти състав, в закритото заседание на тридесет и първи юли през хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА
като разгледа докладваното от
съдия Желявска гр. дело № 17190 по описа
за 2018 год., за да се произнесе, взе пред вид:
Предявен е иск от „Т.Е.“ ООД, ЕИК
******, чрез адв. А.В.и
адв. Р.Т., САК, съд. адрес: София, ул. ******, против Р.Б., представлявана от М.
на ф., София, ул. ******, за заплащане на сумата 89
262,29 лв., представляваща имуществени
вреди на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, представляващи удържана такса, в
размер на 20% за производство на електрическа енергия през периода 01.01,2014
г. – 09.08.2014 г., ведно с мораторна лихва в
размер 9 998,67 лв.
за периода 31.01.2014 г. -30.11.2018
г. И законните последици – лихва и разноски.
При условията на евентуалност са предявени претенции за същите суми,
включващи главница и мораторна лихва, с правно основание, съответно: чл. 55,
ал. 1, предл. 1во ЗЗД и чл. 59 ЗЗДВ, със законните последици.
Ишецът твърди, че е производител на електроенергия
от възобновяеми източници (солар) като експлоатира фотоволтаична електрическа
централа. Обектът е въведен надлежно в
експлоатация с Разрешение за ползване № ДК-07-ЮЦР-160 от 27.06.2012 г., като за
него е сключен Договор за присъединяване № ********* от 10.10.2011г. издадено в
съответствие с установената процедура по Закона за устройство на територията с
мрежовия оператор “ЕВН България Електроразпределение“ АД (ново наименование
„Електроразпределение Юг“ ЕАД).
Ищецът
е сключил с ЧЕЗ Е.Б.АД, Договор а изкупуване на електрическа енергия № 703 от
27.07.2012г. и продава произведената енергия от възобновяем източник по
преференциална цена.
Според заявеното в исковата молба,
посредством § 6, т. 2 и 3 от заключителните разпоредби към Закона за държавния
бюджет на Р.Б. за 2014 г ., в началото
на 2014 г. е била
въведена 20 процентна такса, като
са се създадли: чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал.
1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в ЗЕВИ.
Считано от
01.01.2014 г. разпоредбите, касаещи въведената такса, са породили правно
действие и такава е била удържана директно от производителите на електрическа
енергия.
По – нататък в исковата молба ищецът твърди, че,
поради липсата на правни и фактически основания, които да обосноват налагането
на процесната такса, Конституционният съд на РБ е установил противоречие на
въведените допълнения в ЗЕВИ с разпоредбата на чл. 60, ал. 1, чл. 19, ал.2 и
ал. 3 и и чл. 4, ал. 1 КРБ, поради което с Решение № 13/31.07.2014 г. тези норми
са обявени за противоконституционни.
В тази връзка в чл. 22, ал.4 Закона за Конституционния
съд на РБ е предвидено, че „възникналите правни последици от обявения за
противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил“ и,
следователно, законодателят е длъжен да уреди възникналите правни последици от
неговото прилагане - удържаната такса от 20 % в периода от 01.01.2014 г. до
влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. на Конституционния съд, като, по
този начин преуреди тези правоотношения, породени по време на действието на
противоконституционните разпоредби от ЗЕВИ, които са нанесли значителни
имуществени вреди на цял сектор от частноправни субекти в резултат на
ежемесечното заплащане на 20% такса, наложена върху приходите им от произведената
от тях енергия.
Ищецът се позовава на разпоредбата на чл. 88 от
Правилника за дейността на 42 - то Народно събрание, която предвижда двумесечен
срок, за приемане на нова правна уредба.
Ищецът заявява, че удържаните му
суми, представляващи недължима такса за посочения период, заплатени при начална
липса на основание, не са му възстановени и той е претърпял вреди в посочения
размер – 89 262,29 лв.
Според него, от разпоредбата на чл.
5 от Конституцията на РБ следва, че нейните разпоредби, без значение степента
на тяхната абстрактност, имат в еднаква степен приоритет пред останалите
нормативни актове, като аспект на конституционното върховенство е и прякото
действие на Конституцията, чиито разпоредби са основа на действащото право и за
да се прилагат не е необходимо да има опосредяващ елемент или звено от правно
техническа гледна точка Отсъствието на закон, подзаконов нормативен акт или
празнина в конкретен закон не е основание да се откаже да се приложи
Конституцията по отношение на спорни правоотношения. Ако закон противоречи на
Конституцията, следва приложение да намери върховният закон.
Според отразеното в исковата
молба, въвеждането на 20 % такса в ЗЕВИ всъщност суспендира действието на
всички инструменти, механизми и принципи за насърчаване на производството на
зелена енергия, заложени в европейското и българското законодателство. Позовава
се на противоречие на въведената такса на императивни разпоредби на Договора за
функциониране на Европейския съюз, Договора за енергийна харта, Директива 2009/72/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 за насърчаване използването
на енергия от възобновяеми източници и КРБ.
С оглед на
това, според него, са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на
държавата, поради извършено от нейните органи нарушение на КРБ и правото на ЕС,
а претърпените от Дружеството вреди са
причинени от противоконституционен акт, приет от Народното събрание, както и
неизпълнение на задължението на законодателния орган на РБ да уреди
възникналите правни последици от противоконституционната разпоредба.
В исковата молба ищецът цитира решението на Съда по делото Francovich и
други (съединени дела С-6/90 и С-9/90), в което Съдът прогласява, че
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните
субекти вследствие на нарушения на общностното право.
Претендираните
от ищеца вреди произтичат от: - приемането
и влизането в сила на противоконституционните норми от ЗЕВИ; - приемането на
нормите за събиране на таксата и прилагането им в разрез с правото на
Европейския съюз – чл. 107 и чл. 63 ДФЕС, Директива 2009/72/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила
за вътрешния пазар на електроенергия и Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2009 г. за насърчаване използването на енергия от
възобновяеми източници,
- събирането и превеждането на
процесната такса по сметка на КЕВР; - неизпълнение на задължението от страна на
държавата да уреди възникналите правни последици от противоконституционната
разпоредба, съгласно чл. 22, ал.4 от Закона за Конституционния съд, съответно
чл. 88 от Правилника за дейността на 42 -то Народно събрание; - неизпълнение на
задължението от страна на държавата да отстрани неправомерните последици от
нарушение на общностното право.
В
депозирания по делото отговор ответникът – ДЪРЖАВАТА, представлявана от
Министъра на финансите, заявява, че предявеният
срещу държавата иск е недопустим, а в случай, че съдът го/ допусне до
разглеждане по същество, го оспорва, като неоснователен, необоснован и
недоказан по основание и размер.
Наведени са възражения за неподведомственост на спора на
гражданските съдилища.
Според ответника, държавните такси, каквато е таксата, установена в чл. 35а
ЗЕВИ, представляват публични държавни вземания по силата на чл. 162, ал. 2, т.
3 ДОПК. Уредбата в Раздел V ЗЕВИ, /ред., ДВ, бр. 103/2013 г./, е създала
държавно публично вземане, събирано в условията на финансов автоматизъм. Правоотношенията, които възникват между
държавата и финансово задълженото лице по силата на публичноправна норма, са
отношения на власт и подчинение, а не отношения, при които е налице
равнопоставеност на субектите. Плащането на държавна такса е
публичноправно задължение, което финансово задълженото лице е било длъжно да
изпълни по силата на публичноправна норма.
Пред вид това обстоятелство и при наличието на специални законови
разпоредби, общите правила за търсене на обезщетение от непозволено увреждане,
респективно от неоснователно обогатяване, между равнопоставени субекти на
гражданското право не могат да намерят приложение и разглеждането на спора по
общия исков ред е недопустимо. Процедурата по възстановяване на недължимо
събрани публични вземания от държавата е уредена в чл. 128 и следващите ДОПК (а
също и в чл. 46 ЗДТ). Незаконосъобразно събраните държавни такси, респективно
тези, събрани без основание, подлежат на връщане по облекчен ред,; който
предполага отправено искане до съответния административен орган, чийто/
евентуален отказ подлежи на обжалване пред административните съдилища, /арг. от
Определение № 857/13.12.2016 г., постановено по гр. д. № 3504/2016 г. на ВКС,
1Й ГО; Определение № 69/01.02.2018 г. по ч. т. д. № 176/2018 г. на ВКС, I ТО, с
което съдът не е допуснал до касационно обжалване Определение № 3030/27.09.2017
г. на САС, ГК, 1 с-в, по ч. гр. д. № 4066/2017 г.; Решение от 10.01.2018 г. по
гр. д. № 16402/2016 г. на СГС, ГО, 1-6 с-в; Определение от 19.09.2018 г. на
СГС, ГО, 1-8 с-в по гр. д. № 3091/2018 г. по аналогични казуси./.
Ответникът посочва, че ефектът
на Решение № 13/31.07.2014 г., постановено по цитираното от ищеца к. д. №
1/2014 г. за обявяване противоконституционност на процесната такса, не се
разпростира върху процедурата за възстановяване на недължимо платени публични
държавни вземания и не изключва реда за възстановяването им. В случая не се
касае и за законова празнота. Евентуалното отпадане на правното основание за
заплащане на държавна такса ех nunc не трансформира развилото се и
приключило публично правоотношение (за минал период) в гражданско
правоотношение между равнопоставени страни. Подобен ефект би бил мислим само и
единствено при наличието на изрична законодателна уредба, каквато не е
възприета в националното ни законодателство. Общият исков ред не е алтернатива
на нормативно установения ред за възстановяване на незаконосъобразно събрани,
респективно недължимо платени.
Подведомствеността,
според ответника, е абсолютна процесуална предпоставка за наличието на у
правото на иск, за която съдът следи служебно. В отговора си той се позовава на
практиката на Върховния касационен съд, която, както заявява, е трайна и
непротиворечива по въпроса за неприложимостта на общия исков ред за разрешаване
на спорове относно недължимо платени държавни такси /арг. от Определение № 65/10.03.2015 г. по ч. р. д. № 690/2015 г. на
ВКС, 11 ГО; Определение № 629/30.04.2014 г. по
ч.т.д.№ 1192/2014 г. на ВКС, 11 ТО; Определение № 478/23.10.2012 г.по ч.гр.д. №
493/2012 г.на ВКС, 11 ГО; Определение № 557/26.10.2009 г. по ч.т.д. № 585/2009 г. на ВКС, 1 ТО.
По – нататък ответникът заявява,
че искът срещу държавата за вреди от законодателната дейност на Народното
събрание е недопустим, доколкото конституционно регламентираната нормотворческа
дейност не подлежи
на съдебен контрол от гражданските съдилища.
Народното
събрание е орган на държавна власт, чиито основни властнически правомощия са
осъществяването на законодателна дейност и контрол върху изпълнителната власт. Поради това, според ответника, отношенията
между Народното събрание и останалите гражданскоправни субекти, които възникват
въз основа на извършената властническа нормотворческа дейност, не са частни
гражданскоправни или административноправни правоотношения. Това са
специфични държавно - властнически отношения, които не подлежат на контрол от
органите на съдебната власт.
Пред вид специфичния характер на законодателната дейност и с оглед на принципа за правната сигурност
законодателят е предвидил различен
ред за атакуване на нормативните актове, което ги изключва от
обхвата на актовете по смисъла на чл. 7 от КРБ. за
които може да бъде ангажирана имуществената отговорност на държавата.
Следователно, според него, българската правна система не допуска
възможността друг орган
(вкл. гражданският съд! да се произнася пряко или
косвено по претенции за ангажиране на
отговорността на държавата за вреди, произтичащи от законодателната
дейност на НС.
КРБ и Законът за Конституционния съд на РБ установяват реда, по който се
осъществява контролът върху законодателната дейност на Народното събрание.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ, Конституционният съд е органът,
компетентен да се произнася по искания за установяване на противо -
конституционност и на нищожност на актовете на НС поради опорочаване на
процедурата по приемането им. На гражданските съдилища не е предоставено
правомощието да ревизират и да контролират действията и/или бездействията по
упражняване на законодателна инициатива и реда на гласуване на народните
представители в Народното събрание. Общите граждански съдилища не са
компетентни да се произнасят по отношение на законосъобразността или противо-
конституционността на законови нормативни актове, съответно относно
противоречието или несъответствието на законови разпоредби с КРБ, респ.,
Конституционният съд е надлежният орган, който извършва преценка дали самото
действие по приемане на закон е в съответствие с нормотворческата процедура,
разписана в КРБ, ЗНА, УПМСНА и др. относими нормативни актове, както и какви са
последиците от извършени незаконосъобразни действия.
Ответникът твърди също в отговора на исковата молба, че претенцията е неподведомствена на гражданските съдилища и
досежно наведените в исковата молба оплаквания
за извършени нарушения на правото на ЕС, по – конкретно на чл. 4, пар. 3
от ДЕС, чл. 63, чл. 49 и чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия
от възобновяеми източници и Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 13.07.2009 г. относно общите правила на вътрешния пазар на
електроенергия и др.
Според него това е така, защото правото на ЕС не съдържа процесуалните
правила, които да се приложат при разглеждане на иск за ангажиране на
извъндоговорната отговорност на държавата за обезщетение за вреди, произтичащи
от нарушение на общностното право. Тук действа принципът за процесуална
автономия на държвите-членки, съгласно който вътрешният правен ред на всяка
държава-членка следва да определи компетентните юрисдикции и процесуалните
правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на
правата, които засегнатите лица черпят от правото на Съюза, като все пак носят
отговорността за осигуряване на ефективна защита на тези права във всеки
отделен случай. Държавите-членки не са длъжни да създават нови правила извън
съществуващите във вътрешния правен ред. В рамките на тази процесуална автономия
държавата-членка чрез съответната юрисдикция извършва преценка за
аналогичността на съответните производства и наличието на сходства, така че
процесуалният ред за реализиране на отговорността на държавата за вреди,
произтичащи от нарушение на европейското право, да не бъде по-неблагоприятен от
реда за реализиране на отговорност за вреди, произтичащи от нарушение на
националния закон. Отговорността на държавата за
нарушенияе на правото на ЕС е обективна и безвиновна, а обективната отговорност по българското
законодателство е уредена в ЗОДОВ, поради което следва да се приеме, че
претенциите за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, произтичащи
от нарушение на правото на ЕС, биха могли евентуално да подлежат на разглеждане
по реда на ЗОДОВ от административните съдилища.
В отговора
на исковата молба ответникът е оспорил също и предявения иск по същество с
посочени аргументи.
С оглед направените възражения, съдът дължи произнасяне относно
подведомствеността на спора на гражданските съдилища.
Съдът приема тезата на ответната страна, че предявеният иск е
неподведомствен на гражданските съдилища и не може да бъде разглеждан от тях,
пред вид факта, че, при наличие на
публично държавно вземане, каквото е процесната държавна такса, установена в
чл. 35а ЗЕВИ /норма, която впоследствие е обявена за противоконституционна/, то
следва да се събере от държавата с оглед нормата на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Във
връзка с това вземане правоотношенията,
които възникват между държавата и финансово задълженото лице по силата на
публичноправна норма, са отношения на власт и подчинение, а не отношения, при
които е налице равнопоставеност на субектите.
С оглед на това, при установяване на недължимост на това задължение
/каквато недължимост е възникнала след решението на КС на РБ и обявяване на
таксата за противоконституционна/, процедурата по неговото възстановяване е
уредена в чл. 128 и следващите ДОПК, както и в чл. 46 ЗДТ, като връщането на незаконосъобразно
събрани държавни такси или на такива, събрани без основание, следва да се
извърши по облекчен ред, включващ искане от страна на лицето до съответния
административен орган. При отказ на изплащане на това обезщетение /респ. за
възстановяване на недължимо платената такса/, лицето разполага с възможността
за обжалване на този отказ по административен ред, пред административните
съдилища.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск не може и не следва да
бъде разглеждан от граждански съд, тъй като не му е подведомствен. Пред вид
факта, че подведомствеността е абсолютна процесуална предпоставка за
разглеждане на иска, съдът приема, че производството по него следва да бъде
прекратено, като недопустимо.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 17190/2018 г. на
СГС, І-3 с-в, като НЕДОПУСТИМО.
ВРЪЩА исковата молба, вх. № 168540/21.12.2018 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в
седемдневен срок пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: