Р Е
Ш Е Н
И Е №
87
22.03.2023г., град
Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Старозагорски административен съд, VII състав, в публично съдебно заседание
на тридесети януари
през две хиляди и двадесет и трета
година, в състав:
СЪДИЯ: КРЕМЕНА
КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при секретар Албена Ангелова
и с участието на прокурор
като разгледа докладваното от съдия КОСТОВА-ГРОЗЕВА а.д. № 826 по описа за 2022г.,
за
да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по реда на
чл.156 и сл. от
ДОПК и чл. 145 и сл. от
АПК във връзка с §2 от ДР
на ДОПК.
Образувано е по жалба от И.П.А., с постоянен адрес ***, чрез адв. К.М.
против
Акт за прихващане
или възстановяване /АПВ/ № П-16002422175832-004-001/17.10.2022г., издаден от
гл. инспектор по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение №
855/25.11.2022г. на Директора на ДОДОП Пловдив при ЦУ на НАП.
Оспорващият сочи, че подал молба за
възстановяване на незаконосъобразно принудително събрани несеквестеруеми
суми по изпълнително производство с посочен номер, което било образувано против
него, като сочи, че същите били в размер общо на главница и лихви, изчислени
към 18.09.2022г., от 10 952,74 лева. Претендира, че такива били
принудително събрани суми, представляващи вземане за издръжка, които А. бил
осъден да изплаща с влязло в сила съдебно решение /като претендират главница,
мораторна лихва и законна лихва/, ведно с принудително събран и разпределен несеквестеруем минимум от разплащателната му сметка в
„Алианц Банк Балгария“ АК, клон Казанлък, която
попадала под закрилата на чл.213, ал.1, т.3 от ДОПК /главница, мораторна лихва
и законна лихва/.
Молбата /по чл.129, ал.1 от ДОПК/
била подадена до изтичане на 5 години, считано от 01.01. на годината, следваща
годината на възникване на основанието за възстановяване. В законовия срок служител от НАП Пловдив
издал процесния АПВ, като отказал да възстанови/прихване суми, като посочил, че
липсвало законово основание за това по чл.128, ал.1 от ДОПК. Този акт бил
потвърден с решение на горестощият данъчен орган, по
повод на жалба на А.. Становището на жалбоподателя било, че процесния акт и
потвърждаващото го решение, били незаконосъобразни, поради противоречие с
материален закона, постановен след формално извършена проверка на фактите.
Същите се мотивират с подробни фактически изложения, на които също се дават
подробни правни такива. Жалбоподателят допълнително сочи, че при подаване на
искането си до данъчния орган съобразил срока на погасителната давност по
чл.110 от ЗЗД и затова претендирал възстановяване на принудително събрани по изп. дело несеквестеруеми суми
само за периода 19.09.2017г. -18.09.2022г. Сочи, че що се отнасяло да
задължението за заплащане на издръжка на дете, възникнало на осн. съдебно
решение, давността винаги била 5 годишна, а по отношение на претендираните
лихви, се прилагала тригодишната давност, съгласно чл.111, б. „в“ от ЗЗД.
Искането до съда се състои в това да
се отмени процесния АПВ изцяло, да се върне преписката на данъчния орган със
задължителни указания за издаване на законосъобразен акт по чл.129, ал.3 от ДОПК и да бъдат възстановени незаконосъобразно събраните принудително несеквестеруеми суми, ведно с мораторни лихви върху тях,
изчислени от 18.09.2022г. за три години назад върху всяка главница или общо
10 626.62 лева, ведно с незаконосъобразно събрани принудително несеквестеруеми суми, попадащи под закрилата на чл.213,
ал.1, т.3 от ДОПК в размер на 250 лева и мораторна лихва върху нея за периода
19.09.2019 – 18.09.2022г. в размер на 76,12лв, ведно със законната лихва върху
главниците до окончателното възстановяване на сумите.
Оспорващият, редовно призован в с.з., се представлява от адв. М., който поддържа жалбата на
доверителя си.
Ответникът по жалбата, редовно
призован в с.з., се представлява от процесуален
представител, който оспорва жалбата и моли съдът да потвърди жаления АПВ.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, въз основа на събрания по
делото доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна
следното:
И.П.А. подал до Директора на ТД на
НАП Пловдив молба за възстановяване на незаконосъобразно принудително събрани несеквестеруеми суми в изпълнително производство по изп.
дело № 24100003888/2010г. по описа на ТД на НАП Пловди,
офис Стара Загора, което било регистрирано в данъчната дирекция под вх. рег. №
94-00-5881/20.09.2022г. /л. 174-182/. В молбата същия поискал възстановяване на
сумите, представляващи вземане за издръжка, от които главница в размер на
8825,00лв. /за период от 5 години/, ведно с мораторната лихва върху всяка
подлежаща на възстановяване сума за период от 3 години, до 18.09.2022г.,
определена в размер на 1801,62 лева, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 19.09.2022г. до окончателното й заплащане, както и
възстановяване на главница в размер на 250 лева, представляваща принудително
събран и разпределен несеквестеруем минимум от
разплащателната сметка на А. в „Алианц банк България“ АД, ведно с мораторната
лихва върху нея /за същите период, като по-горе/, ведно със законната лихва,
считано от 19.09.2022г. или общо 10 952,74 лева.
От главен инспектор по приходите при
ТД на НАП Пловдив бил издаден Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ №
П-16002422175832-004-001/17.10.2022г., с който отказал да възстанови, като
недължимо платени и събрани суми за данъци, задължителни осигуровки, наложени
от органи по приходите глоби и пр. /л.155-157/.
И.А., чрез адв. Кр.
М., подал по пощата на 18.10.2022г. /л.153/ жалба /л.137-152/ против АПВ до
Директора на Дирекция ОДП Пловдив при ЦУ на НАП. По жалбата било постановено от
Директор на ДОДОП Пловдив Решение № 588/25.11.2022г., с което същата била
изцяло отхвърлена. /л. 133-149/. Решението било съобщено по електронен път на
26.11.2022г. /л. 132/. Жалбата до съда била подадена също по пощата от адв. М.
на 28.11.2022г. /л. 131/.
Прилагат се още: Определение
№ 2662/09.09.2022г., постановено по гр. д № 3920/2022г. на РС Стара Загора
/л.187/; протокол от открито с.з. от 24.08.2022г., по
гр. д. №3920/2022г. по описа на РС Стара Загора /л. 183-186/; справка за
задължения към 17.10.2022г. /л.158-161/; запорно
съобщение до „Алианц банк България“ АД /л.162/; писмо рег. №
*********/09.11.2016г. /л.164/; постановление за налагане на обезпечителни
мерки изх. № С160024-022-0032027/04.11.2016г. /л. 165/; известие за доставяне
/л. 166/; разпореждане изх. № С170024-125-0352653/12.12.2017г. /л.125/;
разпореждане за временно разрешение за неотложни плащания рег. №
С220024-031-0001565/13.06.2022г. /л. 88-89/;
При така установеното от фактическа
страна, от правна Съдът намира следното:
По допустимостта – оспорването е
процесуално допустимо, като изходящо от активно легитимирано лице, против годен
за съден контрол административен акт, в преклузивния
срок и пред местно компетентния административен съд. Не са налице други
обстоятелства по см. на чл.159 от АПК, коети да го
правят недопустимо.
По същество на спора:
Оспореният административен акт – АПВ
е издаден от орган по приходите и на осн. чл.129 от ДОПК по повод искане на
жалбоподателя. По делото не се спори, че конкретният издател има качеството на
орган по приходите, поради което именно в това му качество, същият е материално
компетентният да издаде процесния акт орган.
Съдът на установява да има нарушение
и на процесуалните правила, установени в глава шестнадесет, раздел Първи на
ДОПК, съотв.
чл.144 и сл. от ДОПК, вр. с чл.129, ал.7. С процесният
акт де факто е отказано възстановяване на претендираните като недължимо платени
суми за данъци, тъй като определената за възстановяване сума е равна на 0,00
лева. Жалбоподателят претендира, че визираните от него в искането му като
недължимо платени суми били несеквестеруеми, като се
визират вземанията за издръжка, които А. бил осъден да заплаща на непълнолетния
си син, съгласно съдебно решение за развод, които били в размер на
8825,00лева, ведно с мораторната и законната лихва върху тях, определена в
размер на 1801,62лв., както и принудително събран и разпределен несеквестеруем минимум от разплащателната сметка на лицето,
който попадал под закрилата на чл.213, ал.1, т.3 от ДОПК и бил в размер на
250,00лева, ведно с мораторната и законна лихва върху тази главница.
Органът по приходите приел за
безспорно, че А. бил длъжник по изпълнително дело № 24100003888/2010г., по
което били събирани парични средства за погасяване на публични задължения на
длъжника за данъци, глоби и пр. Въз основа на информацията в ИС на НАП приел,
че по данъчно осигурителната сметка на А. не били налице надвнесени суми, като
мотивирал, че по отношение претенцията за издръжка на сина на длъжника и
претенцията за нейната несеквестеруемост, то съгласно
чл.213, ал.2, т.4 от ДОПК това се отнасяло да вземанията за издръжка на
длъжника, т.е., ако последният имал да взема такава, но не и ако дължал такава
издръжка. Относно запора на вземанията на А. към банки, органът посочил, че
ПНОМ № С160024-022-0032027/04.11.2016г. било влязло в сила, като в запорното съобщение до “Алианц Банк България“ АД изрично
било указано спазване разпоредбата на чл.213 от ДОПК. Посочил също така, че
Административен съд Стара Загора с Решение № 247/10.06.2021г. потвърдил
извършените разпределения на суми. Тези фактически установявания мотивират
органа по приходите да приеме извод, че не били налице предпоставките на
чл.128, ал.1 от ДОПК, както и нямало постановено решение по чл.129, ал.5, т.1
от ДОПК.
Пред съда е установено по несъмнен
начин, а и не е спорно, че И.А. е длъжник по визираното по-горе изпълнително
дело, по което са извършвани редица процесуални действия, насочени към
принудително събиране на установените публични задължения за длъжника. Също не
е спорно, а и това се признава от самия жалбоподател, че със съдебен акт
/постановен по а.д. № 84/2022г. от настоящия състав/, Съдът е отхвърлил
обжалването на А. против разпореждания за разпределение на суми по изп. дело, издадени в периода януари- ноември 2021г. Видно
от представените по това дело писмени доказателства и от приложеното решение по
а.д. № 84/2022г., ПНОМ с изх. № С160024-022-0032027/04.11.2016г. за налагане на
обезпечителни мерки – запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки и
пр. /л.165/ не е отменяно, нито от горестоящия
данъчен орган, нито от съда, поради което твърденията в тази насока в жалбата
са изцяло неверни. Въз основа на това постановление са били изпратени запорни съобщения до посочените банкови институции, като
видно от л. 162 от делото такова е изпратено и до „Алианц банк Бъргария“ АД за налагане на запор върху налични и
постъпващи суми за размер от 76 045,50лв., главница и дължими лихви,
изчислени към 04.11.2016г. Видно също от това доказателство, в него се съдържа
изричен запис относно забраната по чл.213, ал.1, т.3 и т.5 от ДОПК. Именно в
чл.213 от ДОПК са установени онези минимални граници на притежавано имущество
от длъжника, върху които принудителното изпълнение не може да се насочи.
Няма спор, че семейството на А. към
настоящият момент, вкл. и след м. 09/2017г. се състои от един единствен член,
тъй като същият от м. 04/2009г. е разведен и детето му е оставено под
попечителството на майката. Не се удостоверява от данните по преписката чрез
актовете на данъчните органи да са нарушени тези минимални граници. Напротив
във визираното от органа в обжалвания АПВ запорно
съобщение до конкретната банка, изпратено във връзка с ПНОМ от 04.11.2016г.,
изрично е дадено указание за спазване на ограниченията по чл.213, ал.1, т.3 от ДОПК. Т.е., по делото не се потвърди чрез събраните доказателства твърдението
на жалбоподателя, че по изпълнително дело са събирани несеквестеруеми
суми в размер на 250 лева, които попадат под изключението на чл.213, ал.1, т.3
от ДОПК. Ирелевантно за този спор е твърдението на А., че реално такъв минимум
/от 250 лева/ на му е бил осигурен. Съществено за спора е обстоятелството, дали
се доказа събиране на несеквестеруема сума от 250
лева. Такова обстоятелство Съдът приема, че не се доказа от данните по делото.
Ето защо оспорването в тази част е неоснователно, каквото е и акцесорното
искане за присъждане на мораторна и законна лихва върху сума от 250 лева.
По същият начин стои и спора относно
претендираното от А., че изпълнението е било насочено и реализирано срещу друго
несеквестеруемо имущество /т.е. такова, което попада
под закрилата на чл.213, ал.1, т.1-4 и/или ал.2, т.1-4 от ДОПК/, като в
частност визира като такова имущество задължението за заплащане на издръжка на
дете, възникнало въз основа на решението за развод. Няма спор, че това издръжката
е присъдена от съд и е дължимо плащане от страна на А., защото в противен
случай /при не плащане на задължението за издръжка/ същият носи имуществена
отговорност, вкл. и наказателна такава. Не е вярно твърдението на оспорващия,
че задължението за издръжка не може
да бъде обект на принудително изпълнение, т.е., че то е несеквестеруемо
имущество. Принципът, установен в чл.213, ал.1 от ДОПК, е че изпълнението може
да се насочи към цялото имущество на длъжника, а изключенията от това правило
са установени в ал.1, т.1-4 и ал.2, т.1-4 на нормата, като те следва да се
тълкуват стриктно. Съгласно чл.213, ал.2, т.4 от ДОПК, принудително изпълнение
не може да се насочи към вземанията за
издръжка, т.е., ако А. /като длъжник по изп.
дело/ е носител на такова вземане, последното не може да бъде обект на секвестеруемост, но
в конкретният случай, жалбоподателят е носител на задължението да плаща издръжката на детето си, поради което и по
аргумент на чл.213, ал.2, т.4 от ДОПК, то не попада под закрилата на тази
норма. В този смисъл правилно в АПВ е прието, че не по изпълнителното дело не
са събирани недължими суми, вкл. и такива за издръжка. В жалбата се сочи, че по
изп. дело е издадено Разпореждане за неотложни
плащания № С220024-031-0001565/13.06.2022г. и то касае именно задължението за
заплащане на издръжка, като също така е видно, че този акт на органа по
изпълнителното производство е предмет на съдебен контрол по а.д. № 588/2022г.
по описа на този съд. Служебно известно е на съда, че с Решение от 01.12.2022г.,
постановено по това дело, жалбата на Антон е отхвърлена като неоснователна от
съда и съдебният акт е влязъл в сила на 01.12.2022г.
От стриктното тълкуване на относимите норми на ДОПК /чл.128-132/, се следва, че АПВ се
издава единствено и само, ако
платените или събрани суми /за данъци, глоби, задължителни осигурителни вноски
и пр./ са недължими, както и когато са
налице суми, които подлежат на възстановяване. От целокупният
доказателствен материал, пред съда не се удостовери такава недължимост
на събраните по изпълнителното дело против А. суми - нито е налице отмяна на
актовете, въз основа на които са събирани суми в изпълнителното производство,
нито е налице акт по чл.129, ал.5, т.1 от ДОПК, както мотивира и органът. В
този смисъл, изцяло правилно и законосъобразно, ответникът е определил за
възстановяване/прихващане сума в размер на 0,00 лева с процесният АПВ.
Следва да се посочи в допълнение и,
че независимо че с влязло в сила съдебно решение са отменени част от актовете
на органа по изпълнителното производство, които А. е обжалвал /така по а.д. №
84/2022г./, то на първо място следва да каже, че тази отмяна не възпрепятства
органът по приходите да издаде нови актове в съответствие с указанията на съда,
а на второ място, извършените разпределения на постъпили суми с разпореждане на
публичен изпълнител, са на самостоятелно основание и независимо от въпросните
постановления за налагане на обезпечителни мерки и тези действия са следствие
на факта на постъпване на конкретни суми по сметката на длъжника и за
погасяване на все още наличните и дължими публични задължения, като те също
подлежат на самостоятелен контрол пред горестоящ
орган и съд. Отмяна на същите не се доказа по делото.
Също следва да се посочи, че задълженията
на А. по изп. дело са в значителни размери и налични
дори и към този момент и дори и да се постанови отмяна на конкретно извършени
разпределения и преписката се върне на публичния изпълнител, то той просто ще
извърши ново разпределение на постъпилата по данъчно –осигурителната сметка на
длъжника сума за погасяване на все още дължимите публични такива. Пред този съд
не се прилагат доказателства, нито се съдържат твърдения, че А. към момента на
подаване на искането до органа по приходите, съотв.
към датата на подаване на жалбата пред горестоящият
орган или съда е погасил изцяло задълженията си по изпълнителното дело, което е
образувано против него. Т.е., не се доказа твърдението на жалбоподателя
/напротив се опроверга/, че в изпълнителното производство са събрани недължими
суми за погасяване на задълженията на А. по изпълнителното дело в така
претендирания от него размер на главницата, нито се потвърди твърдението му, че
изпълнението е било насочено към несеквестеруеми
задължения и така е бил нарушен императивът на чл.213, ал.1, т.1-4 и ал.2,
т.1-4 от ДОПК.
Претенциите за мораторна и законна
лихви също са неоснователни, доколкото те са с акцесорен характер и предвид
извод за неоснователността на главната претенция, се следва и такъв относно претенциите
за лихви. Жалбата е изцяло неоснователна и следва да се отхвърли.
Представителят на ответника прави
своевременно искане за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение, поради което е основателно за размер от 1385,75лв., определен
на осн. чл.8, ал.1, вр. с чл.7, ал.2 от Наредба
№1/2004г., тъй като делото е с материален интерес в размер на 10 952,74
лева.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло оспорването на И.П.А. с постоянен адрес ***, ЕГН ********** против
Акт за прихващане или възстановяване № П-16002422175832-004-001, издаден от
орган по приходите, потвърден изцяло с Решение № 588/25.11.2022г. на Директор
на ДОДОП Пловдив при ЦУ на НАП.
ОСЪЖДА
И.П.А. с постоянен адрес ***, ЕГН ********** да заплати на ДОДП Пловдив
разноски за юрисконсулт в размер на 1385,75
лева.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВАС в срок 14 дни от съобщаването му на страните.
Административен
съдия: