Р Е Ш Е Н И Е

№ ...............

 

гр.София,  27.04.2016 г.

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:

 

                                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

                                     НИКОЛАЙ ЧАКЪРОВ

 

при секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело № 14808 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е  по въззивна жалба на А.К.Г. срещу решението на СРС, 32 ри състав от 31.08.2015г. по гр.д. № 20770/2014г., с което е отхвърлен предявеният от него по реда на чл. 415, ал.1 ГПК иск срещу Н.к.ж. фонд за присъждане на 5578, 23 лева -  непогасена част от главницата, представляваща левова компенсация на 189312 лихвочисла по Закона за уреждане правата на гражданите с многогодишни жилищно спестовни влогове, и са присъдени разноски.

Жалбоподателят излага пространни доводи за неправилност, недопустимост и необоснованост на обжалваното решение. Анализира две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които противоречиво е разрешен въпросът за приложението на правилата на чл. 76 ЗЗД и заявява, че не възприетото от СРС е следвало да бъде зачетено. Твърди, че първоинстанционният съд следвало  служебно да преквалифицира претенцията му, след като е счел, че търсената сума не е главница и да му  присъди  сумата 5578, 33 лева като лихва за забава. Иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което бъде признато вземането му за 5578, 23 лева, възникнало от забава за изплащане на компенсацията  по заявление вх.№ 94 А-191/11.05.2010г. по ЗУПГМЖСВ.

Въззиваемият Н.к.ж. фонд не взема становище по жалбата.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. В отговор на оплакванията в жалбата излага следното:

Исковото производство се е развило след възражение по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено Н.к.ж. фонд да плати на А.К.Г.  сумата 5578, 33 лева, представляваща  непогасена част от главницата, ведно със законната лихва считано от 14.01.2014г. и разноски по делото.

Както в заявлението, така и в исковата молба, подадена по реда на чл. 415, ал.1 ГПК, ищецът е твърдял, че сумата от 5578,33 лева представлява неплатена част от компенсацията по ЗУПГМЖСВ. Пояснил е, че стойността е формирана от стойността на обезщетението за забавено плащане на определената му за изплащане компенсация от 15144,96 лева в периода 12.05.2010г.-10.12.2013г., но тъй като плащането на 15144, 96 лева  е било недостатъчно да покрие както главницата, така и лихвата, то по правилото на чл. 76, ал.1 ЗЗД, е останала непогасена част от главницата. Твърди, че вземането му за лихва е възникнало от 12.05.2010г., когато по реда на чл.11, ал.4 от ППЗУПГМЖСВ е следвало да му се изплати определената компенсация.

При тези твърдения, които са съответни на очертаните в заявлението по чл. 410 ГПК като   правопораждащи факти, напълно допустимо съдът е разгледал иск за установяване на вземане  от левова компенсация по  ЗУПГМЖСВ, а не на обезщетение по чл. 86, ал.1 ЗЗД. В исковата молба се сочи, че  ответникът е изпаднал в забава и периода на същата, но тези обстоятелства са заявени само доколкото са правопораждащи вземането за мораторна лихва, което ищецът твърди да е погасено в приложение на правилото на чл. 76, ал.1 ЗЗД. Не е формирал петитум за вземането за лихва -  не е поискал присъждане на сумата 5578,33 като обезщетение за забавено плащане на сумата 15144,96 лева, нито установяване на вземане за мораторна лихва в този размер. Правната квалификация на иска се определя от съда и то служебно, но въз основа на твърденията на ищеца, а не на установеното от доказателствата по делото. В този смисъл, оплакванията срещу допустимостта на обжалваното решение са несъстоятелни. Отделно, следва да се има предвид, че в производство по чл. 422 ГПК не би било и допустимо изменение на основанието на претенцията, съгласно даденото в т. 11 б. от ТР № 4/2013г. разрешение. В производството по предявен по реда на чл. 415, ал.1 ГПК иск не намират приложение правилата на изменение на иска по чл. 214 ГПК за изменение на основанието чрез заменяне  или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. Ищецът не е предявил такъв.

С оглед изложеното, предмет на спора е вземането на ищеца за непогасена главница, а не обезщетението за забавеното й плащане.

Между страните не е имало спор, че ищецът е правоимащо лице по ЗУПГМЖСВ. Няма спор и относно правото му на левова компенсация, размерът и  изплащането й.

ЗУПГМЖСВ, както и Правилника за приложението му, определят условията и реда за уреждане правата на граждани, притежаващи жилищно-спестовни влогове в ДСК към 31.12.1990 г. Гражданите, които притежават такива ЖСВ и отговарят на условията по чл. 2 от Закона, респ. по чл. 2 от Правилника, имат право на финансова компенсация за тях от набрани средства по сметка на Националния компенсационен жилищен фонд при МС в "Банка ДСК" - ЕАД. Финансовото им компенсиране се предхожда от процедура по класиране в четири групи, съобразно времето на престоя на жилищно-спестовните им влогове в ДСК преди 31.12.1990 г., изготвяне на списък на правоимащите от местните комисии към общините, одобряване на окончателни списъци от кмета, заявления от правоимащите за левова индексация на определените им спестовни числа и пр. - процедура, подробно разписана в Закона и Правилника.

Правото на левова индексация е регламентирано в чл. 7 от Закона, в § 9 от ЗР на ЗИД на ЗУЖВГМЖСВ /Д.в. бр. 62/1992 г. - отм./, но в сила към 1994 г./, съответно в § 11, ал. 1-4 от ПЗР на ЗИД на ЗУЖВГМЖСВ /ДВ, бр. 100/2008 г., изм. бр. 44/2009 г., доп. бр. 99/2009 г./, както и в чл. 11, ал. 1-6 от ППЗУПГМЖСВ, и § 6 и § 10 от ДР на ППЗУПГМЖСВ /ДВ, бр. 61/1994 г., изм.бр. 52/2000 г./.

Разпоредбата на чл. 11, ал. 4 от Правилника, тълкувана във връзка с разпоредбата на чл.7, ал.4 от Закона установява, че правото на изплащане на дължимата финансова компенсация на правоимащите лица възниква при придобиване на жилище или започване изграждането на такова, а се получава по определения от УС индекс към датата на възникване на правото. Законът свърза правото на изплащане на левовата индексация на правоимащите с момента на придобиване или започване изграждането на жилища. Към този момент се изчислява дължимата финансова компенсация в лева по определен от УС индекс към този период. Приложено към казуса това означава, че ищецът е придобил право да му бъде изплатена индексация на 16.04.2010г., когато с нотариален кат № 55, том І, рег.№ 2058, дело № 47/2010г. е закупил недвижим имот; уведомил е комисията по чл. 8, ал.2 от ЗУПГМЖСВ за така възникналото право на 11.05.2010г., когато е подал молба за изплащане на компенсацията, а с решението по протокол от 12.05.2010г. е изчислена дължимата като компенсация сума в лева в размер от 15144, 96 лева, като е приложен действащият към 16.04.2010г. индекс. Така е завършен фактическият състав, от които е възникнало вземането на ищеца за компенсация в размер на 15144, 96 лева. Законът не определя срок, в който следва да бъде изплатена левовата компенсация, след като е изчислена по описаната по – горе процедура. Ето защо, за да бъде поставен в забава, ответникът е следвало да бъде поканен за плати определената с решението от 12.05.2010г. компенсация. Ищецът не твърди и съответно не е представил доказателства да е изпратил такава покана преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.  Счел е, че ролята на такава играе искането за определяне на компенсацията от 11.05.2010г., но то, съгласно изложеното по – горе, е касае възникването на задължението за компенсация, а няма отношение към срока за изпълнението му. След като  ответникът не е поставен в забава, същият не дължи обезщетение за забавено плащане. Съответно, ищецът няма вземане за мораторна лихва. Щом не притежава такова, не би могъл да го „приспадне“ от изплатената му на 10.12.2013г. компенсация от 15 144, 96 лева. С плащането на последната ответникът изцяло е погасил единственото си ликвидно и изискуемо парично задължение към ищеца. Ето защо, разпоредбата на чл. 76 ЗЗД не намира приложение ( нормата предполага съществуването на поне две еднородни задължения), поради което и настоящата инстанция не обсъжда изтъкнатото с жалбата противоречие  в задължителната  практика на ВКС по  приложение на чл. 76 ЗЗД като неотносимо.

Предвид гореизложеното, като намира оплакванията в жалбата за неоснователни и достига до еднакви крайни изводи с първоинстанционния съд за липса на вземане на ищеца за част от левовата компенсация по чл.11, ал.4 от ППЗУЖВГМЖСВ, въззивният съд следва да потвърди обжалваното решение.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА  решението на СРС, 32 ри състав от 31.08.2015г.  по гр.д. № 20770/2014г.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал.1 ГПК,  в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

 

                                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                                        2.